Мирослав Кърлежа
Завръщането на Филип Латинович (5)

Филип живееше в една пететажна къща, където всичко миришеше на гъша мас, на газови лампи и на детска урина, а асансьорът имаше жалък вид като стъклена катафалка за второкласни погребения: черно лакиран шкаф с мека седалка от тъмен, извехтял плюш. Да стои край прозореца и да се взира в опушените мрачини — това беше животът на Филип през последните две-три години; да гледа как по цели дни болни деца с увити вратове пречертават някакви картинки по стъклото на прозореца. Колко са мрачни жилищата на хората, какви вмирисани бърлоги са тези жилища, а децата, завити в бархетни дрипи, копират глупави рисунки, държейки ръце над главата си, неуморно, високо, през целия дъждовен ден. Комини, покрити с гъст воал от пушек като завеса над тези мрачни стени, всяка сажда оставя след себе си следа като дървеница, а димът се влачи по покривите, жълтеникаво син и мръсен като гладен селски пес, тежък като чувал цимент и зелен като кална вода. Ветропоказатели на опушени комини, лъкове на трамвайни лири, мокри, тъмносиви, мръсни улици, полумрак! Стои Филип до прозореца и си мисли, че всички тези отоплителни печки за въглища, хидранти и газомери, така глупаво струпани на едно място, всъщност нямат никакъв смисъл: всички тези индустриални машини са мръсни като клозети и всички тези купища смет, стоки и суровини би трябвало да се отделят от жилищата на хората! Шумят водосточни тръби, съскат кранове и ключове за газ, бръмчат телефони и медни жици по покривите, блъскат се врати, звънтят музикални инструменти, лаят кучета, а някъде в стената монотонно тананика една и съща капка в правилни интервали като часовник. Ромон на капчици, ехо от човешки стъпки в неосветени коридори, далечни гласове някъде в глъбините на пететажната сграда, вопли на негърска грамофонна плоча и разстроените нерви на Филип в този шумен ад, който адски клокочи около него, а той вече не може да разбере защо става всичко това, защо той няма сили да се противопостави на всичко около себе си и да започне нещо ново със себе си и с живота си.

В краката му лежи огромният опушен град сред облак от сажди и дим във февруарски полуздрач: това е прехвалената Европа, тази златна благословена земя със сини, топли, южни меандри, където цъфтят портокали, и със северни страшни, опушени крепости, където децата боледуват от ангина, а из влажните улици се мъкнат девойки със скрофули. Колко жалки са гипсовите Хигии по прашните аптекарски витрини! Като ламарината на детските играчки, толкова са тънки, прозрачни и безсмислени всички огради на човешките схеми, с които хората се ограждат от истините на живота и от истинската жизнена реалност. Това са всъщност кубчета на детски играчки, на религии, коледни глупости, идилии, които внасят култа на чистата лъжа, а зад всичко надничат стоките: купувайте маргарин, шоколад, портокали, ванилия, платове! Хората измислиха тапетите, килимите, паркета, тръбите с топла вода, стъклените врати, златните рибки, кактусите и цели витрини книги по жилищата си, които никой не чете. Хората са натрупали под покривите си китайска майолика, акварели, покривки от дамаска, копринени чорапи, скъпоценни кожи и диаманти. Хората си лакират ноктите като древните източни народи, къпят се в мраморни вани, возят се в затоплени каляски, пият горчиви остри ликьори, но понятие си нямат какво представлява действителността на живота и как би трябвало да се живее!

Напоследък Филип все повече и по-упорито си мислеше да се откъсне от целия този пушек и от тази воня и да замине в къщи, в Панония, отдавна не беше си ходил. Да прекара долу при майка си в костаневецкото лозе една есен, богата, спокойна, винородна!

