Джейн Силвъруд
Висок залог (2)

Първа глава

Ник тъкмо прибираше самобръсначката в кожената си чанта, която беше единственият му багаж, когато чу тихи стъпки в коридора. Той притаи дъх и застана нащрек.

Чу се дискретно почукване и мелодичен женски глас каза на френски:

— Камериерката е. Нося нови хавлиени кърпи, господине.

Ник безшумно се стаи зад вратата. По дяволите, сега пък какво? Преди малко беше предал на собственика жребчето, което бе обяздил и тренирал във фермата си в Ирландия. Бе приключил с работата си в Париж и искаше час по-скоро да замине. Без да помръдне, той отвърна:

— Благодаря, но освобождавам стаята, така че не ми трябват нови кърпи.

— О, беше ми наредено да ги донеса. Моля ви, ако не изпълня задължението си, може да загубя работата си.

Ник се протегна и натисна бравата.

Добре сложена млада камериерка, пристъпи в стаята и затвори вратата. Носеше куп сгънати хавлиени кърпи, а широката й усмивка очевидно трябваше да ощастливи всички мъже — гости на хотела, чиито легла оправяше.

— Ще ги оставя на нощното шкафче.

— Добре. — Леко озадачен, той проследи с поглед как камериерката остави кърпите до кожената му чанта, отправи му още една ослепителна усмивка и се насочи към вратата. Когато я отвори, двама едри мъже се втурнаха вътре и се нахвърлиха върху Ник.

След като най-после реши, че е безполезно да се съпротивлява, той се вгледа в широките им злобни лица и прокле наивността си. Разпозна и двамата. Бяха горилите на Бен Мъртъл.

— Какво искате?

— Теб, дребосък — подметка по-ниският на гъгнив кокни диалект. Партньорът му трябва да беше метър и деветдесети пет, а телосложението му наподобяваше огромна бъчва на кокили. — Не сме сигурни, че ще постъпиш както ти беше наредено, Конти. Така че дойдохме да ти напомним какво те очаква, ако имаш неблагоразумието да яздиш Сизънуайн в Ейнтри. Покажи му какво имам предвид, Дени. Но не го удряй прекалено силно. Искам да се позабавлявам с него.

Ухилена до уши, горилата, наречена Дени, нанесе доста силен удар в слънчевия сплит на Ник. Юмрукът се стовари като чук, изкара му въздуха, принуда го да изстене от болка и да се превие.

— А сега се погрижи да не може да отиде никъде — нареди партньорът на Дени. — Аз ще ида да напълня ваната.

— Чък ти готви вълнуващо преживяване — изхили се Дени в ухото на Ник, докато увиваше дебелата си ръка около врата му в пародия на любовна прегръдка. — Как мислиш, колко дълго можеш да издържиш без въздух, хубавецо?

Не достатъчно, подозираше Ник. Въпреки неприятното усещане в стомаха, той се насили да остане отпуснат в мускулестата хватка на Дени. От опит знаеше, че мъжете с телосложение на мечка гризли подценяват своите недотам едри събратя. И понякога, ако си достатъчно бърз и поназнайваш нещо от бойни изкуства, би могъл да имаш предимство. Или поне Ник така се надяваше.

Изведнъж той се стрелна като гърмяща змия и впи зъби в ръката на Дени. Щом чу ръмженето му и почувства, че хватката се охлабва, Ник блъсна лакът в ребрата му и го изрита в глезените. Дени се стовари на земята, а Чък тичешком излезе от банята, протегнал ръце като горила в атака, но беше твърде късно. Ник се бе хвърлил към прозореца и защитен с коженото си яке от счупените стъкла, тичаше вече към противопожарния изход.

Засега шансът му помагаше и той успя да спре такси веднага щом изскочи на улицата. Ала самолетният билет за Рим остана в хотела, и Чък, и Дени без съмнение щяха да го причакат на летището, Ник мигновено реши да пътува с влак.

— Гара Дю Норд — извика той на шофьора. — Бързо, бързо.

