Джейн Силвъруд
Висок залог (14)

Тринадесета глава

— Кейт! Кейт!

При звука на познатите детски гласчета Кейт спря и се обърна. Пронизителните викове се извисиха над шума от тълпата, която се блъскаше в ограждението около бара в Ейнтри, където се продаваха сандвичи със сьомга и портвайн.

— Руди и Ранди?

Близнаците се измъкнаха от тълпата и се втурнаха през тревата към Кейт.

— Дядо ни доведе да гледаме надбягването, в което участва Ник — възкликна Ранди.

— И мама е тук, но отиде да говори с някого — рече задъхано Руди.

— Колко мило!

Момчетата не я попитаха какво прави тук на Гранд Нешънъл, макар тя да си задаваше този въпрос доста често през последните двайсет и четири часа. Кейт се усмихна и вдигна поглед към дядото на момчетата, който се приближи. Със сребристите си мустаци, спортния костюм от туид, шапката и бастуна си, снабден със специална сгъваема седалка, сър Седрик изглеждаше като типичен английски джентълмен.

— Радвам се да ви видя тук, госпожице Хъмфри — запъхтяно рече той. — Но трябваше да ме уведомите, че възнамерявате да посетите събитието. Щях да изпратя колата да ви вземе.

Кейт се загърна по-плътно в шлифера си. Априлският ден бе ветровит и облачен. Никой друг сред множеството, което се забавляваше с бира и весело се гощаваше с лакомства като миди и желирани змиорки, не изглеждаше ни най-малко обезпокоен от времето. Но Кейт все още не бе свикнала с представата на англичаните за хубав пролетен ден.

— До последния момент не знаех дали ще дойда — рече тя. — Както казваме ние, американците, решение в последния миг.

Разбира се, изразът ни най-малко не описваше емоционалния ад, през който бе преминала след спора с Ник. След като си тръгна от дома му, тя прекара остатъка от нощта и целия следващ ден, измъчвана от противоречиви чувства. Казваше си, че никога вече не иска да го види. Но постепенно, докато се разхождаше из стаята си при госпожа Брасуел, или лежеше будна и се взираше в напукания таван, тя осъзна истината. Беше влюбена в Ник и се тревожеше за него. Късно следобед си даде сметка, че единственият изход е да се откаже от изпълнението си довечера и да си купи билет за Ливърпул.

— Опитваш се да направиш всичко възможно, за да те уволнят ли? — попита управителят на „Червената свещ“, когато тя се обади, за да помоли да я освободят за една вечер.

— Не. Съжалявам — опита се да обясни Кейт. — Трябва да уредя личен въпрос и се налага да замина.

Беше самата истина. Невъзможно й бе да остане и да гледа Гранд Нешънъл по телевизията в дневната на семейство Брасуел. Трябваше да бъде там, на хиподрума. Дори никога повече да не видеше Ник, трябваше да се увери, че е завършил успешно състезанието. След това, може би, щеше да се опита да го забрави и да продължи да живее както преди.

— Невероятно зрелище, нали? — отбеляза сър Седрик и махна с ръка към необятния хиподрум.

— О, да — съгласи се Кейт. След като бе прекарала нощта в мизерен хотел в Ливърпул, хиподрумът в Ейнтри, разположен на седемстотин акра открито пространство, й се струваше още по-внушителен, защото бе построен в центъра на най-индустриалния район в Англия. Беше все едно да се озовеш в царството на мечтите, докато се разхождаш сред осеян с рудници промишлен участък.

— Гранд Нешънъл е най-популярното в света конно състезание — рече гордо сър Седрик, докато пъстрата тълпа минаваше покрай тях. — И смятам, че разбирате защо.

Кейт смутено се огледа.

— Ами… не… не съвсем — призна тя. — Боя се, че не разбирам много от коне и конни състезания. Например кой е онзи човек и какво прави?

Сър Седрик присви очи.

— О, имате предвид младежа, който размахва ръце. Той сигнализира промяната в курса на залагане на партньора си при оградата, който приема залозите. Виждате ли го, онова дребничко момче.

— О, разбирам — рече Кейт, макар всъщност да не схващаше за какво става въпрос.

Сър Седрик се усмихна сърдечно.