Тъмен, мастилен южняк, бледа луна, мека нощ с далечни трепкания на светлини в долината. Черни дъбови корони на кръстопътищата, неспокойни, звездни нишки зад мъгливите петна, а тук и там из отдалечените лозя по някой единичен изстрел, който сетне дълго кънти по долищата и полята и изчезва в трапа край воденицата като далечна гръмотевица. В полето тишина. От време на време се чува по някой царевичен лист, който се огъва, сякаш по пътеката върви жена с колосана фуста и отминава по мостчето. Текат води, мръсни, кални, панонски и клокочат под мостовете, а разпнатото тяло виси над тополата безмълвно, ламаринено, под дървено покривче, с книжно цвете в стъклената кутийка като в стъклен ковчег: целият следобед един слепец с хармоника плака край него, а сега е тихо и няма никой. Панония спи, няма сажди, ни тичане, ни нерви. Там нощите са тихи като угаснала лула: без светлини, без дим, без пушеци. Само кучетата се движат нощем край плетовете с подвити опашки, превили гръбнак, вървят само на предните си лапи, готови да скочат, със святкащи очи, тези другари на плетовете и траповете, сред силни миризми на пресен тор: на една страна — миризма на цървули, на друга — из гнил кокал, плет, а зад плета млада патица в курника.

Дълго се измъчваше Филип в мъгливите си фантазирания и преди няколко нощи разбра, че е време да тръгва. Над облака от сажди, който се издигаше над обвитата с пушек гора, стоеше осветената плоча на един часовник; черните стрелки върху тъмнооранжевата, стъклена, осветена плоча пробудиха у Филип представата за времето, той усети как времето си минава и добре ще бъде да тръгне. И така тръгна, а сега седи в каптолското кафене и около него се носят като дима от цигарата му кълба от умореното му фантазиране за преходността на човека в пространството и времето и за това, че жизнената действителност е необхватно огромна в сравнение с такова нестабилно явление, което се нарича субект, и с някои дребни, съвсем незначителни, извън субекта несъществуващи детайли, които образуват познавателните кръгове на този субект, а самият субект не е нищо друго, освен детайл в поредицата детайли, всъщност всичко е някакво огромно движение, изпълнено с умора и мъка.

Къде ни е доказателството, че нашето „аз“ е трайно, че „ние“ продължаваме трайно и непрекъснато да бъдем „ние“, къде ни е мерилото за това? Къде е доказателството, че той като субект не е заминал окончателно от тези мръсни и изостанали условия, когато преди единадесет години за последен път седеше в това вонящо кафене, чакайки влака си? Тогава имаше край себе си на стола вързоп, завит с вестникарска хартия и завързан с канап: една риза и една четка за зъби. Тази риза вече отдавна е скъсана и четката за зъби отдавна вече е изхабена, а и тялото му, изобщо всичко отдавна е изменено и как сега може да докаже и с какво, че той е останал същият, който нервничеше тук преди единадесет години, очаквайки мига, когато ще остави всичко това зад себе си?

Име и презиме, състоянието около едно име и презиме, това са само външни, най-повърхностни белези! Конвенционални, плитки, еснафски доказателства! С какво би могъл той да увери самия „себе си“ с известна, съвсем сигурна, неподлежаща на никакви съмнения гаранция, че той наистина „доказва“ себе си? С лицето? Това лице е съвършено променено! С движенията. Тези негови движения днес са движения на съвсем друг човек! С телесното сходство? У него днес няма нито атом от онова телесно състояние преди единадесет години!

Срещу Филип на стената имаше грамадно огледало в златна рамка, от лявата и от дясната страна на огледалото на златни конзоли две царски кариатиди държаха на главите си два елински съда със зелени паунови пера и палмови клони. В перспективата на замърсената огледална амалгама, в дълбокото пространство под сребрист воал в дъното стоеше цялата зала: с двата зелени паралелограма на билярдното сукно, с гърбавата метачка, която мете надупчените томболи, серпентини и кориандоли, с гологлавия хлебарски чирак, който върху мраморната кръгла плоча на масата брои закуските за кафенето и ги предава на сънен келнер. А тук, на преден план, до самото сиво и мътно стъкло гледа в кафенето един човек блед, уморен, с прошарена коса, с дълбоки сини кръгове под очите и със запалена цигара на устната, неспокоен, мършав, разтреперан, който пие хладно мляко и размишлява върху тъждествеността на собственото си „аз“. Този човек се съмнява в тъждествеността на собственото си съществуване, той е пристигнал тази сутрин тук, а в това кафене не е бил вече единадесет години.

