Джейн Силвъруд
Висок залог (5)

Четвърта глава

— Аделина сготви супа тази сутрин — осведоми Марио племенника си и гордо посочи голямата тенджера, която къкреше на котлона.

— Ммм, хубаво мирише! — Ник остави ножа за хляб, приближи до масивната старомодна печка и загреба пълна лъжица от доматената супа. Вътре имаше пресни тиквички, нахут и леща, фиде и подправки. Сръбна и с наслада затвори очи. — Много е вкусна! Аделина Патрини е ангел, слязъл в кухнята, не, богинята на пържените ястия и супите. Чичо, няма да си простиш, ако изпуснеш такова съкровище. Трябва да се ожениш за нея, за да бъде винаги край твоята печка.

— Твърде стар съм за тежките брачни задължения.

— Твърде стар? Та ти си в разцвета на силите си — шеговито възрази Ник. — Ще бъдеш чудесен младоженец.

— Не, не, твърде дълго бях ерген. Ценя своята независимост.

— Чичо, колко дълго, според теб, вдовица като Аделина ще остане неомъжена? Тя се надява да й направиш предложение. Ако не я грабнеш, някой друг гладен ерген ще ти я отнеме под носа и тогава ще съжаляваш.

Ухилен до уши, Марио размаха ръце.

— Бива те да говориш, Николино. Но не аз, а ти си в разцвета на силите си и си още ерген. Да, да, вярно е, че си млад и привлекателен. Жените сигурно все така продължават да тичат подире ти. Но ти си на трийсет и две, момчето ми. Трийсет и две — подчерта той и размаха показалец. — Вече не си първа младост. Време е да престанеш да си навличаш неприятности заради луди жени като Джилиан Лафиоре. — Марио поклати глава и сви устни, сякаш бе засмукал лимон. — Слушай чичо си, който те обича като син. Трябва да си намериш жена и заедно да отгледате няколко хубави и добри деца. — И Марио изпитателно изгледа племенника си. — Тази синьорина Хъмфри с нейните странни дрехи и без куфар… С нейната огненочервена коса около хубавото й дребно личице означава само едно — страст! А забелязах, че има и много хубави гърди. Е, може би малки, но добре оформени. Между двама ви има нещо, нали?

— Не — рязко отрече Ник.

Сложи нарязания хляб в чиния и взе парчето салам.

Марио не изглеждаше убеден.

— Видях те как се възхищаваше от краката й, докато тя се качваше по стълбите. Отзад изглежда също така добре, както и отпред. А това е много важно за една съпруга.

— Говориш като истински италиански фермер. Но аз не търся съпруга, Марио. И интересът ми към госпожица Хъмфри е съвсем делови и временен. Временен — натърти Ник. — Наблюдавам я непрекъснато, защото й нямам доверие, а не защото я искам в леглото си. Докато не се уверя, че тя е наистина такава, за каквато се представя, а не шпионка на Лафиоре, не мога да си позволя да я изпусна от поглед. Повярвай ми, колкото по-скоро тя и двете хулиганчета, за които се грижи, ми се махнат от главата, толкова по-добре.

Марио повдигна вежди и почти незабележимо кимна към вратата. Ник проследи погледа му и видя, че младата жена, за която ставаше дума, е застанала на прага. Беше сменила скъсаната си фланелка със зелена памучна риза на Марио, в която би могла да се побере три пъти и бе обула гумените му сандали — с няколко номера по-големи.

Въпреки желанието си и това, което току-що бе казал на чичо си, Ник трябваше да признае, че дори в подобно облекло Кейт Хъмфри изглеждаше поразително. Всъщност тя би изглеждала великолепно във всякакво облекло, мина му през ума.

Забеляза, че се бе изкъпала. Косата й, доскоро прашна и разрошена от пътуването по влака и преследването на момчетата по пасбището, обрамчваше лицето й с прелестен ореол от пищни къдрици. Изчистена от всякакъв грим, бледата й леко луничава кожа бе прозрачна като на дете. Все още влажните й тъмни ресници засенчваха очи с маслиненозелен цвят.

