Мирослав Кърлежа
Завръщането на Филип Латинович (26)

Два дена след тази пиянска нощ Бобочка не се яви на касата; казваха, че имала ангина. Валеше дъжд, идваше тъжната, жълта есен и на третата Вечер Филип се запъти да я посети. Тръгна по напречната пътека, но някой беше отмъкнал дъската при барата, дето поеха кравите; Филип се върна обратно и покрай тухларната се изкачи до къщичката на Бобочка откъм двора. Прозорецът на стаята й без завеса светеше. Филип се доближи до стъклото: на масата трепкаше свещ. Видя Балочански, който седеше до масата и четеше вестник, а на леглото нещо се движеше. Някакво черно кълбо и бяло петно на голо женско тяло: крака, бедра, червени завивки, всичко това беше полуосветено от горящата свещ, мъгливо, но нямаше никакво съмнение, че там, на онези червени завивки, се разиграваше нещо непонятно. Някой в черно и една гола жена в плътска прегръдка — гледка, сякаш свалена от галерията на някаква средновековна камбанария. Един от седемте най-смъртни грехове: жена в блудна прегръдка с Нечестивия.

Филип почука.

Стъклото издрънча и той се сепна като зашеметен, почувствува, че много по-умно би било безшумно да изчезне, но беше късно. Балочански вече стоеше при прозореца и много любезно, почти престорено отзивчиво, го помоли да влезе. Докато Филип обиколи къщата и пред входната врата разговаряше съвсем разсеяно и нервно с малкото китайско кученце на Бобочка, сцената в стаята особено не се измени; Бобочка остана в леглото, само се покри със завивките. Край нея на малко столче имаше леген за гаргара, а шията й беше завита с кърпа. До краката й в черна копринена пижама седеше навъсен и недостъпен кавказкият дерматолог и пушеше цигара, а Балочански продължаваше да чете вестника си съвсем спокойно и хладнокръвно.

Бобочка го поздрави доста студено: при такива приятели като него тя можеше да умре, без тези приятели да се заинтересуват изобщо за нея.

Филип не знаеше сънува ли, или цялата безумна сцена на светлината на тази лоена свещ беше негово лично болезнено видение, но някой, който има такива халюцинации, честно слово, е болен в истинския смисъл на думата; той се ръкува с Бобочка и усети как го облива вълна топла пот като от парна баня. Пръстите му бяха така изпотени, че залепнаха за полировката на стола, когато го отдръпна от масата и го постави до леглото на Бобочка. Филип усещаше болезнено стягане в ставите, в пръстите, в коленете и му се струваше, че ще загуби съзнание; ако не беше седнал, коленете положително щяха да му изневерят.

А този грък или русин, дявол го знае какъв е, седеше спокойно до краката на Бобочка, пушеше цигара и разправяше за впечатленията си от миналогодишното пътуване в Сицилия, сякаш продължаваше оттам, откъдето го беше прекъснало това неочаквано и съвсем излишно посещение при Бобочка.

Морето е всъщност огромна бара и какви елементи виждат хората там, за него не е ясно. Морето (за човешките представи) е доста голямо количество кислород и водород, по което хората се возят на някакви глупави салове и в тези кръчми плащат за минерални води и кълцано месо много по-скъпо, отколкото в обикновените кръчми на суша. Гражданите пътуват така по тези салове, пият със сламка ананасово боле, дрънчат със сребро и порцелан, някъде грамофон свири мелодията „Съни бой“, а на човешки език това се казва, че морето е нещо силно. По тези свои кораби хората окачват смешни разноцветни парцали и така накичени с пъстри тъкани, корабите изразяват „морското надмощие“; всичко това всъщност става върху известно количество някакви тежки газове, които са се разлели по калното кълбо. Миналата година Сергей Кириалес бил на палубата на кораба между Таормин и един малък древен сицилиански град, а до него стоял някакъв езуит. Огромен, бронзов, обгорял от слънцето великан (повече приличащ на касапин, отколкото на езуит), с дебели, подпухнали, груби ръце, така че в тежките езуитски длани молитвеникът се губел като малък бележник. Стои край него този затлъстял езуит, червената копринена панделка от черния молитвеник се развява като малко знаме на вятъра, разнася се миризма на пот под тежкото езуитско расо и този вонящ касапин с молитвеник в ръка разперва ръце и се възхищава на величествената мъдрост господна, която е създала елементи като например това „величествено море“. (Сякаш тази величествена мъдрост господна е шеф на рекламата в някакво жалко провинциално бюро за международен туризъм.) А после, когато пийнали чианти, и то както се полага, разбрало се, че този езуит знаел да разказва такива кочияшки пикантни вицове, като че ли беше чел Балзак.

