Метаданни
Данни
- Серия
- Наследството на Бърнсайд (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- High Stakes, 1991 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Ирина Димитрова, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,2 (× 24 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- ganinka (2010)
- Разпознаване и корекция
- sianaa (2012)
- Допълнителна корекция и форматиране
- hrUssI (2012)
Издание:
Джейн Силвъруд. Висок залог
Американска. Първо издание
ИК „Арлекин-България“, София, 1994
Редактор: Саша Попова
ISBN: 954-11-0175-5
История
- — Добавяне
Втора глава
След посещението при Оуен Бърнсайд, Джейк Кейн се отби да обядва в близкото кафене. Изпитваше облекчение, че е успял да се измъкне от потискащата атмосфера на Тейлман Хол. Не защото го смущаваше видът на Бърнсайд, доскоро толкова жизнен, а сега превърнал се в инвалид след продължителното заболяване. Не беше и заради това, че Тейлман Хол напомняше декор за готическа трагедия, с неговата гротеска мистериозност.
Джейк замислено отпи от кафето. Мрачната обстановка по-скоро се дължи на хората около стареца, помисли си. Присъствието на личния му секретар, играл ролята на негова сянка в продължение на повече от трийсет години; далечни роднини, които се мотаеха непрекъснато в дома му; глутница служители, заемащи високи постове в неговата огромна издателска империя. Те всички очакваха да спечелят — или да загубят — от смъртта му.
Джейк познаваше достатъчно добре човешката природа, за да знае, че капиталът и властта, вложени в империя като тази на Бърнсайд, неизменно биха извадили на преден план най-лошите страни в характера на някои хора. Хладният му пресметлив ум извика представата за праисторически кръвожадни зверове, които обикалят издъхващата плячка, нетърпеливи да връхлетят и да се разкъсат един друг заради най-вкусните хапки.
Ако тази изгубена внучка наистина съществува и е възможно да бъде открита, как ли би се вместила в тази зловеща картина, зачуди се той.
Три часа по-късно Джейк влезе в сградата, където се помещаваха облицованите с ламперия кабинети на Фостър, Брайтън и Кейн. Престижната адвокатска фирма от край време обслужваше голяма част от най-богатите семейства в Нова Англия.
Чакалнята бе грижливо декорирана така, че да напомня този факт. Цареше тишина и спокойствие, а конете от картините с ловни сцени, окачени по стените, сякаш бяха хванати във вечно движение. Стилни персийски килими покриваха полирания паркет, а удобните кожени кресла в пастелночервено и масленозелено допълваха приятната, но недотам гостоприемна атмосфера.
След като хвърли бегъл поглед към наскоро наетата от неговия съдружник секретарка, Джейк се отправи към своя кабинет.
— Госпожице Бонър, бихте ли дошли, моля — обади се той по интеркома. Отвори кафявата папка на бюрото си и започна да преглежда събраните документи.
След миг на вратата се почука и в кабинета влезе стройна млада жена с бледо овално лице и късо подстригана коса. Джейк вдигна поглед само за момент, но не пропусна да забележи колко привлекателна е секретарката. Дано е също толкова способна, помисли си.
— Госпожице Бонър, имам задача за вас. — Той й подаде чисто напечатан лист.
Тя се загледа в него през огромните си очила в рогови рамки.
— Това е списък на сиропиталищата в района на Бостън.
— Точно така. Търся три момиченца, изпратени в някои от тези сиропиталища след пожара, унищожил дома за сираци Бродстрийт на датата, която виждате напечатана най-отгоре. Опитайте се да откриете децата.
— Разбира се, сър — кимна госпожица Бонър и се отправи към вратата.
Джейк я проследи с поглед, сетне замислено сплете пръсти. Младата дама бе приела да изпълни задачата с ледено спокойствие. Дали ще се справи, запита се той. Е, времето ще покаже.
Два часа по-късно на вратата плахо се почука.