Но тези прекрасни зелени очи го гледаха с подозрение. Очевидно бе чула на няколко пъти да споменат името й и се бе запитала какво ли говорят за нея. Ник изпита облекчение, че грубите забележки на чичо му бяха казани на италиански.

— Извинете, че прекъсвам разговора ви — учтиво рече тя, — но Руди и Ранди са много гладни. Мога ли да помогна с нещо?

Ник посочи супата на печката, хляба и салама, оставени на масата.

— Обядът е готов. Кажи на изгладнелите хуни да слизат.

Боси, с измити лица и ръце, Руди и Ранди изтрополиха по стълбите, изблъскаха Кейт и нахлуха в кухнята.

— Има и салам! — възкликна Ранди.

Близнаците се втурнаха към масата и се тръшнаха на столовете.

— Заповядайте, заповядайте — повтаряше Марио, докато сръчно подреждаше приборите с мазолестите си ръце. Щом се убеди, че гостите му имат всичко необходимо, той се извини и съобщи, че се налага да отиде до селото, като остави Ник и тримата му спътници да се нахранят на спокойствие.

Децата лакомо поглъщаха дебели парчета салам, топяха хляба си в супата и задаваха въпрос след въпрос на Ник за фермата.

— Имаш ли коне тук? — поиска да знае Ранди.

— Има два в конюшнята. Кобила, на име Белла и един стар жребец на име Цезар.

— Може ли да ги видим?

— По-късно дори бихте могли да пояздите Цезар. Белла става малко нервна при поява на непознати.

Докато Ник отговаряше на безбройните въпроси за конете, Кейт бавно дъвчеше и любопитно се оглеждаше наоколо. Все още се чувстваше неспокойна, задето се бе доверила на Ник Конти. Но просторната, старомодно обзаведена кухня с покрития с плочки под и старата печка, като че ли я накараха да се поуспокои. А и чичо Марио беше олицетворение на добротата.

През отворения прозорец струеше ярка слънчева светлина и се дочуваха характерните за селски двор звуци. Преди да слезе, тя набързо бе огледала спартански обзаведения втори етаж. Нямаше представа какво търси, но и не откри нищо, което да навежда на мисълта, че Ник я е излъгал и фермата има някакво тайно предназначение. Отпусни се и опитай да се успокоиш, заповяда си тя.

Щом напълниха стомасите си, Руди и Ранди започнаха да клюмат и Кейт ги отведе горе да поспят. Тя също се чувстваше изтощена. Но имаше твърде много въпроси, които я тревожеха, за да си позволи да се отпусне на леглото в огромната спалня. Преди да го стори, трябваше да получи няколко съвсем точни отговора от Ник Конти.

Кейт надникна в кухнята, но Ник го нямаше. Излезе на двора, огледа се и се отправи към конюшнята.

Щом очите й привикнаха с тъмнината вътре, тя забеляза Ник в дъното. Беше с гръб към нея, застанал пред една от яслите и хранеше с ябълка светлосив кон.

Нещо в разкрилата се пред очите й картина, я накара да замръзне на място. Долови необикновено силната привързаност между човека и животното, и докато гледаше как Ник гали врата на коня и слушаше как шепне в наострените му уши, изпита чувството, че се е намесила в поверителен разговор. Тъкмо мислеше да се обърне и тихичко да излезе, когато Ник внезапно се огледа и я забеляза.

— Мога ли да ти помогна с нещо?

— Ами, да — Кейт колебливо приближи. — Имам няколко въпроса към теб и не бих искала да ти ги задавам в присъствието на момчетата. Но ако си зает…

— Не съм зает. Просто поздравявам стар приятел. Какво точно искаш да знаеш?

Вместо да отговори веднага, Кейт попита:

— Твоят приятел да не е старият Цезар, за когото спомена по време на обяда?

Ник подаде на коня ново парче ябълка.

— Да, това е Цезар.

Конете изнервяха Кейт, а и тя не знаеше почти нищо за тях. Но дори за нейното неопитно око животното, което кротко преживяше последното резенче ябълка, наистина изглеждаше старо. Муцуната му бе по-светла и на места кожата му висеше.

