Джейн Силвъруд
Висок залог (4)

Трета глава

— Трябва ли да продължавате да карате толкова бързо? — Белият фиат отново зави с бясна скорост и се стрелна надолу по павираната улица. Свита на седалката до Ник, приклещена между двете момчета, Кейт все още здраво стискаше ръцете им.

Ник зави по площада, в центъра, на който имаше бронзова статуя и излезе на широк булевард.

— Струва ми се, че ни изгубиха, но това не означава, че сме в безопасност — отговори най-после той. — Все пак си права, като че ли е време да се слеем с движението.

След като намали до убийствено бавната скорост на римския трафик, той хвърли поглед към седалката до себе си. Руди бе забил коляно в кръста на Кейт, а Ранди се гърчеше като змиорка. Усуканите и вдигнати до коленете й широки панталони, разкриваха стройни, добре оформени крака. Единият от ръкавите на фланелката й беше разкъсан.

— Момчета, може би е време да слезете от госпожица Хъмфри и да се преместите на задната седалка.

— Да, моля ви — рече Кейт, като безуспешно опитваше да се предпази от грубите осемгодишни пакостници. Без да спират да мърморят и да се оплакват, двамата се покатериха по нея и през облегалката се стовариха с трясък отзад.

— Уф!

— Ау!

— Риташ ме!

— Ти ме риташ!

Когато най-после двамата се катурнаха на задната седалка, фланелката на Кейт беше съвсем разкъсана. Забелязала преценяващия поглед, който Ник хвърли към съсипаното й облекло, Кейт се изчерви и опита да се пооправи.

— Онези мъже искаха да ни хванат! — обяви уплашено Ранди.

— Един от онези негодници имаше пистолет — добави Руди с ентусиазъм.

— Видял си пистолет? — Кейт рязко се извърна назад.

И двамата кимнаха. Тъмните им очи бяха станали огромни. Докато се взираше в тях, Кейт почувства как кръвта се отдръпва от лицето й.

— Вярно ли е? Истина ли е, че някой от онези мъже е имал пистолет? — обърна се тя към техния спасител, който отново бе насочил вниманието си към пътя.

— Не бих се учудил.

— О, господи! — изстена Кейт. Пистолети, похитители… В какво, по дяволите, се бяха забъркали?

Изминаха няколко минути, докато успее да дойде на себе си, за да поднесе на Ник Конти извинението, което му дължеше.

— Предполагам, бяхте прав. В кафенето, имам предвид.

— Така изглежда.

— Благодаря ви, че дойдохте да ни спасите. Много мило от ваша страна, след… След като не спазих обещанието си да ви изчакаме.

— Няма значение. — В дълбокия му баритон Кейт долови хладна враждебност. — Явно днес е моят ден за спасяване на девойки, попаднали в беда.

— Вижте, аз наистина съжалявам, че не ви се доверих още от самото начало. Но трябва да признаете, че всичко, което ми казахте, звучеше твърде нелепо. Искам да кажа, аз отговарям за тези деца, а все още не разбирам какво става. Бихте ли ми обяснили отново? Какво искаха онези мъже? Защо наблюдаваха дома на господин Лафиоре?

— Все още не всичко ми е ясно, госпожице Хъмфри. Но от прочетеното оттук-оттам, разбрах, че Лафиоре ще свидетелства срещу жестоки и безпощадни престъпници. Не е нужно да си много съобразителен, за да се досетиш, че докато той не даде свидетелските си показания в съда и тези негодници не бъдат пъхнати зад решетките, всички близки на Лафиоре, включително и членовете на семейството му, са изложени на опасност.

— Искате да кажете, че момчетата могат да бъдат… Могат да бъдат…

Той й отправи предупредителен поглед.

— Мисля, че много добре разбирате какво искам да кажа.

— Враговете на татко искат да ни хванат и да ни застрелят отзад в главите, така че очите ни да изскочат — обясни Руди на Ранди. — Трябва да се скрием.

Кейт се почувства така, сякаш току-що е прекрачила ръба на асансьорната шахта. Да се скрият… Да, но къде? Тя отчаяно хвърли поглед през прозореца. Колата се бе измъкнала от задръстването и сега набираше скорост по широка магистрала, минаваща през покрайнините на града. Отстрани на пътя се издигаха множество високи блокове, наподобяващи ъгловати бетонни дървета.

