Джейн Силвъруд
Висок залог (8)

Седма глава

— Къде е Ник? — попита Ранди, когато на сутринта двамата с Руди слязоха за закуска.

— Отиде в Рим — отвърна Марио, като леко се намръщи.

— В Рим? — Изумено се спогледала момчетата. — Какво ще прави там?

— Има работа, много важна работа.

Докато Марио пълнеше чашите на момчетата с прясно издоено мляко, Кейт се зае да нареже хляба. Ник трябва да е тръгнал доста рано, мина й през ума, когато хвърли поглед през прозореца към празното място, където преди бе паркиран фиатът.

След случилото се в конюшнята и скованата им раздяла Кейт бе прекарала неспокойна нощ. Чувстваше се изморена и раздразнителна. Измъчваха я хиляди въпроси и съмнения, слепоочията й болезнено пулсираха.

— Може ли да нахраним прасетата? — попита Ранди, докато мажеше филията си с дебел слой масло.

— Ще стоите далече от прасета — свъси вежди Марио. — Аз не желая тези прасета отново полудяват.

— Ще придружа децата — намеси се Кейт. — Ще се постарая да не създават проблеми.

— Дори самият Свети Франциск не може да гарантира подобно нещо — промърмори мрачно Марио. Но все пак отстъпи пред молбите на момчетата и след закуска Кейт последва Руди и Ранди на двора. Близнаците носеха храна за кокошките и кофа с остатъците от закуската и снощната вечеря.

Хладен северен вятър раздвижи листата на дърветата.

— Изглежда ще вали — рече Кейт. Вдигна поглед към покритото със сиви облаци небе и придърпа яката на пуловера, който й бе дал Марио. Момчетата бяха облечени в топли дрехи, които Аделина им беше донесла и не изглеждаха ни най-малко обезпокоени от промяната на времето. Всъщност откакто бяха пристигнали във фермата, те се радваха повече от скаути, излезли на лагер сред природата.

— О, погледни как яде онази дебела свиня на бели и черни ивици — извика Руди, след като изпразниха кофата в хранилката. — Марио каза, че скоро ще си има прасенца.

— Да, наистина — съгласи се Кейт и погледна огромния корем на животното. — Не ви ли е срам така да я измъчвате вчера?

— Тя нямаше нищо против — убедено заяви Ранди. — Забавлението й хареса!

Кейт неволно се разсмя, после изведнъж смехът й секна и тя потрепери.

— Какво има? — попита Руди, забелязал внезапната промяна в изражението й.

— Не зная. Имам чувството, че някой ни наблюдава.

— Прасетата ни наблюдават.

— Да, може би. — Кейт прегърна през раменете двете момчета и внимателно огледа хълмовете в далечината. Не видя нищо, освен мъгла и неясните очертания на дървета и лози. Въпреки това потръпна отново и притисна близнаците към себе си. — Май е по-добре да се връщаме в къщата. Като че ли ще завали дъжд.

 

 

На около два километра едър широкоплещест мъж с небръснато лице свали мощния бинокъл от очите си и изсумтя.

— Ще вали. Току-що ми капна — недоволно промърмори той на италиански.

— Франко, дъждът няма да те разтопи — язвително подхвърли партньорът му, дребно човече с физиономия, наподобяваща муцуна на плъх и тънък белег, пресичащ страната му. — Какво прави тя сега?

— Прибира копелетата на Лафиоре в къщата.

— По-лесно ще ги хванем, ако са навън.

— Напротив, в къщата няма къде да ни избягат. Жокеят замина и сега с тях е само старият. Едва ли ще може да се съпротивлява.

— По-добре изобщо да не опитва. — Винсенте, мъжът с белега, постави заглушителя на пистолета си и се ухили злорадо. — Готов ли си да се подслониш от дъжда при малката червенокоса хубавица.

— Напълно готов — разсмя се Франко и намигна.

 

 

На много километри далече, в Рим, Ник кръстосваше чакалнята на полицейския участък вече в продължение на два часа и търпението му започваше да се изчерпва. За кой ли път приближи към дежурния.

