Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Stromriders, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,1 (× 47 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Xesiona (2010)

Издание:

Дона Карлайл. Циклонът „Любов“

ИК „Арлекин-България“, София, 1994

Редактор: Саша Попова

ISBN: 854–11–0184–4

История

  1. — Добавяне

Първа глава

Мег Форест отвори външната врата на малкия салон и студеният пронизващ вятър нахлу в помещението. Няколкото души, събрали се пред телевизора, измърмориха недоволно. Тя побърза да затвори, свали дебелия шал и отърси снега от ботушите си. Всяка сутрин, в продължение на две години, бе повтаряла това еднотипно действие.

Добре, че всичко свърши, помисли си Мег с облекчение, но после си даде сметка, че й предстои да се раздели с неща, които може би щяха да й липсват.

По предварителен замисъл в този малък салон трябваше да се помещава административният отдел на Карстънския изследователски център в Адинорак, щата Аляска. Но на практика не беше така. Всеки идваше тук, когато нямаше друга работа, а според Мег, това се случваше доста често. Мебелировката се състоеше от две изтърбушени канапета, няколко стола с протрита тапицерия и телевизор. Единственото нещо, което напомняше за делова администрация, бе бюрото до входната врата. Както обикновено, върху него се валяха няколко папки и дузина неотворени писма. Е, и големият термос, който винаги беше пълен с топло кафе.

Мег отиде и напълни чашата си.

— Здравейте, госпожо… госпожице Форест — поздрави Сейди, която тъкмо влизаше откъм лабораторията.

Нейната длъжност бе административен управител на центъра, но всъщност си беше обикновена секретарка.

Носеше пощата — явно самолетът беше пристигнал.

— Нима самолетът ми вече е тук? — погледна я въпросително Мег. — Къде е пилотът?

— В стаята за радиовръзка, при Джо — отвърна колебливо Сейди, докато Мег изпразваше чантата на бюрото. — Госпожице Форест, мисля, че…

— Добре. Кажи му, че ще бъда готова след около час. Имам да свърша още някои неща. — Мег взе писмата и започна да ги разпределя. — Всъщност, почакай. Аз ще говоря с него. Не знам точно колко ще се бавя.

— Хей, Сейди, има ли нещо за мен? — подвикна един от мъжете пред телевизора. И петимата бяха вперили очи в екрана и гледаха с неописуем интерес филм за митичното чудовище Годзила.

— Писмата се раздават в десет и половина — напомни им Сейди. — Нали знаете какъв е редът!

Мъжът се ухили и махна с ръка.

— Само попитах.

Мег го изгледа студено, но той продължи да се хили. Беше й дошло до гуша да гледа как повече от половината служители се изтягат пред телевизора още в десет часа сутринта. Днес това я раздразни още повече. Като че ли всички искаха за последен път да я вбесят. Но тя нямаше да им достави това удоволствие. Прибра писмата адресирани до нея и се обърна към секретарката:

— Сейди, като твой шеф, мога ли да ти задам един въпрос?

— Разбира се, госпожице Форест.

— Защо, след като получаваме пощата веднъж седмично, ти винаги закъсняваш по две седмици с отговорите?

Сейди я погледна смутено.

— Винаги раздавам писмата, още щом пристигнат. Много добре го знаете, госпожице Форест!

— Нямам предвид личните писма, а служебните. Това е делова кореспонденция, правиш ли разлика?

От гримасата на Сейди, Мег разбра, че е излишно да продължава по темата. Добре, че повече нямаше да работи с тези хора. Днес тя напускаше това затънтено място и с малко повече късмет, след две седмици щеше да лежи на плажа в Уейкики. Но дори и тази мисъл не я успокои. Сама не знаеше защо.

Мег Форест беше тридесет и две годишна и бе главен конструктор в Карстънския изследователски център.

Беше висока и стройна. Имаше овално лице, големи кафяви очи и красиво очертана уста. Предпочиташе къси прически по последна модна линия, но липсата на фризьор я бе принудила да прибира порасналата си коса в кок. Това обаче не я правеше по-малко привлекателна. Изглеждаше по-строга и сериозна и от пръв поглед си личеше, че тя е шефът.