— Къде отиваме?

— Извън града.

— Виждам, но къде?

— На място, където ще бъдете в безопасност. Или поне до известна степен.

Кейт се извърна и се втренчи в изваяния профил на Ник. Докато трескаво размишляваше, тя поглъщаше с поглед правия нос, волевата брадичка и тънките добре оформени устни. Очевидно имаше голям успех сред жените. Заради изключително привлекателната му външност на Кейт й се прииска да му повярва. И именно защото твърде често бе грешила в преценките си за мъжете, стана още по-недоверчива.

Как би могла да бъде сигурна, че той самият не е от главорезите, за които говореше? Ами ако мъжете, които я преследваха, са били от полицията? Ако с виковете си са искали да я предупредят за този мъж, който отново ги бе хванал и тримата в своята кола и караше в неизвестна посока?

— Господин Конти, трябва да бъда сигурна… — започна тя.

— Вижте, госпожице Хъмфри, искате ли да ви помогна или не?

— Как бих могла да бъда сигурна…

Тя така и не довърши мисълта си, защото Ник изкара фиата на банкета и рязко натисна спирачката. Щом колата спря, той се обърна към Кейт и я изгледа хладно.

— Искате ли да слезете тук?

— Какво? — Тя несъзнателно вдигна ръка към устните си.

— Преди да продължим, нека се опитаме да изясним ситуацията. През целия ден се опитвах да играя ролята на добрия самарянин. Достатъчно. Не е роля, която ми подхожда, но не съм и престъпник. Повярвайте ми, няма защо да ви отвличам, нито вас, нито двете очарователни създания на задната седалка. Вие не сте мои пленници и никога няма да бъдете. Ако желаете да слезете от колата, не ви спирам.

С крайчеца на окото си Кейт огледа мрачния пейзаж с неприветливите блокове, колите, които профучаваха с бясна скорост, огромните рекламни табла с надписи на език, който тя не разбираше.

— Насред магистралата в непозната страна? Знаете, че не бихме слезли тук.

— Тогава ми посочете адрес в Рим, на който бихте искали да отидете и аз ще ви откарам. Всъщност ако искате, ще ви откарам и в полицията.

— Наистина ли?

— Да. Само искам да ви предупредя, че полицията в Рим не е в състояние да ви осигури защитата, от която се нуждаете.

Кейт замълча, за да размисли и осъзна, че той има право.

— Единственият адрес в Рим, който зная, е на господин Лафиоре.

— Е, скъпа, не ти препоръчвам да се връщаш там, но ако искаш…

— Не искам! — Кейт възмутено се втренчи й Ник. Зелените й очи гневно проблеснаха. — Нищо от случилото се не е по мое желание. Нямам представа как е най-добре да постъпя.

— Е, тогава се налага да се довериш на някого — хладно отвърна той. — И тъй като само аз съм ти под ръка, ще трябва да се примириш, не мислиш ли?

Загубила дар слово, Кейт продължи да се взира в необикновено сините му очи, засенчени от дълги ресници. Ник беше прав, тя нямаше голям избор. А и ако наистина имаше намерение да ги отвлича, той не би спрял насред пътя и не би им предложил да ги откара в полицията в Рим. Дали действително беше така?

А може би всичко бе капан. Обърканите й мисли я накараха да се почувства неловко и тя погледна децата. Двете момчета се ококориха срещу нея като малки птиченца, които очакват да бъдат нахранени с червейчета. Най-важно бе да осигури безопасността им. И инстинктът я предупреждаваше, че да ги върне в Рим бе твърде неразумно.

— Добре — рече тя.

— Добре какво?

— Оставаме в колата. Откарайте ни там, където смятате, че е най-добре.

— Е, благодаря за доверието. Май е крайно време да потегляме, нали? Доколкото си спомням, преследват ни. — Ник запали колата и отново се включи в движението по магистралата.

