Мирослав Кърлежа
Завръщането на Филип Латинович (14)

Старият Липах даде закуска в чест на скъпата си приятелка графиня Орсивал; на тази закуска бе поканена и Казимира Латинович със сина си и за най-голямо учудване на майка си Филип се отзова. Той знаеше, че на тази строго аристократична среща на костаневецкия елит е поканена и госпожа Ксения, касиерката на „Корона“ или както самият собственик на кафенето Щайнер я наричаше „домакинята“ Бобочка Радаева, разведената съпруга на министър Павлинич, която от няколко месеца бе касиерка в кафенето на Щайнер. Тази госпожа Ксения с прошарената си коса, с дрезгавия си алт и светлите си, момински сини очи като аквамарин беше главната причина, че Филип не си замина от Костаневец още в самото начало. От всички костаневчани той беше чувал за тази жена толкова лоши неща и скандални истории (била разорила няколко банки, била унищожила и съсипала своя съпруг министър Павлинич, единствено тя била виновна за това, че последният й любовник, адвокатът Балочански, отишъл в затвора, а после жена му се хвърлила от втория етаж), че тази тайнствена, винаги в черно облечена касиерка го заинтригува. След като се запозна с нея, за Филип беше приятно да идва в „Корона“, да разговаря с нея за най-обикновени делнични неща и да диша в нейна близост. Благият й аквамаринен поглед внасяше у него някакво особено спокойствие, така че седенето му в „Корона“ на първата маса до касата с „Дейли Мейл“ и цигара стана за него всекидневна необходимост. За тази закуска, устроена от Липах в чест на старата графиня Орсивал (далечна леля на Ксения по майчина линия), госпожа Бобочка сама предупреди Филип и го помоли да дойде, за да се срещнат там, с това щял да й направи голяма услуга. Бяха поканени много хора, непознати на Филип, а от всички най-шумни бяха племенникът на Липах, благородникът Тасило Пацак, и дъщерята на Липаховата сестра Елеонора — Медика, вдовицата на артилерийския майор. Тази Медика с всяка втора дума натрапчиво подчертаваше роднинската си връзка с вуйчо си, великия жупан, благородника Липах Костаневецки, по линията на своята аристократична майка, така че от една страна беше смешно, а от друга — неудобно. За нея понятието „семейство Липах“ беше до такава степен внушително във всяко отношение, като че ли принадлежността към тази общност гарантираше най-малко една абсолютна сигурност, че тук под защитата на Липаховото име може да се живее в сянката на тежки, обковани, двойно изолирани железни каси, пълни със злато. По природа доста ограничена, тя продължаваше да живее под закрилата на майка си, госпожа Елеонора, която за положението на Липаховите живееше още с представата от осемдесетте години: всички стомаси са в ред, на господата, на котките, на кучетата, изгледи за някакви особени въпроси изобщо не съществуват, лозята са добри, комините чисти, а мазетата пълни. Черното кафе се приготовлява добре в машинката за кафе, Доминик е наредил доминото и картите на черната маса, раждат се нови деца със сини, липаховски очи, скоро ще има и сватове, а за младия жупански протоколчик Силвие са налице всички изгледи да стане барон. Може ли да има по-хубава перспектива?

Графиня Орсивал (която тук под покрива на Липаховите неизвестно защо наричаха „братовчедката“), по баща дьо ла Фонтен-Орсивал и Дога Реса от жабокречките дьо ла Фонтен, центърът на този костаневецки кръг, стара дама, почти на седемдесет години, все още се държеше много добре и никой не би казал, че е на повече от петдесет! Бивша господарка на галгощарианския, шьолошмониоро-керечкия и сарга-сомловарския чифлик, притежателка на дворци и на именията — жабокречкото, реснишкото и грабарското, наследница на кишашон-фабаранския и на долноварадинския каструм, тази истерична старица днес беше останала на улицата и ходеше като бездомница от закуска на закуска, разговаряше с кафеджията Щайнер и лавкаджийката Регина като с равни на нея, но въпреки това дълбоко в себе си тя беше съвсем отделена от цялото това плебейско блато с вътрешната си кашашон-фабаранска изолация на славния столетен герб дьо ла Фонтен и Орсивал.