— Предполагам, доста е объркващо за вас, скъпа, но ако желаете да обиколите хиподрума с мен и момчетата, може би ще успея да ви обясня. — Той посочи Руди и Ранди, които подскачаха покрай оградата пред тях.

— О, с удоволствие — прие Кейт. Бе пристигнала преди час в Ейнтри и се чувстваше невероятно самотна и объркана. Нямаше представа нито къде е Ник, нито къде трябва да застане тя, за да го види. Изпита облекчение, когато сър Седрик й предложи своята едва ли не бащинска закрила.

— Всъщност тук има три хиподрума — обясни сър Седрик, когато двамата с Кейт тръгнаха след танцуващите близнаци. — Бягането с препятствия, което включва прескачане на комплекс от дървени панели, е най-лекото. Следващото е Майлдмей, с характерните за британския стипълчейз брезови клони, здраво стегнати в дървена рамка. — Той посочи близката бариера. — Гранд Нешънъл трябва да се премине два пъти. Препятствията представляват стогодишни живи плетове от трънки и смърч, и поради очевидни причини се смятат за най-грандиозните в състезанията по стипълчейз.

Кейт се втренчи в странната конструкция. Не можеше дори да си представи, че би се качила на кон, който трябва да прескочи подобно нещо. А освен това Сизънуайн щеше да бъде сред препускащ табун половин тонови животни. Беше прочела, че от четиринайсетте стартиращи по четири километровото трасе коне, няколко винаги загубват жокеите си, а обикновено около десетина достигат финала. Тръпки я побиха и тя попита с леко треперещ глас:

— Колко са препятствията тук?

— Около трийсет. С изключение на водните препятствия всички са около метър и петдесет високи и поне около метър и осемдесет широки. Много от тях имат ровове, широки около метър и осемдесет, разположени или в зоната на отскок, или в зоната на приземяване. Така че, както виждате, по време на състезание могат да бъдат много опасни.

Сър Седрик изглежда изпитваше удоволствие да представя нещата в по-незначителен вид, но Кейт бе ужасена. Едно бе да се страхува абстрактно за опасността, грозяща Ник, съвсем друго бе, да вижда срещу какво ще се изправи той. Почти й се прииска да си бе останала в Лондон, пред телевизора на госпожа Брасуел, където заплахата не изглеждаше толкова непосредствена.

— Това препятствие ето там — посочи сър Седрик — се нарича Бечърс Брук, по името на някакъв капитан, който паднал там в началото на миналия век. Известно е с драматичните злополуки, които се случват там и, осмелявам се да кажа, ще видим нещо подобно и по-късно днес.

— О! — Кейт сви юмруци. — Да, мога да си представя. — Нали точно на Бечърс Брук бе паднал Ник и едва не бе загинал.

Продължиха да се разхождат из хиподрума и сър Седрик безспир й обясняваше за опасните препятствия. Едно от тях бе кръстено Валънтайн на името на коня, извършил невероятен скок през 1840 година, друго се наричаше Чеър, където останал без ездач кон паднал в рова и бил прескочен от животното зад него.

Но след Бечърс Брук Кейт почти не слушаше. Бе направо вцепенена от страх за Ник. След няколко минути вече не бе в състояние да слуша изнесената с чувство за хумор лекция на сър Седрик за това, което й се струваше като самоубийство за конете и ездачите.

— Аз… ако нямате нищо против, бих отишла да си взема нещо за пиене — рече тя.

— Ще дойдем с теб, ще дойдем с теб! — в хор завикаха Руди и Ранди.

Но дядо им поклати глава.

— Не след дълго имаме среща с майка ви близо до бара. — Той се обърна към Кейт. — Искате ли да изпиете с нас чаша шампанско?

— Не, благодаря — поклати глава Кейт. — Много сте мил, но аз също имам среща — излъга тя и бързо се отдалечи.

Но няколко минути по-късно наистина се натъкна на стар приятел.

— Марио! — извика Кейт. Сякаш по чудо от групичка зрители пред трибуните изникна чичото на Ник, облечен в костюм от туид, в който изглеждаше доста смехотворно.

— Здравей, хубавице! — възкликна радостно той. Сияещ Марио стисна ръката й.

— Нямах представа, че ще бъдеш тук — рече Кейт, озадачена и в същото време радостна. Струваше й се толкова необичайно да съзре Марио под облачното английско небе. И все пак щастливо го целуна по бузата. — Откога си в Англия?

