Мирослав Кърлежа
Завръщането на Филип Латинович (3)

Слънцето беше проникнало вече през короните на липите и черниците, когато Филип се върна по Фратарска улица. Лавката беше отворена и той се намери пред тезгяха; онова неприятно, брадато лице, мрачно и подозрително, му наля сливова и наблюдаваше под око бледия чужденец, който още от ранна сутрин се мотае под чуждите прозорци. Филип изпи сливовата си, после още една, запали цигара и седна на висока празна бъчва, поглъщайки целия този поток от стари и толкова добре познати миризми.

Същите стари, непроменени миризми! Цялата малка ниска стаичка бе обвита от тънка хоризонтала дим, който като воал се стелеше около предметите, шкафовете и плетената кошничка за кифли; от всичко струи остра и дразнеща влажна миризма на тютюн, който е залял цялото помещение със струята си. Мирис на пури, на ракия, възкисела миризма на черен хляб, на сливова, на газена лампа и тютюн за дъвчене в розови пакети на последната дъска на полицата! И ловджийските колбаси все още висят на същия гвоздей на външната дъска на стъкления долап с връзки за обуща и лоени свещи! Гледайки тези: стари и така добре познати предмети, Филип помириса пръстите си, няма ли и в тях да усети миризмата на мокър детски сюнгер и да чуе скърцането на калема, който тежко и неумело се движи по навлажнената плоскост на плочата. Тук, веднага до тезгяха, пред стъкления шкаф, покрай плетена кошница за кифли, от единия до другия край на стената бе окачена червеникава завеса, която се движеше по метален корниз с медни халки и разделяше стаята на две части: на самата лавка и на помещението, отделено със завесата, където Филип учеше да пише първите си думи, а огромната му детска сянка падаше по завесата и пълзеше по тавана като призрак. Сега нямаше завеса, но старият фотьойл, някога облечен в черна кожа, все още си стоеше там, опрян с облегалото на стената и покрит с прогнила, вмирисана гуня като стар кон. Още тогава, преди тридесет години, се подаваше утробата му, изпълнена с пояси, перести кръгове и кичури суха, остра, бодлива морска трева, а днес това беше само гнил скелет на един фотьойл, напълнен с парцали и покрит с гуня. И старата, обелена, полирана маса е още тук! С чекмеджето на тази стара очукана маса Филип си играеше цели седем години. Беше строго забранено да се отваря чекмеджето на тази стара, червива и под полировката толкова тайнствено жива маса (пълна с невидими движения). Чекмеджето беше много стегнато и се отваряше страшно трудно, като тайнствена врата, а в полумрака на тъмното пространство блестеше остър, гол кухненски нож и гледайки лъскавото солингеново острие, Филип имаше чувството, че е прекрачил прага на потънала в паяжини тъмна средновековна оръжейна. Дъхът му спираше и той чуваше как сърцето му бие в гърлото от страх, да не би да го чуе майка му отсреща в лавката и да не пропаднат за миг всичките му усилия да издърпа чекмеджето бавно и тихо; това издърпване често можеше да продължава и повече от половин час, с притаен дъх и с неспокойни, треперещи пръсти.

Всичко беше на мястото си в този влажен гроб, само една вещ липсваше: старият параван! Това беше старинен, английски петкрилен параван, с рамки от червен махагон, но коприната му бе съвсем изгнила и по драпериите някой беше налепил стари снимки и литографии от илюстровани вестници: английски крале с яки Мария Стюарт, голи робини, соколари, конници, графове, графини, ловци, елени и генерали. Негри и негърски пристанища: далечни ширини на плитко море, което залива пясъчния бряг с пенливи и зелени вълни; има и мачта, на мачтата се вее знаме, а Филип е с тропическа бяла каска и храбро върви през зелено Конго с шествие роби; дебрите дишат и се чуват маймуни как кряскат по клоните. Навън е зима. Двойната телефонна жица се е проснала над пътя, от стария, обрасъл в мъх покрив до другата страна на улицата, цялата е покрита с тежък, мокър сняг, който вали на едри парцали, монотонно и непрекъснато. Размахвайки топлите си криле, една птичка докосна жицата и мокрият сняг падна. През горната част на стъклената врата, на която няма завеса, се вижда как навън вали сняг, цялата лавка плува право като кошница на въздушен балон, лавката със своите мрачни миризми, пури, завеси и стария фотьойл се издига право нагоре и лети, а параванът пред дивана расте до свръхреални размери. Пред Леди Смит кънтят оръдия. Железните челюсти бълват огън и мирише на барут. Една батарея с шест впряга е напънала всички сили да изкачи едно тежко оръдие на поставката; космати конски бедра, ранени бутове кървят, неспокойни черни опашки, разкървавени ноздри, плющене на камшици и страшни маски на конници в отблясъците на димния оръдеен грохот: Ледисмит е обсаден, генерал Де Ует със свитата си на едър черен жребец наблюдава обсадата на Ледисмит, а навън вали мокър сняг, някъде в дъното на улицата звъни шейна. Филип, целия завит в стар вълнен шал, така че ресните падат на коленете му като на истински пътник, пътува на стола си и гледа ония графски коняри, соколари, княгини и крале, гледа как във вечерния полумрак изчезват призраци в брони. От време на време се чува звънецът на вратата на лавката; навярно някакъв кочияш, дошъл да купи кифла и да изпие дажбата си гроздова ракия, изтърсва снега от ботушите си или някой е прескочил да купи „Вирджиния“^[1] за господин доктора; мирише на тютюн, на ракия, а над главата на дребен бароков негър с бяла чалма трепка синкаво пламъче: ако някой от важните господа пожелае веднага да си запали пура, като постоянен клиент на госпожа Регина, лавкаджийката на ъгъла на Фратарска улица. Тези картини от сивия старинен параван бяха всъщност единствените истински картини, които Филип бе почувствувал в живота си. По-късно, когато сам рисуваше и пишеше много за живописта, той написа и прочете много неща за проблемите на художническата техника, но въпреки това винаги чувствуваше смътно, някъде дълбоко вътре в себе си, че картините, ако действително са истински, живи картини, би трябвало да говорят поне така гласно, както му говореха ония сиви, скъсани парцали в здрачините тук, в тази вмирисана стая. Нито на една картина никой не е умрял така трагично като Пжемислав, полския крал с лъскавия герб върху бронята на гърдите си, тук в тази лавка, при жълтеникавата и мъждукаща светлина на газената лампа. Скачащи тигри, чудно красиви бронзови негърски гърбове на търсачи на бисери, настръхнала лъвска грива, бурски батареи пред Ледисмит, маршали, коне, прекрасни млади жени, целият този тревожен сън кипеше тук, на тази испанска стена, като зеленикавата отрова в ретортата на вълшебника, но с това вглеждане във вътрешната страна, с това непрекъснато фантазиране в себе си и за себе си започна за Филип толкова фаталното му откъсване от всяка действителност. Тук именно той се откъсна от непосредствения живот твърде отдавна, още в самото начало, и тридесет години вече тича по тази непосредственост на живота, а още не я е стигнал.

Пред лавката спря каруца. Влезе кочияш за шишенце ракия; дрезгавият глас и тежките стъпки на чизмите прекъснаха мислите на Филип и той се развълнува, като че ли някой го беше събудил. Навън блестеше ясно априлско утро, лаеха кучета и се чуваше как от другата страна на улицата весело и предизвикателно кукурига петел. Филип плати сливовата и се запъти към „движението“ под стената на старата крепост, усещайки в ноздрите топлината на слънцето и влажния дим.