Филип беше получил неочаквано никакви бързи писма от Ню Орлеан (още преди една година той им беше изпратил свои проекти за прозорците на една катедрала, сега му съобщаваха, че проектите са приети и той трябваше веднага да отговори), затова закъсня малко за закуската и пристигна точно по време на една недостойна и доста неприятна сцена.

Между костаневецките ратаи доста отдавна се шушукаше, че старият граф Юксхуел — Гиленбанд — Краненщег обикалял костаневецката крепост, а напоследък го били видели около двореца на Липаховите. Яга, млада девойка на деветнадесет години, работничка в зеленчуковата градина на Липах, миналата нощ го била видяла как минал покрай стъклената градина, та по искане на графиня Орсивал я бяха повикали да им разкаже как се е случило това. Графинята проявяваше особен интерес към тези приказки, защото този графски дух беше нежният „онкъл“ и много искаше да чуе нещо за отвъд гробните преживелици на своя скъп покоен „онкъл“. Филип пристигна точно в разгара на шумния смях, всички от сърце гласно се смееха на Яга, която стоеше заобиколена от господата, цялата червена, смутена, готова да заплаче от стеснение и от подсъзнателното си чувство на безпомощен срам. Яга наведе очи и мачкайки с две ръце престилката си, нервно повтаряше, че тя нищо не знае, но е сигурна, че е видяла графа, и освен това, че е видяла господин графа със собствените си очи, друго не знае какво да им каже.

„Man mtibte sie fragen, wo sie ihn gesehen hat! Sie soli uns genau angeben, wo sie ihn gesehen hat“^[1] — обади се старата племенница на графския дух Гиленбанд-Краненщег с високия си писклив глас, като умиращо пиле.

А благородникът Тасило Пацак, племенник на домакина великия жупан, отличен играч на lawn-tennis, прелъстител на жени, танцьор и левичар, в тази весела случка пое ролята на преводач между мънкащия и смутен медиум на Яга и това високо уважавано елитно общество. Той стоеше до самата Яга и я държеше за лявата ръка, за да й бъде по-лесно при този разпит:

— Моля ви, Яго, бъдете умна! Ние бихме искали да знаем, къде сте видели височайшия покойник? Да ни кажете приблизително, къде е станало това? При стъклената градина, при параклиса, в двора, на пътя, къде приблизително?

Яга не можеше да посочи нито едно място. Тя си остана при първата формулировка:

— Моля ви, милостиви господине, аз с моите очи видях негово превъзходителство, както сега виждам тях, и друго не знам какво да им кажа. Как трябва да се гледа дух — това не мога да знам. Как трябва да се прави това, да се грижат ония, които по-добре разбират тези работи!

— Was sagt sie, ich versteh kein einziges Wort!^[2] — отново се обади гласът на графинята, а гърлената й ябълка се измести под черната кадифена панделка, като че ли под кожата имаше нещо живо и се движи.

— Sie kann nicht wissen, sagt sie, wie man Gespenster schaut! Sie hat den seligen Grafen gesehen, aber wie man Geister eigentlich schauen soli, fur das sollen sich kiim mern, die solche Sachen besser verstehen!^[3]

— Може би ще бъде добре да ни опише дрехите на покойния граф — намеси, се съпругата на общинския лекар, тежка сто и седем килограма, цялата червена от вълнение, че и тя участвува в това духовито събитие.

— Яго, слушайте ме, моля ви, господата биха искали да ни кажете, как е бил облечен височайшият покойник? — наведе се благородникът Тасило Пацак към Яга и любезно я щипна с два пръста за гушката.