Без повече забележки той се съсредоточи в шофирането. Междувременно момчетата се обърнаха да зяпат през задното стъкло и да обсъждат кое от превозните средства след тях е на ожесточено преследващи ги гангстери. А Кейт изведнъж се почувства невероятно изтощена, облегна се на седалката и затвори очи.

Но само след секунда отново ги отвори. Неин дълг бе да следи маршрута. Ами ако бе сгрешила в преценката си за Ник Конти? Ако се наложеше да намери обратния път и ако трябваше да го направи бързо? Кейт рязко седна и се втренчи през предното стъкло, после вдигна поглед към слънцето. Движеха се на север. Тя отвори чантичката си и извади пътеводителя. Историческите области Умбрия и Тоскана се намират на север — прочете тя.

Около обяд вече бяха излезли от Рим и пътуваха по тесен път с две платна през живописна местност. По хълмовете, покрити с лозя, се забелязваха първите пролетни филизи зеленина поради необикновено топлото мартенско време. В малките долини се гушеха къщички, увенчани с островърхи покриви, чиито стрехи се спускаха ниско.

Докато пътуваха в малката бяла кола, Кейт бе измислила игра, за да забавлява момчетата. Който видеше пръв спортна кола, трябваше да извика: Ферари. Идеята й се оказа сполучлива, докато бяха на претъпканата магистрала, където изобилстваха спортните коли с аеродинамична форма. Но в момента движението се изчерпваше с обикновени разнебитени камиони или конски каруци с тор, карани от фермери, и момчетата взеха да стават неспокойни.

— Трябва да отида до тоалетната — изхленчи Руди.

— Аз също — присъедини се Ранди и започна да се превива на седалката.

Ник Конти, който бе необикновено мълчалив от разправията им преди час, процеди през зъби:

— Някой веднъж ми каза, че да пътуваш с деца може да се сравни с отвратителното китайско мъчение. Тогава си помислих, че се шегува, но сега вече не съм сигурен.

Кейт го погледна измъчено.

— Имаш ли представа колко още ще пътуваме?

— Около час и половина, струва ми се.

— Няма да издържа още дълго — обяви Руди.

— Аз също — обади се Ранди и започна да се гърчи още по-енергично и да притиска колене.

Ник отново спря на банкета и посочи полето, където мирно пасяха десетина овце.

— Най-доброто, което мога да ви предложа.

Кейт намръщено огледа необятната площ, обрасла с миналогодишна суха трева, заобикаляща малко островче от дървета, сетне се обърна към Ник.

— Но няма ли наблизо място с нормална тоалетна, където бихме могли да спрем?

— Витербо не е далеч — обясни Ник. — Но не възнамерявам да спираме там.

— Защо не? Всъщност аз току-що прочетох в пътеводителя за този град. — Тя бързо намери справката и погледът й пробяга по редовете: — Витербо е основан през средните векове, обграден е с крепостна стена, а също така притежава и музей с прекрасна колекция от произведения на етруското изкуство. С удоволствие бих я разгледала.

В очите на Ник се четеше изумление.

— Ти май наистина си заклета туристка, а?

— Това е първото ми пътешествие из Европа. От месеци мечтая за него. За теб може да е много скучно, но за мен е безкрайно интересно и съвсем ново. — Тя зарея поглед над околността. — Не можем ли да спрем във Витербо за обяд и да се разходим из града?

Ник поклати глава.

— Червенокоса жена с твоята външност, която се грижи за близнаци, които изглеждат като Руди и Ранди, би събудила подозрение. Идеята ми е тримата да изчезнете за няколко дни и да не привличате вниманието върху себе си.

— Какво значи с моята външност? Какво не ми е наред?

Ник широко се усмихна.

— Точно там е проблемът. Всичко ти е наред. Италианците имат слабост към високи красиви млади жени. — Той протегна ръка и отметна от лицето й непокорен кичур. — Особено, ако косите им напомнят лумнал огън.

Кейт се изчерви и се отдръпна. Бе съвсем естествено да се почувства поласкана от комплимента. Но Ник Конти току-що бе подел обикновен флирт, каза си тя. Нима нейният бивш приятел Били Роклънд не бе казал нещо подобно само преди няколко седмици? Думите не значеха нищо, а тя бе достатъчно глупава, за да ги приеме сериозно. Кейт въздъхна. Ник вероятно бе прав — червената й коса навярно прекалено много биеше на очи. Но тя не искаше да приеме този факт. Беше й неприятно да пътува из Италия, наблъскана в тясна кола. Копнееше да се разхожда из страната и да се наслаждава на старинните забележителности.