— Наистина изглежда радостен, че те вижда.

Ник отправи изпълнен с обич поглед към животното и призна:

— С Цезар се знаем отдавна. Преди двайсет и пет години баща ми победи в палиото с този кон.

— Господи, той наистина е стар. Какво е палио?

— Диво, нечовешко препускане около Сиена. По тези места това състезание е изключително събитие.

— Трябва да проверя дали е описано в пътеводителя.

— Провери, но мисля, че трябва да присъстваш, за да добиеш реална представа. Може би някой ден ще ти се удаде възможност.

— Може би. — Изпълнена с дълбоки съмнения, че това някога ще се случи, Кейт въздъхна и с интерес загледа как Ник заобиколи Цезар, прокара ръка по хълбоците му и критично го огледа.

— Баща ти също ли е бил жокей?

— Да, но яздеше предимно в Англия. Някога името му бе много известно сред състезателите по стипълчейз и техните почитатели.

— Какво се случи с него?

— Един кон го смаза по време на състезанието в Сендаун и той почина — рече спокойно Ник.

— Съжалявам. — Кейт вдигна ръка към устните си.

— Случи се доста отдавна, когато бях само на осем години. — Той се наведе, за да провери копитата на Цезар. Пръстите му внимателно ги опипаха и конят търпеливо понесе прегледа.

Докато наблюдаваше ниско наведената късо подстригана глава на Ник, Кейт си спомни за осакатената си съученичка, а после в съзнанието й изникнаха ужасяващите кадри на падащите един след друг коне, които бе видяла по телевизията у хазяйката си. Мисълта, че бащата на Ник Конти е бил убит при подобна злополука, правеше ярката картина още по-зловеща. Какво би могло да накара един човек да рискува живота си в същия опасен спорт, жертва, на който е станал собственият му баща?

— Нещо като че ли не е наред с копитото на Цезар?

— Да. Парченце чакъл се е загнездило вътре. Ако остане там, може да създаде проблеми на животното. — Както беше приклекнал, Ник вдигна глава и посочи към една от подпорните греди. — Оставих ножа си някъде там, когато режех ябълката. Би ли ми го подхвърлила?

— Разбира се. — Кейт намери сгъваемото джобно ножче и го хвърли, но то падна твърде далече от Ник. — Извинявай. — Тя преодоля инстинктивния си страх от коня и влезе в отделението, за да вземе ножа. В същия момент Ник пусна крака на Цезар и също понечи да го вземе. Конят изпръхтя, отстъпи встрани, избутвайки Ник и Кейт към яслата до стената.

Всичко стана много бързо и Кейт се оказа напълно неподготвена, когато в уплахата си се притисна в Ник. Изведнъж неговите стройни мускулести крака се прилепиха до нейните и свежата миризма на кожата му изпълни ноздрите й. Катарамата на колана му се заби в стомаха й и ръцете му я обгърнаха. Тя го изгледа уплашено, викът замря в гърлото й и силна тръпка разтърси тялото й.

Едва когато се посъвзе, Кейт забеляза, че той се усмихва. В очите му проблеснаха дяволити пламъчета и тя се смути от приятното вълнение, което изпита.

Той докосна пулсиращата на шията й вена.

— Сърцето ти бие до пръсване. Какво има? Да не би да се страхуваш от коне?

— Да — задъхано отвърна тя.

— Не се плаши. — В гласа му се прокрадна нежност. — Цезар просто се пошегува.

— Пошегува ли се?

— Той е сватовник. Обича да събира двойки, които не си подхождат.

— О, разбирам. Много забавно. Но все пак бих искала да изляза оттук.

Ник се усмихна. Сетне бутна Цезар настрани, сякаш бе малко предано кученце, а не стар жребец с тегло около половин тон.

— Спокойно, момче. Всичко е наред — потупа го той по шията, докато Кейт бързо изскочи от тясното отделение.

Ник извади камъчето от копитото на коня, прибра ножа в джоба си и потупа животното.

— Животното добре ли е? — попита Кейт. Все още не бе дошла на себе си от неочакваната прегръдка.

— О, да. За годините си Цезар е в отлична форма. Защо се страхуваш от коне?