— Пристигнал вчера. — Той вдигна показалец. — Това голям ден за Нико. За нищо на света не бих пропуснал.

— И Аделина ли е тук с теб?

Марио енергично поклати глава.

— Не, тя не обича пътешества. Но аз, аз дошъл. Тук велико, нали? — Той посочи публиката и хиподрума.

— Да, доста е впечатляващо — съгласи се Кейт. — Но тези препятствия изглеждат ужасяващи.

— Да, тоя Нико! Той винаги е бил луд! Дано не се пребие. — Марио поклати глава. После лицето му изведнъж грейна. — Знаеш ли, аз се чудил дали ще те срещне тук. Нико казал не. Но аз казал да, Кейт ще дойде.

Само мисълта, че Ник е обсъждал с чичо си възможността тя да присъства на състезанието, накара Кейт да се изчерви. Какво ли точно са си казали, зачуди се тя. Дали Ник е споделил с Марио за скарването им?

— Струва ми се обаче, че няма да остана.

Марио я изгледа замислено.

— Ник знае ли, че ти тук?

— Ами, не. Аз само мислех да погледам. Да се уверя, че всичко ще мине добре — тихо отвърна Кейт.

Марио кимна, после я потупа по рамото.

— Кейт, слушай хубавице. Ти отиде да види Ник, така че той разбере ти тук. Той не казал много за теб, но аз, аз разбрал, че той много нещастен. Ти отиди да видиш него, усмихни му се, кажи му добра дума. Нали разбираш, какво искам да кажа?

Кейт отстъпи крачка назад.

— Но аз…

Ала Марио не пусна ръката й.

— Няма нужда да казваш нищо. Една усмивка достатъчна. Просто се усмихни на Ник. Не искам толкова много от теб. — Марио я потупа окуражително.

— Добре — съгласи се накрая Кейт с колеблива усмивка. — Но аз дори не зная къде да го намеря.

— Сега Ник е в съблекалня на жокеи. Но скоро ще бъде в заграждението при конете. Иди там и чакай. Той сигурно ще види теб. — Марио й посочи мястото и отново стисна ръката й. — Само му се усмихни. Това е всичко.

 

 

В съблекалнята на жокеите обслужващият персонал от сутринта лъскаше ботуши и оправяше копринените униформи, ушити във всички цветове на дъгата. По масите бяха разпръснати морскосини ръкави на розови точки, жълти кантове, тъмносини пояси, вишневочервени сърца, бели ромбове. Атмосферата бе нажежена от шеги и нервна размяна на клюки. Всеки ездач ясно съзнаваше, че може да завърши състезанието, покрит със слава или в болничното легло.

След като Ник обу фините си кожени ботуши, неговият помощник оправи за последен път униформата му в червено и бяло.

— Изглежда добре, нали, сър?

— Благодаря ти, Майк. — Ник го потупа по рамото, взе шлема си, грабна малкия камшик и се насочи към стаята за проверка на теглото. Чиновникът вече бе заел мястото си зад бюрото. Докато чакаше реда си, Ник се загледа през прозореца към препятствията отвън.

Първите две са обикновени огради, рече си той. Нищо особено. Ала след тях идваше Бечърс Брук, което го караше да се чувства все едно отскача от ръба на каменна кариера. Ник поклати глава и тихо подсвирна през зъби.

Макар да бе прекарал безсънна нощ, тъй като се чувстваше ужасно след раздялата с Кейт, в този момент не можеше да си позволи да мисли за нея. Предстоеше му битка и както винаги преди състезание, умът му бе съсредоточен само върху предстоящата задача. Светът наоколо сякаш не съществуваше за него, погледът му бе вглъбен и той се чувстваше лек, гъвкав, подвижен, бърз като изострен бръснач — готов!

Навън конете обикаляха един след друг в ограждението. Щом възседна Сизънуайн, силното животно затанцува на място.

— Стой, стой, момчето ми. Всичко е наред. Днес с теб имаме работа, така че е по-добре да пестиш силите си.

Ник постави длани върху топлата кожа на животното и безмълвно продължи общуването помежду им. Постепенно обаче вниманието му бе отклонено от Сизънуайн и той осъзна, че викат името му.