— Имаше дълъг сюртук с ръкави, червен като нар — дърпаше се Яга с безпомощни движения в желанието си да се отскубне от нахалството на Пацак, но не знаеше как да се освободи от него.

Графинята пак не разбра нито дума. „Ich verstehe sie kein Wort“^[4] — викаше, като че ли беше глуха, а пискливият й глас увеличаваше притеснението на Яга. Личеше си, че Яга започва да се чувствува виновна, че не знае немски.

— Eine Art granatapfelroten Mantel hatte er gehabt mit Armeln, Grafin^[5] — обърна се Тасило към графинята с такъв лигав жест (достоен само за провинциален учител по танци), че Филип, който отначало наблюдаваше доста хладнокръвно цялото това зрелище, изведнъж почувствува нужда да излезе от люляка и да напляска този глупак. И старият Липах се беше ядосал.

— Добре, Яго, това добре, това вече ни казахте, сега бихме искали да знаем, къде приблизително е станало всичко това, къде сте видели покойния господин?

— Аз не мога да зная това, милостиви господине! Аз с моите очи видях негово превъзходителство и изведнъж стана толкова тъмно, като че ли прелетя някакъв полудял ангел или змей и все ми се струва, че беше при зеленчуковата градина.

Wen wir nur wtissten, was eigentlich dies ungluckliche „зеленчукова градина“ bedeuten soll^[6] — въртеше любезните си очи Медика Липах Рекетие де Ретиезат, като че ли никога не беше чувала тази нещастна дума и като че ли не беше израснала в същата тази градина!

— Eine dumme Gans! Von der werden wir nicht gesscheiter.^[7] — ядоса се сега главният говорител и посредникът на този спиритически сеанс, благородникът Тасило Пацак.

— Яго, знаете ли какво сте вие, вие сте една тъмна и глупава гъска, вашият змей ви е объркал! Чухме вече веднъж, че бил червен, че летял, но къде е летял, това иска да чуе благородната графиня! Разбирате ли?

— При зеленчуковата градина, моля ви, милостиви господине.

Филип не можеше вече да се сдържа и макар да чувствуваше, че е излишно да се разправя с тези бронирани папагали, искрените симпатии към тази девойка, потънала от срам в пот и руменина, го подтикнаха и той се намеси в тази глупост темпераментно и прямо. И понеже той ненадейно и неочаквано се появи от люляка, всичко излезе остро и много по-рязко, отколкото той беше решил.

— Смятам, господа, че е безсмислено да продължавате да измъчвате тази нещастна девойка! Най-сетне тя не е виновна, че господата все още вярват в духове! Трудно е да се дават сведения за полицейски протокол относно някакви задгробни явления, а това, което правите с нея, е един твърде неприятен разпит!

Настъпи изненада, после раздвижване, после пак весело махане с ръка, учудване и поклони, запознаване, ръкуване и така всички се съгласиха със стария Липах, че — dass diese Menschenqualerei schon genug ware, und dass es allerbeste ware das Madel wegzuschicken!^[8]

— Много ми е драго, маестро, че ме измъкнахте от това положение. Направихте ми наистина голяма услуга — прегърна старият Липах Филип с две ръце и като го представяше на непознатите дами, го отведе до госпожа Ксения — „своята кръщелница, своята любимка“, която е държал със собствените си ръце при кръщението и я обичаше като „свое дете“, така Филип се намери до Ксения, макар че му беше страшно неловко.

— Яга, скъпа, от вас не можахме нищо да научим! Доминик ще ви изпрати, много ви благодарим, от вас човек не може нищо да узнае! Хайде сега — след Доминик!

— Благодаря ви, Ваще Превъзходителство, целувам ви покорно ръка, сега знаете какво е станало! Аз казах всичко, което видях и знам. Целувам ви покорно ръка!

