Джейн Силвъруд
Висок залог (1)

Пролог

Мерцедесът на Джейк Кейн бавно мина покрай високата четириметрова стена, която отделяше Оуен Бърнсайд от света. Щом порталът от ковано желязо се затвори след него, Джейк погледна в огледалото и забеляза майсторски изработения герб. Той присъстваше на всички изделия на компанията, собственост на Бърнсайд — списания, книги, касети, компактдискове. Представляваше връхлитащ върху плячката си сокол с разперени нокти и хищно извита човка. Прилича на стареца, помисли Джейк.

Колата плавно продължи по виещия се между дърветата път. Времето бе типично за сезона в Нова Англия и гледката бе изумителна. От двете страни на лъкатушещата алея величествени дъбове и брястове ограждаха огромна площ великолепно поддържана паркова растителност. Лекият мартенски снежец бе украсил с изящна дантела храстите, застлали като килим възвишенията и миниатюрните долини. Невидима армия градинари се грижеше за безупречния им вид през летните месеци.

След последния завой, вековните дървета сякаш се отдръпнаха и зад тях изникна внушителна сграда от сив камък, наречена Тейлман Хол. С назъбените си кули и сводести прозорци, тя сякаш бе проектирана, за да впечатлява и построена, за да остане за вечността. Архитектът блестящо се бе справил със задачата си. Джейк паркира на посипаната с чакъл алея и вдигна поглед към неравните очертания на покрива. Прокара пръсти през гъстата си кестенява коса, взе коженото куфарче и се измъкна от колата.

Двайсет минути по-късно стоеше до легло с огромен балдахин. Под завивките се очертаваше немощната фигура на самия Оуен Бърнсайд. В очите му обаче все още светеше силен властен дух.

— Казвате, че са три, така ли?

— Да — кимна сдържано Джейк. — И около месец след като са подхвърлени, сиропиталището Бродстрийт е изгоряло до основи. Всички документи са безвъзвратно изгубени.

— Изгубени! — Старецът тихо изруга. — Тогава как, по дяволите…

— За щастие, успях да открия една от сестрите, която през този период е работила в сиропиталището. — Джейк отвори куфарчето си. — Госпожица Ейда Киндъл. Тя е пенсионирана отдавна и е доста възрастна, но си спомня онази нощ.

— Оттогава са изминали двайсет и шест години? Как е възможно да си спомня?

— Нали е било на първи април, Деня на шегата. А и защото през онази нощ само за няколко часа пред вратата са подхвърлени три момиченца. Доста необичайно съвпадение.

— Трябваше да се досетя, че някой ще си спомни. — Съсухрените му ръце с изпъкнали вени се вкопчиха в бродираните завивки. Дишането му беше затруднено. — И като си помисля, че едно от децата е било моя плът и кръв, моя внучка! — очевидно вълнението му дойде твърде много. Той мъчително се закашля. Почти веднага в стаята се втурна униформена медицинска сестра.

Докато тя се суетеше с лекарствата и проверяваше пулса на стареца, Джейк приближи до прозореца и погледна навън към декоративния басейн, ограден с каменна балюстрада. Мислено се върна към седмиците упорита работа, когато се бе опитвал да открие някаква следа.

Отначало изглеждаше нелепо да се повярва на анонимното писмо. Кой би приел сериозно новината, че Кристофър Бърнсайд, разглезеният син на Оуен, който преди десет години бе катастрофирал със спортната си кола на изоставен селски път, междувременно е успял да стане баща? И още по-невероятното — ако детето наистина съществуваше и можеше да бъде намерено, то наследяваше световноизвестно издателство за книги и звукозаписи. И въпреки това, след като получи писмото, Бърнсайд настоя да се организира разследване.

— Твърдите, че онази нощ в проклетото сиропиталище са оставени три деца? А какво ви кара да мислите, че едно от тях е било изоставено от Глория Дийн?

Джейк отново насочи вниманието си към своя клиент. Старецът безцеремонно отпрати сестрата.

— Датата, а също и фактът, че едно от децата е носило златен медальон. От всичко, което успях да науча за любимата на сина ви, съм убеден, че е била доста сантиментална. Ейда Киндъл не може да каже кое от бебетата е било с медальон, но той й направил силно впечатление и тя си спомни какво е представлявал. — Джейк замълча и подаде на Бърнсайд някакъв лист. — Ето фотокопие на скицата, която тя нарисува.

Светлосивите очи на стареца проблеснаха развълнувано, докато разглеждаше рисунката.

— Медальонът бе подарък на Кристофър от майка му. — Оуен вдигна поглед към картината в златна рамка, която висеше на стената срещу масивното легло: портрет на красива жена, чиято кестенява коса падаше на меки къдрици по раменете. Лицето му помръкна. — Смъртта на нашия син беше най-голямата трагедия в съвместния ни живот. Не зная… Може би с империята, която изградих, просто се опитах да компенсирам загубата. А всичко е било напразно. Аз съм болен, според лекаря износеният ми часовник може всеки момент да откаже. И като лежа тук и мисля за изминалия си живот, осъзнавам, че нищо не може да компенсира липсата на наследник. Нито парите, нито властта, нито удовлетворението от добре свършената работа! Искам да зная, че оставям след себе си своя плът и кръв… Трябва да съм сигурен, че оставям наследник! — Изопнатото лице на стареца се напрегна и той настойчиво се втренчи в Джейк. — Намери младата жена, Кейн! Не ме е грижа колко ще ми струва. Не ме интересува колко далече трябва да я търсиш. От този момент разполагаш с всичко, което ще ти бъде необходимо. Само я намери!