— Не мога повече! Трябва да изляза — заповтаря Ранди. — Трябва да изляза!

Кейт не дръзна да оспори настоятелността в гласа му. Отвори вратата и слезе от колата.

— Хайде, излизайте и двамата! Отивайте в полето!

Момчетата закукуригаха като млади петлета, смъкнаха се от седалката, прескочиха тясната канавка и се втурнаха през полето.

Ник подпря лакът на отворения прозорец и поклати глава:

— Ако са преживели някакъв стрес по време на случилото се при къщата на баща им, той изглежда е отшумял без следа — отбеляза той сухо.

— Е, за щастие те са още малки и издръжливи.

— Издръжливи е твърде слаба дума — засмя се Ник. — Бих казал, че двамата са направени от твърде здрава гума. — Той я наблюдаваше, докато говореше. Очакваше, че тя ще се разсмее или ще отвърне шеговито. Но Кейт напъха скъсаната си фланелка в омачканите панталони и хладно рече:

— Ще се поразтъпча.

— Прекрасна идея! — Ник се загледа в нея и лека бръчка набразди челото му. Колкото повече опознаваше госпожица Кейт Хъмфри, толкова по-малко я разбираше. Нямаше и най-малка представа защо тя реагира тъй остро на шеговито подхвърлената му забележка. През целия път двамата бяха принудени да търпят маймунджилъците на децата и той смяташе, че общият им проблем е установил известна близост помежду им. Но не само че не успя да развесели Кейт. Напротив, тя реагира като обидена учителка, или още по-зле, като стара мома. Той подаде глава през отворения прозорец и извика:

— Да не ви обидих?

— Не. Защо?

— Реагирахте твърде сериозно на шегата ми за момчетата.

Кейт сви рамене.

— Може би зная твърде добре с какви стресови ситуации се налага да се справят понякога децата, за да бъда развеселена от подобна шега.

— От собствен опит ли говорите? — вдигна вежди Ник.

— Това не е ваша работа.

— Господи! Днес очевидно сте в лошо настроение. Нека се опитам да позная защо сте толкова потайна. — Той се плесна по челото. — Сетих се! Изоставили са те още при раждането ти, а после те е осиновила безсърдечна стара вещица. Без съмнение, тя те е обиждала и измъчвала и след като не си се старала достатъчно в работата си на нейната мина за диаманти, те е изхвърлила на улицата.

— Нещо такова — изгледа го хладно Кейт.

— Искаш да кажеш, че наистина си била изоставена при раждането ти? — Ник учудено вдигна вежди.

— Да, наистина. Както и да е. Зная от опит, че на Руди и Ранди ще им трябва доста издръжливост, за да превъзмогнат безотговорността на родителите си.

Смутена от признанието си и от заинтригувания поглед на Ник, Кейт се извърна и се отдалечи от колата. Засенчи очи с ръка и се загледа към горичката, в която бяха изчезнали момчетата.

— Ще отида да проверя защо се забавиха толкова — промърмори тя. — Ще се върнем след няколко минути — подхвърли през рамо към Ник и тръгна през полето. — Руди! Ранди! Какво става?

До ушите й долетя пронизителен кикот, последван от приглушен вик, който накара сърцето й да подскочи. Тя си припомни таксиметровия шофьор с ножа на гарата и мъжете, които ги преследваха в Рим. Беше нелепо да си помисли, че преследвачите им се спотайват в близката горичка, но въпреки това Кейт се затича.

— Руди! Ранди! — Високите й токове затънаха в песъчливата почва, гъстата изсъхнала трева се заплете в глезените й. Когато беше само на няколко крачки от горичката, близнаците с бойни викове изскочиха от другата страна и се втурнаха сред мирно пасящите овце. — О, господи! — Кейт заобиколи купчина овчи изпражнения. — Руди! Ранди! Престанете веднага! Веднага, чувате ли!