Гледайки как Яга, придружена от Доминик, изчезна зад люляка, старият Липах не можеше да не си спомни за онази страшна октомврийска нощ, когато, скрит в трапа, по гащи и риза, слушаше как „мужиците“ разбиват жилището му, как дрънчат строшените стъкла, а под покрива излизат огнени езици дим. Нямаше ден по няколко пъти той да не си спомни за това неприятно зрелище.

— Ia, ia, das ist unser „liebes“, „gutmiitiges“ und „intelligentes“ Volk!^[9] А когато се нахвърлят на човека с коси и секири, тогава това се нарича „свобода“ и „демокрация“! Zu blod eigentlich, wo man leben muss!^[10]

Племенникът му Тасило Пацак почувствува веднага, че неговият либерализъм е застрашен от настъплението на Филип. В това общество той минаваше за някакъв авантюристичен социален бунтар и левичар и чувствуваше нужда да се определи „социално“ пред този чужденец.

— За тези неща е доста трудно да се говори академично, драги вуйчо, нали? А ако гледаме право, тази Яга в рамките на своя мироглед не е толкова глупава, колкото изглежда. Но едно трябва безусловно да се разбере: тя говореше с нас като с чужденци. Eigentlich zwei Welten und zwei Sprachen, die nebeneinander reden!^[11]

— Така e, das hast du sehr gut gesagt! Zwei Welten und zwei Sprachen!^[12] Това е, господа, виждате ли, което аз не мога да разбера и няма да го разбера, докато съм жив: аз да бъда наравно с това животно. Какви глупави фрази за равенство? Was fiir ein demagogischer Schwindel!^[13]

И графиня Орсивал реши, че е необходимо да се обади след мълчанието:

— Ich meine, das alles iiber memen seligen Onkel hat sie ausgedacht!^[14]

— Не, напротив, народът вижда призраци. Плебеите живеят още в петнадесетия век! Тогава хората са били в много тесни връзки с духовете! Аз абсолютно вярвам, че тя е видяла покойния граф. Само че тя не умееше пред нас да го разкаже. Между нас лежат най-малко четиристотин години и струва ми се, че е доста далече от единия до другия бряг!

Слушайки този сноб до себе си как говори за народа и как с особено ударение произнася думата „плебеи“, Филип усети, че кръвта му нахлува в главата.

Интересно! И той самият мислеше за същите тези „плебеи“ по също такъв аристократичен начин, и той самият всеки ден усещаше между себе си и тези „плебеи“ разстояние дори и по-голямо от четиристотин години, а сега изведнъж се почувствува засегнат; глупости, възможно ли е той да мисли по тези въпроси така, както този сноб? Той всъщност не се чувствува отделен от Яга с някакво социално разстояние, на думата „плебеи“ той не придава никакъв социален оттенък, но все пак може би това наистина са два снобизма и за съжаление два твърде сходни снобизма! Чувствуваше как кръвта му нахлува в главата и как на върховете на пръстите му избиват капчици пот. Под него започнаха да се разтварят бездни!

Докторът, глупавият късоглед доктор, каза с дълбокия си гърлен баритон, че това било съвсем естествено и че Яга изобщо не била видяла нищо.

— Завчера беше годишнината от смъртта на графа, слугите са говорили за това, типична асоциация и нищо друго! Впрочем Яга не може да каже нищо! Нито къде е станало, нито как е изглеждало всичко това!

За разлика от доктора благородникът Тасило Пацак беше убеден, че Яга наистина е видяла графа! Дали като асоциация или действително, това не е най-важно! Тя обаче не се е осмелила да погледне графа в лицето! Той много добре разбира това: когато обикновен смъртник види някакъв мъртъв граф да се разхожда из собствената си градина, естествено е той да затвори очи и да избяга! Обикновените смъртници не могат да водят разговори с мъртви графове! За да може човек да разговаря с мъртъв граф, трябва най-малко да е абониран за Gotha Almanach!^[15]

— Sie machen immer dumme Witze, Herr von Patzag.^[16] — Графинята реши, че е необходимо да се намеси, като чу, че господин благородникът Пацак спомена Gotha-Almanach.

