Мирослав Кърлежа
Завръщането на Филип Латинович (7)

От еднообразните, покрити със слама панонски колиби и кошери, от кобилите и кравите по ливадите и пасбищата, от разораните ниви и от свинете, от монотонното друскане Филип потъна в дълбока и странна меланхолия; обхвана го онова негово потиснато настроение, с което винаги пристъпваше към най-щастливите изпълнения на своите художнически замисли.

Роят се пчели, грухтят свине, телят се крави по оборите, болни телета лежат в лиги, шуми вятърът под свежите, млади габърови и дъбови корони, тежки пролетни облаци плуват над горите, а Филип пътува към костаневечкото лозе след единадесетгодишно скитане из европейските градове и мечтае за новата си композиция на пресен женски корем, мрачно осветен от болезнено и жалко детско изживяване.

Единствената творческа реалност е онова изконно оскверняване на нашите сетива; човек вижда само тогава, когато е забелязал нещо. Рисуването не е и не би трябвало да бъде друго, а прозорливо разтваряне на простори пред нас, защото, ако не е това, то няма смисъл. То ще бъде лепене и залепване на познати и вече рисувани картини: количествено умножаване на видяното. То ще бъде равносилно на досадното занимание на децата през зимата, когато лепят, картинки на хартия и ги търкат с мокри пръсти. Залепването и разводняването са насоки, течения, школи в живописта, но какво значение имат те за него, когато той не желае да принадлежи нито на една посока, течение или школа. Тъкмо затова въпросът за този гол корем трябва да бъде освободен от неговия личен, психологически баласт от звуци и миризми. Този корем трябва да се интонира крафтебинговски криминално: трябва да се почувствува как под този гол корем е останала, осквернена и убита, една детска душа.

Грухтят свине и мучат крави, роят се мушички над купищата топъл тор, бяла боя щедро се прелива по житата и засетите ниви от допира със светлите, бели априлски облачни купчинки, а кочияшът Йожа Подравец скучае на капрата. Лулата му е изгаснала, кобилите са умни и познават този път по-добре от кочияша си, а този чуден сват тук край него на седалката така упорито мълчи, като че ли спи. Но не спи, личи си, а с нещо си блъска господарската глава. Има много куфари, може би е някакъв циркаджия или факир! Или е евреин и в тези сандъци са стоките му! Там сигурно има панделки, гребени или копринени кърпи за жените!

За да прекъсне продължителното мълчание, когато пешком се спускаха бавно по краводерските долища, Йожа Подравец започна да разправя за себе си, за близките си в къщи и за работите около него, какво бил видял през живота. Разказа, че бил в Америка на два пъти, ала от тази Америка нямало никаква полза, дяволът я е създал и поставил там, където е! Старите и опитни моряци, които няколко пъти са кръстосвали онази голяма вода, му казали да внимава, защото щял да види диви елени как плуват покрай кораба. Той стоял два дни и две нощи на палубата и не искал да си легне, чакал да види дивите елени как ще изплуват от водата, но нямало никакъв див елен. Неговият кораб до половината на пътя бил следван от бели птици („това е вярно, защото ги видях със собствените си очи“), а после срещу кораба излетели черни птици, американски (черни като змейове), и по това моряците на кораба знаели, че са тъкмо на половината на пътя.

Йожа Подравец бил кавалерист. Бил служил в императорския конен полк в Унгария, в Толна, а през петнадесетата година бил пленен в Галиция при Добра Нощ, в манерката си имал още половин литър ром. Бил и в Техеран, и в Тифлис. В Тифлис имало само голи туркини, а в Ташкент продавал риба и воювал на камили с генерал Дутов против ония, червените московци. Така се върнал („да кажем, както казват — «слава богу»“) в Бишкупец, два пъти ранен, на два пъти „смъртно болен“; но сега бил здрав, нищо не му липсвало, а жена му имала „Сингер“ машина и „може сама на машината да бродира какви ли не бродерии“!

Слушайки тази монотонна и празна жизнена тема на своя кочияш, Филип почувствува някакво неописуемо безразлично разстояние между себе си и Йожа Подравец. Двеста милиона такива от дърво издялани кочияши живеят тук по тези ливади от Тихия океан до тези панонски блата с еднакви лица, еднакви ръце, еднакви съдби.