— Да? — Джейк разсеяно вдигна поглед от документите, в които се беше задълбочил.
Вратата се открехна и в стаята надникна русокосата госпожица Бонър.
— Извинете за безпокойството, сър, но помислих, че ще поискате да узнаете докъде съм стигнала. Открих първото име, което ви интересува.
Джейк леко повдигна вежди.
— Тъй ли? Как се казва момичето?
— Катрин Хъмфри.
Нещо издрънча в ухото на Кейт.
— Помощ, госпожице Хъмфри! Госпожице Хъмфри, пожар! Помощ! Трябва да бягаме!
— Какво? — Кейт рязко отвори очи. Все още под въздействието на прекрасния сън, свързан с издаването на собствения й албум, тя безпомощно и объркано се огледа.
— Пожар, госпожице Хъмфри! Помощ! Помощ! — Руди и Ранди удряха металните закопчалки на предпазните ся колани в желязната рамка на леглото.
Кейт премигна. Замъгленият й мозък безуспешно се опитваше да пропъди приятните видения. Като че ли чуваше пронизителните крясъци на близнаците. О, господи! Трябва да се е случило нещо ужасно! Злополука може би! Тя трябва да ги спаси! Все още не напълно разбудена, Кейт спусна крака от леглото и се плъзна надолу, омотана в завивките. Твърде късно разбра, че нещо не е наред с краката й. Те отказваха да се движат!
— Ох! — извика тя и с трясък се сгромоляса на пода, загубила всякакво достойнство.
— Ха, ха! Излъгахме я, излъгахме я! Ха, ха!
Като полудели пигмейски войни Ранди и Руди, облечени само в долнищата на пижамите си, затанцуваха около нея, надавайки злорадо бойни викове.
— Много смешно! — Кейт опита да се изправи, но отново рухна като олюляващ се след боксов удар клоун. Изведнъж осъзна, че не само омотаните завивки й пречат да се движи. — Какво сте направили? Завързали сте ми краката?!
Разменяйки си самодоволни усмивки, двете чернооки хлапета избухнаха в оглушителен кикот. После, докато Кейт опитваше да развърже колана на хавлията, с който бяха стегнали глезените й, те отключиха вратата на купето и хукнаха.
Един час по-късно двете момчета седяха срещу Кейт във вагон-ресторанта и с вълчи апетит поглъщаха закуската си. След като ги бе хванала в последния вагон на влака, тя ги завлече обратно в купето и здравата ги смъмри, но много се съмняваше, че е постигнала желания ефект. По лицата им, докато поглъщаха препечените филийки и се наливаха със сок, нямаше и следа от разкаяние.
— Ще се видим ли днес с татко? — попита Ранди с пълна уста.
— Не говори с пълна уста. Да, такъв е планът. Ще пристигнем в Рим след половин час. Баща ви ще ни чака на гарата или ще изпрати някой друг да ни посрещне.
— Мама казва, че той наистина е много зъл — обади се Руди. — Само да го погледнеш накриво и веднага щял да ти тегли куршума право тук — добави момчето и посочи между веждите си.
— Майка ви просто се е пошегувала — увери го Кейт. Откъде, за бога, на малкия му бе хрумнала подобна мисъл, запита се тя. Не можеше да повярва, че Джилиан Лафиоре наистина би казала подобно нещо на децата за собствения им баща, независимо какво мислеше за бившия си съпруг. — Престани! Заслужаваш това изражение завинаги да остане на лицето ти! — Кейт строго се намръщи на Ранди, който бе издул бузи и събрал очи в една точка над носа си.
Когато лицето му възвърна нормалното си изражение, тя даде знак на сервитьора и за последен път огледа препълнения вагон-ресторант. Бе очаквала да види Ник Конти тази сутрин, но той не се появи. Още по-добре, рече си Кейт. Щеше да се чувства неловко при една нова среща с него.