Докато ситроенът се промъкваше сред натовареното парижко движение, Ник се оглеждаше за преследвачи и опитваше да обмисли бъдещите си действия. Мъртъл беше само лакей, дребна риба. Зад всички заплахи стоеше Лу Лафиоре. Ник беше сигурен, че безумната ревност на Лу едва не му бе струвала живота преди две години в Ейнтри. Макар, преди да бе работил за Лафиоре, той си оставаше загадка за Ник. Притежаваше няколко имота и трудно можеше да бъде открит. Но Ник беше разбрал, че през следващите три-четири дни ще бъде в Рим. Все ще намеря начин да се свържа с него, помисли си той. Трябва да го принудя да се откаже от отмъщение.

— Извинете, господине, струва ми се, че ви познавам отнякъде.

— Моля? — Стреснат, Ник бързо се озърна и улови погледа на шофьора в огледалото за обратно виждане.

— Виждал съм снимката ви във вестниците. Нали вие сте ездачът, който се завръща към състезателна дейност заедно със Сизънуайн?

— Не — излъга Ник и извади слънчевите си очила. При други обстоятелства би се чувствал поласкан, но в момента никак не му се искаше да го разпознаят.

— Но вие направо сте одрали кожата на Ник Конти — помръкна шофьорът.

— Съжалявам, че ви разочаровах.

— Исках само да ви пожелая успех. Говори се, че ще бъде състезанието на десетилетието.

— Така казват за всяко по-голямо състезание по стипълчейз.

— Да, но това ще е наистина уникално.

Ник не отговори. В ушите му прозвуча последното предупреждение, дрезгаво прошепнато по телефона: „Помниш ли какво ти се случи последния път, когато язди Сизънуайн? Или ще се откажеш, докато си още цял, или така ще те подредим, че никога вече няма да можеш да яхнеш крантата!“.

Таксито спря пред гарата и Ник плати, доволен, че портфейлът е бил в джоба му, когато Дени и Чък нахълтаха в стаята. Вдигна яката на коженото яке и без да сваля тъмните очила, си купи билет за Рим. Взе си вестник и отиде да чака на перона. Молеше се никой да не го разпознае, поне докато се качи на влака!

За да не го изненадат в гръб, той се облегна на стената и разтвори вестника, ала погледът му непрекъснато шареше наоколо. През следващия половин час покрай него минаха много хора. Но никой не приличаше на наемник на Мъртъл. Или на наемничка, припомни си Ник камериерката. Винаги е бил наивен, що се отнася до жените. Всъщност повечето от неприятностите му се дължаха именно на тази слабост. Но отсега нататък няма да се доверява на никого, докато не уреди въпроса с Лафиоре.

Най-после влакът за Рим с грохот навлезе в гарата и тълпата се сгъсти. Покрай Ник забързано минаха няколко монахини, последвани от двама възрастни бизнесмени с меки шапки и раирани костюми. Докато ги проследяваше с поглед, вниманието му бе привлечено от суматоха само на няколко крачки вдясно от него. Червенокоса млада жена остави тежкия си куфар на земята, за да се втурне след две хлапета, в чиито очи проблясваха дяволити пламъчета.

Ник неволно изстена и бързо вдигна вестника пред лицето си. Бе разпознал момчетата. Какво нещастно съвпадение! Бяха палавите близнаци на Лафиоре. За беда, бе реагирал твърде късно.

— Ник! — извикаха децата. Пронизителните им гласове отекнаха като крясъците на прилеп. — Ник Конти! Ще ни дадеш ли автограф?

Ник смъкна вестника и се отдалечи с надеждата да се скрие в тълпата, преди палавниците да оповестят откритието си на целия свят.

 

 

Влакът вече три часа пътуваше през Франция, когато Кейт излезе на пръсти от купето и внимателно заключи вратата след себе си. Повече от минута постоя нерешително отпред. Дали беше разумно да остави момчетата сами? Ами ако се събудят? Осемгодишните деца съвсем не са бебета, напомни си тя. Нищо не би могло да им се случи. А и тя наистина се нуждаеше от няколко минути спокойствие. Бяха й поверили близнаците само преди два дни, но й се струваше, че след още няколко часа в компанията им с радост ще пожелае да прекара в лудница останалата част от живота си.