— Ник, хей, Ник! Тук!

Той намръщено се обърна и съзря Джилиан Лафиоре. Както обикновено, тя сякаш бе слязла от корицата на модно списание, с нелепо розови обувки на прекалено високи токове, които бяха в тон с широкополата й шапка, заплашваща всеки момент да хвръкне от главата й и да изплаши конете. Ник неохотно подкара Сизънуайн към мястото, където беше застанала.

— Джилиан, как върви шоубизнесът и какво те е довело тук в такова време?

Джилиан се нацупи.

— Турнето ми се провали, а съм дошла тук, подмамена от същата причина, привлякла цялата тази тълпа в такова отвратително време. Довела съм и момчетата да видят мига на твоя триумф. — Тя вдигна ръка, за да задържи шапката си. — А с теб какво става? Трябваше да крещя в продължение на пет минути, докато ме чуеш.

— Извинявай, но когато ми предстои състезание, не виждам и не чувам нищо около себе си. Какво искаш?

Джилиан извъртя очи.

— Не е нужно да си толкова подозрителен. Не съм тук, за да се опитам да започна оттам, докъдето стигнахме.

— Не сме стигали доникъде.

— О, не бъди такъв формалист. Може никога да не сме били любовници, но между нас определено имаше нещо. Прескачаха искри.

Ник понечи да възрази, но реши, че ще бъде напразно пилеене на силите. Джилиан бе красива жена и може би наистина бе изпитал сексуално влечение към нея — макар никога да не го бе показал. Но сега, след като бе срещнал Кейт и се бе любил с нея, всичко му изглеждаше далечна, отдавна забравена история.

— Исках само да ти благодаря — продължи Джилиан. — Лу ми каза какво си направил за момчетата и аз съм ти безкрайно задължена.

— Лу тук ли е? — стрелна я с поглед Ник.

— Шегуваш ли се? — разсмя се тя. — Точно сега той се крие. Хората, срещу които свидетелства, не се шегуват и изглежда никак не обичат да губят. Но Лу ме помоли да ти предам нещо.

— Какво? — предпазливо я погледна Ник.

— Не се тревожи, бъди щастлив! — Джилиан изглеждаше озадачена. — Знам, че е от песен, но нямам представа какво искаше да каже Лу.

Ник се надяваше, че по този начин Лафиоре му съобщаваше за намерението си да изпълни своята част от сделката и да се откаже от отмъщението си. Или пък се опитва да приспи бдителността ми, мрачно си помисли Ник, спомнил си предупреждението на Кейт. В разгара на техния спор, той не бе обърнал внимание на думите й, но сега те отекнаха в съзнанието му.

— Е, пожелавам ти успех — рече Джилиан.

— Благодаря, успех и на двама ви с Лу — отвърна Ник. Сетне докосна с камшика козирката на шапката си, подкара Сизънуайн обратно към заграждението и отново се съсредоточи изцяло върху предстоящото състезание. Единственото нещо, което забеляза пред себе си, бе линейката, отправила се към Бечърс Брук, където щеше да чака, за да откара падналите и ранените. Ник искрено се надяваше да не е сред тях.

Няколко минути по-късно конете се насочиха като живо море към старта. Докато служителят, сигнализиращ началото, даваше своите указания, жокеите тихо ругаеха. Ник успокояваше Сизънуайн. Около тях очите на другите коне блестяха, а в погледите на мъжете се четеше мрачна решителност.

После флагът се спусна и Ник полетя напред, сякаш едва сдържаната досега енергия на Сизънуайн се бе просмукала в него.

 

 

Кейт обикаля около заграждението в продължение на двайсет минути, преди Ник да излезе. Облечен в копринената униформа, с шлема и фините кожени ботуши, той й се стори съвсем различен. Прилепналата униформа подчертаваше стройното му мъжествено тяло. Ала той беше някак далечен, сякаш принадлежеше на друг свят.

Нима този намръщен, замислен мъж бе същият, който я бе любил страстно само преди по-малко от четирийсет и осем часа? Трудно й бе да повярва.

След разговора с Марио тя реши, че Ник трябва да знае за присъствието й на състезанието, а също и да му каже, че съжалява за острите думи, които си бяха разменили. Не можеше да понесе мисълта, че той е потиснат, когато му предстои толкова опасно състезание. Ами ако му се случи нещо? До края на живота си не би могла да си прости. Стомахът й болезнено се сви.