Тя въздъхна, плати сметката и здраво сграбчи малките ръце на Руди и Ранди. Без да ги изпуска нито за миг, Кейт успя да заведе непослушните хлапета обратно в купето почти без произшествия.
Слизането от влака в Рим обаче далеч не мина така гладко. Не стига, че момчетата си бяха наумили да побегнат в различни посоки, ами трябваше да се погрижи и за огромното количество багаж. Кейт започна нервно да рови из чантата си, уплашена, че е загубила адреса на господин Лафиоре. Нямаше да бъде лесно да се оправи, ако се разминеха на гарата. Познанията й по френски бяха съвсем оскъдни, а не знаеше дума италиански. И което беше по-важно, нямаше и бегла представа за курса на лирата към долара.
На гарата в Рим цареше невероятна бъркотия. Като разбунен кошер пътниците щъкаха в милион различни посоки. Носачи със страховити изражения крещяха заповеднически, грабваха куфари, без да обръщат ни най-малко внимание на обясненията на собствениците.
Кейт също се опита да спре носача, който сякаш бе твърдо решен да отнесе в неизвестна посока огромната купчина багаж на близнаците.
— Нямаме нужда от носач — настоя тя. — Очакваме да ни посрещнат. Моля ви, оставете го тук.
Здраво стиснала ръцете на момчетата, тя се оглеждаше за ниския възпълен мъж, който й бе описала Джилиан Лафиоре. Защо го нямаше? И защо й се струваше, че някой тайно я наблюдава?
Скрит зад вестникарския павилион, Ник не изпускаше от очи странното трио. Лу Лафиоре би трябвало да ги забележи веднага. Облечена в широк черен панталон и яркочервена памучна фланелка с дълъг ръкав, уловила в светлочервеникавите си къдрици бледите утринни лъчи, Кейт Хъмфри рязко се отличаваше сред тъмнокосите италианци, които се суетяха наоколо. Момчетата подскачаха и се дърпаха от ръцете й като игриви кученца и допълнително привличаха вниманието. Несъзнателно Ник се усмихна, докато наблюдаваше нарастващото отчаяние, с което червенокосата им гувернантка се опитваше да ги укроти.
Минутите бавно се изнизваха и усмивката на Ник постепенно се превърна в смръщена гримаса. Къде се бе дянал Лафиоре? Той може би не беше най-грижовният баща на света, но със сигурност не би оставил единствените си законни наследници да се мотаят на гарата. Ник погледна часовника си. Нещо не беше наред.
Той наблюдаваше Кейт и момчетата от половин час и вече усещаше подозрителните погледи на зяпачите. За да притъпи съмненията на продавача, Ник си купи два вестника. Когато униформеният служител на гарата мина покрай него за трети път и го измери с поглед, Ник разтвори единия и се престори, че съсредоточено чете заглавията. Но щом италианските думи проникнаха в съзнанието му, той изненадано се втренчи във вестника.
Задържан е притежател на казино, заподозрян във връзки с мафията, гласеше заглавието.
— Лафиоре ще свидетелства?!
Господи, нищо чудно, че не е тук, за да прибере децата си, помисли си Ник и сгъна вестника. За да спаси собствената си кожа, той несъмнено щеше да се раздрънка, макар да изпадаше под заплахата на едни от най-организираните и жестоки престъпници на света. Това означаваше, че всеки негов близък е в смъртна опасност, и най-вече децата му. В същия миг Ник осъзна, че заплахата, надвиснала над близнаците, е много по-близка и реална от неговите собствени неприятности.
— Виждате ли някой, който да прилича на баща ви — обърна се Кейт към Ранди. Но двете момчета бяха твърде заети с опитите си да откъснат ушите на двойка бели пудели, които минаваха покрай тях и не й обърнаха никакво внимание.
Но тя и без това знаеше, че отговорът е отрицателен. Момчетата доста привличаха вниманието и въпреки това никой от бързо преминаващите покрай тях италианци не показваше и най-малък интерес към тях.