Кейт предупреди стюарда в спалния вагон, че ако възникнат проблеми, може да я намери във вагон-ресторанта. Даде му щедър бакшиш, за да не изпуска от очи купето, и тръгна по тесния, застлан с килим коридор. Бързо премина трите спални вагона, които я отделяха от оазиса, където сервираха храна на пътниците, отправили се през нощта от Париж за Рим.

Щом я видяха, сервитьорите пребледняха — и нищо чудно след всичко, което близнаците ги накараха да преживеят преди по-малко от час. Тук-там върху червения килим все още се забелязваха петната от майонеза, останали след нашествието на момчетата.

— Сама ли сте, госпожо? — попита оберкелнерът и нервно надникна през рамото й.

— Да, децата заспаха — увери го тя на изискан френски. — Много съжалявам за шегата, която ви изиграха. Не мога да си представя какво ги прихвана, та да залеят с вода чорапите ви. Скарах им се и струва ми се успях да им обясня колко лошо са постъпили.

Той я изгледа хладно и Кейт отгатна мислите му — ако бяха негови деца, обяснението щеше да бъде поднесено в съвсем различна форма. Тя споделяше чувствата му и ако имаше повече време, би се заела сериозно с възпитанието на момчетата. Откакто бе приела работата, почти непрестанно й се искаше да напердаши здраво Руди и Ранди.

— Децата ви са необикновено палави — рече оберкелнерът. — Може би е по-добре да пътувате със самолет.

— Не мога. На момчетата им става лошо.

— Колко жалко. — Той размаха листа с менюто. — Има няколко свободни маси. Моля, последвайте ме.

След минути Кейт отпиваше от чая си, загледана в тъмния прозорец. Коя ли част от френската провинция пропускаше да види? Вероятно точно в този момент влакът минаваше покрай стари лозя и романтични китни градчета. А може би в тъмнината чезнеха кулите на средновековни замъци и силуетите на старинни катедрали…

— Имате ли нещо против да седна при вас?

Кейт се извърна. До масата стоеше строен мъж в черно кожено яке и се усмихваше. Беше непознатият от перона, след когото се бяха втурнали близнаците.

— Аз… — Но той вече издърпваше стола срещу нея. — Моля, заповядайте — сухо рече тя, след като и без това се беше настанил. Докато той поръчваше, Кейт бързо се огледа — имаше две свободни маси. Значи неслучайно бе избрал да седне на нейната. Трябва да ме е видял с момчетата, рече си тя и прибра пътеводителя в чантичката си. Макар с нищо да не бе показал, че ги познава, след като се изгуби в тълпата, Руди и Ранди й разказаха всичко за него. „Някога яздеше състезателните коне на баща ни!“ — бе възкликнал Руди. — „Той е известен жокей по стипълчейз“.

Кейт го бе зърнала само за миг, но бе доста заинтригувана. От няколкото конни надбягвания в Кентъки, които бе гледала по телевизията, бе останала с впечатлението, че жокеите са с момчешки, почти детски черти. Мъжът, седнал срещу нея, бе слаб и едва ли по-висок от метър и седемдесет и пет, но излъчваше необикновена мъжественост. Докато изучаваше изваяния му профил, Кейт се убеди, че е много по-привлекателен, отколкото й се бе сторил на пръв поглед.

В този момент той се обърна и на устните му се появи усмивка. Но сините му очи останаха хладни и Кейт почувства как тръпки я побиват.

— Позволете да се представя — рече той. — Аз съм Ник Конти.

— Приятно ми е. Казвам се Кейт Хъмфри.

— Радвам се, че се запознахме, госпожице Хъмфри. Надявам се, не съм прекъснал медитацията ви. Няма какво толкова да се види през прозореца по това време, но вие бяхте зареяли поглед навън така, сякаш гледката е безкрайно пленителна.

— Само във въображението ми — отвърна предпазливо тя. — За първи път съм в Европа.

— Да, стори ми се, че долавям лек акцент.