— Не зная. Може би защото са твърде големи. Израснала съм в град и не съм свикнала с тях. — Тя кимна към Цезар. — Той вече не участва в състезания по стипълчейз, нали?

— О, не. Цезар никога не е прескачал препятствия. В разцвета на силите си той беше отличен бегач, но не е бил обучаван за състезания по стипълчейз.

— Предполагам, проявявам невежество, но какво точно представлява състезанието по стипълчейз? Зная, че включва прескачане на препятствия, но не съм присъствала на подобно състезание в Щатите.

— В Щатите повечето състезания по стипълчейз са по Източното крайбрежие. — Ник излезе от отделението на Цезар и затвори вратичката след себе си. — Но ти си права, този спорт е най-вече английски.

— В Англия ли е възникнал?

— Всъщност в Ирландия. — Той се облегна на подпорния стълб. — Твърде често са ми задавали този въпрос, тъй че съм подготвен за него. Първото състезание по стипълчейз се е състояло през хиляда седемстотин петдесет и втора година, когато няколко буйни ирландци организирали надбягване с ловджийските си коне. За ориентир им служела църковна камбанария, а висок стълб отбелязвал финала.

— „Стипъл“ означава камбанария, а „чеиз“ — гоня. Оттам ли произлиза името?

— Точно така. Английските ловни клубове възприели спорта и в средата на деветнайсети век той заемал важно място в ловните програми.

Докато Ник говореше, сноп лъчи се прокраднаха през малка цепнатина в покрива и осветиха едната половина от лицето му. Привлекателните му черти ясно се откроиха. Очите му изглеждаха ясни и чисти като планинско езеро. Кейт отново забеляза странния блясък в погледа му и разбра, че той си мисли за сблъсъка им в яслата. Цялата пламна, сякаш отново усетила допира на мускулестите му ръце и гърди.

— Всъщност едва ли те интересува историята на състезанията по стипълчейз? — сухо рече Ник. — Каза, че си дошла, за да ми зададеш няколко въпроса. Е, питай.

Кейт сви устни.

— Ти ми обясни защо момчетата трябва да се скрият и предполагам, говориш истината.

— Предполагаш? — Той поклати глава. — Явно не си от жените, които се доверяват сляпо, нали?

— Не, не съм. — Тя решително стисна устни. — Някога се доверявах сляпо твърде често, но сега…

— О! — В погледа му проблесна интерес. — Ти отново събуди любопитството ми. Разкажи ми за нещастните си приключения, вследствие на излъгано доверие. Мъже ли са замесени? — Погледът му се стрелна към ръката й. — Не ми беше минавало през ума да се запитам дали имаш съпруг. Омъжена ли си?

— Не съм омъжена — изчерви се Кейт. — Съвсем сама съм, както съм била и през по-голямата част от живота си.

— Тогава на какво се дължи този житейски цинизъм? Да не те е изоставил любовникът ти?

Бяха изминали доста месеци откакто Кейт си бе въобразила, че е влюбена. Но споменът за неотдавнашната й раздяла с Били Роклънд все още й причиняваше болка.

— Когато става дума за предателство, обикновено са замесени мъже, не е ли така?

— Странно… Винаги съм смятал, че на жените им е присъщо предателството. Бихме могли да си послужим с примери от войните.

— Може би, господин Конти, но едва ли сега е подходящият момент.

— Защо толкова официално? Ник е достатъчно. А аз ще те наричам Кейт, ако нямаш нищо против.

Кейт имаше нещо против. Когато ставаше дума за Николас Конти, тя искаше да сведе интимността до минимум помежду им. Не желаеше да се сближава с него. Не й харесваше начина, по който й въздействаше, дразнеше я собствената й неспособност да откъсне очи от него.

— Ти ме попита дали имам въпроси. Да, имам.

— Добре, нека ги чуем.

— Днес ти спаси мен и момчетата и аз съм ти благодарна за това. Но това не е всичко, нали? Ти си замесен по някакъв начин.