Кейт се обезпокои не на шега. От самото начало тя се тревожеше не толкова как ще премине цялото пътуване, колкото как ще завърши. Ами ако по някаква причина господин Лафиоре не дойде? Кейт изтри с ръка изцапаната бузка на Ранди и усети как тревогата й нараства. Това би означавало да заведе децата съвсем сама.
Младата жена отново започна да рови из чантата си, за да открие адреса на Лафиоре. В този момент към тях се втурна носач, измърмори нещо неразбираемо и грабна куфарите й.
— Не! Хей, недейте! Оставете ги! Още не сме готови да тръгнем!
Той просто каза някаква фраза на италиански и се отправи към изхода, момчетата го последваха. Кейт забърза след тях, като продължаваше да търси в чантата си.
— Трябва ни такси до Монтеверде Вечно — извика тя и прочете адреса, записан на листчето, което най-сетне бе открила.
Носачът само сви рамене и рязко зави наляво. Кейт сграбчи здраво ръцете на момчетата и като почти ги влачеше, го последва.
На улицата имаше цяло стълпотворение от надвикващи се носачи, които се опитваха да спрат таксита. Свистяха спирачки, някои коли изсипваха забързани пътници, други се промъкваха през натовареното движение, клаксоните им свиреха пронизително, а шофьорите им бълваха непонятни ругатни.
Въпреки наглото си и самодоволно държание, носачът на Кейт изглежда си разбираше от работата. Едва излязоха на улицата и едно такси спря точно пред тях. Всъщност шофьорът дори не обърна внимание на другите пътници, които се опитаха да го спрат. Колата още бе в движение, когато носачът рязко отвори багажника и започна да хвърля вътре куфарите на Кейт.
— О, моля ви, по-внимателно! — задъхано извика тя и спря, олюлявайки се, без да изпуска ръцете на момчетата. — Куфарите са съвсем нови! Бихте ли казали на шофьора, че искаме да отидем до Монтеверде Вечно.
Мъжът се наведе през прозореца на колата и изсъска нещо в ухото на шофьора. Сетне отвори задната врата и махна на Кейт да се качи. Твърде замаяна от бързото развитие на нещата, тя не възрази, подаде му банкнота, която се надяваше, че е достатъчна за бакшиш и понечи да влезе в колата. Точно в този момент цялата бъркотия на улицата заприлича на епизод от гангстерски филм.
Друго такси се стрелна между колите и спря точно зад тяхното. Вратата рязко се отвори и за голяма изненада на Кейт от автомобила изскочи Ник Конти. Без дори да я погледне, той сграбчи Руди и Ранди и ги напъха на задната седалка на своето такси.
— Какво… Какво правите? — задъхана от възмущение промълви Кейт и направи няколко крачки към момчетата. В този миг носачът изкрещя нещо, обви ръка около кръста й и започна да я дърпа назад.
— Хванах червенокосата! — извика той на италиански.
— Какво искаш?
Стиснал челюсти и смръщил вежди, Ник блъсна мъжа назад и грубо тласна Кейт към таксито, където момчетата се бяха притиснали едно в друго с широко отворени очи.
— Влизай! — изсъска той.
— Но…
— Влизай, ако не искаш да ти прережат гръкляна!
Кейт с ужас видя, че мъжът, от когото Ник Конти току-що я беше измъкнал, бързо извади от ръкава си нож. Зад него се появи и шофьорът на таксито, в което бе натоварен багажът й. Приведе се като мечка, готова за нападение и изръмжа на италиански:
— Ще ти строша краката! — И се хвърли към Ник.
Ник се извъртя, избегна връхлитащия шофьор и стовари остър саблен удар в китката на носача, който държеше ножа. Щом оръжието издрънча на паважа, Ник подпря с длан брадичката му, сграбчи лицето му и го блъсна в колата. След това нетърпеливо наруга Кейт, която продължаваше да стои като вкаменена. Повдигна я с изненадваща за ръста му сила и я напъха при момчетата.