Кириалес скитал из Сицилия цялата есен, без да преживее нещо. В цяла Сицилия видял само едно-единствено малко бяло яре с бяла гарибалдийска брадичка и червени очи като зайче. А в една леярна за камбани хвърлил едно малко момче в котел с врящ бронз.

Било късно следобед. Старата романска леярна, обрасла в столетен бръшлян и зеленина, с огромни романски прозорци и масивни решетки се издигала в подножието на кариерата. Леярната била приятно полуосветена и се разнасял особено мек мирис на влажна глина. Формата за камбаната от мокра глина, облепена с восък, била приготвена, а в котела край нея вряла сярно зеленикавата маса на нажежения бронз с огнено трептене на разлюлени оранжево червеникави вълни, които осветявали старата черква с чуден зеленикав фосфорен блясък. Там бил синът на леяря, малко, деветгодишно момче, много страхливо и мекушаво, с потни пръсти, нервно, съвсем крехко като момиченце, и наглеждал котела. На бащата се свършил восъкът и той излязъл, като казал, че ще се върне веднага. Тогава Кириалес пристъпил до момченцето и заговорил с него за последните изповядани тайни. Хванал го за ръка и го запитал дали на последната изповед е признал своята тайна? Ръката на малкия се потяла толкова приятно, той така мило мънкал, тайнственото фалшиво отношение с бога на тази топла детска плът било толкова нежно, че той имал чувството, че държи в пръстите си топла кадифена пеперуда, усещал как на дланите му пълзи малка глупава гъсеница и не иска да изпусне тези опрашени меки криле; цялото това мъчение продължило доста дълго, а после настъпил странно мрачен миг на плътско отвращение; той грабнал малкия и го хвърлил в котела. Вонящ облак дим над нажежения бронз се издигнал като кълбо до тъмния свод на леярната, а под кипарисите църкали щурци, бил спокоен сицилиански есенен следобед… Само щурци… Нищо друго…

Слуша Филип потайния грузинец как лъже, гледа тази уморена жена с превързана шия, тук, в тази приземна стая, затоплена като ад, а онзи малоумник на масата шумоли с вестника. Какво ли е всичко това? А какво ли пък, ако този тип не лъже, което също е възможно? И тия неща на това легло и около него, това лудница ли е? Този тип твърди, че всички неща трябва да се гледат от тридесет и пет столетия назад, поне тридесет и пет столетия, защото, който не е в състояние да вижда от такива далечини, той по рождение е сляп. Какво са петнадесет столетия? Един съвсем краткотраен миг, по-краткотраен от размаха на крилете на мухата. И цялото това увиване в постелите, това жалко трепкане на нашите сетива, всичко, което става между жените и мъжете (и което изобщо може да се случи между половете), всичко това изчезва пред меланхолията на чийто и да било надгробен поглед.

— Като стоим край чужди гробове, на нас ни е съвсем безразлично какво са имали тези мъже и жени — там долу — помежду си. А за да може човек да стои петнадесет века отделен от всичко днес човешки актуално, за да може така да вижда нещата, сърцето му трябва да е ледено като кучешка муцуна. И ако някой можеше да надникне в тази стая от едно разстояние от петнадесет века, щеше да му бъде доста безразлично дали някой е хвърлил някого в кипящ бронз и дали тази жена тук е спала с този или с онзи.

— Вие мен ли имате пред вид? — стана Филип възбуден.

— И вас, и себе си, и всеки друг, драги! Не зная дали ми вярвате, но аз приемам нещата от едно разстояние от четиридесет и пет столетия. Честно слово! А сега ще ви приготвя кавказки пунш, какъвто никога не сте пили в живота си.

Филип искаше да се сбогува, но не го пускаха, особено Боба:

— Що за постъпка е това от него; първо не се обажда цели два дена, а сега иска конвенционално да се измъкне след няколко минути.

Балочански, щом чу, че ще се вари кавказки пунш, сгъна вестника си и настроението му видимо се подобри, започна да се върти около Кириалес весело като помощник-готвач: режеше лимон, отваряше стария изгнил шкаф, ровеше из стари смачкани пакети и кесии, донасяше разни бутилки от кухнята и ароматни корени, изобщо движеше се живо, тананикайки си като дете.