— Разбира се, че съм замесен, след като цял ден…

— Много добре знаеш, че нямам предвид това. Вече те питах, но ще те попитам отново. Защо седна на моята маса във вагон-ресторанта? И в тази връзка, на първо място защо изобщо беше във влака за Рим? Няма ли да се състезаваш на Гранд Нешънъл, ежегодното състезание с препятствия? Нали е само след няколко дни? Не трябва ли да си в Англия и да тренираш или нещо подобно?

Ник се отблъсна от стълба, изправи рамене и пъхна ръце в джобовете на плътно прилепналите си панталони, очертаващи невероятно тесния му таз и стройните мускулести крака.

— Е, добре — насочи се той към вратата на конюшнята. — Нека изясним нещата. Ти ми каза какви са отношенията ти с Лафиоре. Или поне какви претендираш, че са.

— Претендирам?! — Кейт тръгна до него, като се стремеше да не изостава. — Аз съм временна бавачка на синовете му. Това е всичко.

— Добре, ще приема, че е така. Мой ред е да ти обясня какво ме свързва с Лафиоре. Вече знаеш, че работех за него, когато бе собственик на Сизънуайн — коня, който яздех в Ейнтри. Е, Лафиоре вече не притежава Сизънуайн. След произшествието по време на състезанието преди няколко години той го продаде — генерална грешка, по мое мнение. Сега Лафиоре участва с Храбрец, пъргав жребец, който му донесе големи печалби през тази година. Храбрец е превъзходен кон, но Сизънуайн няма равен на себе си, когато го яздя аз. Трудно е да се обясни на непрофесионалист, но с този жребец винаги съм имал по-особени взаимоотношения. Той би скочил заради мен, но не би си дал труд да го направи за никой друг.

Кейт бе видяла как Ник общуваше с Цезар и бе уверена в забележителното въздействие на мъжа върху конете, които яздеше.

— Когато сключих сделка с новия собственик на Сизънуайн да го пусне отново да се състезава и да участвам с него в Гранд Нешънъл, на Лафиоре явно не му допадна идеята за сериозна конкуренция на Храбрец и изпрати горилите си да ме заплашват. Ето как се оказах във влака за Рим. Бях тръгнал да се срещна с него.

Излязоха навън и Кейт присви очи срещу яркото слънце. Горили, заплахи, големи печалби… Беше й доста трудно да проумее цялата объркана и съвсем не безопасна история. Тя снижи глас:

— Да не искаш да кажеш, че бащата на момчетата е престъпник?

Ник се обърна и срещна погледа й. Тъй като Кейт бе доста висока, очите им бяха почти на едно ниво.

— Да кажем, че се движи в съмнителни среди и когато опира до пари, не страда от скрупули.

— С други думи, е мошеник.

— С други думи, при дадени обстоятелства е способен да играе грубо… като приятелчетата си.

— Значи седна при мен във влака, защото бях с децата му и ти искаше да узнаеш причината, поради която ги придружавам?

— Именно.

Мъжът не откъсваше поглед от нея и Кейт си помисли, че е достатъчно леко да наклони глава и устните й ще докоснат неговите. Той имаше по-скоро тънки, отколкото чувствени устни и все пак й се сториха невероятно приканващи. Май и двамата пак мислеха за едно и също нещо.

— Не излъгах, когато казах, че си много привлекателна — рече Ник с дрезгав глас. — Беше ми приятно да разговарям с теб във влака. Приятно ми е и сега. Но ти го съзнаваш, нали? Мисля, че и двамата го съзнаваме, и то доста отдавна.

— Да… Но това няма значение — заекна тя.

— Така ли? Кейт, ние сме зрели хора и не сме безразлични един към друг. Мисля, че е редно да предприемем нещо. Или поне аз смятам да предприема. А ти?

Преди тя да намери подходящ отговор, в двора спря стар раздрънкан пикал, от който изскочи Марио. Носеше мрежа, пълна със сапуни, четки за зъби и други принадлежности, които очевидно бе сметнал, че ще бъдат необходими на гостите му. В свободната си ръка държеше куп вестници.

— Както обикновено — оплака се той, — вестниците от Рим пристигат късно-късно. Но аз почаках, докато дойде камион.