От две години бе ръководител на енергийната изследователска станция и през цялото време бе обект на тайните желания на повечето си колеги — мъже. Но нито мястото, нито създалите се отношения й бяха приятни. Още от самото начало.

Дните се влачеха бавно и скучно.

Селището се състоеше от няколко бетонни постройки и имаше около седемдесет и пет обитатели. През зимата температурите тук достигаха минус тридесет градуса. Единствените нощни заведения бяха барът „Блу Джей“ и видеоклубът на Брауни. Най-изтънченото ястие беше сандвич с еленово месо и сирене. В цялото селище може би имаше не повече от двадесетина книги и по-голямата част от тях бяха на Мег.

Ето какво представляваше Адинорак.

Преди години мястото е било строено за военна база и хората, заселили се тук, го наричали Хел Анекс. В последствие базата била закрита, но селището оцеляло.

Когато в Карстън искали да изпробват финансирания от правителството проект за енергийна система, Адинорак се оказал идеалното за целта място.

По принцип, присъствието на автора на проекта не бе нужно за провеждане на изпитанията. Самата Мег Форест бе проектирала системата и знаеше, че ще действа безупречно. Беше изложила аргументите си пред един от директорите в Карстън, но бе попаднала на неподходящ човек, който, заради самонадеяността й, я „заточи“ да присъства през целия период на изпитания. Докато се инсталира системата, присъствието й наистина бе необходимо. Но това продължи само два-три месеца. После техниците и инженерите поеха нещата в свои ръце. Нейната работа се заключаваше единствено в това да издава заповеди, в които и досега никой не се вслушваше. Мег не бе свикнала да бездейства и се опита да създаде екип.

Първата ми грешка, помисли си тя.

Тези хора не можеха да бъдат сплотени. Бяха твърде различни.

Тя влезе в своя офис, също толкова неприветлив, колкото и останалата част от сградата. Остави чашата с кафето и писмата на бюрото. Изпитваше нещо средно между облекчение и неудовлетворение преди окончателното си заминаване.

Прокара замислено пръст по ръба на чашата. Беше от гладък бял порцелан, с изрисувано червено човече, над което с червени букви пишеше, „Летящ ас“. Неговата чаша… Едно малко парченце от ръба се беше отчупило, когато я бе хвърлила по него в разгара на някакъв спор. Дори не можеше да си спомни за какво се бяха скарали. Оттогава бяха изминали шест месеца, а тя все още пиеше от неговата чаша.

— Втората ми грешка — промърмори тя.

Той знаеше, че тя заминава днес. Не можеше да не знае. А дори не бе се обадил да й каже довиждане.

Опита се да прогони невеселите мисли от главата си, седна и се зае да преглежда писмата.

Нямаше нищо интересно.

Ангажиментът й относно проекта беше приключил преди една седмица, така че никакви служебни задължения не я задържаха тук. Имаше съобщение от баща й. Питаше в колко часа ще пристигне във Вашингтон, за да изпрати някой да я посрещне. Забеляза, че не пише „ще те посрещна“, а „някой да те посрещне“ и се ядоса. Естествено, генералът беше зает човек и не можеше да отдели от ценното си време, пък било то и заради дъщеря си, която не бе виждал от две години.

Мег хвърли повечето писма в кошчето за боклук, остави една част за Сейди да отговори, когато намери време, а писмото от баща си пъхна в чантата.

Опря лакти на бюрото и отпи от кафето, като хвърли разсеян поглед из стаята. След нейното заминаване тук едва ли нещо щеше да напомня за двегодишното й присъствие, но тя не можеше просто да стане и да си тръгне.

Отправи поглед към прозореца. Както винаги, венецианските щори бяха плътно спуснати. Тя ги надигна и надникна навън.

До болка позната гледка. Девствена белота. Само на места вятърът бе отвял снега и се чернееше почва. От другата страна на улицата се виждаше мъглявия силует на „Блу Джей“ и изоставената водна кула, извисяваща се над бара.