— Вече е почти дванайсет. Кога ще ми бъде позволено да видя господин Лафиоре?

— Ще трябва да почакате, докато молбата ви бъде придвижена — осведоми го неумолимият служител на италиански.

— И кога ще стане това? След седмица-две? — Ник многозначително погледна часовника на стената. — Трябва да се срещна с господин Лафиоре днес, веднага. Въпросът не търпи отлагане. Става дума за децата му.

Въпреки протестите на Ник измина още един час, преди млад полицай с пронизващ поглед да го придружи до стая, където бе старателно претърсен за оръжие. Накрая го заведоха в тясно помещение, където седнал зад маса, го чакаше Лу Лафиоре. Лицето му бе бледо и изпито. Точно зад него стоеше полицай от охраната.

— Какво се е случило с децата ми? — започна Лу без предисловия. — Къде са?

— В Италия са и се чувстват отлично. Момчетата имаха проблеми, когато пристигнаха в Рим, но сега са добре — осведоми Ник бившия си работодател, мъжът, който сега бе негов враг.

— Откъде, по дяволите, изникна на хоризонта ти. Конти? — изгледа го с подозрение Лу. Той бе набит, с дебел врат, остри черти, пооредяла черна коса и проницателни очи с цвета и твърдостта на антрацит. — Откъде знаеш за децата ми? И защо те не са при майка си в Лондон? — присви той очи. — Двамата с нея още ли не сте се разделили?

— Между нас с Джилиан нямаше нищо, Лу. — Ник издърпа стола срещу Лафиоре и седна.

— Нима? Тя беше на друго мнение.

— Каквото и да ти е казала Джилиан, било е измислица. Не съм такъв глупак, че да мамя работодателя си с жена му.

— Жените доста те харесват, а едва ли някой може да устои на Джили.

— Ти я пренебрегваше и Джилиан е измислила някаква история само за да привлече вниманието ти. Това е всичко.

Лу не изглеждаше убеден.

— Не отговори на въпроса ми, Конти. Защо децата ми не са у дома си в Лондон, където щяха да бъдат в безопасност?

— Не знаеш ли, че Джилиан ги е изпратила при теб? — изненадано попита Ник.

Лу поклати глава.

— Ако въобще ми е изпратила писмо, не съм го получил. Но и през последните няколко седмици, преди полицията да ми осигури защита, почти не бях на себе си.

Ник можеше да си представи. За да се съгласи да свидетелства срещу мафията, Лу трябва да е бил изплашен до смърт.

— Не съм отварял почти никакви писма, за които имах съмнения, че е възможно да съдържат бомба — продължи Лу. — Много неща останаха недовършени, не успях да се погрижа за неотложните задачи, които в противен случай щяха да бъдат изпълнени чисто и акуратно!

От мрачния израз на бившия си работодател Ник разбра, че намекът се отнася до неуспешните опити на Лу да му попречи да язди Сизънуайн на Гранд Нешънъл.

— Нека те запозная накратко със събитията, за да изясним положението. — Ник умееше да се владее и лицето му остана непроницаемо.

Без излишни подробности той разказа за срещата си с Кейт във влака и доста рискованото им бягство от Рим. Макар да уведоми Лу, че синовете му са скрити на сигурно място, той не му съобщи къде. Не позволи на Лафиоре да отгатне истинското му отношение към ситуацията. Ако имаше нещо, което Ник бе научил от опит, то беше как да се справя с негодниците. Този урок бе може би най-важният от усвоените в скъпия интернат, където се бе чувствал самотен и унизен.

— Нека видим дали съм те разбрал правилно — рече накрая Лу. — Джилиан е наела тази Хъмфри, за да доведе Руди и Ранди в Рим, и жената все още се грижи за тях, така ли?

— Точно така.