 

 

От своя наблюдателен пункт в колата Ник Конти оглеждаше полето. Бръчката на челото му стана още по-дълбока. Мислеше за Кейт и за признанието й, че е сираче. Нищо чудно, че шегите му й се бяха сторили плоски.

Някаква суматоха в полето привлече вниманието му. Ник видя как близнаците тичешком изскочиха от горичката, без съмнение замислили някоя нова пакост. Червенокосата им бавачка енергично тичаше след немирниците. Но високите й обувки я забавяха и близнаците, очевидно възхитени от предоставилата им се възможност да хвърлят в ужас стадото овце, успяха да й се изплъзнат.

— Крушата не пада по-далече от дървото — промърмори Ник, спомнил си за множеството нелоялни сделки, които бе сключвал с техния баща. — Само им дай възможност да направят някоя пакост и те ще се възползват по най-добрия начин.

Сякаш за да потвърдят циничната му забележка, ликуващите им викове прорязаха тишината на спокойния следобед. Размахали ръце, момчетата с крясъци се втурнаха сред овцете. Щом навлязоха сред стадото, животните уплашено се скупчиха. В следващия момент панически хукнаха към близкото прясно изорано поле. Ник разтревожено хвърли поглед към фермата, кацнала на отсрещния хълм. Зачуди се след колко време оттам ще изскочи, размахал вила, разяреният стопанин.

— Само това ми липсва! — И като измърмори някакво проклятие, Ник рязко отвори вратата и се втурна да оправи суматохата.

 

 

Кейт отчаяно се хвърли напред. Този път, слава богу, успя да докопа яката на Руди.

— Ох! — изпищя хлапето, когато тя рязко го дръпна назад и грубо измъкна пръчката, която бе размахал, от калните му ръце. — Ау, пусни ме! Никого не съм ударил! — възнегодува момчето и се изплези. — Ще видиш, като кажа на татко колко лоша си била с нас? Той ще ти даде да разбереш!

Кейт стисна още по-здраво яката му и потърси с поглед Ранди, когото очакваше да види още да вилнее сред овцете.

Но за своя изненада откри как хлапето се гърчи в две, очевидно доста силни ръце. Понесъл го под мишница като огромна диня, Ник се отправи към нея. Над леко орловия нос очите му изглеждаха невероятно сини.

Той й намигна, обви свободната си ръка около кръста на другия близнак и понесе момчетата обратно към колата.

— О, благодаря — извика Кейт и се запрепъва след тях. Спря, за да свали високите си обувки, които продължаваха да затъват в пръстта и животинския тор. После засенчи очите си с ръка и се вгледа в отдалечаващия се мъж. Не бе висок, но коженото яке и тесният панталон очертаваха стройно, добре сложено тяло. И очевидно имаше добре развити мускули. Тя знаеше, че момчетата не са никак леки и въпреки това той ги носеше без видимо усилие.

Щом видя как остави Руди и Ранди на пътя и приклекна, така че лицето му бе само на сантиметри от техните, тя забърза към тримата. Какво ли им говори, зачуди се тя. Каквото и да им казваше, за първи път, откакто бяха излезли от Рим, момчетата изглеждаха истински разтревожени.

Когато излезе на пътя, Ник безцеремонно ги настаняваше на задната седалка. След като затвори вратата и я заключи, той строго изгледа немирните дяволчета, по чиито лица се четеше разкаяние и страх.

— Няма да мърдате, докато не пристигнем там, закъдето сме тръгнали! Ако някой от вас, малки чудовища, направи нова беля, горчиво ще съжалява! Ясно ли е? — Щом двамата кимнаха едновременно, той насочи вниманието си към Кейт. — Готова ли си да влезеш в каляската с хилядите мъчения?

— Зная, че не са ангелчета, но трябва ли да ги наричаш чудовища?

— Някой все трябва да им го каже. И тъй като виждам, че ти не можеш, явно аз трябва да го сторя.

— Само помисли какво преживяха през последните няколко дни — изтъкна Кейт. — Бяха принудени да напуснат своя дом, майка си и да пътуват през непозната страна. После научиха, че баща им е в затвора, едва не ги отвлякоха, а съществува и опасност за живота им… Съвсем естествено е да са разстроени.