— Странно. Ние, американците, смятаме, че именно вие, англичаните, говорите префърцунено. Вие сте англичанин, нали? — добави тя. Фамилията му определено не беше английска, а интонацията някак странна. Долавяше се влиянието на другите европейски езици, които явно владееше. Говореше очарователно като полиглотите от шпионските филми.

— Зависи от гледната точка — усмихна се той. — Да, роден съм в Англия. И бях прав за американския ви акцент, нали?

— Всъщност носовият изговор е характерен за Средния Запад. Аз съм от Кълъмбъс, Охайо.

— Твърде много сте се отдалечили от дома. — Той се втренчи изпитателно в нея. — За Рим ли пътувате?

— Да.

— Аз също. Всъщност имаме общ познат там, Луис Лафиоре.

Тя сведе поглед. Значи бе видял момчетата и умишлено им се бе изплъзнал. Разбираемо беше като се има предвид колко досадни и непоносими можеха да бъдат близнаците. Но тогава защо бе седнал на масата й и я разпитваше закъде пътува? Какво целеше?

Сервитьорът донесе напитката му, която, за изненада на Кейт, бе чай.

— Възнамерявам да го удостоя с кратка визита — продължи Ник и поднесе чашата към устните си.

— Какво съвпадение. Аз водя при него синовете му, Руди и Ранди.

— Да, видях ви заедно с децата на перона в Париж.

— Наистина ли? — Тя вдигна глава. — Не си пролича. Не чухте ли, когато момчетата ви извикаха? Бяха толкова разочаровани, че не се обърнахте.

— Съжалявам, тогава не ми беше до тях. Но нещата се поуталожиха и бих могъл да си позволя известно любопитство. Защо вие отговаряте за пакостниците на Лафиоре? Да не сте тяхна възпитателка?

Тя почувства как цялото й лице пламва под изпитателния му поглед.

— Само временно — отвърна сковано. — Бях наета от Джилиан Лафиоре, за да заведа синовете й при баща им в Рим. Извинете, но имам ужасно главоболие. — Тя извади от чантичката си два аспирина и ги глътна с чая, като крадешком огледа своя събеседник.

Жените определено не оставаха безразлични към сините му очи и тъмната чуплива коса. Макар да не бе висок, ръстът ни най-малко не намаляваше мъжественото му излъчване, което тя така осезаемо чувстваше.

— Не съм изненадан, че ви боли глава — рече той и отпи от чая си. После изведнъж се усмихна и веселите бръчици, появили се в крайчеца на очите му, я изпълниха със странно вълнение. — Къде са малките дяволчета?

— Спят в купето, надявам се.

Той хвърли поглед към ръцете й — брачна халка липсваше.

— Защо сте се заели с тази работа? — Очите му отново се спряха на лицето й. — Не приличате на възпитателка.

— Прав сте. — Тя леко наведе глава, поласкана от комплимента. — Приех работата заради възможността да пътувам и да спечеля пари за пътя до вкъщи.

— Заинтригувахте ме. Защо трябва да се връщате в Щатите?

— Защото загубих работата си в Англия.

— И каква беше тя?

— Бях пианистка в джаз трио. Колегите ми си взеха обезщетението и се качиха на първия самолет през Атлантика.

— А вие останахте?

— Винаги съм искала да пътешествам из Европа — кимна тя. — Ангажиментът в Лондон беше като сбъдната мечта. Не исках да се предам толкова лесно и опитах да си намеря работа. Но сгреших. В момента в Англия не се търсят особено пианистки.

Той се любуваше на водопада от къдрици.

— Може би ще имате по-голям шанс, ако боядисате косата си в зелено и се гримирате като клоун.

— О, мисля, че косата ми и сега е с достатъчно крещящ цвят.

Той се отказа от по-нататъшен коментар за външността й.

— И тъй, след като възможностите се изчерпаха, решихте да приемете работа като възпитателка? Добра идея — англичаните винаги имат нужда от бавачки. Следователно съвсем отскоро познавате момчетата на Лафиоре?

— Само от четири дни. Макар да ми се струват цяла вечност.

