Мирослав Кърлежа
Завръщането на Филип Латинович (22)

В шемета на бурната, празнична Рокова нощ тяхната мечта пламна като приказен фойерверк. Свети Рок Костаневецки вече повече от сто години беше покровител на всички прокажени и епилептици, на ранени, луди и сакати между Биково и Краводер до Яма и Турчиново, чак до Блатня, а под Блатня до жабокречките лозя. На този ден тръгнаха тълпи с коли и пеш през гори и долове да се помолят на колене пред дървения чудотворец, за когото се знаеше, че преди двадесет и две години бе възкресил от мъртвите едно момиченце от видовечкия Ялжабет, след като лежало два дни мъртво, ухапано от змия. Този свети Рок Костаневецки беше във всяко отношение чуден светец: от време на време мърдаше очи, а цветята пред неговата икона не увяхваха; изворът пред липата на могилката никога не бе пресъхвал; и най-старите хора в целия край не помнеха такова нещо. Този извор лекуваше и най-тежки рани, а беше чудотворен за подагра, за най-тежки случаи на парализа. Около извора винаги стърчаха забити в земята по три патерици, в израз на почит към светеца чудотворец, поздрав от ония, които са проходили, за негова чест и слава.

Празникът на свети Рок беше пълен със слънце, ведрина, цъфнали макове, разлюлени зрели посеви. Палитра от светли бои се бе разляла над храстите и лозята, всичко трептеше богато и шеметно и Бобочка и Филип решиха да отидат до „Свети Рок“ на поклонение. Дотам имаше цели два часа път през тиха, зелена, спокойна букова гора, където старите стъбла немееха в зеленикавия здрач; летният вятър разнасяше семена над короните на дърветата и чуваше се как кълвачът чука по стъблата ту тук, ту там, сякаш тайно следи горските пътници от бука до бука и от време на време им изпраща своя тайнствен знак. Филип и Бобочка тръгнаха доста късно от костаневецкото лозе и пристигнаха в „Свети Рок“ привечер, когато вече димяха големи огньове, а печените прасета цвърчаха и се пържеха на ръжени и в тави. Спускаше се първият здрач. Сенките падаха все по-дълбоко и по-тъмно, а лицата на гушестите подравски коняри и говедари, които бяха пристигнали тук с жребиите си, сити, угоени кобили (и сега бяха заети с ведрата и тегличите и носеха на конете наръчи сено), лицата на тези поклонници изглеждаха като червени маски при сивата пепелива светлина! Една пияна жена с пламнала от червен вятър глава пищеше и плачеше със запалена вощеница в ръка; барабани, тамбури, кларнети и духова музика на костаневецките пожарникари, огнени вечерни облаци и свирки — всичко това се сливаше и растеше в адски вихър. Под панаирджийските палатки и кръчмарските шатри се разливаше вино, кипеше медовина с лед, отваряха се нови бъчви прясна бира и сред този водовъртеж от печени колбаси и панаирджийски сладки, сред пиянската езическа глъчка около черквата ревеше дивашкото, пра началното у човека: космато като горила с кочияшка лапа и трицветна снимка на свети Рок на шапката. Много разрушителна, мътна сила имаше у пияниците около черквата, сред безумния адски шум на тромпетите и свирките, фишеците и литаниите се носеше глъчката на езическия панаир. Около малкия бароков параклис на бедния, ранен светец се чуваше тропот на кентавърски копита и косматия крак на нечестивия; в звуците на латерната на слепия и в крясъците на децата, в плющенето на камшиците и в моминските движения имаше весел, безумен присмех към ония олтарски, жалки, отчаяни картини на нещо дивашки победоносно. Около една пияна стара просякиня се кикотеха млади пияни младежи, удряха я с подкованите си чизми, а тя се търкаляше по земята и се кълнеше във всемогъщия бог, че не било вярно, че нощес била спала с черния на Шимоновите ливади. „Вярно е, бабо, вярно е, даде се ти на дявола“ — крещяха подкованите млади, затлъстели християни около посивялата гърбава пияна жена; богобоязливите поклонници в черни, намазани с мас чизми и в светлочервени елеци ритаха старата с крака и плюеха по нея като по измет. В черквата имаше шекспировска воня; над гъстия сив облак от тамяна и свещите от централния олтар благославяше тези просяци и низши духом съвсем слаб, дилетантски образ на Христа с тънко, бледорозово знаме на възкресението в ръка, а до Христовите крака беше клекнало малко бяло рунтаво агънце.