— О, господи! Ох!
Без да обръща внимание на виковете й, той я последва и затръшна вратата.
— Потегляй! — кресна на шофьора и колата излетя като ракета, изстреляна към Луната.
Докато момчетата пищяха и скимтяха, Кейт се беше проснала отгоре им и се опитваше да си намери място. Усилията й обаче бяха напразни в рязко завиващата кола.
— Преследват ни! Преследват ни! — изкрещя Ранди. Бе успял някак да се измъкне изпод нея и коленичил на седалката, наблюдаваше през прозореца колата зад тях.
След като даде още напътствия на шофьора, Ник се протегна през Кейт и смъкна момчето на седалката.
— Не му давай да гледа през прозореца! — нареди той.
Ранди започна да крещи и Руди, чиято ръка бе все още под Кейт се присъедини към него. Но виковете им бяха заглушени от скърцане на спирачки и пронизително свирещи клаксони, докато тяхното такси и колата на преследвачите им се промъкваха през натовареното движение.
Мислите на Кейт блуждаеха, погледът й безумно шареше насам-натам. Имаше ли някакъв начин да спре движещия се с бясна скорост автомобил? Какво се бе случило? Дали трябваше да направи опит да сигнализира на някой полицай? С разтуптяно сърце тя погледна назад и видя, че пътят на преследвачите им бе блокиран от автобус, който стоварваше пътниците си.
Изведнъж таксито навлезе в малка уличка, направи обратен завой и се вмъкна в тесен проход. След като Ник и шофьорът размениха още няколко думи на италиански, колата зави из няколко странични улички и внезапно спря пред голяма сграда, която напомняше хале.
— Бих искала да зная… — започна Кейт.
— Ще ти обясня всичко — прекъсна я Ник. — Само да платя на този човек, преди да ни е изхвърлил на улицата. — Той подаде на шофьора пачка банкноти, изстреля някакви кратки нареждания на италиански и отвори вратата.
Щом Кейт и момчетата се измъкнаха все още замаяни, таксито потегли и изчезна зад завоя, сякаш го гонеше тълпа разбеснели се дяволи.
— Бързо, влизайте! — Ник хвана ръката на Кейт.
— Почакай! Нямаш право…
— Няма време да си търсим правата. Трябва незабавно да изчезнем от улицата! — Ник я избута заедно с момчетата в бетонната сграда, която се оказа агенция за даване на коли под наем. — Седнете тук — нареди той и посочи към ред дървени седалки в чакалнята. — Трябва да подпиша някои документи и после ще ви обясня всичко.
— Наистина…
— Довери ми се. — Той отклони поглед към момчетата, после сините му очи отново я стрелнаха. — Почакай само още няколко минути и после ще се опитам да ти обясня. А сега просто ми се довери.
Под строгия му поглед момчетата се тръснаха на столовете. С умело изиграна покорност Кейт ги последва. Но шокираният й мозък тутакси заработи. Трябва да измъкна Руди и Ранди от този луд човек, каза си тя. Щом Ник се обърна с гръб и насочи вниманието си към момичето зад прозорчето, Кейт се наведе към близнаците, които и бездруго не ги свърташе на едно място, и прошепна:
— Бързо, трябва да излезем оттук!
— Но той каза да не мърдаме. Луд ли е? — просъска Руди.
— Няма значение. — Тя хвърли свиреп поглед към тила на техния похитител. — Тръгвайте с мен. Ще вземем друго такси до дома на баща ви.
Тя стана и тръгна на пръсти към стъклената врата, близнаците я последваха. Стигнаха до края на улицата, но както можеше да се очаква, не се виждаше никакво такси.
— Хайде — рече Кейт, погледна неспокойно през рамо и хвана момчетата за ръцете. — Ще влезем в онова кафе отсреща и ще почакаме, докато се появи такси.
Ник подписа необходимите документи и вдигна глава.