— Разбирам ви добре — разсмя се той. — От доста време не съм ги виждал — всъщност откакто родителите им се разведоха. Но доколкото си спомням, петнайсетина минути в тяхната компания стигат за цял живот.

Въпреки шеговитата забележка, очите му се присвиха. Какви ли мисли се въртят в главата му, запита се смутено Кейт. Според нея, той се държеше някак странно. Тя не се смяташе за красавица. Но за двайсет и шест години беше забелязала, че мъжете търсят компанията й. Докато събеседникът й сякаш я подозираше в нещо.

Дали се държеше така, защото разбра, че семейство Лафиоре просто я бе наело на работа? Тя не познаваше много богати хора като тях. Когато от агенцията за намиране на работа я изпратиха в дома на Лафиоре на площад Итън, тя бе поразена от лукса, но и подразнена от поведението на красивата русокоса майка на близнаците.

— Не бих искала да ви се сторя коравосърдечна, госпожице Хъмфри — бе казала тя по време на краткия им разговор, — но трябва да мисля за кариерата са на актриса. Заминавам на турне, което ще продължи шест месеца, и не бих могла да отделя на децата си необходимите грижи и внимание. Време е баща им да поеме своя дял от задълженията. — Тя всмукна дълбоко от цигарата, после стана и закрачи из стаята. Осем сантиметровите токчета потънаха в белия мъхест килим. — Той винаги изпраща скъпи подаръци и все повтаря колко би се радвал да го посетят. Е, дойде моментът да докаже родителската си загриженост.

Макар все още да не познаваше Руди и Ранди, сърцето на Кейт се изпълни със съчувствие към тях. Заради нейното собствено детство — бе изоставена от родителите си още при раждането и по-късно осиновена от възрастна двойка. Но и двамата бяха починали, няколко години преди да навърши пълнолетие. Беше срещнала доста трудности, така че бе особено чувствителна на тема безотговорни родители.

Бедните деца, каза си наум. Майка им е прекалено обсебена от ролята на пищна красавица, за да им обръща внимание, а кой знае дали баща им наистина ги иска при себе си.

Но подобни мисли я вълнуваха, преди да срещне непоносимите близнаци. Сега не бе сигурна дали съчувствието й е отправено към децата, или към множеството предишни възпитателки, които вероятно са били на границата на лудостта.

— Лу ще ви посрещне ли в Рим? — попита Ник и допи чая си.

— Да, той или някой от хората му. Беше ми казано, че всичко е уредено.

— Дано да е така. Ще ви бъде доста трудно да се справите в непознат град.

На мен ли го казва, помисли си Кейт. Париж, градът на нейните мечти, на който се бе надявала да се наслади като на изключително преживяване, се оказа по-скоро изпитание на волята. Руди и Ранди вбесиха управителя на хотела, като хвърляха балони, пълни с вода, през прозореца на стаята си. Навързаха всичките й чорапогащи на възли и вилняха като побеснели из Лувъра. Тя ги накара да помолят за извинение и ги държа изкъсо при посещението във Версай, но търпението й бързо се изчерпа. Искаше час по-скоро да ги повери на баща им.

— Желаете ли още една чаша чай — обади се Ник Конти.

— Не, благодаря. Време е да се връщам…

— Благодаря за компанията. — Той се изправи заедно с нея, като леко бутна масата и чашите изтракаха.

Кейт с раздразнение усети, че се изчервява.

— Радвам се, че се запознахме.

— Приятно прекарване в Рим.

— На вас също.

 

 

Ник я проследи с поглед, докато тя прекоси вагона по тясната пътека и излезе. Забеляза, че не е единственият мъж, обърнал глава след нея. С черната си минипола и яркожълтото си ленено сако дългокраката госпожица Хъмфри беше невероятно елегантна — твърде елегантна за възпитателка.

Щом я изгуби от поглед, Ник седна, поръча си още чай и замислено обхвана чашата с длани. Е за каква я смяташ, запита се той. Дали госпожицата наистина е тази, за която се представя, или отношенията й с милия стар баща на Руди и Ранди са малко по-сложни? Като познаваше вкуса на бившия си шеф, бе по-склонен да се съмнява в истинността на думите й.