Когато се връщаха в къщи през гората вече в гъст сумрак, Филип разказа на Бобочка за своята композиция, как доста отдавна се готви да нарисува Христа и как тази Христова картина живее в него вече години наред. Сред шумния плътски хаос, нажежени тела и вонящо свинско, сред мазните облаци дим от ръжените и от тамяна, стоейки сред потъналата в пот тъпканица; под черковните сводове, между колосани фусти и оригвания на сити стомаси, Филип изживя силно видение; никога досега нито едно негово вдъхновение не беше му се явявало така ясно и така непреодолимо силно и никога досега той не беше говорил нито за една своя художническа идея с такъв захлас както тази нощ, когато вървеше с Бобочка под ръка през гората, в която с всяка измината крачка ставаше по-тъмно.

В думите му мъглите се оттегляха, сякаш някой смъква воали и той все по-ясно виждаше как конкретно трябва да разреши тази художническа тема, под четката да се почувствува първо конкретната почва на познанието, а в перспектива над нещата да се открият необхватни отвесни линии!

„Вонята на ония пияни говедари и косматите, тлъсти задници на дебелите им кобили, потоците сладко вино и бира, разпиляното месо и истеричната глъчка на гласовете, онова космато клатушкане на задниците, пищялите и бедрата, на дебелите, месести женски крака, глезени, стави, поли, цвиленето на коне, похотливото движение на пъпове и кореми, на плът в плът — това трябва да бъде вихрена оркестрация на тази безумна панонска сватба, която, пияна, реве на хълма около един ранен римски чудотворец. Множество фанфари, множество светлини, множество бои, като на сикстинска стена на фон от множество голи кореми, кални пищяли, стъпкани гърди, пияни вещици! Тази оркестрация на сатанинското, на развратното, на първичното у нас и около нас, както го вижда Кот, трябва да бъде бройгеловски тъмно, като силен, троглодитски порой, който тече изпод темата като вихрен съпровод на звученето на основния мотив; това сатанинско, призрачно, змейовско, пра начално, делувиално поради това мътно блато под нашите крака, ще бъде само канава на тази картина, която трябва да се разгърне като огромна, монументална гобленова завеса! Какъв жалък Христос стоеше там на олтара, възкръснал със своето светлорозово знаме над ония пияни, гърбави баби, кочияши и говедари. Христос, който наистина би слязъл сред тази наша панонска глъчка, сред този вонящ хаос на нашите панаири, такъв Христос би трябвало да се почувствува над нещата като метафизично сблъскване с всичко телесно, похотливо, плътско, езическо у нас! Този Христос Трябва да бъде една движеща се пещера, която се е сгромолясала от звездните върхове, а не провинциален, слабо оцветен рисунък, рисуван с дилетантска темпера — техника.“

Докато стоеше тази вечер сред пияната блъсканица, Филип видя Христос над олтара като брониран, мраморен, микеланджеловски титан, с крака като огромни, тъмни, базалтови стълбове, а размаханият Христов юмрук затрещя над тази гадна сган като истинска буря с остър като бръснач вятър! Тези ръце, тези божествени свръхземни юмруци трябва да се издигнат над всичко земно у нас, размахани от гневен вихър, какъвто носят тъмните облаци след летните привечери, когато се чуват далечни гръмотевици като пред потоп, когато се люлее сигурната почва под краката и това титанично, звездно, мраморно Христово тяло е единственият мост, по който човек може да се спаси от калта и вонята. Един ден на гняв сред блеснали фанфари, като боен зов на тръби пред бой, когато знамената се развяват при свистенето на куршумите, хлъзгане на лък по чело, звън на арфи, много сива боя, много тъмно мастило, за да може да изпъкне бялото мраморно Христово тяло на свръхестествения му силует, а не щирийска трицветна литография за молитвеник на глупави слугинчета! Христос не е и не може да бъде русокос мечтател от времето на бидермайер, от осемдесетте години, с руси къдрици и брада а ла Алфред дьо Мюсе — Христос не е бил никакъв рафаелизиран хермафродит, за когото си мечтаят старите девици по черковните пейки, и време е вече на едно платно да се пресъздаде един истински Христос, за да се премахне веднъж завинаги лицемерието на всяка такава псевдорелигиозна игра с любителски рисунки и превръщането на големите художнически замисли в панаирджийски олеографии! Тъкмо това сблъскване на нашето езическо, панонско състояние с този блед Човек, когото са разпънали като крадец и който, като разпънат Човек, остана съвременен символ до днешни дни, прозорливата омраза на този издигнал се над останалите хора Човек, който от кръста си, от тази чудна висота (от каквато ни гледат всички обесени) стигна до познанието, че калта под краката ни може да се победи само с гранитна борба — това трябва да се нарисува най-после! Да се изрази онзи съвсем пасивен баланс на двехилядигодишните усилия от тези варвари да се направят хора, а всъщност неговите римски попове из попските си къщи и дворове повече са лозари и кравари, по-близо са до своите вмирисани баби под раираните пухени завивки, отколкото до Него, който остана да виси на кръста! Над тези пияни вещици, над тези кални пътища, по които и днес все още блеят нечестиви, сред тези панаирджийски търговци и готвачи, сред тези червени чадъри на платното би трябвало да се събудят всички скелети от гробовете, да станат от това бунище, от тази кална, воняща днешна яма! Над струите на тези миазми, сред неспокойната купчина пламнала плът, когато всички лица стават вдървени и глупави като дървения Фашник^[1], след пияното дяволско безредие, суматоха и мрак, какъвто е обвил тази вечер черквичката на хълма, над главите, в небесните висини с четката трябва да се изобрази едно примамно свистене на вятъра — танц над облаци, над открити гробове! Реване на пияни Общински стражари, развяване на панделки, тропот на изплашени коне, трошене на чаши, скачане по ръба на гадно, кърваво престъпление — всичко това трябва да се изобрази на платното като динамично, развълнувано, открито море, а над него маса голи женски кореми, подпухнали бели женски кореми, грамадни като воденични камъни, такива грамадни женски кореми, че да изглеждат като облаци от пиянски сатурналии, като подути дяволски мърши, мехове на мъртъвци, които изяждат собственото си месо, а са обърнали вмирисаните си задници на всичко звездно над нас и всичко това пуши, дими и се сгромолясва в бездни!