Той стовари вестниците на дървената количка в двора, вдигна един и показа първа страница. Тя съдържаше размазана снимка на оплешивяващ възпълен мъж в официален костюм. Дори да не се бе досетила от невероятната прилика с близнаците, че е техният баща, щеше да разбере от огромното черно заглавие, което обявяваше: „Лафиоре залага всичко“.

— Ето вестника, който толкова искаше да видиш в сладкарницата — рече Ник, взе го от чичо си и й го подаде.

Все още смутена от току-що проведения разговор, Кейт взе предпазливо вестника, сякаш се боеше да не се взриви.

— Благодаря, но за съжаление не разбирам италиански. Мога само да гадая какво пише.

— Струва ми се, че залагам и всичко би трябвало да ти говорят нещо. Но ако искаш, ще ти намеря речник, така че да можеш да си преведеш всичко дума по дума.

— Приемам идеята — съгласи се Кейт и сгъна вестника. Благодари на Марио за обяда, извини се, че е уморена и ще се качи да поспи при момчетата. Ала не толкова умората, колкото предизвикателството в красивите сини очи на Ник, я накара да избяга.

 

 

Късно следобед, когато се събуди, дълги сенки пълзяха по дървения под. Тя сънено се огледа. Леглата на момчетата бяха празни. Кейт уморено се надигна и излезе в коридора. Откъм кухнята се чуваше тракане на тенджери и чинии.

Когато надникна през вратата, Кейт съзря в кухнята кръглолика жена със симпатично лице, искрящи тъмни очи и прошарена коса, вдигната в стегнат кок на тила. Беше облечена в черно, препасала огромна бяла престилка, а ръкавите й бяха навити до лактите. Държеше тенджера, голяма почти колкото нея, когато зърна Кейт.

— Колко си красива! Ти трябва да си синьорина Хъмфри. — Тя остави тенджерата на масата, избърса ръце в престилката и сърдечно се здрависа с Кейт.

— Ти спала добре, да?

— Да, спах чудесно.

— Аз съм Аделина, приятелка на Марио. Аз идва да му готвя, да понапълнее малко, че той само кожа и кости.

Кейт съвсем не смяташе, че Марио е само кожа и кости, но се усмихна и кимна.

— Ти ли беше сготвила супата, която ядохме на обяд?

— Да, аз. Ти харесала моя супа?

— Много. Беше невероятно вкусна. Аделина, да си виждала две малки момчета?

— Руди и Ранди? Тези двама малки разбойници? — Тя шеговито се закани с пръст. — Отишли с Марио в градина да работят. Вижда? — посочи Аделина вратата, която водеше към задния двор.

Кейт надникна: в далечината се виждаше Марио. Облегнал се на мотиката, той сочеше към току-що разкопаната земя и обясняваше. Близнаците, понесли в ръка лопати и лейки, слушаха много внимателно.

— Извинявай, само ще проверя дали всичко е наред — рече Кейт.

Но щом навлезе в огромната зеленчукова градина, тя се увери, че момчетата наистина са погълнати от засяването и поливането, а Марио изглежда бе доволен от компанията.

— Тримата сме чудесен екип — усмихна се той и прегърна през раменете двамата хлапаци.

— Чудесно. Но къде е Ник?

— Нико отиде да поязди Белла — посочи Марио отдалеченото пасище.

Кейт засенчи очи и забеляза на хоризонта грациозните очертания на кон и ездач, които бавно се стопиха между дърветата. Няколко минути по-късно, след като се увери, че Марио няма проблеми с момчетата, тя се върна в кухнята и предложи на Аделина да й помогне.

— Да, да — отвърна Аделина. — Заедно приготвим на наши мъже нещо вкусно, нали?

— Разбира се. — Само дето Ник Конти не беше неин мъж, факт, който Кейт искаше да изясни по възможно най-деликатния начин. — Откога сте приятели с Марио?