Той отново си представи ореола от тъмночервени къдри, обрамчил сърцевидното й лице. Имаше слабост към стройните червенокоси хубавици с вирнати нослета и леко предизвикателен вкус към облеклото, но обстоятелствата са различни, напомни си той.

Беше въпрос на живот и смърт — неговият живот и неговата смърт. Кейт Хъмфри може би казваше истината. Но също така бе възможно да е от хората на Лафиоре като камериерката в хотела. Дали Джилиан бе проверила препоръките на гувернантката? Тъй като добре познаваше Джилиан, бе сигурен, че си е спестила усилието.

Ник решително се изправи, плати сметката и остави щедър бакшиш, преди да поеме към изхода, противоположен на този, от който бе излязла Кейт. Беше си поставил куп задачи и една от тях бе да не изпуска от очи Кейт Хъмфри и поверените й момчета. Утрешният ден се очертаваше интересен. Дори твърде интересен.

 

 

В другия край на влака Кейт надникна в купето, където спяха Руди и Ранди. Освен спокойното им дишане и равномерното тракане на влака, не се чуваше друг шум. Слава богу, помисли тя. Не бяха се събудили. И може би щяха да спят дълбоко до сутринта.

Тя се поколеба за миг, после излезе. Обади се отново на стюарда и се отправи към салона. Преди да си легне, искаше да помисли на спокойствие.

Разговорът с господин Ник Конти не излизаше от ума й. Изпитваше смътно безпокойство.

Отново си припомни казаното. Не беше съвсем безобидна размяна на реплики. Той сякаш водеше кръстосан разпит, макар да имаше десетки въпроси, които тя самата би искала да му зададе. Например защо, след като едва не е загинал в състезанията по стипълчейз, отново ще рискува живота си?

Що се отнася до конете, Кейт не ги харесваше. Но от няколко седмици новината за предстоящото състезание в Ейнтри не слизаше от страниците на вестниците. И тъй като датата на ежегодното състезание по стипълчейз наближавате, спортните предавания по телевизията също му отделяха доста внимание. Кейт бе научила всичко за конните надбягвания с препятствия от семейство Брасуел.

Джералдин Брасуел беше хазяйка на Кейт в продължение на три месеца, още от пристигането й в Лондон. Бе дошла, за да свири в „Жълтата обувка“. Майчински настроена, Джералдин взе наемателката под крилото си. При всичките й трудности с намирането на работа, тя й помагаше със съвет и утеха. Кейт често слизаше в уютната гостна на семейство Брасуел, за да вечеря с тях, да си побъбрят или да погледат телевизия.

— Този коментатор нищо друго ли не знае? — оплака се преди няколко дни госпожа Брасуел на съпруга си Еди. — Все за този глупав кон говори. Не разбирам защо се вдига толкова шум?

— Защото Сизънуайн има много интересна състезателна кариера, скъпа — отвърна Еди и подаде плешивата си глава над вестника, който четеше. — Беше най-добрият кон в състезанията по стипълчейз. Преди три години спечели в Нюбъри и Сендаун. После контузи хокея си при сериозна злополука и като че ли не можеше да прескочи дори бала със сено. Според слуховете, миналата година собственикът му го продал на нищожна цена и го пуснали да пасе на воля.

— Да, но казват, че тази година е всеобщ любимец и главен претендент за титлата в Гранд Нешънъл — възрази госпожа Брасуел.

— Така е, защото старият му жокей е оздравял напълно, връща се към състезателна дейност и отново ще го язди — обясни Еди.

— Значи бедното животно ще бъде лишено от хубавото пасище — рече госпожа Брасуел и неодобрително цъкна с език. — Горкото старо конче. Кога смятат да го оставят на мира?

Еди се разсмя.

— Сизънуайн не е чак толкова стар. Тук пише, че е само на девет години. Някои коне продължават да се състезават дълго време след тази възраст. А може и да се е отегчил от бездействието. Ние, по-старите момчета, също се нуждаем от вълнения от време на време — той махна да замълчат. — Тихо, искам да чуя!

