Мирослав Кърлежа
Завръщането на Филип Латинович (8)

Минаха през утринната краводерска глъчка; от бунищата и оборите мирише силно и остро на амоняк, мучат крави и се чуват копита по мокрия път, по дворовете крякат гъски, вратата на кръчмата изскърца, от нея се подаде нечия бузеста, затлъстяла тиква с лула и калпак, да види кой е този, който минава през Краводер. За свинските присвити очи — безспорно необикновено събитие: в един файтон някакъв чужденец с куфари.

„Агент ти нов околийски пристав в Ялжабет? А може би и някакъв шпионин? Сега всякакви ги има по света.“

На прозорците се червенеят миналогодишни пиперки, в мрежи на коловете по плетовете съхне сирене, петлите кукуригат и кокошките изплашено претичват през пътя, между колелата и копитата; влажно, росно утро, а през утринните облаци все по-силно се промъква топлото априлско слънце. Един черен жребец с гъста, къдрава, неспокойна грива и хубава заоблена шия цвили и тича весело покрай кобилата на Йожа, сетне на целината се откъсна от файтона и в устремно, безумно препускане удари към кладенеца, където момците бяха довели коне на водопой. В коритата се плиска вода, чува се как тракат дървените ведра, чуват се объркани човешки гласове, разговори и галопът на черния жребец сред облак прах и всичко това е радостно, пълно с движение, весело, игриво.

На края на селото срещнаха две калугерки.

„Ух, дяволи такива! — хвана се Йожа Подравец за копчето на елека си. — Тези хич не ни трябваха!“

Двете калугерки носеха по кошница яйца и като видяха някакъв господин във файтона, поздравиха го любезно и покорно, защото може би е някакъв непознат представител на властта, а пред властта е добре да се поклониш по собствен почин. Две хиляди години вече черквата носи така пълни кошници яйца, а оттогава много власти са се сменили и по градовете, и по провинциалните файтони. Политиката на малка учтивост съвсем не може да бъде от вреда.

Тези две мрачни жени с блеснали от слънцето колосани забрадки, в толедските си одеяния отново събудиха у Филип асоциациите му за успоредността в живота; тези две калугерки в поли и с броеници, с особените си бели забрадки, като два чудни, неестествени папагала, изникнаха тук пред него като два мрачни символа от това краводерско блато. Столетията могат да живеят, столетия едно край друго, като две съвсем чужди раси в клетка: маймуни и папагали! Тези черни жени се влачат из калните колиби, крадат от селяните и кочияшите пълни кошници яйца и ги мъкнат през далечни пътища в своите мравуняци. Тук лежи петхилядогодишната кална Панония, из нея грухтят свине, цвилят коне, тези антипатични папагали крадат яйцата на панонците като златки, а всяка си има своя рицар и светец в броня за патрон и небесен любовник! Светове един до друг и все пак на непреодолими разстояния. Той, безбожният, западен, неспокоен глупак, неврастеник и декадент, на файтона на Йожа Подравец в Краводер, утро, пролет, всичко се движи, цъфти и напъпва, всичко се върти като това колело, което скърца под него и се търкаля по новия път, минавайки по толкова следи и стъпки, по път, по който вече безбройни маси са изчезнали в мъглите. И всъщност всичко е безсмислен хаос!

Като звук от гола, сребриста секира, като ехо на моторна пила от лъскавото металическо въртене на острия кръг, който във висшето, свръхреално вибриране на нашето време реже като бръснач предметите и понятията, треперейки в чистия звук на силен вик, като „а“ на камертон, високо над главата, на Филип дръзко и победоносно се разнесе шумът на перките и се разля като ек на небесна тръба. Два свята: Лондон — Багдад — Бомбай за три дни и краводерската кръчма с калугерските кошници, пълни с яйца! Панонското блато и цивилизацията, която идва!

Над тези свинарски колиби и черници — сребриста алуминиева китара, с опънати като от платно криле, летящ музикален способ над файтона на Йожа Подравец с чувала и куфарите на Филип. Над всичко статично и леко прикачено, неподвижно — огромни сини кръгове светлина, слънце, ведрина! Над покривите и короните на дърветата, над гръмоотводите, камбанариите и каруците, които се мъкнат като охлюви по калта, скърцат допотопно, а не могат да се помръднат от мястото си — чудна слънчева мълния! И гледайки в оня метален блясък, който се движеше над парцелите като черта, изписана със сребриста креда по небесната плоча, у Филип се събуди желание да вземе кърпичка, да я размаха, за да поздрави летящата машина! Да й се обади, както корабокрушенец се обажда на бял, слънчев кораб, който с математическа сигурност плува към едно сияйно пристанище, през цялото това мочурливо и мрачно блато на днешната действителност.