Очите му не издаваха обзелите го чувства, лицето му остана каменно. Бе невъзможно да се отгатне до каква степен го е развълнувал разказът на събеседника му, какво се крие зад така умело овладяното му изражение. Но Ник знаеше, че Лу е способен на силни и необуздани емоции. Едва ли можеше да очаква благодарност, но все пак вероятно Лафиоре се чувстваше по-спокоен след новината, че наследниците му, поне за момента, са в безопасност.

— Е, струва ми се, че съм ти длъжник, Конти — промърмори накрая той.

Ник се облегна в очакване събеседникът му да продължи.

— Досега и през ум не ми беше минало дори да се тревожа за децата си. — Лу огледа неприветливата малка стаичка и кимна саркастично към полицая от охраната, който стоеше все така нащрек зад стола му. — Трябваше да се досетя, че Джилиан ще ми изпрати близнаците в най-неподходящия момент. На нея може да се разчита, че винаги ще извърши нещо погрешно точно когато не трябва.

Вярно е, помисли Ник. Преди две години склонността на Джилиан Лафиоре да се намесва съвсем ненавреме бе съсипала кариерата му. На шега тя бе опитала да го прелъсти. Ала Ник я отблъсна и Джилиан даде воля на неудовлетвореността и яда си, като излъга съпруга си и представи нещата в съвсем друга светлина. Резултатът бе тежкото произшествие в Ейнтри. За Ник нямаше съмнение, че Лу в пристъп на ревност бе организирал злополуката, която прекрати състезателната дейност на Сизънуайн и за малко не отне живота му.

— Но Руди и Ранди са все още в Италия, така ли?

— Да, скрити на сигурно място.

— Конти, пет пари не давам колко добре скрити са според теб. Докато са в тази страна, те не са в безопасност. Познавам хората, срещу които ще свидетелствам. Едва ли ще се измъкна жив от тази каша, но съм притиснат до стената и нямам друг избор. Или те, или аз! Ала не искам да замесвам синовете си.

За момент маската сякаш падна от лицето на Лу и Ник видя колко дълбока е обичта му към децата, колко е обезпокоен за безопасността им.

— Какво бих могъл да направя, за да помогна? — попита Ник. Вече нямаше желание да се пазари с Лафиоре. Но ясно съзнаваше, че ще направи всичко, което е по силите му, за да осигури безопасността на Руди и Ранди, независимо дали баща им ще се откаже от отмъщението.

— Мога ли да се доверя на тази Хъмфри?

Образът на Кейт изплува в съзнанието на Ник — луничките, посипани като тичинков прашец върху бледата й кожа, очите й, блестящи като смарагди зад дългите ресници, червената й коса, обляна в слънчеви лъчи, наподобяваща огнени езици…

— Да. Имаш думата ми. На младата дама може да се разчита.

— Можеш ли да върнеш децата при префърцунените им баба и дядо в Англия?

— Ще опитам.

— Направи го и хората ми ще те оставят на мира. Ще можеш спокойно да яздиш Сизънуайн на Гранд Нешънъл. Съгласен ли си?

Ник вече бе решил да се погрижи за безопасността на Руди и Ранди, но би било глупаво да отхвърли предложението на Лафиоре.

— Съгласен съм — рече той и стисна ръката на събеседника си.

Лу се наведе и прошепна дрезгаво:

— Внимавай, като излизаш.

— Какво имаш предвид?

— Постъпил си много разумно, като не си довел Руди и Ранди тук. Пълно е с шпиони. Просто внимавай!

 

 

Щом излезе от полицейския участък, Ник закопча плътно коженото си яке, за да се предпази от лекия дъждец и си наложи да не се оглежда. Знаеше, че няма да види познати лица. Ала също така бе сигурен, че го наблюдават. Сякаш невидими антени по цялото му тяло улавяха вражеско излъчване. Трябваше да се измъкне по някакъв начин от Рим, и то без да бъде проследен. Но как?

Той безгрижно се разходи по улиците, като спираше от време на време пред някоя витрина, уж заинтересуван от последните тенденции в италианската мода. Купи си вестник и се отби в малък ресторант, където обядва спагети, обилно полети със сос от босилек. Не си поръча вино — умът му трябваше да бъде бистър. Прекара около час в ресторанта, като бавно отпиваше от капучиното и внимателно преглеждаше вестника. После потърси телефонна кабина и набра номера на свой роднина.