Чудно! Седи един такъв нероден „някой“ в едно огледало, сам нарича себе си, „че е той“, носи това свое съвсем мъгливо и неясно „аз“ у себе си години наред, пуши, но от пушенето му се гади, усеща как му прилошава, как го стяга сърцето, как го боли главата, пред погледа му играят чудни зеленикави кръгове и всичко се върти наоколо така неясно и мъгливо, всичко е толкова условно, толкова неопределено, толкова чудно нестабилно: да бъдеш субект и да усещаш тъждествеността на своя субект!

Размишлявайки така, Филип забеляза, че този блед и непознат човек пуши, това му е сигурно вече петнадесетата цигара тази нощ и той посегна към запалената цигара, която се бе залепила за устната му, хвърли вмирисаната горяща хартийка в пепелника и едва сега усети как никотинът се изцежда в гърлото му като смола и че езикът му се е спекъл от тази отвратителна воняща утайка. Отпи пак глътка мляко и потъна в истински порой от противоречиви мисли, които се появяваха у него против това мрачно състояние (като противодействие на част от неговата личност), въздъхна дълбоко при нахлулата вълна вятър, която премина през гъстия облак дим, разлято вино и паркетно масло като свежо дихание на пролетното утро.

Вярно! Тъждествеността на един субект не може да се установи ни по лицето, ни по гримасите, ни по някои външни белези. Неговото лице, гримасите и физиономията му, движенията на тялото му — това вече не са движения и гримаси на неговото тяло от преди единадесет години, но все пак връзката между неговото „аз“ съществува някъде дълбоко, скрито и неясно, обаче действително и силно!

Това са ония врабчета на стария орех в двора, оня лост на Каролина за изтупване, дъхът на вонящата лавка на Фратарска улица, гнилата камериерска ливрея на манастирските гробища, разкъсаното и потопено корабче от вестник в канала под ниския сив прозорец, от който гледаше английските коне! Тази непонятна тъждественост живее тук под неговия английски плат, под тази външна украса, където се чува как под гънката на жилетката му бие неговият часовник, под тази плът, в тези неспокойни треперещи пръсти (в които се усеща всеки удар на сърцето, а на върховете им — хладното докосване на мраморната плоча на масата в кафенето), под това буйно плетиво, във воала на тези прозрачни отношения, в тази непонятна тъкан на това състояние, завита някъде под нея, тайнствено скрита, пулсира и бие тази негова тъждественост и това не е призрак, а плът, кафене, чаша мляко, действително утро и завръщане. Тъканта на дрехите му до тялото е топла, той усеща студената вода на емайла на зъбите си, капе вода от чашата върху дланта му и му е приятно. Часовникът бие в жилетката, пружината се развива в механизма на часовника, той пие целулоид, сърбайки хладното мляко, и усеща меката си парижка риза…