— Земята на среднощното слънце — прошепна Мег.

Можеше да изброи на пръсти колко пъти е видяла слънцето през тези две години.

Забеляза, че от изток се задават тъмни гъсти облаци. Сигурно пак щеше да вали. Нямаше време за губене. Полетът до Джуно беше четири часа и Мег не искаше да усложнява допълнително нещата. Трябваше да тръгва. Той нямаше да се обади.

Взе дамската си чанта и тръгна към стаята за радиовръзка, като междувременно се отби и си доля кафе. Няколко любопитни погледа я съпроводиха, но тя не им обърна внимание.

Отвори вратата на малката стая за радиовръзка и влезе.

— Аз съм готова — съобщи енергично тя. — Ако сте заредили самолета, можем да тръгваме.

Двамата мъже вътре бяха свели глави към радиостанцията. Джо беше окачил слушалките на врата си и говореше нещо на пилота, който бе приседнал на ръба на бюрото и се смееше нещо. Сякаш усетил присъствието й, смехът му секна и той бавно извърна глава.

— Ти… тук! — промълви Мег. — Трябваше да се досетя!

Да, тя наистина стоеше лице в лице с Ред Уърдингтън. Би го познала и в гръб, но просто не беше се вгледала в него. Бейзболната шапка върху кафявите му къдрици, избелелия червен пуловер с развален цип, начина, по който накланяше глава… Не, не можеше да го сбърка с друг. Но иначе лицето му с правилните си черти и ясния поглед бе най-обикновено. Може би само заради момчешката му усмивка жените така лудееха по него. Когато беше ядосан, стискаше челюсти, а скулите му изпъкваха. Но обикновено говореше меко, а движенията му бяха точни и сигурни. Не иначе защо, ала бе толкова трудно да устоиш на чара му.

Очите му алчно обходиха тялото й от глава до пети.

Тя едновременно мразеше и обожаваше този поглед.

Ред се усмихна и вдигна малката пластмасова чашка кафе.

— Госпожа Уърдингтън, да вярвам ли на очите си!

Мег го изгледа хладно и отвърна:

— Както винаги, остроумен.

— Какво друго ми остава, след като си ми задигнала и чашата — иронично подхвърли той и отпи от кафето.

Тя пристъпи колебливо, затвори вратата и хвърли суров поглед към Джо. Момчето бе на не повече от двадесет години. Абсолютен цар на електронната техника. Мег нямаше представа как е попаднал тук, на края на света. Знаеше само, че присъствието му в този момент, в тази стая беше излишно.

Джо обаче не се трогна много от ситуацията. Даде си вид, че не разбира какво става и с нищо не показа, че има намерение да ги остави сами. В крайна сметка Мег се примири. Нямаше намерение да казва на Ред нещо, което другите не биваше да чуват. Тя прекоси стаята и се спря пред седналия върху бюрото мъж. Сърцето й бе учестило ритъма си.

— Какво правиш тук?

— Падна ми се този маршрут — нехайно отвърна Ред.

— Странно, през последните шест месеца не ти се е случвало. — Пулсът й вече се бе поуспокоил.

Какво толкова му намирам — мъж като мъж, помисли си тя. Ред вдигна очи към нея и рече:

— Не можех да те оставя да заминеш, без да ти кажа довиждане, скъпа.

— О-о-о! — ядно възкликна Мег. — Едва ли има друг мъж, който би прелетял половината континент, за да придружи съпругата си до столицата, където да попълнят документите за развод.

Той се облегна назад и присви очи.

— Да, точно в този момент си мислех, че това е единственото нещо, заради което си струва да се прекоси половин континент.

Мег стисна устни.

Ред остави чашата на бюрото, изправи се и разтвори широко ръце.

— Хайде, Меган! Дай ми поне една целувка заради доброто старо време!

Тя стоеше като вкаменена. Лицето й пламтеше.

Искаше го. Искаше го с цялото си сърце, бе копняла за близостта му, но никога не бе си представяла така нещата. Устните му вече се приближаваха към нейните, когато тя опря ръка в гърдите му.

— Мразя да ме наричат Меган!