— Das sind keine Witze, Grafin! Mein heiliges Ehrenwort^[17]. Аз допускам, че Яга е видяла покойния граф. Граф Юксхуел за Яга не е обикновено гражданско лице, от което може човек да си купи седемдесет рали^[18] ниви; когато такава Яга види един Юксхуел, от смъртен страх тя покрива главата си със забрадката. За такива като Яга (за съжаление) графовете Юксхуел не са никаква шега! Юксхуеловци са им рязали ушите в продължение на петстотин години! Das mufi man verstehen, meine Herrschaften!^[19]

— И тъкмо ти си призван да защищаваш такива като Яга пред историята, нали? — ядоса се височайшият велик жупан, домакинът господин Лисях, кръвта му нахлу в главата, а пулсът му заби силно в слепите очи и във всички жили.

— Нали? Тъкмо теб историята е отредила за адвокат на Яга, нали? Du bist der einzige, der die Arme versteht?^[20] Ти тук беше и най-арогантният към нея. Девойката си говореше съвсем нормално, преди ти да я объркаш. В разговорите тук винаги блестиш с тази своя пиклива демокрация, а на практика се подиграваш подред с всички по-нискостоящи от теб хора, дори и на мен често ми става неудобно. Geh, ich bitte dich.^[21] Доминик например отдавна вече ми се оплаква, че си се обръщал към него с „господин докторе“! Und das ist auch nach deinem demokratischen Rezept, was?^[22]

— Моля, извинявай, и Доминик се обръща към мен с „господин докторе“, макар че хиляди пъти съм го молил да ме пощади от този свой „глупав доктор“. Аз не съм никакъв „доктор“. Моят граждански белег не е никакъв „глупав докторат“! Das hat Adolf Loos sehr gut bemerkt, dass dieses ins achtzehnte Jahrhundert passende Doktortitulieren gerade so blod ist, wie wenn man einen Schuster mit: habe die Ehre, Herr Schuster, begriissen wiirde!^[23] Всичко това са старите глупости, господа!

— Der Loos, der ist ja ein verruckter Kerl^[24] — възмути се графиня дьо ла Фонтен и Орсивал против авторитета на Лос, навярно единствената особа в цялото това общество, която беше чула името на тази „объркана глава“!

— Доминик има право да се бунтува против твоето отношение, драги мой! Прислугата не е за това, другите да й се подиграват!

— Аз не обичам Доминик именно защото е толкова съвършен слуга. Такъв съм и не мога да се изменя, прости ми, драги вуйчо, но аз изобщо не обичам слугите! Това е в разрез с моя характер!

— Dominik ist kein Sluga, er ist mein guter Freund und ich hab’ ihn sehr lieb! Er ist ein netter und ehrlicher und sympatischer Mensch!^[25] — обяви се графиня Орсивал решително в защита на Доминик.

В центъра на този шумен словесен двубой пред целия кръг на костаневецкия елит господин благородникът Тасило Пацак се чувствуваше като идалго на оперна сцена, осветен от всички страни с лампички, с острата си рапира на своята превъзхождаща духовитост в ръка. И той започна с пълен глас да обяснява на графинята, че между нея и камериера Доминик е бронята на Gotha-Almanach и когато тя, графиня дьо ла Фонтен и Орсивал, се принизява до Доминик, за да бъде негова благосклонна приятелка, това за Доминик впрочем е само чест! Когато една графиня Орсивал подава ръка за приятелска целувка на един слуга в ливрея, това е толкова символично събитие, както, да кажем, ако онази лъвица, която седи на синьото поле на нейния орсивалски герб, подаде лъвската си шепа да я целуне един обикновен плебейски минувач. Но ние, останалите смъртни, които не сме толкова щастливи в жилите ни вместо кръв да тече шампанско, както на графовете, ние можем да бъдем обиждани, особено от сервилно лакейски натури, защото ние по нашата собствена природа сме по-близо до сервилността от истинските графове!