Филип остана до Боба, но и двамата не продумаха дума. После стана, отиде до масата, взе вестника на Балочански; вестникът беше стар, от преди няколко години, пожълтял, омазан, издраскан с молив, всички букви бяха изтрити и избелели.

„Какво ли е чел Балочански от тази омазнена, стара, мръсна хартия? И то толкова дълго и с такъв интерес?“

Съвсем в дъното на колоната между вътрешните вести с червен молив бяха подчертани следните четири реда: снощи по заповед на държавната адвокатура бе арестуван в жилището му известният адвокат, благородникът доктор Владимир Балочански и поставен под служебен арест въз основа на тъжбата на някои тукашни банкови институти, които доктор Б. е представлявал като адвокат. На следствието е даден ход.

Питието „лермонтовчик“, което дерматологът приготви, беше наистина чудно. Първата купа изпиха за няколко минути, а докато приготовляваше втората, Кириалес започна да говори за смъртта. Синкавите пламъци на горящия алкохол облизваха мургавото му лице, в стаята беше съвсем мрачно и всички вещи трептяха на синкавия блясък на огъня в стъкления съд на масата. Балочански гледаше втренчено в това извиващо се като змия движение на пламъка, съвсем тъпо и неподвижно, а гласът на гърка беше уморен: той кръжеше около Бобочка на леглото и из тъмните ъгли като уморена чудна птица, която иска да кацне и отпуснато лети около червеното кимоно на Бобочка, около прашните кутии на шкафа и обвива всичко с черните си дипли и всичко става по-тъмно и по-мрачно, чува се само прашенето на свещта и от време на време блясва лулата под брадата на гърка.

За смъртта говореше Кириалес и за това, какво мислят мъртвите в гробовете за завръщането на този свят.

— Между онези изгнили дъски, яки и хартиени възглавници трябва да е особено топла и силна мисълта за това: какво ли ще стане, ако се върнат и започнат отново? Тази мисъл се явява в покойните изгнили глави като мехур на упойно видение, тя се търкаля над гробовете като прозрачно стъклено кълбо, а в това кълбо със зеленикав блясък дими онова тайнствено, топло, силно нещо, онова, което се пие сладко като топъл пунш, което се усеща като топла постеля и е приятно като изкъпано тяло, единственото мерило за целия живот, животворната капка еликсир, която така топло се движи по нашите жили. А под земята всичко е толкова странно. Около гробовете има много стъклен дим, който е замръзнал в странни пластове около мъртвите вещи, мислите се движат там като пламенните езици на горящия в стъклото пунш: как да се осъществи повторното докосване на раните, повторното движение и дишане в състояния, в които сме били, но са ни извадили от тях като восъчни кукли, като именденски торти, накичени с хартиени дантели, в лакирани ковчези, всичко около нас остана открито като открита рана, а повторното докосване на тези рани, по които има съсирена кръв, би било толкова приятно! Само че пръстите ни са странно изстинали, като от камфор, пръстите са ни толкова студени и всичко е толкова студено като лед, и прозрачно като калцит, и празно като място, където ви е болял зъб, а сега всичко е излизано с езика и изтръпнало като упоено, тук има кървава кухина, имаше и гнойна рана, но сега вече я няма и всичко е само един изгнил зъб, после и него вече го няма, а само студен, мраморен, чужд език. А тук на това място имаше зъб, подутина и пулс във вените, тук едно незаконно дете е изплакало детството си от срам, а сега така плачат много други деца и всичко продължава без прекъсване в непонятни амплитуди! От едно наивно момиченце е станала блудница, някой е убил жена си и е запалил собствения си покрив над главата, някой пък не знае какво иска, лута се по света и така продължава това субективно треперене, а утрините са мъгливи, идват локомотиви, трябва да се умре, и когато всичко утихне като стъпкана, изгнила дрипа на релсите, тогава сънуването започва отново в гробовете, умрелите сигурно си мечтаят за осветени прозорци и топли стаи и за това, колко е приятно да имаш чадър и галоши, когато вали дъжд, и да не си длъжник!

— Били ли сте изправен някога пред самоубийство?