Дали да го извикам, запита се тя. Изобщо не бе и помислила, че е възможно Ник да не я забележи. С червената си коса, тя доста привличаше вниманието и смяташе, че щом Ник спре поглед на нея, ще прецени настроението му и ще реши какво да му каже. Но щом излезе, той мина покрай нея, без изобщо да вдигне поглед.

Кейт стисна ръце и забеляза как треньорът доведе прекрасен дорест жребец, който би трябвало да е Сизънуайн. Щом се метна върху тънкото парче кожа, което служеше за седло, Ник й се стори още по-далечен. Какво ли е да гледаш света от такава височина, мина й през ума. Сигурно се чувства като бог. Тя отново се запита дали да извика, за да привлече вниманието му. Но дочу друг глас, който го накара да се обърне.

Кейт се втренчи по-надолу по протежение на оградата. С широкополата си розова шапка, елегантната рокля и палто Джилиан Лафиоре изглеждаше великолепно. Тя се олюля на осемсантиметровите си токчета, докато прекосяваше калния участък до ограждението.

Ник се наведе от коня и каза нещо, а Джилиан вдигна поглед към него. Какво ли обсъждат, зачуди се Кейт и се намръщи. Някак инстинктивно усети, че двамата не са обикновени познати и изпита ревност. Дали Джилиан не бе истинската причина за враждата между Ник и бащата на близнаците? Дали Джилиан и Ник са били любовници?

Кейт отстъпи крачка назад. Желанието й да изглади недоразуменията между нея и Ник се бе изпарило. Но чувствата й не се бяха променили. Щом свърши разговора си с Джилиан, Ник се отдалечи, без дори да погледне към мястото, където стоеше Кейт. Тя остана няколко минути неподвижна, загледана в него, толкова объркана от обзелите я чувства, че загуби представа за времето и нито чуваше, нито разбираше какво става около нея. После, когато тълпата започна да се придвижва към пистата и въздухът сякаш се нажежи от напрежение, тя осъзна, че стои съвсем сама и че състезанието всеки момент ще започне.

— О, господи! — Кейт забърза към скупчените край оградата зрители. Дочу в далечината гласа на коментатора, последван от рева на тълпата и сърцето й подскочи. Явно надбягването бе започнало.

Младата жена се затича, но зрителите бяха застанали толкова плътно един до друг, че пистата изобщо не се виждаше.

— Тръгнаха ли? — обърна се тя към застаналата наблизо жена, облечена в шлифер, а после и към мъжа с пепитена шапка до нея. Но никой не си даде труда да й отговори.

Със свито от страх сърце, Кейт се насочи към Бечърс Брук, което сър Седрик бе определил като най-опасното препятствие. Но и там тълпата бе толкова гъста, че Кейт изобщо не можа да достигне до оградата, за да види състезателите.

Земята вибрираше под ударите на копитата и изведнъж от тълпата се изтръгна вик на ужас. Кейт се повдигна на пръсти, но успя да види само върховете на няколко жокейски шапки, които скоро изчезнаха от погледа й.

— Какво се случи? О, моля ви, кажете какво се случи? — Кейт почти истерично разбута стената от гърбове.

Група коне премина пред очите й като реактивен самолет, препускайки бясно към следващото препятствие. Как би могъл Ник да оцелее в подобна бъркотия? Дали изобщо някой би оцелял?

— Е, двама вече отпаднаха — дочу тя да промърморва някакъв старец на съседа си.

— Кои двама, кои двама? — извика Кейт. Отчаяно си помисли, че щеше да е по-добре да си бе останала вкъщи да гледа надбягването по телевизията. — Кой е ранен? — истерично изкрещя тя и някак си успя да се добере до оградата, докато видя пистата.

Някакъв кон бе паднал и го извлякоха от Бечърс Брук преди основната група да започне втората обиколка. Но жребецът беше бял, явно не бе Сизънуайн. Междувременно се дочуха отново ужасени викове надолу по трасето. Кейт стисна ръце. Бечърс Брук не бе единственото опасно препятствие. Всички бяха невероятно опасни. Ездачът можеше да се пребие, на което и да е.