Той в мислите си рисуваше въображаемия корем, като свързваше пухкавите и меки гънки месо над бедрата и хълбоците с един щрих, а този тук „да кажем, както казват“ разправя, че „да пикаеш, без да пуснеш газове“, било равносилно да отидеш на изповед, а да не се причестиш.

Йожа Подравец има „Сингер“ машина и бродерии, а той, Филип, решава въпросите по един символичен начин: размества боядисаните плоскости като формули и решава всъщност проблемите на една абстрактна, съвършено въображаема аритметика. Голямо е разстоянието между него и този панонски кочияш, по-право, непонятно голямо! Голямо е разстоянието и между него и оня късносеционистичен паметник на „движението“ в Каптол. Това са два свята. А тази жълта, граничарска, държавна, барокова черква там на ливадата и тя е свят за себе си. Стои тук като някаква крепост сред това блато и вече няколкостотин години разправя на тези панонци някакви свои основни програми и резолюции, но без какъвто и да било значителен резултат; начинът на мислене у тези кочияши вече две хиляди години сигурно с нищо не се е изменил. Този човек до него на капрата стои по-близко до панонското изконно явление, отколкото до Матис! Той е буквално говедар и колко голяма е разликата между неговите мазолести длани и това, как Филип усеща тъканта или коприната с пръстите. Сядат тук така двама души на капрата, един чудак, неврастеник, художник сектант, релативист-фовист, колорист, и говорят с един и същ език, а това са всъщност два езика и два континента! И онази мраморна жена, там на „движението“, като мироглед, и тя е един континент за себе си. И цялото това „Велико време“, и то е плувало между нещата като айсберг за себе си; този айсберг откъсна цял един свят и го потопи. А славната Бакачева крепост в Каптол и епископският дворец, и покойният му баща, епископският камериер, и майка му, Казимира Валенти, лавкаджийката, която тук по неизвестни причини се е нарекла Регина — всичко това сега е поставено в пространството като цяла редица свършени и отделни факти и всичко е несъразмерно, разхвърляно и нехармонично. Доста голямо е разстоянието между едното и другото явление, а всичко се движи едно покрай друго: непреодолимо, глупаво, дяволски заплетено и жалко. Този човек до него на капрата е бил кавалерист и войник на това така наречено велико време. Целувал е голи техерански туркини, воювал е на камили из азиатските степи, видял е и лагерните огньове на прословутия Валми и след двадесет хиляди километра се е върнал обратно в своя Бишкупец. Този кочияш не е нито католик, нито поклонник на империята, ни руски военнопленник. Той не е нито патриот, нито гражданин, не вярва ни в бог, ни в черква, хърватски е забравил, а руски не е научил. Той не познава никакви светини в римски смисъл, ни черковни, ни правни, до гуша е обременен с най-различни смъртни грехове, сигурно е убивал, лъжесвидетелствувал, сгрешил е в блудство, но се страхува от едно-единствено явление в света като от демон: от полица. И въпреки това като отровени плъхове под неговия таван тропат две полици. Казва се Подравец, има четири кобили и един олденбургски жребец, жена му му прави сладки („и бродира на машина“), седи така на капрата, пуши лулата си, плюе от време на време и чака морски елени. Двеста милиона такива кочияши чакат морски елени и се носят с талигите си от Дон до Блатня и от Волга до Лиаоянг и всичко се движи, всичко е впрегнато, всичко гълта сено и изхвърля тор, а в книгите това се нарича национална икономика.

Двеста милиона кочияши — това са всъщност привържениците на сюрреалистичното движение в най-упадъчния смисъл. Живеят в пространство, което е изконно явление, без разум, без светлина, и самите те са все още изконно явление, и то смътно! Без живот във времето, без каквито и да било движещи вътрешни сили, по-право, и без цел! Животински живот. Живот между предмети и случки. Тези емпирици уверяват, че са създадени по облик и подобие божие, а с приказките за свръхестествения им произход почти ги объркаха. В една част от своето съществуване, в кочияшкото, в панаирджийското, в стопанското, те са объркани и се хващат за нещата и за предметите, но и това хващане е само така и донякъде. От една страна, мръсни, залепени за панонските кални мочурища, където гният вече няколко хиляди години неподвижно, тези йожаподравцовци говорят патетично за своя олденбургски жребец като за полубожество. Те гледат олденбургските тестиси на жребеца като индийските хора, както ги гледат хората от Конго и от тропическите краища: съвсем просто и съвсем естествено. Така естествено, както европейските еснафски момичета миришат цветята, което е също безсрамно от римска морална гледна точка! Разцъфнали рози в чаша на моминска маса са символ на вечна плът. Така както Йожа Подравец говори, за фустите, това е непокварена библейска естественост и за него спермата на жребеца е скъпоценен сок, който той събира с пръсти, трепери на всяка капка и после я продава за едно скачане, както жена му продава масло.