Пияният грък постави този въпрос на Филип така ненадейно, че той не знаеше какво да му отговори. Но гъркът не чакаше някой да му отговаря. Той беше целият потънал в собственото си внушение и бъркайки със стъклена лъжица врящото питие пред себе си, навлизаше все по-дълбоко в безумните си мрачни измислици.

— В мозъка на самоубиеца, в онзи миг, когато отива в безвъзвратността, играят множество картини, спомени и нагони, които го заобикалят в момента, когато е решил да се хвърли под локомотива (само като пример вземам един такъв случай на доста неинтелигентно самоубийство под колелата на локомотива), есенна мъгла е, мокро, по моста трака опушеният локомотив, свири тъжно, а долу под моста тече кална вода, още е тъмно, съмва се.

— Отново топло валмо от жизнени сили, което носи всички ни по света, което пъпли в нас, което е неумолимо и прави и ние да пъплим в това опасно движение на всеобхватността, това кълбо от вътрешности и месо, топлина, спомени, нагони, красота, страх — всичко това се свива в такъв мозък като мида и се разтваря като рана; в това разтваряне, в тези последни издихания, в това затваряне на зениците, в онова последно събитие, преди окончателно да се спусне завесата над всичко, преди оня последен прелом пред безвъзвратността, в онези две-три секунди на това, което трябва да се случи, се разтварят простори, които сигурно са също така големи и също така напрегнати, какъвто е бил целият живот на лицето, което се е откъснало от действителността и е тръгнало към безвъзвратността. Това откъсване трябва да е болезнено! Мъчително! Това е откъсване във възбудено бълнуване, в треска и страх пред — все пак — нещо непознато, в болезнена мъка по всичко, което е било топло, познато и скъпо; за домове, за гозби, за детинства, с една дума, по всички приятни неща за нервите и мозъка, за стомаха и кожата, за тялото и кръвта. А под това е смъртта: студена наркоза, студена като компрес от камфор, пласт тайнствена мъгла около релсите, около локомотива, около телефонните жици, които звънтят на вятъра. Кората се разколеба, калната вода разтваря пастта си, а после студена, вечна, спокойна, досадна тъмнина. Значи — първо скок пред локомотива и връщане няма, затваряне на зениците, страшно силен мъчителен бунт на тялото против изчезването, но упоритостта на това последно движение вече ни е понесло, изчезва усещането на топлината, всичко ти се струва студено, замайване, умора и само още една-единствена мисъл — за какво бихте мислили вие в този момент?

— Аз бих мислил за жена си Биби, която скочи от втория етаж и остана мъртва! А когато бях на погребението и, вървях след нейния ковчег, миришех парфюма на Бобочка в кърпичката си и си мислех за вагината на Бобочка!

Гласът на Балочански смути Филип. Той се ровеше из спомените си, за да открие за какво би мислил той в такъв момент. Но не отговори нищо, а запита гърка той за какво би мислил?

— Аз? За нищо! Положително за нищо! Ако изобщо бих мислил, сигурно щеше да ми се вижда глупаво, че това не се е случило много, много преди!

— Да, добре! Всичко това е много хубаво и интересно — отново се обади Балочански шумно и агресивно. — Но кой ще удовлетвори мене?

— Какво удовлетворение? — запита го гъркът, след като си наля чаша горящ пунш и я изпи до дъно.

— Какво удовлетворение ли? Разбира се: удовлетворение!

Бобочка, която през целия този разговор лежеше няма и неподвижна под завивките си като котка, неочаквано седна в леглото и изглеждаше, че този прогнил креват ще се срути. Погледът й остана прикован върху Балочански.

Балочански стана и тръгна към гърка.

— Моето удовлетворение!

— Какво удовлетворение? — запита гъркът Балочански с необикновено категоричен тон, почти суров.

Балочански се приближи до гърка с такъв маниер, като че ли иска на него и особено на Бобочка и на Филип да обясни нещо много важно! Застанал така с вдигната във въздуха ръка, той за миг остана вцепенен, а после махна с ръка, като че ли всичко това му е досадно! После посегна към шкафа, свали от него стария си, подвързан в слонова кост молитвеник и се върна обратно на мястото си, на дивана до свещта. Разтвори тази молитвена книга на една от страниците, обозначени със свещена картинка, и след като въздъхна дълбоко, набожно се прекръсти: „Nescimus horam neque diem“^[1] — измънка полу тихо, съвсем меланхолично и продължи да чете молитви, сякаш е съвсем сам в стаята.