Мирослав Кърлежа
Завръщането на Филип Латинович (12)

Беше топла лятна вечер с пълнолуние. Филип седя до среднощ в кафенето „При короната“ на общинския площад, прелистваше „Дейли Мейл“ и чужди илюстровани списания, изпи петия си коняк със сода и след като плати, тръгна под светлината на зелената луна безцелно. Чувствуваше, че му е леко, че леко побеждава земята под краката си и че има желание да върви далече, в тишина. Усещаше телесна необходимост да се откъсне от всичко човешко и да бъде сам с потрепващите корони на дърветата и зелените тихи далечини. Веднъж отдавна, преди двадесет и три години, в една също такава лятна нощ, вървеше сам по огромен бял път, а вляво и вдясно от пътя блестеше роса като стъкло. Беше топла лятна нощ, ухаеше на сено, момчетата танцуваха валс с топли бели момиченца, ухаеше на сено, всички бяха опиянени от лятната нощ и музиката, от полумрака, от меката моминска снага: младост, бистра като капка, като роса в росната нощ, и лека като ветреца в тъмните клони. Далечините бяха зелени, прозрачни, трепетни, а звездното стъкло толкова нажежено, толкова фосфорно, толкова близо, сякаш бе под ръката ти. И смехът, и моминските гласове, и тъмните силуети на ангажираните дами — всичко остана зад него: малкият град с балкони и медни куполи, с отворени прозорци, на които се развяват бели завеси. Усещайки плътта, унесен от топлото тяло, под бялата месечина, сред ромона на потока и шумоленето на черните клони, в които се чуваше топло пърхане на криле, той се движеше в пространството като нажежено валмо на нещо плътско, изпълнен с музика, с топла близост на детско женско тяло, макар че и самият той бе още дете, с детински възторг. Така се понесе онази нощ в своето фатално страдание, в глупавия си роман по онази малка провинциална гъска, заради която тогава пропиля стотачката на майка си и проигра цялата си младост.

„Колко странно е това сляпо движение у нас; човешките тела са като тайнствени галванични стълбове, всички се движим по някакви мрачни и непонятни закони на нашата плът! Раздвижи се така нещо у такъв седемнадесетгодишен хлапак, той тръгва като след съдбата си и една такава малка котка, посипана с лунички, едно плитко, ограничено девойче става негова съдба, която той после мъкне със себе си цял живот като воденичен камък!“

Така замислен, той се беше отклонил от пътя и както вървеше покрай потока из мрачната и влажна долина, изпълнена с дъх на влага и водопад, стигна до открита поляна пред една дъбова гора. Там, в сянката на иглолистни дървета, в сянката на огромни тъмни смърчове, имаше колиба със сламен покрив, цялата бяла, като платно на зелена ливада, огряна от пълния месец, сякаш беше полята с вар.

Филип спря там. Наоколо всичко бе неподвижно и тихо.

Беше нощен мрак и сърцето му биеше силно в гърлото от неспокойния нервен вървеж. Сред мъртвата зелена тишина от колибата със сламения покрив, където вонеше възкисело на грамадни царевични хлябове, опушени гърнета и дим, се чуваше биенето на часовник. Тихо, еднообразно движение на дървения уред с тежка, ръждясала желязна шишарка, като гира на верижка.

Тик-так, тик-так.

Тишина и приятно, мъдро, декадентно протичане на времето, като шум на клепсидра. Белите като вар квадрати на стените под сламения покрив, далечният ромон на потока и пърхането на крилете на някаква птичка, която се бе събудила в короните на дърветата — това беше за Филип силна, монументална емоция. В далечните зелени блеснали дипли на зрялата лятна нощ се движеха небесните светила, а Филип дишаше спокойно и свободно, чувствувайки в тялото си безспорната логика на това, че кръвта му клокочи и че кипи у него нажежената му здрава, неизживяна плът. Чувствуваше как бавно превъзмогва у себе си болезнената си потиснатост и как му се връщат емоционалните сили. Днес след дълго прекъсване отново нарисува едно платно. На обед, когато се връщаше от къпането в реката, пред огромна, огряна от слънцето, бяла като вар плоскост на една стена, той забеляза дете, обърнато с лице към слънцето; сянката на детето се бе проснала по стената, а то държеше двете ръце хоризонтално разтворени и с детския си глас мънкаше нещо неартикулирано. Гледката беше страшна, защото веднага разбра, че детето е глухонямо и това неразбираемо викане беше адски грозно. Държейки хоризонтално двете си ръце, това глухонямо дете имитираше повече с дрезгавия си глас, отколкото със слуха свещеника, когато пее пред олтара. Ръцете се разперваха, като че ли благославя, ръцете се издигаха като сенки по стената, тези сенки пълзяха като някакви чудни, невиждани змии, движеха се като самостоятелни създания, бързи, неуловими, омагьосани, а детето ревеше страшно, сякаш от дъното на гърлото си, унесено, безумно, изгоряло от слънцето, като загубило съзнание от слънчасване, но това беше повече нервен гърч, епилептично безсъзнание, отколкото действителност; този животински глухоням детски плач трепереше сред пълната светлина, потрепваше в болезнени извивки, разширяваше се в кръг пред блесналата, полята със слънце стена, лееше се в простора, под покривите, над кулата, над алеята и се стелеше като дим под небето, притиснат от слънцето и задухата. Обхванат от това адско видение, Филип се върна в къщи, грабна платното и нарисува това дете как реве на обедното слънце пред една бяла стена. Гласът на глухонямото дете мънкаше под неговата щриховка като пукната камбана, но той пренесе на платното тъкмо това мръсно, сгърчено, кретенско тяло, огряно от слънцето, този страшен гърч пред нещо тъмно и глухонямо у нас самите и около нас, това треперене на червените гласни струни в гърлото на глухонямото дете, и то с такъв непосредствен израз, че после и сам се учуди на демоничната сила на своя рисунък. Глухонямото гърло, с малкия, червен, месест език, обляното в лиги движение на глухонемите устни и лигавици, безсмисленото и сляпо размахване на ръцете на слънцето пред една бяла като мляко стена — това беше мотив по Домие, но много по-тежък от мотивите на Домие! Филип не отиде да обядва дори, рисуваше непрекъснато до следобедната закуска, и стоейки сега на месеца, сред простора, сред звезди, нощни птички и потрепващи корони на дърветата, той усещаше тръпки от вълнение: от тубите му още течаха бои, в жилите му имаше още сили, а в кръвта му — огън! Той живееше и чувствуваше, че е добре човек да е жив.