Наистина мразеше другите да я наричат така. Единствен той, изричайки цялото й име, не предизвикваше в нея гняв. Преди.

Ред се ухили вбесяващо. Джо бе сложил слушалки на ушите си, но личеше, че следи разговора.

— Беше забравил някои неща при мен — дойде тя на себе си. — Опаковала съм ги. Мислех да ти ги изпратя по пощата. Отвън са при моя багаж.

— Не обичам да нося тежки чанти — заяви Ред и отново взе чашата с кафе. — Между другото, на кого ще оставиш колата си?

Този въпрос я възмути. Би изтърпяла заяжданията му, обидите му, но фалшива загриженост… Никога! Стори й се толкова далечен и чужд, като че ли се срещаха за първи път. Във всичко прозираше досада, сякаш никога не бяха изпитвали чувства един към друг. А може би наистина беше така.

Мег мъчително преглътна.

— Дансър ще се опита да я продаде.

— Аз пък ще се опитам да ти я отнема.

— Не се и надявай на сделка!

— По дяволите, та нали и за мен трябва да остане нещо след развода!

— Като награда за предаността ти, може би?

— Слушай, Мег, аз наистина ти бях предан…

— Ти явно не разбираш значението на тази дума!

— Естествено, ти си тази, на която винаги всичко е ясно!

— Поне се опитах да бъда добра съпруга.

— О, ето кой не разбира значенията на думите! Имаш ли тълковен речник в багажа си? Май ще трябва доста да се потрудиш, за да попълниш пропуските си!

— Е, след като вече няма да прахосвам живота си с теб, сигурно ще имам много време за това.

— Да прахосваш живота си? Това ми хареса. Та ти никога не си живяла по-смислено.

— Но разбира се! Това беше мечтата ми! Да живея на северния полюс със съпруг, чието единствено занимание е да гледа боксови мачове — разбира се, когато намери време да се прибере вкъщи. И това ако не е романтика…

— Вече преминаваме към открити обиди, така ли?

Мег наистина се бе разгорещила. Ръцете й ожесточено стискаха чашата за кафе и едва не я строшиха. Ред, напротив, дори не бе ядосан. Само очите му от време на време просветваха, иначе говореше съвсем спокойно. Това я вбеси още повече. Винаги бе излизал победител в споровете.

Тя тресна чашата на масата и просъска:

— Ти си една безхарактерен тип, Ред!

— Безхарактерен тип? — Той вдигна учудено вежди и театрално завъртя очи към тавана. Явно изпитваше перверзно удоволствие да я изкарва от кожата. — Измисли нещо друго! Ха, безхарактерен тип!

— Точно това си!

Ред се изсмя пренебрежително и ако чашата беше в ръцете й, за втори път би я запратила по него.

Джо си седеше невъзмутимо и следеше сцената с интерес.

— Чу всичко, нали, Джо? Сега се свържи с Джуно и им съобщи за нашия полет. Аз изчезвам оттук.

Момчето обърна глава към Ред, който разтърка буза и заговорнически му намигна.

— Нали полетът… — млъкна Джо.

Мег го стрелна с поглед.

— Не започвай с глупавите си игрички, Ред Уърдингтън! Знаеш, че бих предпочела да прекарам две седмици в клетка с разярен лъв, отколкото четири часа с теб в самолета, но, уви, нямам друг избор. Много добре си знаел кого ще возиш, когато си идвал насам, така че не ме изнервяй излишно. Вземай си палтото и тръгвай.

Тя се обърна и се насочи към вратата. В момента обаче, в който хвана дръжката, чу Ред да казва:

— Скъпа, аз съм не по-малко нетърпелив да се насладя на компанията ти, повярвай ми. Но мисля, че има един проблем…

Мег се извърна бавно. Всеки мускул от тялото й бе напрегнат. Беше й ясно, че ще чуе нещо ужасно.

Той обаче я гледаше така непукистки, че тя едва се сдържа да не се нахвърли и да го стисне за гърлото.

— От север се задава буря. Получихме съобщение от Джуно. Както изглежда, ще се наложи да останем тук още известно време.