Ник изсумтя.

— Вие самата го казахте, госпожице Хъмфри. На тази възраст децата са издръжливи. А тези двамата са просто палави и разглезени. И как няма да са, като генетично им е заложен дивия необуздан характер на Лу Лафиоре, а майка им винаги е била твърде заета да се възхищава от себе си, за да има време да обърне внимание на някой друг. — Той й отвори вратата и с подигравателно галантен жест я покани да седне. Кейт неохотно се вмъкна в прекалено затопленото купе.

Щом Ник потегли, тя го изгледа с присвити очи.

— Изглежда знаеш твърде много за семейството на Руди и Ранди.

— Преди време яздех конете на Лафиоре.

— Като че ли не храниш особено добри чувства към семейството. И все пак във влака ти ме потърси и настоя да седнеш при мен. Защо?

— Исках да пофлиртувам с теб. Стори ми се хубавичка, а и нямаше какво друго да правя, за да убия времето.

— Поласкана съм. Но не е вярно. Аз не те интересувах като жена. Инсценира интерес, за да измъкнеш от мен необходимите сведения, нали? Ти умело и целенасочено ме подпитваше, само и само да разбереш къде водя Руди и Ранди.

— Фантазираш си — изсмя се Ник. — Изглежда не двамата немирници са били травматизирани от днешния цирк, а ти.

Но Кейт знаеше, че не си въобразява. Някакъв друг мотив, а не само ролята на добрия самарянин, бе подтикнал Ник да се заинтересува от нея и синовете на Лу Лафиоре.

— За какво е всичко това? — поиска да знае тя. — Какво искаш от момчетата?

— Точно сега единственото, което искам, е да бъдат в безопасност… И да кротуват — добави сухо той. — Престани да развихряш въображението си и да превръщаш историята в сълзлива телевизионна мелодрама. Успокой се. Не ни остава още много път. Облегни се и се наслаждавай на пейзажа.

Момчетата също бяха притихнали. Не след дълго Ранди надникна иззад седалката й.

— Гладен съм. Ще спрем ли за закуска?

Кейт въпросително погледна Ник.

— Скоро ще хапнем.

Недоизрекъл думите, Ник сви по неравен черен път. Докато колата подскачаше в дупките, пръстите на Кейт се впиха в седалката.

— Къде води този път? Къде смятате да ни откарате?

— Ще гостуваме известно време в малка ферма. Обичаш пилета, нали? А и вече установих, че момчетата са изключително привързани към овцете. — Той се усмихна широко. — Ще бъде забавно. Туидълди и Туидълдъм са живели твърде дълго време в Лондон. Малка ваканция на село ще им се отрази добре.

— Името ми не е Туидълди — възрази Ранди.

— Тъй ли? — Ник протегна ръка и разроши косата му. — Не може да бъде.

Колата изкачи хълма и пред погледите им се откри великолепна гледка: китна долина се виждаше като на длан, приютила малка бяла къща и селскостопански постройки. Точно както беше казал, Ник ги водеше във ферма.

Когато след няколко минути колата спря в двора, Кейт осъзна, че не се е шегувал и за пилетата. Около десетина кокошки свободно се разхождаха из двора, кудкудякаха и кълвяха зърна и буболечки. Щом колата приближи, птиците се разпръснаха, а от конюшнята изскочи нисък набит мъж с рошава черна коса, прошарена тук-там с бели кичури и закуцука към тях. Избърса ръце в избелелите си панталони и се провикна на италиански:

— Нико! Добре дошъл, добре дошъл!

— Здравей, чичо Марио! — Отвърна също на италиански Ник и бързо излезе от колата. Двамата се прегърнаха и продължиха оживено да разговарят на непознатия за Кейт език.

Кейт с любопитство местеше поглед ту към единия, ту към другия. Бе забелязала, че Ник говори свободно италиански, но едва сега си даде сметка колко добре той владее езика. Но разбира се, фамилията му беше италианска, сети се тя. И ако не бяха светлите му очи, с тъмния си тен би се слял с населението на тази красива, но хвърляща я в паника страна.