— От деца — Аделина подаде на Кейт дъската за рязане, остър нож и пресни зеленчуци. — Ние ходили заедно на училище, виждали се в църквата, а също и в селото. А когато аз била млада, той и негов най-добър приятел ухажвали мене. С подаръци, цветя и бонбони. Марио дори правил серенада под мой прозорец. — Тя нежно се усмихна. — Марио бил толкова романтичен и имал хубав тенор. — Жената въздъхна и поклати глава. — Адолфо имал по-голяма къща и аз омъжила за него. Марио никога не оженил. О, аз толкова го съжалява. Но сега мой съпруг мъртъв. Дано Господ даде покой на клетата му душа. — Тя изтри невидима сълза.

— Моите съболезнования — рече съчувствено Кейт. — Отдавна ли си вдовица?

— Две години. Доста дълго за жена да бъде без мъж.

— С Марио сгодени ли сте? — Кейт наряза доматите, лука и целината, докато италианката бъбреше и шеташе из кухнята като торнадо.

— Не още. — Аделина разбърка чудесно миришещата смес в тигана и очите й дяволито проблеснаха. — Скоро, скоро. — Тя сръбна от лъжицата, кимна одобрително и се обърна: — А ти? Вие с Нико сте заедно, нали?

— О, не — побърза да отговори Кейт. — Ние едва се познаваме.

— Красива синьорина като теб, хубавец като Ник, не остават дълго непознати.

Следобед Кейт бе мислила върху думите на Ник и бе решила, че въпреки влечението си към него, все още не е готова за нова връзка.

— Не, не. Аз ще остана тук само ден-два.

— Имаш друг любим?

— Не, не съм влюбена в никого. — А и никой не е влюбен в мен, добави наум тя за кой ли път. Съдба!

— Тогава внимавай за Нико! Жените винаги много луди по него. Аз чувала истории… — Тя поклати глава и се засмя.

— Да, мога да се досетя — промърмори Кейт. Беше едновременно озадачена и смутена от искреността на италианката. — Отдавна ли познаваш Ник?

— Откакто бил малко момче и посещавал свой чичо за лято, защото нямал къде другаде отиде. Горкият! О, било много тъжно!

— Защо не е имал къде да отиде?

— Ник е сираче.

— Така ли? — Кейт бе искрено изненадана. Не бе разбрала, че Ник е загубил и майка си, и баща си. Значи двамата все пак имаха нещо общо.

— Да, негова майка, англичанка, умряла, когато се родил.

— Тъжно, наистина. — Кейт несъзнателно зарови пръсти в току-що нарязаните кубчета лук.

— Да, а когато Ник е на осем години, негов баща пада от коня и се убива. — Аделина скръбно поклати глава. — Помня как Едуардо Конти спечелил Обиколка на Сиена. Опасно яздене на коне в кръвта на Нико. Като проклятие.

— Но какво стана с него? — върна се Кейт към онази част от историята, която я бе заинтригувала най-много. — Нима родителите на майка му не го взеха при себе си?

— О, да — намръщи се Аделина. — Те богати и не оставили момче да гладува на улица. Но не искали той стои при тях. Изпратили Нико в интернат и после не интересували от него.

— Много тъжно — кимна Кейт и си представи Ник като дете. Сега той бе атлетичен, добре сложен мъж. Но малкият Ник сигурно е бил дребничък и слаб. Тъмносините му очи с дълги ресници сега хладно пронизваха всеки срещнат. Когато е бил малък, вероятно са излъчвали доверие и нежност. Как са могли родителите на майка му да го изоставят съвсем сам в интернат?

Забравила, че е пипала лук, Кейт вдигна ръка и докосна замислено челото си. Очите й и без това вече пареха от силната миризма, но сега сълзите й бликнаха. Тя опита да ги избърше с кърпата, но стана още по-лошо.

— Тук ухае чудесно — дочу се мъжки глас и след миг Ник влезе в кухнята. — Аделина, скъпа, каквото и да готвиш, запази ми двойна порция.

Но Аделина се бе втренчила в Кейт и не отговори.

Ник също се обърна и на свой ред се взря в младата жена.

— Какво й става? Защо плаче?

— Толкова чувствителна — тъжно поклати глава Аделина. — Нико, тя плаче за теб. Аз й казала, че ти сираче и виждаш сам. Тя плаче за теб.