След като ликвидира така графинята, господин Тасило Пацак посвети цялото си внимание на присъствието на Филип: той го познавал от разговорите с един свой приятел скулптор, който бил много възхитен от необикновената и далеч над средната, може да се каже, изключителната надареност на Филип. Такива редки и във всяко отношение необикновени европейски духове, какъвто бил Филип, били много важни за нашето общо културно развитие, особено като се има пред вид нашата обща жалка културна изостаналост и по-специално живописно културната изостаналост, и той се радвал, че имал честта и щастието да се запознае лично с нашия бележит маестро.

С лекото си, привидно незаучено и непристорено красноречие благородникът Тасило Пацак изсипваше между думите си маса имена, цитати, данни, дати, за две минути той разтвори тук пред Филип цял склад от доказателства за своята извънредно голяма начетеност и култура, както манифактурният продавач разстила тъканите пред клиентите си. Спомена Плеханов и Роланд Холстова и това, че неотдавна под влиянието на една своя американска добра позната се запознал с най-съвременната литература за психоанализа с оглед на задгробните, следсмъртни проблеми. Теософия, антропософия, Ходжсон, Уйлям Крукс, Уйлям Джеймс, сър Оливер Лодж: The survival of man! В съприкосновение с духа!

Гледайки пред себе си този дърдорко в сиви гамаши, с монокъл, Филип непрекъснато изпитваше едно и също чувство: че тук пред него стои някакъв левантийски полудивак и иска да го накара да купи най-евтини играчки и огледалца, а той не беше дошъл тук да купува пъстри стъкълца от полудиваци, не беше дошъл на панаир да се разправя с продавачи, защо този тук така го отегчава, не вижда ли, че всичко това му е досадно и че трябва да го остави на мира! Филип пушеше нервно и гледаше благородника Тасило Пацак, без да каже дума, без да трепне дори, а той продължаваше да говори за вътрешната логика на формата, за негърската пластика, за съвременната експедитивност, като имаше пред вид така нашумелите днес действени направления и колективизма в изкуството; пак спомена Роланд Холстова и Замятин и това продължаваше дълго и ставаше все по-неприятно. Очите на всички бяха вперени във Филип и всички очакваха, че той ще каже нещо. Но Филип не каза нито дума; той пушеше, изпускаше кълбо след кълбо дим и от време на време поглеждаше госпожа Ксения в очите. Всички му се струваха наплескани месести кукли, само нейните очи имаха ясен аквамаринен блясък, а миглите й бяха толкова буйни, толкова черни, толкова дълги, че на Филип му се струваше, че са изкуствени. Тези черни, гъсти мигли се разтваряха, а зад тях блясваше синева, сякаш някъде дълбоко се зазоряваше, и всички други очи около тази жена бяха като с перде, слепи като кокоши очи.