Започна да вали дъжд и се спусна гъста мъгла. В далечината се появи кон без ездач, наближи Бечърс Брук, после изведнъж зави и се отдалечи. Животното бе кафяво, но пелената от мъгла бе толкова гъста, че Кейт не можеше да каже със сигурност дали бе дорест като Сизънуайн. Ала щом го видя, сърцето й сякаш се качи в гърлото.

После земята отново започна да трепери. Зададоха се само два коня, препускащи лудо по калната писта през вълмата мъгла. Ездачите бяха така плътно прилепнали към гърбовете им, че изглеждаха като сраснали с напрегнатите животни. Щом отскочиха над Бечърс Брук, тълпата застина.

Всичко стана толкова бързо, че Кейт дори не можа да види дали Ник бе между двамата водещи жокеи. Тя премигна и видя още един кон без ездач, който рязко зави встрани. Юздите му висяха свободно. След миг още десетина животни все още с ездачите си профучаха пред очите й като експресен влак.

Тълпата избухна в радостни викове. Кейт дочу имената на Ник и Сизънуайн, но не можа да разбере в какъв контекст ги споменават. След миг възторжените възгласи отново огласиха хиподрума.

— Е, това е! — обърна се застаналият до нея мъж към своя съсед. — Струва ми, че Конти и Сизънуайн спечелиха.

 

 

Неясна фигура в шлифер, мека шапка и черни очила, се вмъкна в будката на обществения телефон и набра дълъг номер. Явно разговорът беше междуградски.

— Тя току-що си купи билет за Лондон. Ще пътува съвсем сама във влака. Бих могъл да свърша работата сега.

От другата страна на линията последва дълго мълчание.

— Сигурно ли е, че ще бъде съвсем сама?

— Напълно. Следих я по време на цялото състезание. Дори обмислях възможността да я блъсна под някой от конете. Но ще бъде доста по-лесно да я изхвърля от влака. Какво ще кажете?

Отново последва мълчание.

— Не.

— Не! — Веждите на обаждащия се отскочиха нагоре.

— Размислих. В момента твърде много хора са насочили вниманието си към Кейт Хъмфри. Прекалено рисковано е. По-добре да изчакаме и да видим как ще се развият събитията.

— Може да съжалявате.

— Зная — отсече гласът от другата страна. — Но аз съм този, който решава, нали?

— Вие сте шефът. — Човекът в шлифера затвори телефона, вдигна яката си и излезе на перона, където пътниците очакваха пристигането на влака.

Кейт Хъмфри беше измежду чакащите. Тя трепереше и лицето й бе бледо като платно. Ала в очите на нейния преследвач нямаше и капка съчувствие.

— Сега се отърва — промърмори той. — Но следващия път няма да ти се размине.

 

 

— Пийни си чай и ми разкажи за Гранд Нешънъл — настоя госпожа Брасуел.

Кейт пое чашата и отпи от приятно горещата течност. Бе пристигнала в Лондон късно снощи и макар че госпожа Брасуел гореше от любопитство да научи подробности от пътуването й, Кейт бе твърде изтощена и потисната, за да разказва. След като бе свалила изцапаните си дрехи, тя се бе строполила на леглото и бе спала непробудно дванайсет часа.

Днес след обилната закуска от бекон с яйца и намазана с масло препечена филия, Кейт седеше в кухнята на госпожа Брасуел, отправила изпълнен с благодарност поглед към своята хазяйка.

— Няма много за разказване. Всъщност почти нищо не можах да видя заради тълпата.

Госпожа Брасуел зацъка с език.

— Значи ние с Еди сме видели повече както си седяхме удобно вкъщи пред телевизора.

— Гледахте ли състезанието?

— О, разбира се. Моят Еди не би го пропуснал за нищо на света. Нали знаеш колко обича конни състезания. Гледахме отначало докрай. Принцесата бе облечена в прекрасна рокля, макар че шапката на херцогинята на Йорк не ми допадна особено.

Кейт се усмихна измъчено.

— Наистина сте имали по-добър поглед върху нещата от мен. — Усмивката й се стопи и тя се намръщи. — Не видях сериозни злополуки, но чух, че имало доста тежки.

Госпожа Брасуел поклати глава.