— Колата ви ще бъде докарана след десет минути — обеща момичето от агенцията.
— Благодаря. Колкото по-скоро, толкова по-добре. — Той прибра документите в джоба си и се обърна. Тримата, които току-що бе спасил, сигурно с нетърпение очакваха да чуят обясненията му. А опасността, която ги грозеше, беше наистина сериозна. Ала столовете, на които преди миг седяха Кейт, Руди и Ранди, бяха празни.
— По дяволите! — процеди през зъби Ник и забърза към изхода.
Тъй като бе стоял с гръб към близнаците и червенокосата им бавачка само няколко минути, Ник очакваше да ги намери пред гаража. Но на улицата не се виждаше жива душа и той гневно се огледа. Нима бяха успели да вземат такси толкова бързо? Не му се вярваше. Е, добре, къде бих отишъл, ако бях жена, озовала се в непознат град с две палави зверчета, и исках да се скрия, запита се той.
Не беше трудно да си отговори. Ник се насочи към неприветливо кафене от другата страна на улицата.
— Отгатнах — промърмори, докато надничаше през мръсната витрина. Близнаците бяха кацнали на кръгли червени столове в единия край на бара. Кейт се бе облегнала на плота и развълнувано жестикулираше към закръглен мъж с омацана престилка, на чието лице бе изписано недоумение.
Тя като че ли почувства погледа на Ник, защото точно в този миг се обърна. Очите й се разтвориха широко, а устните й застинаха в отчаяна гримаса. Тя изкрещя нещо към собственика, който сви рамене и вдигна телефона.
Ник блъсна вратата и влезе. В мрачната малка сладкарничка беше топло, тежкият въздух бе пропит с аромат на ванилия и разтопен шоколад. На витрината бяха изложени множество захарни изделия, които изглеждаха така, сякаш са били залепени към хартиените си подложки преди поне трийсетина години.
Щом Ник влетя в салончето, Кейт изведнъж се стегна и застана между него и момчетата.
— Не се приближавайте! Господин Понза в момента ни поръчва такси. Предупреждавам ви, ако започна да пищя, той ще повика полицията.
Което би било отговор на молбите ми, помисли Ник, ако бях сигурен, че момчетата ще бъдат в безопасност под защитата на полицията. Но тъй като не бе толкова наивен, за да храни подобни надежди, той решително застана пред нея.
— Вижте, госпожице Хъмфри, зная, че ви е трудно да разберете действията ми. Но, повярвайте, аз само се опитвам да помогна. Вие, както и децата, сте в опасност.
— Вие се опитахте да ни похитите! — Гласът й беше твърд, но ръцете й трепереха и тя стисна юмруци.
Ник поклати глава.
— Уверявам ви, госпожице Хъмфри, ако исках да ви отвлека, щях да успея. Нямам подобни намерения.
— Тогава защо ни измъкнахте от нашето такси на гарата? Защо онзи мъж извади нож?
— Защото именно той се опита да ви отвлече. Вас и децата на Лафиоре. Може би не ви спасих по най-изискания начин, но нямах време, за да обмисля действията си. — Ник накратко й разказа какво бе прочел във вестника. — Не разбирате ли? Ако тези хора успеят да се доберат до децата, те биха могли да заплашат, че ще ги убият, за да принудят баща им да мълчи.
— Защо трябва да повярвам на нещо толкова нелепо? — недоверчиво попита Кейт. — Къде е тази вестникарска история? Покажете ми я.
— Вестникът не в мен — нетърпеливо рече Ник. — Изглежда съм го забравил в таксито. Но говоря истината. С каква цел бих измислил подобно нещо?
— Нямам представа. Зная само, че нося отговорност за момчетата и ако ги докоснете, ще се разкрещя.