„Хората са кукли, живеят сред разните цивилизации като във витрини“ — мислеше си Филип, докато наблюдаваше този елит на терасата на Липаховите. Като манекени седят тези кукли по витрините, а отзад някакви невидими аранжори непрекъснато ги преобличат в други кройки и други моди и това се нарича — без някой да има понятие защо — „напредък“! Ако сега една от тези баби тук се появи с предвоенното си гнездо от дантели, жабота, лакирани череши и други плодове, грозде, праскови, с панделки и подложки, камбанени рокли и волани, всички ще се смеят. А ако след десет-петнадесет години някоя от тези костаневецки гърли подражателки се покаже на някой чай, докарана с най-новите днешни модели на холивудските шапки, пак всички ще се смеят. Тези човешки маймуни се смеят сами на себе си, виждайки се петнадесет години назад! Всъщност всичко това е непонятно! Сред безброй хиляди и хиляди кукли от време на време се среща по някое същество, което по една чудна случайност не е кукла. Тази жена например в черно, с прошарената си коса и аквамаринените си очи не е кукла! Тя пуши като човек и движенията й са човешки! Била е министерша и е разорила няколко банки! Разправят, че била нимфоманка, че била изпратила един човек в затвора! Ако някой не е кукла във витрината, тогава другите кукли от витрината никога нямат добро мнение за него. Затвори, убийства, разврат, изпразнени каси, самоубийства, прелюбодеяния, изневери — какви глупави еснафски предразсъдъци! Тази жена се осмелява в този вонящ провинциален кът да седи на касата на едно мрачно кафене като касиерка, а един освободен затворник, паралитик, не съвсем на себе си, бивш човек, се мъкне след нея като сянка; ако не беше министерша, нито една от тези костаневецки чиновнически дами нямаше да погледне в очи тази касиерка, всички си имат за нея свое височайше мнение, но все пак общуват с нея, защото е била жена на министър!

Наблюдавайки стария Доминик как уморено влачи след себе си плоските си стъпала, като пингвин, как докторшата лакомо облиза една голяма лъжица крем, как старата госпожа Елеонора, съпругата на съветника на бана, измъчва ветеринаршата със своя невероятно досаден рак, Филип се отегчи. Почувствува нужда да се раздвижи. Децата на земемера изтичаха пред терасата след един паун и така в разговор и провикване с децата на ветеринаря, под предлог, че ще отиде да им хване пауна, Филип изчезна зад гъстия люляк и тръгна през парка към старата дъбова гора над двореца.

На поляната в гората, където дърветата бяха изсечени, той седна на едно повалено стъбло и остана там дълго замислен. До краката му лежеше горски мравуняк, стъпкан от кравешки копита. Под гнилия дъбов пън, обгорял от гръм, мъртвият мравуняк лежеше пред него като нещо гнило, ронливо, съвсем шуплесто и гробната тишина над мъртвата черна постройка (в която никой не се движеше) го изпълни с лека меланхолия. Тук някога беше овощната градина на Краненщег и една стара жилава ябълка беше останала сама на поляната, червива, сива, богата с червени ябълки в тежка зелена корона на дървото, като символ на ранна есен. Между зеленината на клоните се червенееха отделни плодове, червени като старомодните кафени чашки на Регина. На старата къпина един паяк изплиташе мрежа и се спускаше на правилни интервали по висока, отвесна линия, като совалка на невидим стан, но всичко беше тихо. Далеч отвъд гората се чуваше сопранът на овчарка и звън на хлопатар. Под поляната в долината лъкатушеше Блатня, сред лозя и ливади, в дълбокото си корито, а в далечината, в пепеливите воали на летния здрач, все по-ясно се издигаха очертанията на горските парцели, синкави и прозрачни като на японска рисунка. В преливането на вечерните бои върбите в далечната равнина заставаха една след друга, пластични като нарисувани с въглен, а багрите се сливаха в еднообразна хоризонтала над пластовете сено и над далечните тъмни зелени посеви. Над поляната се чувствуваше горчивата мъглива красота на самотата. Филип дишаше този влажен горски сумрак и не мислеше за нищо друго, освен за това, колко хубаво и мъдро е човек да не мисли за нищо и спокойно да диша този влажен горски сумрак. Всъщност всичко се свежда до едно: да забиеш тялото си колкото можеш по-дълбоко в тези сумраци и развиделявания. Да чувствуваш около себе си ромона на изворите и дъха на растенията и да не мислиш за нищо, само да дишаш.

Както се бе навел над мъртвия мравуняк, хванал с ръце главата си, той усети топъл дъх върху кожата си. До него, цялата в черно, бледа, с прошарена коса, стоеше Ксения. И като че ли всичко това беше съвсем естествено, тя седна до него и те останаха така дълго, без да си кажат дума.