И тримата насочиха вниманието си към телевизионния екран. Показваха запис на състезанието по стипълчейз, състояло се преди две години. Виждаха се дузина коне, препускащи много плътно един до друг към високо препятствие.

Никога не бих яздила в подобна блъсканица, бе си помислила Кейт, докато наблюдаваше забавените кадри. От гимназията помнеше едно момиче, осакатено за цял живот след злополука по време на езда. Девойката бе паднала, а конят бе минал през гърба й. Нещастието бе накарало Кейт да реши, че не иска да има нищо общо с коне — не че някога бе имала възможност да язди, разбира се.

— Вижте колко бързо препускат! И са толкова близо един до друг! — бе възкликнала Кейт.

— О, винаги е така на Гранд Нешънъл. Има дисциплини, в които участват по четирийсет коня — обясни Еди.

Кейт с недоверие поклати глава. Приличаше на убийствено препускане към щанд, на който стоките се предлагат на половин цена, само че всеки от тези подковани участници тежеше по половин тон и развиваше десет пъти по-голяма скорост.

— А сега гледайте внимателно — обяви говорителят. — Наближават Бечърс Брук, едно от най-опасните препятствия в Ейнтри. Конете трябва да прескочат ограда, висока сто и петдесет сантиметра, а след това естествен поток, широк сто и седемдесет сантиметра. Тук е мястото на злополуката, съсипала кариерата на Ник Конти и изпратила го заедно със Сизънуайн в принудителна почивка.

Всички коне като че ли се опитаха да прескочат оградата едновременно. Изведнъж едно от животните падна и наруши ритъма на препускащите около него. Още няколко коня се препънаха в оградата, предизвиквайки верижна реакция. Ездачите излетяха от седлата в меле от ритащи крака и бясно удрящи копита.

— Господи! — прозвуча записаният глас на коментатора. — Изглежда, Ник Конти е най-отдолу!

Докато влакът за Рим препускаше в нощната тъма, споменът проблесна в съзнанието на Кейт. Какъв глупав начин да си изкарваш прехраната, помисли тя. Цяло чудо е, че жокеят не е загинал. Тя отново си спомни за Сузи, осакатената й съученичка от гимназията. Намръщено се изправи и излезе от салона. И все пак, явно той беше отличен ездач. Цялото му същество излъчваше някаква мълчалива самоувереност, характерна само за хора, изключителни професионалисти.

В съзнанието й отново изплува ужасяващата картина, когато бе паднал под копитата на бясно препускащите коне. Стори й се невероятно, че е успял да се измъкне невредим. Но във вагон-ресторанта той наистина изглеждаше в отлично здраве. Всъщност беше й направил впечатление с чудесната си форма, доброто настроение и готовността за дръзки постъпки. И защо всичко това й се виждаше толкова интригуващо? Кейт се намръщи.

— В живота ми няма място за дръзки мъже — промърмори тя, когато в съзнанието й изплува образът на Били Роклънд, тромпетиста от тяхното трио — предизвикателен, смел и с болезнено чувство за независимост.

Кейт отключи купето и влезе. Всичко е спокойно, помисли си с въздишка на облекчение и безшумно оправи завивките на момчетата. Руди и Ранди спяха като ангелчета, унесени от ритмичното потракване на влака.

Кейт се съблече в тясната баня и се качи на своето легло. Пъхна се под завивките, но дълго не можа да затвори очи. Мислите й непрекъснато се връщаха към Ник Конти. След като ще язди Сизънуайн само след няколко седмици в Ейнтри, какво прави във влака за Рим, запита се тя. Нима преди голямо състезание жокеите не прекарваха времето си в тренировка с конете? А той пътуваше точно в обратна посока.

Тази нощ, вместо овце, Кейт брои чистокръвни състезателни жребци. В нейния сън елегантните дългокраки животни прескачаха без усилие високи бели препятствия. Строен, добре сложен мъж с черна къдрава коса яздеше всеки от конете. Той се усмихваше, а предизвикателните му сини очи не се отделяха от нейните.