Не бе необходимо да го убеждава. С щръкналата си във всички посоки коса и поглед като готова за нападение котка, Кейт изглеждаше напълно способна с един-единствен вик да накараха стъклата да задрънчат. Ник хвърли поглед към мъжа зад тезгяха, който с интерес следеше разговора им, после внимателно отстъпи назад.
— Добре, нека бъде както искаш. Останете тук, аз ще донеса вестника. След минута ще се върна с доказателство за това, което казвам. Съгласна ли си?
— Съгласна съм — изстреля тя.
— Запомни, не мърдайте оттук, докато не се върна.
С голяма неохота Ник се обърна и излезе. За беда, на ъгъла нямаше будка за вестници. Като проклинаше късмета си, Ник забърза към следващата пресечка. Едва на третата намери павилион, ала той беше затворен.
— Прекрасно, само това ми липсваше! — изръмжа той, нервно погледна часовника са и се отправи към следващата пресечка. Изминаха няколко минути, докато успее да купи търсения вестник и да се върне в кафенето.
Когато бутна вратата и влезе, помещението беше празно.
— Къде е жената, която беше тук с две малки деца? — обърна се той към дебелия собственик, който предпазливо го следеше с поглед.
— Хубавата синьорина?
— Да, красивата червенокоса.
— Нейното такси дойде и тя замина.
— Дявол да го вземе! — Ник смачка вестника в ръцете си. Е, сега какво да прави?
Докато бавно пъплеха през натовареното движение, Кейт започваше да става все по-неспокойна. Преди половин час беше сигурна, че всичко, което й казва Ник Конти, е пълна измислица. Ами ако беше истина? Той не приличаше на луд. Но нали именно затова психопатите бяха едни от най-трудно залавяните престъпници. Те изглеждаха съвсем нормални и разумни… дори привлекателни.
— Скоро ще видим нашия голям лош татко! Скоро ще видим нашия голям лош татко! — захвана да повтаря Руди.
— Татко, лошатко, татко, лошатко! — присъедини се кресливо Ранди.
Кейт им запуши устата с ръце и се наведе зад шофьора.
— Бихте ли ни оставили една пресечка преди адреса, който ви дадох?
— Аз не разбра добре?
Отне й време, но накрая успя да му обясни какво иска и след десетина минути колата спря пред редица елегантни тухлени постройки. Изминаха още няколко мъчителни минути, докато се разбере с шофьора каква сума да му плати. Когато колата потегли и тя погледна към заплашително намалялата пачка лири, се убеди, че й е взел много повече от полагаемото се.
— Това ли е къщата на татко? Пишка ми се — оплака се Ранди.
— Не, баща ви живее на следващата пресечка. Сигурна съм, че можеш да издържиш дотам.
— Надавам се да има две тоалетни — промърмори Руди.
Кейт се огледа, сграбчи ръцете на момчетата и тръгна към следващия ъгъл. Поне нямаше багаж, помисли си печално тя. Куфарите им бяха изчезнали заедно с таксито, от което ги бе измъкнал Ник. Дали някога щяха да си получат багажа обратно? И с какво щяха да се преобличат междувременно, зачуди се тя.
Докато подобни мисли й минаваха през главата, Кейт продължаваше нервно да се оглежда. Нещо не беше наред.
— Защо на улицата няма никой? — попита Ранди.
— Защо е толкова тихо? — обади се Руди, вдигна поглед към сградите, чиито прозорци бяха плътно затворени и със спуснати завеси, и прошепна: — Много е зловещо тук.
— Може би е време за следобеден сън — рече Кейт. Това трябва да е причината, добави наум. Знаеше, че по обяд италианците не работят. И все пак, по гърба й полазиха тръпки и тя настръхна като животинче, надушило опасност. Дали въображението й се бе развихрило само заради разказа на Ник Конти?
Или наистина имаше нещо подозрително в необикновено тихата и безлюдна улица?
Тя заведе Руди и Ранди под козирката на един вход и клекна пред тях, за да може да ги гледа в очите.