Карло Типола беше негов далечен братовчед, който бе реализирал солидни печалби от износ на италиански стоки. Той обичаше също така да кара състезателни коли и бе пристрастен към виното, жените, приключенията и скъпите автомобили. Винаги притежаваше поне три коли, които поддържаше в отлично състояние.

— Нико! — възкликна радостно Карло, разпознал гласа по телефона. — Значи моят английски братовчед най-после намери време да слезе от конете и да се отбие насам. Ще се видим ли довечера?

— Не — отвърна Ник, огледа се крадешком и накратко обясни ситуацията.

— Изглежда ми сериозно — рече Карло, след като Ник свърши. — Нека отгатна от какво имаш нужда. Бърза кола, нали?

— Да. И колкото по-скоро, толкова по-добре. Можеш ли да ми помогнеш?

— Що за въпрос! Разбира се, че мога да помогна. Денят беше доста отегчителен, а ето че сега ти ми предлагаш вълнения поне за следобеда.

Ник се развесели при мисълта за дяволитите пламъчета, които навярно проблясваха в черните очи на братовчед му.

— Ферари ли предпочиташ, или ламборгини? — запита Карло. — Ламборгинито е прекрасна кола, но малко трудно се сменят скоростите. Ферарито е яркочервено и доста привлича вниманието, но е бързо като вятър.

— Избирам ферарито.

— Отлично. Ще мина да те взема след половин час и ще се отървем от неприятната компания. После ще ти намеря нещо по-незабележимо. Чао, каубой.

— Чао.

Карло пристигна точно на секундата. Ник се преструваше, че преглежда стенд със списания, когато блестяща червена кола с аеродинамична форма изведнъж се измъкна от движението и рязко спря точно пред него. Карло отвори вратата и Ник скочи вътре. В същия миг ферарито отново се вля в движението.

— Здрасти, каубой! — весело поздрави Карло и като се подсмихваше доволно, с бясна скорост се запромъква сред трафика като огромна екзотична птица. — Ще се позабавляваме, нали?

— Зависи какво разбираш под забавление. — Ник се обърна назад и огледа движението. Да, наистина ги следяха. Черна ланчия се движеше по петите им с почти същата безумна скорост. Без да намали, безстрашният братовчед на Ник направи остър завой, мина през няколко тесни улички и излезе на хлъзгавото от дъжда кръгово движение. Ланчията обаче ги следваше неотклонно.

— Сега ще им покажа майсторско шофиране — процеди през зъби Карло.

Хили се като полудяла маймуна, помисли Ник. Очевидно се забавлява чудесно. Самият Ник не споделяше възторга на братовчед си. При един от многобройните завои бе забелязал как от прозореца на ланчията проблясва дулото на пистолет.

— Радвам се да те видя, Карло — промърмори той, когато ферарито отново връхлетя в тясна безлюдна уличка.

— И аз се радвам да те видя, Нико.

— Съжалявам, че трябваше да се срещнем при подобни обстоятелства. Боя се, че няма да останем дълго време заедно. Слушай, стари приятелю, струва ми се, че възнамеряват да стрелят по нас — предупреди Ник.

— Няма да посмеят.

— О, мисля, че няма какво да ги спре.

— Тогава ще им покажа шофиране, което ще помнят цял живот.

Ферарито изведнъж се спусна в тясна уличка и в поредица остри завои като ястреб, подгонил плячката си. Когато изгубиха от поглед преследвачите си, Карло вкара ферарито в някакъв гараж, рязко натисна спирачките и посочи синя кортина, спряна до входа.

— Ключовете са на таблото. Ще се погрижа за твоя фиат. Чао, каубой.

— Чао — рече Ник с усмивка и се настани в невзрачната малка кола. След миг се включи в движението и спокойно мина покрай озадачените гангстери в черната ланчия, които напразно търсеха с поглед лъскавото червено ферари.