През последните единадесет години наистина много неща коренно се бяха изменили. Когато последния път седеше в това неприветливо кафене, нещата около него, а и у него бяха много по-тъжни, отколкото тази сутрин. Тогава отново и окончателно се бе разделил с майка си, тогава заминаваше в неизвестност, гладен, с кръпки, младежки глупаво неопитен, човек, който всъщност сам не знаеше какво иска, а днес той вече не е онзи същият „аз“, това е вярно! От огледалото го гледа друго лице; но в сравнение с окъсания, туберкулозен, пропил се, остроумно самоуверен млад авантюрист днес той е господин в костюм от английски плат, с прошарена коса, спретнат, който пътува в спален вагон, а в гардероба на гарата го чакат куфари от свинска кожа с чортови калъфи. Но между тези две лица: между пияния туберкулозен човек с една риза на гърба и четка за зъби и този господин, който носи в портфейла си рентгеновата снимка на левия си дроб (направена в скъп южношвейцарски санаториум), все пак съществува един невидим мост: това са тези картини и тези предмети около него! Това огледало в златна рамка с две кариатиди с паунови пера, този кален панонски път, този жалък каптолски живот с лалета и катеричка в клетка на средата на площада под лампата; това кафене, тази тъжна манастирска камбана, която напразно бие над празните тавани и комини вече толкова години! Тази сутрин той се върна към една своя стара и все още неовладяна картина, към старите грижи и вълнения и оттам у него тази тъга и тази потиснатост, сякаш се е събудил в собствения си гроб.

Пред кафенето край старата стена на царската крепост вече бяха разцъфнали първите кестени; червените тухли на крепостните зидове, които се червенееха през наситената зеленина, бяха днес единствените свидетели за славата на тази стара крепост, за която някога поетите из Европа са писали хекзаметри като за основен, крайъгълен камък на западната култура. Тук господин кметът и старшията на пожарникарите бяха направили лехи и засадили теменужки около павилиона за оркестъра, а на къщата на опинчаря Болтек под целия покрив с огромни букви бе написано: Humanic. Двуетажната къща на адвоката доктор Зибенщайн с нюрнбергския еркер на ъгъла все още бе единствената двуетажна къща от тази страна на „движението“, а този кален път води по Фратарска улица в Краводер, после в Биково, Бишкупец, после през Лисяк, Яма и Турчин в Костаневец, където той лично пътува, в село Костаневец, за да види госпожа: майка си, лавкаджийката Регина, която има там едноетажна къща и лозе с вила и вече няколко години го кани с монотонните си писма. Най-сетне той беше тръгнал и сега седеше тук край това страшно огледало да чака кочияш, а всичко всъщност е излишно, уморително и тъжно. Най-тъжно от всичко е мраморната жена на средата на площада, под платаните, която се е навела над урната като някаква фигура на надгробен паметник; това всъщност не е никакъв паметник, а ликът на Победата, която полага палма върху пирамидата на „Великото време 1914-1918“. Някакъв непознат с длето бе заличил от пиедестала надписа „Велико време“, така че сега тази победа, обвита във воал, тъгува без патетичния надпис. При откриването на този паметник Филип стоеше мирно в двойната редица на почетната рота, стегнат с ремъци и патрондаши, обхванал шията на приклада с пет пръста, които бяха като залепени за обкованото с метал дъбово дърво, а един господин в черен костюм, с чадър говореше нещо на тема от известния пожунски^[1] мария-терезиански цитат и барабанът кънтеше зловещо като раздран.

Наблюдавайки тази наведена мраморна жена, една съвсем слаба дилетантска късносеционистическа работа, Филип се пренесе в далечни сложни размишления. Започна да размишлява върху това, че преходността на всяко казионно изкуство, и особено на скулптурата, много добре проличава по провинциалните площади, където все още са останали пиедестали на различни съборени паметници, издигнати в чест на това толкова прехвалено време, а днес от тях е смъкнато всичко, което е било привидно велико около тях, и са останали само незначителни и слаби скулптури (по-скоро измити и изгладени с мокра скулпторска гъба, отколкото изваяни с ръка), поточно, обикновена еснафска измама и лоша изработка! Всички тези орли и надписи, цялото това гладно и натрапчиво дрънчене с бронза на паметниците като с меч и със статуите, като въведение във война, всичко това би трябвало да се гледа от десет-петнадесет годишна ретроспектива: какво малко разстояние, а колко са изменени перспективите. Човек стоеше тук, препасан с ремъци и броня, а днес вече не си спомня за нищо и за никого около този паметник. Спомня си само, че валеше дъжд и барабанът кънтеше като раздран. Тежката, гъста, сива панонска мъгла е погълнала всичко!