Какви са тези противоестествени разстояния между него, който още като гимназист започва да гледа жените по тулузлотрековски (макар че нямаше понятие за Тулуз-Лотрек), и тази непокварена естественост на този кочияш? Какво е това разместване и отдалечаване, какъв е този растеж? Къде се е понесла такава една откъсната частица, каквато е той, кога се е откъснала от средата, от положението си, от основата; коя тангента е това и накъде води тази посока? Разделяне ли е това, откъсване или лудост? Опасна психоза? Всъщност всичко е загубило своя изконен смисъл. Ескимосите или негрите, когато ядат още топлата и кървава сланина на носорога или тюлена, гризат естествено, като здрави животни. Негърските зъби късат кървавото месо естествено, негърското дъвчене на прясната сланина на тюлена е естествено, и многоженството на негрите е естествено, а градските хора дъвчат като болни котки, имат гнили челюсти, умират от рак, за стомасите си са написали дебели книги. Всичко градско е болно или краставо. И тези двеста милиона кочияши, и те вече са наядени от града. Градът безусловно означава нездраво отдалечаване от естественото и от основната естествена почва на непосредствения живот. А къде е всъщност основата на непосредствения живот и съществува ли нещо, което би могло да бъде непосредствено?

Сред тези уморени и сънни картини, които бръмчаха около главата му като отровни комари, Филип се изплаши от мисълта, която през последните две години непрекъснато го спохождаше ту по-ясно, ту по-мъгливо: от мисълта, че действителността се превръща в ад, от мисълта (естествено пъклена и нездрава мисъл) за това, че явленията в живота нямат никаква вътрешна логична и разумна връзка. Че явленията в живота се намират и се развиват едно до друго, едновременно, нещо като адския симултанизъм от призраците на Хиеронимус Бош или Брюгел; едно в друго, едно покрай друго, едно над друго в борба, в бълнуване, във вълнения, които продължават от самото начало. Огромни, опушени камбанарии със змейски глави, побелели водосточни тръби, мраморни задници, дебелата Каролина, английски коне, bonjour, Monsieur — гласът на сойката в клетката — и всичко се топи като шоколад в сребърна хартийка, всичко се мъкне бавно като талигата на Йожа Подравец, всичко е глупаво и мочурливо като Панония! Голи кореми, скрити драми, болезнени детинства, които се промъкват през цял един живот и продължават четиридесет години — всичко това се сгъстява като парата в облаците в безкрайно много вариации, а после един ден всичко се разнася като мъгла и изветрява като воня: всичко е едно непонятно, огромно преливане на нещо, което се е разляло в простора и се е увило като сита боа, яде само себе си и повръща, превръща се в смола и воня! Движение в различни посоки, объркан метеж и твари без основа и без всякакъв вътрешен смисъл, от само себе си се движи и погребва и отново пак се ражда и извира като вода, като блато, като храна. Убива се, изяжда се, смила се, изхвърля се, гълта, движи се и пътува по червата, по пътищата и деретата, по водите! На едно място започва да увяхва, на друго избуява като тръни на бунище и всичко това всъщност е адско, но е плътско и силно и не може да се изкорени от нас. Няма една посока, нито някаква стройност, всичко е преплетено като дебри, мочурливо, панонско, безизходно и мрачно. На една страна са картините на Филип, неговите книги, студии, есета за живописта, за проблемите на боите, за творческите подтици на светлината, а на друга — кошери и покрити със слама колиби и спални вагони на бързия влак. На една страна са неговите болезнени идеи за жените, а край него неговият кочияш чака морски елени. Някакви охранени червендалести високопоставени господа като астматични любовници в рокети^[1] и виолетова коприна, които раждат незаконни слугински деца с лавкаджийки, дребни случки в живота с разорително въздействие. Навсякъде само разровени мравуняци, черни покриви, гнили гробове! Клатушка се Филип и целият шупва в мислите си като въглеродна киселина в чаша вода при допир с кислород; шумен и пенлив процес, който освежава нервите: да мислиш в картини и да се опияняваш от многоликата променливост на картините.