 

 

— Скучно ми е — обяви Ранди.

— И на мен също — обади се Руди.

Цяла сутрин не бяха излизали заради слабия дъждец. Кейт бе опитала всичко, каквото й хрумна, за да ги забавлява. С моливите, които Марио бе намерил в едно чекмедже, им бе нарисувала картинки, които да оцветяват. Бе им опекла сладки, разказвала им бе приказки. Но с нищо не бе успяла да задържи за дълго вниманието им.

— Какво ще кажете да ви преподавам уроци по пиано? — предложи тя.

Близнаците я изгледаха недоверчиво.

— Какво разбираш ти от пиано? — попита Ранди.

— Е, знам това-онова — усмихна се Кейт. — Елате с мен, ще ви покажа.

Макар да бе очевидно, че момчетата я последваха, убедени, че ще се провали, отегчените им физиономии скоро изчезнаха и по лицата им се изписа въодушевление, когато Кейт засвири популярна рок мелодия.

— Хей, страхотно! — възкликна Ранди.

— Видяхте ли, какво ви казвах? — обади се Марио. — Вашата красива възпитателка е много талантлива. Трябва да я цените повече. А не да я ядосвате, както правите през цялото време.

— Ние я ценим — заяви Ранди. — И я харесваме почти колкото харесваме Ник.

— О, толкова съм поласкана — разсмя се Кейт.

— Мисля, че Ник харесва теб, а не тези малки дяволчета — намигна й Марио.

— О, не съм сигурна. Въпреки че непрекъснато се оплаква от тях, Ник изглежда се разбира с момчетата — рече Кейт.

Тя се обърна отново към пианото и сведе поглед към клавишите, за да скрие червенината, заляла страните й. Цяла сутрин Ник бе в мислите й. Какво ли прави сега, питаше се тя. Дали е в безопасност? Безпокойството не я напускаше. Мисълта, че би могло да му се случи нещо лошо, я ужасяваше. Кадрите от тежката злополука, които бе видяла по телевизията, непрекъснато изплуваха в съзнанието й, макар опасността, заплашваща Ник в Рим, да бе от съвсем различно естество.

През по-голямата част от нощта тя бе лежала будна и бе мислила за Ник, като си припомняше нежния допир на устните му. И преди се беше влюбвала, но нито един мъж не я бе привличал така, както Ник Конти. Не можеше да устои на обаянието му и това я тревожеше.

— Някой ден Ник ще стане чудесен баща — обади се Марио.

— Така ли мислиш?

— Сигурен съм. Просто трябва да намери подходящото момиче.

— О? Нямам впечатление, че Ник се е впуснал да търси госпожица Подходяща.

— Вярно е — сви рамене Марио. — Ник не бърза да създаде семейство. Може би госпожица Подходяща трябва да го намери. Ти как мислиш?

Кейт понечи да отговори, ала в този момент вратата се отвори с трясък и в стаята нахлуха двама мъже. Единият беше доста едър, с мустаци и рунтави вежди. Другият бе дребен с малки живи очички. И двамата носеха пистолети.

В мига, в който влетяха в стаята, Кейт рязко се завъртя на столчето пред пианото. Марио извика, втурна се напред към единия нападател. Едрият го удари жестоко и го запрати към дивана. Междувременно дребният хвана момчетата, стисна с една ръка вратовете им и размаха оръжието над главите им.

Щом погледът на Кейт срещна студените змийски очи на набития здравеняк, викът замря в гърлото й.

— К-какво… Какво искате?

— Вземи си палтото, синьорина — просъска непознатият. Устните му се изкривиха в похотлива усмивка. — Ще дойдеш с нас и ще видиш какво искаме.

 

 

Ник започна да си тананика. В продължение на цял час, докато караше по изходната магистрала от Рим, беше нервен и имаше чувството, че го следят. Вратът го заболя от непрекъснатото взиране в огледалото. Но сега вече шофираше по не толкова оживените провинциални пътища и бе започнал да се успокоява.