От опушения, вонящ на разтопени свещи здрач, от оранжево тъмното трепкане на свещите в олтарите, от упойващия полумрак пред черквата, където над голото бедро на една девойка, която повръщаше в трапа, димеше блудкаво смътен Ерос, от тази гадна сукървица и от гнойните рани пред свети Рок димяха задушните импресии на Филип като сажди в пламък на евтина свещ. В думите на Филип тези импресии растяха и като призраци се надвесваха над този човек и над тази жена в тъмната гора. Филип разправяше, че в дъното на тази картина трябва да остане бароковият купол на малката черквичка на хълма, с липите и ливадите зад нея, като фон, както на картините от Стария завет, а над това в открити, разлюлени от вихър простори, в огнени спирали да се изобрази безумната пияна купчина гушави и луди, пияници и маймуни, купищата бурета и манерки, овнешко месо, прасета и колбаси!

„Как ще се изобрази мирисът на печеното свинско, глъчката на панаира, цвиленето на конете, плющенето на камшиците, как ще се предаде онзи варварски, панонски, скитски, илирийски нагон към динамичност, който кара пияни кочияши да минават с коне и каруци по изгнилия мост и после всичко да се сгромолясва в калта, с окървавени глави и изпочупени кости (тъкмо този наш саморазорителен нагон към строшени кости все още не е намерил своя художник), това е въпрос на открито вдъхновение. Човек трябва да се реши да започне, да се впусне в открития въпрос, да рискува!“

Филип говореше, а наоколо ставаше все по-мрачно и под грохота на далечни гръмотевици из клисурите и долините листата в короните на дърветата започнаха да шумолят и да будят страх. Филип говореше за спираловиден, неспокоен, див, дяволски кикот, който би трябвало да закънти като демоничен смях над дървените светци (като отрицание на нашата вековна изостаналост), а около него и неговите страшни думи в тъмната гора, между старите огромни стъбла, затрещя с кикот лятна буря, пробила се през облаците като тежък товар, който разкъсва небесното платно, и за миг всичко се нацепи на разкъсани завеси. Филип говореше за кипящия котел на страстта и плътта, затова, че този силен, вонящ дъх на плътта чака някой да докосне неговия пулс, че около нас димят невиждани и ненарисувани още картини, само трябва да се открият, и то именно в онази гротескна едновременност, че всичко е непреодолимо, безредно, едновременно, че няма живот в причинен смисъл и няма мотивирани причини, а всичко е едно непонятно движение, в едно и също време, с гърчове, истинско сблъскване на нагоните и страстите, които се потвърждават чрез плътта; около Филип, около думите му, около блузата на Бобочка се изви страшна буря, сякаш щеше да изкорени цялата гора и да запрати всички дървета дълбоко долу в клисурите, където потокът шумеше като огромна тъмна река. Сред дивия водопад на силния облак, сред черните гъсти струи с разтрошени клони и хвърчащи черни листа, с лишеи и изплашено църкане на птички, осветени от светкавици, които бляскаха с безумен тътен, сякаш се рушаха всички кариери и всички пещери с тъмните горски канари, изглеждаше като че ли в зелените отвесни линии на гръмотевиците са се изправили някакви тъмни базалтови титани, за да изкъртят стъблата, да пречупят дъбовете, да стъпчат тези две дребни човешки създания, които се бяха подслонили под една млада бука, като под единствен заслон.