— Това е чичо Марио — обърна се Ник към Кейт и момчетата. — Той ви поздравява с добре дошли в неговата ферма.

— Да, добре дошли, добре дошли — повтори на английски Марио и се вгледа предпазливо в тримата спътници на племенника си. Учудването му прерасна в изумление, когато момчетата се измъкнаха навън и погледът му се спря на скъсаните дрехи и съсипаните обувки на Кейт.

— Какво се е случило? — обърна се той на италиански към Ник.

— Преживяхме малко произшествие. Ще ти обясня по-късно — отвърна също на италиански Ник.

Докато чичо Марио чакаше долу във всекидневната, Ник съпроводи Кейт и момчетата по стълбите до просторна скромно мебелирана спалня на втория етаж. Щом намери дрехи за Кейт, той остави тримата да се изкъпят и отпочинат и слезе, за да обясни всичко на чичо си.

 

 

— Нико, момчето ми ти продължаваш да ме смайваш — заяви Марио, щом Ник влезе в кухнята. — По-буен си дори от баща си, а той непрекъснато шокираше нашето семейство.

— Много ли те притесних, като пристигнах тъй неочаквано?

— Да ме притесниш? — Марио махна с ръка в знак на отрицание. — Как може да ми задаваш подобен въпрос? Та нали ако не бяха твоите пари, щях да загубя тази ферма, принадлежала на нашето семейство още от времето на Медичите. Тя е толкова твоя, колкото и моя и ти си добре дошъл тук по всяко време. — Марио се спусна напред, обгърна с пълните си ръце раменете на племенника си и звучно го целуна по бузата. — Нико, Нико, как можа да ти мине през ум, че ще ти се разсърдя само защото си пристигнал неочаквано? Би трябвало да познаваш по-добре глупавия си стар чичо?

Ник се усмихна трогнат.

— Обикновено не се появявам неочаквано на прага ти с трима неканени гости. Повярвай ми, чичо Марио, бих те предупредил, ако можех. Но просто нямаше начин. — И той заописва обърканата поредица от събития, довели го във фермата.

В средата на неговия разказ, Марио мрачно поклати глава.

— Сега разбирам, че с право се обезпокоих, когато прочетох, че ще яздиш онзи дяволски кон, Сизънуайн. Само като си спомня как той едва не те уби, колко месеци ти бяха нужни, за да зараснат счупените ти крака и раменната кост… Цялото време, прекарано в болницата.

— Случилото се в Ейнтри беше нещастен случай — прекъсна го Ник.

Марио го изгледа недоверчиво.

— Нима си струва огромния риск, който поемаш?

— Риск? Зная какво мислиш. — Ник закрачи из стаята. — Убеден си, че случилото се в Ейнтри не е било случайност. Че Лу Лафиоре ми е подготвил номер заради Джилиан. — Той замълча и сви рамене. — Всеизвестно е, че състезанието по стипълчейз е въпрос на късмет. Моят баща много добре го знаеше. Аз също го съзнавам. Това е част от играта.

— Да, Николино, но ти казваш, че бандитите на Лафиоре са те заплашили.

— Ситуацията бе малко по-сложна.

Когато Ник спомена за заглавията във вестниците и за колата, която ги преследваше от гарата, безпокойството на Марио се превърна в шок.

— Но това е ужасно! Вие с хубавата синьорина сте в голяма опасност. Тези хора са престъпници. Ако ви открият, няма да спрат пред нищо!

— Надявах се да останем тук няколко дни, докато нещата се поуталожат. Но ако мислиш, че те излагаме на опасност…

Марио се спусна към племенника си и го хвана за раменете.

— Обиждаш ме! Нали ти казах, тази къща е твой дом. Аз обичах моя беден нещастен брат, нека Господ даде покой на душата му. Ти си неговият единствен син и единственият мой роднина. Остани тук, където ще си в безопасност, докогато желаеш.

— Но как мислиш, докога ще бъдем в безопасност тук?

Марио загрижено поклати глава.

— Трудно ми е да кажа. Тези хора са с голяма власт и имат шпиони дори в селата. Но ти каза, че не сте били проследени. Е, поне за известно време всичко ще бъде наред.