— Слушайте, момчета, искам да стоите тук и да бъдете много тихи. Аз ще отида да погледна какво става зад ъгъла.
— Защо? Защото мислиш, че Ник е прав и баща ни наистина е арестуван? — попита Ранди. Кръглото му личице и подобните на копчета очи изведнъж станаха необикновено сериозни.
— Мислиш, че някой иска да ни хване? — добави Руди. Извитите му вежди се сключиха в тревожна бръчица.
— Не, разбира се, че не мисля така. Сигурна съм, че всичко е наред. Но за всеки случай, искам да хвърля един поглед… Само да проверя. И тъй, ще изпълните ли молбата ми?
Близнаците мълчаливо кимнаха и за първи път, откакто се грижеше за тях, тя бе убедена, че не я лъжат.
Погледна ги изпитателно, сетне се изправи и приглади дрехите си. Внимателно огледа пустата улица и излезе на тротоара. Насочи се към ъгъла със смътното чувство, че стотици очи я дебнат зад плътно затворените прозорци. Улицата продължаваше да бъде зловещо безлюдна и тиха.
Изведнъж Кейт се почувства неудобно заради отекващия звук на собствените й токчета по плочките. Почувства се доста глупаво, но свали обувките си и продължи по чорапи. Щом стигна ъгъла, спря да помисли. Домът на Луис Лафиоре би трябвало да бъде малко по-надолу вдясно. Изглеждаше още по-зловещо пуст от къщата, при която бе оставила момчетата. Сърцето й бясно заблъска в гърдите и кожата й настръхна.
Тя предпазливо надникна иззад ъгъла на сградата. Точно както бе очаквала, наоколо не се виждаше жива душа. Постройките от другата страна на улицата тънеха в сянка, докато там, където беше Кейт, зданията бяха осветени от пролетното слънце като престъпници под лампата за водене на разпити.
Изведнъж някакво движение привлече вниманието й. Мъж с широкопола мека шапка пристъпи на тротоара и направи неразбираем знак. Няколко сгради по-надолу настъпи леко раздвижване и някой отвърна на сигнала. Първият мъж се върна на мястото си и отново се стаи.
Кейт рязко си пое въздух и провери номера на адреса, който все още стискаше в ръка. Ако съдеше по номерата на близките постройки, къщата, срещу която се намираше мъжът с меката шапка, беше домът на Лафиоре. Значи сградата се наблюдаваше.
Кейт бързо се дръпна назад и се прилепи към стената. Обхвана я паника. Може би Ник Конти наистина казваше истината. Нямаше представа. Знаеше само, че не бива да води момчетата тук… Докато не се увери, че ще бъдат в безопасност. Колкото може по-бързо и безшумно, тя се отправи обратно към мястото, където ги беше оставила. Въздъхна с облекчение, когато забеляза, че все още са там.
— Слушайте, трябва да изчезваме оттук!
— Няма ли да отидем в къщата на татко? — попита Ранди.
— Не. Или поне не веднага. Не и докато не се убедя, че всичко е наред.
— Но къде ще отидем? — поиска да знае Руди. Добър въпрос, помисли Кейт, докато излизаха на тротоара. Къде би могла да ги заведе? Тъй като предполагаше, че това ще бъде краят на пътуването, не бе си оставила много пари. Освен това, не познаваше Рим.
Изведнъж пронизителен вик наруши потискащата тишина. Кейт спря, очите й тревожно се разшириха. Мъжът с меката шапка тъкмо бе завил иззад ъгъла. Той крещеше и ръкомахаше към все още невидимата си кохорта.
Кейт се обърна и затича с момчета в противоположна посока. Но срещу тях се зададе кола. Шофьорът не намали и Кейт бе принудена отново да спре, като инстинктивно застана между автомобила и момчетата. Отчаяно местеше поглед ту към мъжете, които ги преследваха, ту към приближаващата кола.
Белият фиат намали и Ник Конти подаде глава през прозореца:
— Къде да ви откарам?