„Suche die Buche“^[2] — беше казал снощи старият Липах на Филип, докато го измъчваше на вечерята с ловджийските си авантюри и преживявания как веднаж на лов в гората го хванала нощна буря и как по съвета на дядо си, опитен планинар и ловец, той се подслонил под една бука.

Гърмът удря в дъбове и смърчове, но досега гръм не е ударил в бука. „Weiche die Eiche, suche die Buche“^[3] — така казвал старият Липах, пожунският съветник и първият благородник от костаневецки род на внука си, великия жупан Силвие.

Прилепнали един в друг, целите мокри, като едно голо тяло, лице до лице, те стояха под буката и чакаха бурята да спре. Филип говореше за огромната маса божества, които, от Конго до онази глупава темпера — вариация на нашите олтари, действуват с един и същ реквизит: с гърмежи вдигат шум и със светкавици плашат вярващите. Цели видове божества умират като животинските видове в зоологията, а нашият човек, епилептик, крастав, прокажен, играе космат и пиян, пие от бурета и се клатушка окървавен, но никой досега не е могъл да го нарисува, мракът ще погълне всичко това и никой няма да знае да го нарисува!

Съвсем спокойна и тиха сред силния проливен дъжд, сред грохота на гръмотевиците, Бобочка стоеше до Филип, без да трепне дори, и го слушаше внимателно с най-голям интерес, сякаш седят в топла стая на чай. Наистина чувствуваше се, че беше вярно това, което каза, когато на няколко крачки от тях гръм разцепи едно стъбло: съвсем безразлично й е дали ще умрат тази вечер или утре.

И тъкмо това беше чудно в цялото преживяване: да стоиш в катастрофата до един човек, който е смел, а всичко вече е зад него и си е разчистил сметките с всичко! С такава сила, която се възхищава от неговата собствена сила, може да се твори!

Всичко беше трепетно и безумно онази нощ, буквално катастрофално, но това напрегнато изживяване вече не се повтори. Постепенно всичко сивееше и увяхваше като лист след задуха! Филип не нарисува нищо от онзи порой от идеи, изхаби само няколко картона за скици за медни гравюри и всичко остана незапочнато в папката на шкафа. Той нищо не вършеше, нищо не четеше, само лежеше и постепенно усещаше тихо угризение в себе си: от бездействието си, от мъчителната си досада!

Сега пак ще го извикат на вечеря, пак ще се тормози със стария Липах, после ще се отмъкне до кафенето, ще чете там вестници, ще чака Боба, а всичко това всъщност няма никаква истинска цел. Ще се мъкне из прашната улица до лозето, уморен, с натежали за сън клепачи, но с мъчително и безкрайно безсъние.

У кръчмаря Шимонек прозорците още светят, оранжевата светлина пада през двата квадрата в гъстия мрак; на светлозеленикавата стена при жълтото осветление на газената лампа, през решетките на ниското помещение се вижда сцена от бръснаря на Росини в златна рамка: Фигаро с дон Базилио. Стените са тревистозелени, на масата има червена, сочна разрязана диня, бутилка бира, сланина, мръсни чинии; чува се тракане на чинии в кухнята, а куцият Шимонек седи превит над тезгяха и брои парите; тази вечер при него е имало някакво тържество. В курника заудряха криле, отдалече се чу бухал в гората, вятър се изви в клоните, после настъпи дълга, неприятна тишина. От Костаневец долу веднага под мелницата отекна тъп изстрел, после пак всичко утихна. Дремят старите сламени покриви, плевни и патиците в курниците. Влажният мирис на царевичните хлябове от топлите кърпи се смесва с вонята на говедата и тора; царевиците шумолят на вятъра, от време на време капва и капка едър дъжд, бавно иде есента, а той тук си пилее времето с някаква странна паднала жена!

Защо тази вечер беше толкова нервна? Тя се отдръпна от, него на студено необяснимо разстояние още първия ден, след като се появи тук този проблематичен човек. Кой е този Кириалес? Откъде е пристигнал? Дъвче английската си лула, седи в облак от сладникав дим и така странно гледа, като че ли знае нещо повече от обикновените смъртни. Той е стар приятел на Боба, а къде ли се е запознала тази болна жена с този грузинец? Грък от Кавказ, доктор по медицина, авантюрист, какво изобщо представлява този човек с дълги, пожълтели от дим, тънки, студени пръсти? Защо е пристигнал, какво прави тук и закъде пътува? Изобщо накъде върви всичко това?