— О, беше ужасно! Едно нещастно животно падна на главата си. Трябва да бъде разстреляно. Имаше още четири, които си счупиха краката и също трябва да бъдат убити. Какъв позор! Толкова красиви животни да бъдат умъртвявани заради някакво глупаво състезание…

— Да — съгласи се Кейт. — Радвам се, че не видях грозната страна на състезанието.

— О, но Ник Конти беше чудесен. Какъв великолепен ездач е той! Еди каза, че е засенчил всички. Той наистина заслужаваше да спечели.

— Сигурна съм в това. — Кейт замислено погледна госпожа Брасуел. — Не бях достатъчно близо, за да го видя, когато получаваше купата. Вие успяхте ли да проследите всичко по телевизията?

— О, да. Не бих пропуснала този момент.

— Как изглеждаше той?

— О, изморен, а едната страна на лицето му бе оплескана с кал. Но, боже мой, колко е красив! Малко слабичък за моя вкус, но все пак, когато херцогинята на Йорк го целуна по бузата, ми се искаше да съм на нейно място.

Кейт въздъхна и остави чашата.

— Да, предполагам, трябва да е много щастлив.

— О, сигурна съм. Да спечелиш Гранд Нешънъл не е шега работа! — Госпожа Брасуел с любопитство се взря в Кейт. — Но какво има, скъпа? Напоследък изглеждаш доста напрегната. Да не би с работата ти нещо да не е наред?

Кейт тъжно се засмя.

— Изобщо не съм сигурна дали все още имам работа?

— Защо? — Хазяйката се ококори изненадано.

— Ами… — Кейт прехапа устни. — Тъй като доста неочаквано си взех два свободни дни, за да отида до Ливърпул, останах с впечатлението, че господин Дигър, управителят на „Червената свещ“ е доста ядосан.

— О, боже, нямах представа! Ами тогава по-добре му се обади веднага. Може само да е разрошил перушина и да се нуждае от малко успокоение, ако разбираш какво искам да кажа.

Кейт смяташе, че нещата са доста по-сериозни, но кимна.

— Да, ако нямате нищо против, ще използвам телефона във всекидневната.

— О, разбира се, скъпа. Аз ще остана тук да измия чиниите.

Кейт седна пред ниската масичка, където бе поставен телефонът и посегна към слушалката. Ала точно в този момент апаратът иззвъня.

— Домът на семейство Брасуел.

— Мога ли да разговарям с госпожица Катрин Хъмфри — попита обигран женски глас.

— На телефона е госпожица Хъмфри. — Кой ли може да е, запита се тя.

— Аз съм от „Бърнсайд Рекординг“, госпожице Хъмфри. Почакайте за момент, докато ви свържа с господин Уинстън Дипинг.

Щом чу името Бърнсайд, Кейт се вцепени. В целия хаос около нея и Ник съвсем бе забравила за историята около Бърнсайд. Сега й се струваше още по-невероятна отколкото когато за първи път чу разказа на изискания адвокат.

Ала името на Уинстън Дипинг й бе познато. Всички в музикалния бизнес знаеха, че той ръководи клонът на „Бърнсайд Ентърпрайзис“, който се занимаваше със звукозаписи. Този човек можеше да създаде или унищожи кариерата на всеки избран от него музикант. Кейт стисна здраво слушалката.

След миг дочу мъжки глас на елегантен английски.

— Госпожице Хъмфри, толкова се радвам, че успях да ви открия вкъщи. Не се познаваме, но аз съм ваш почитател.

— Нима?

— О, да, наистина. Преди няколко дни ви чух да свирите в „Червената свещ“ и бях дълбоко впечатлен.

— Наистина ли? — Кейт се зачуди кога ли е бил в бара. Ако някой толкова високопоставен служител в „Бърнсайд Рекординг“ присъстваше сред публиката, тя със сигурност щеше да е дочула нещо.

— Всъщност бях дотолкова впечатлен — продължи мъжът, — че нямам търпение да ви предложа да сключите договор с нас.

— Така ли? — Кейт едва не падна от стола.

— Предлагам ви много изгодна сделка, госпожице Хъмфри. Ще бъде от голяма полза за бъдещата ви кариера. Но вероятно ще се наложи да се върнете в Щатите. Дали е възможно да се срещнем утре на обяд, за да обсъдим подробностите?