Бе сигурен, че с помощта на Карло се е измъкнал от преследвачите си и всичко е наред.

Спомнил си за щурия си братовчед, Ник се усмихна. Трябва да разкажа на Кейт за Карло, рече си. Готов съм да се обзаложа, че тя ще го хареса. Повечето жени биваха очаровани. А и Карло със сигурност щеше да хареса Кейт. Не, реши Ник, по-добре ще е да не й споменавам за Карло.

Бе изумен от неочакваната ревност, която го обзе, щом си помисли, че Кейт и Карло биха могли да си допаднат. Какво ставаше с него. Той несъзнателно намали скоростта.

Снощи в конюшнята искаше да се люби с нея, желаеше я до болка. Кейт бе толкова пламенна — той изпитваше невероятно вълнение, като я докосваше, като я прегръщаше, като я гледаше, като говореше с нея, дори да спореха.

Когато го отблъсна, той се бе опитал да й покаже, че приема съвсем спокойно решението й. Но истината бе, че почти не можа да спи през нощта. И мисълта, че тя е в същата къща, съвсем влошаваше положението. Представяше си я как спи, гърдите й леко се повдигат при спокойното дишане, дългите й ресници засенчват страните й, устните й са полуотворени. Дори в момента сякаш усещаше допира на стройното й тяло, вкуса на устните й…

Той натисна газта докрай. Изведнъж го обзе нетърпение час по-скоро да я види, да говори с нея. Трябва да измислим как да върнем децата в Англия, рече си той.

Когато зави по алеята към фермата обаче, го обзе чувството, че нещо не е наред. Не можеше да определи какво точно, просто необичайната тишина му подейства някак потискащо.

— Марио! — извика той, щом спря пред къщата. Отговор не последва, а не се долавяше и никакво движение, освен кокошките, които търсеха семена в земята. Ник свъси вежди, излезе от колата и заобиколи към задния вход.

— Марио! — Той отвори вратата и пристъпи вътре. — Кейт!

Къщата си остана все така зловещо тиха. Дали са в конюшнята, зачуди се Ник. Понечи да се обърне и да излезе, когато някакво шесто чувство го накара да надникне в салона с пианото. И отново почувства как невидимите предупредителни антенки застанаха нащрек. Още преди да завие зад ъгъла, бе предусетил, че нещо се е случило.

Въпреки това стомахът му се сви, когато видя счупената врата, обърнатите мебели. В продължение на няколко секунди застина като парализиран. О, господи, Кейт, ужасено помисли той. Колко самонадеяно от негова страна да ги доведе тук и да си въобрази, че са в безопасност. Какво ли се бе случило? Къде ли са? Дали са още живи? А Марио?

Ник се втурна навън и огледа набързо пустия двор. Сърцето му блъскаше лудо в гърдите, докато проверяваше страничните постройки за някаква следа, някакъв знак.

В кокошарника не откри нищо, но когато отвори бараката за инструменти, зърна очертанията на някаква фигура, свита в ъгъла на тясното, пропито с миризмата на мухъл, помещение.

— Марио!

Марио беше с вързани ръце и крака, а устата му бе запушена с парче плат, откъснато от ризата му. По челото му имаше кръв, а очите му бяха затворени.

— Марио! — Обзет от безпокойство, Ник се наведе над него и провери пулса му. Ударите бяха равномерни. След като се увери, че чичо му е жив, Ник разряза въжето, с което бяха стегнати ръцете и краката му и се втурна към помпата, за да донесе вода. След няколко минути се върна с пълен леген и чиста кърпа. Клекна до Марио и леко започна да почиства кръвта от челото му.

— О-ох, мама миа — простена Марио. — Главата ми! — Той отвори очи и посегна към раната на слепоочието си. — О-ох.

— Марио, добре ли си? Какво се случи? Къде са Кейт и момчетата?

— Нико? — Марио все още не го виждаше. Постепенно погледът му се избистри. — Нико? О, Нико, случи се нещо ужасно! Ужасно! Ужасно!