Мирослав Кърлежа
Завръщането на Филип Латинович (1)

Съмваше се, когато Филип пристигна на каптолската гара. Двадесет и три години не беше идвал в това кътче, а все още си спомняше всичко: и изгнилите мръсни покриви, и купола на манастирската камбанария, и сивата, измита от вятъра едноетажна къща в дъното на тъмната алея, главата на медузата от варовик над тежката, обкована с метал дъбова порта и студената дръжка. Двадесет и три години бяха изминали от онова утро, когато се бе домъкнал до тази порта като блудния син, той, гимназистът от седми клас^[1], който открадна от майка си стотачка, три дни и три нощи пи и гуля с жени и келнерки, после се върна, но намери вратата заключена и остана на улицата; оттогава живее на улицата вече с години, а, общо взето, нищо не се е променило. Застана пред чуждата заключена порта и както в онази сутрин усещаше студеното желязо на тежката масивна дръжка в раковината на дланта си; знаеше, че тази порта трудно ще се отвори под ръката му, знаеше как листите потрепват в короните на кестените, чу една ластовица как пръхна над главата му, а тогава (онази сутрин) му се струваше, че сънува: целият беше мръсен, уморен, сънен, с чувство, че нещо пълзи около яката му: навярно дървеница. Никога — докато е жив — няма да забрави онова мрачно развиделяване, онази пиянска, последна, трета нощ и онова сиво утро.

На ъгъла, където като малко момче играеше с бялото си агънце, имаше строеж, ограден с висока колко човешки бой стена, на която бяха нарисувани реклами за дамски корсети и коксови печки за отопление. Корсетите бяха стройни, пристегнати в кръста, а под една желязна печка се подаваше пламък.

Да, тук край тази стена, тук беше застанал онази сутрин и нямаше сили да продължи. Усещаше сърцето си в гърлото, в краката, в ставите, в пръстите, между ребрата, в месото и с чувство, че целият е само едно тъмно, окървавено сърце, се бе опрял на тази стена да не падне. Дълго стоя под стройните дамски корсети, пръстите му станаха само прах и мазилка, защото стената беше стара, влажна, с петна от селитра. Край него мина хлебарски чирак с кошница топли закуски: разнесе се мирис на кифли и дълго се чуваше как хлебарят влачи обущата си по асфалта.

Филип застана до този стар и изкъртен зид и го докосна с ръка, сякаш докосва скъп, забравен гроб. Дъждът и вятърът бяха изтрили корсетите: под мазилката се подаваха тухли и само на едно място беше останало синкавото езиче на въглищния пламък под нарисуваната: желязна отоплителна печка; виждайки този отдавна погребан символ, Филип усети как у него се събуждат далечни, мъртви картини и му се стори, че стои съвсем сам пред неимоверно огромни простори.

Зад ъгъла се чуха стъпки. Мина хлебарски чирак с кошница топли закуски: разнесе се мирис на кифли и после зад ъгъла дълго се чуваше как хлебарят влачи обущата си по асфалта. Нямаше жива душа. Улицата беше празна, със старата сива кула в дъното на алеята, а мекото утро тихо трептеше по затворените прозорци — завеси, саксии цветя, заключени порти, вериги, лъвски глави, каменни прагове и метални табелки на обитателите; тук-там и по някой старинен звънец. До едноетажната къща имаше лампа. Същата онази лампа, която светеше над леглото му през най-тежките момчешки кризи; нощи наред той наблюдаваше огромното оранжево отражение на тавана сред образи на змейове, глицинии и морав люляк, а пламъчето на лампата гореше и непрекъснато трепкаше като болна рибка между четирите стъклени стени на мръсния съд.

Всичко беше сиво, а къщата изглеждаше особено мрачна, по-право тъмнокафява. Главата на медузата над портата бе цялата сгърчена, сякаш умира, устните й подути, змиите пепелянки — дебели, неспокойни, а портата — огромна, обшита с метал като порта на крепост. Северната страна на едноетажната къща беше измита от вятъра, но за Филип Латинович беше съвършено чужда мисълта, че под покрива на тази сива, зеленикава едноетажна къща (някога, отдавна) е минало именно неговото, кърваво, неописуемо напрегнато детство. Тук се бяха преместили в аристократичната фаза от кариерата на майка му: когато майка му беше продала лавката на Фратарска улица и отец Ловро открито идваше у тях на кафе и партия домино.

Все още си спомняше всичко: дръжката в ръката и тежкото масивно скърцане на портата, и дългия непроветрен коридор, измазан със сива блажна боя, и дървените стълби, и големия, с бяла рамка прозорец между етажите, с изглед към градината. Застанал така пред чуждата и заключена къща, Филип си каза — защо да не влезе. Доближи тихо портата, натисна тежката студена дръжка, бравата щракна и портата се отвори: къщата не беше заключена. Затвори след себе си тихо портата и полека, като крадец, така че не се чу нищо, на пръсти, без да диша дори, се промъкна до прозореца между етажите. Прозорецът беше отворен, а градината вече бе изпълнена с бяла утринна светлина. В стария огромен, разлистил се орех чуруликаха много птички. Старата градина с четирите симетрични бели пътеки, с цъфналите жълти рози, стъклени топки и ниски дървета, с водоскока и златните рибки беше тиха и сякаш с ръка недокосната — съвършено подредена, свежа, подрязана, като че ли нищо не се е случило и като че ли в живота изобщо нищо не се случва. До оградата, обрасла с бръшлян, зад гъстата зеленина се виждаше покривът на кокошарника. Пред него беше лостът за изтупване, същият онзи лост, на който Филип палеше бенгалски огън в навечерието на Каролинината сватба. Каролина живееше с баща си в мазето, баща й знаеше да пълни и препарира убити птици и да запълва очите им с шарени стъкълца, а Каролина беше дебела, дванадесет години по-голяма от Филип, и миеше бутилки в бирената фабрика.

По тази дебела Каролина Филип страдаше цели три години, напразно и тежко. Още като рано узряло, неспокойно, неуравновесено дете с дълбоки и мрачни комплекси, че е морално унижено, изпълнено с нечиста кръв и тъмни нагони, измъчвано от любовни увлечения по разни глупавички, малки, наивни момиченца (негови връстнички), един ден Филип усети в скута си дебелите, месести бедра на добродушната Каролина.

Това се случи долу, в кухнята на Каролина, край врящите тенджери и нажежената плоча на готварската печка; той седеше на кухненския стол и гледаше Каролина как пере, а Каролина изля пълна тенджера вряща вода в коритото и докато чакаше водата малко да изстине, седна в скута на Филип. По това време Филип четеше „Нана“ от Зола, рисуваше акварели, пиеше първите чаши бира с гадене и повръщаше от петата цигара; това малко момче, което играеше шах и риташе топка и беше все още склонно към най-наивни детинщини, но и разкъсвано от най-мъчителни пороци, неочаквано усети в скута си дебелия, влажен, потен, нажежен задник на Каролина. Тази случайна, необмислена, невинна постъпка на Каролина остана за него най-тръпнещото, най-сладострастно изживяване през цялото му детство. Колко ли пъти само гледаше бледите контури на костаневашките лозя, където Каролина замина със своя пъдар, и когато гонеше кучетата, и когато ловеше миди, и когато гледаше как се скопяват петли, той прекара безчет нощи в бълнуване, мечтаейки си за онова неповторимо свръхестествено удоволствие, когато Каролина беше в скута му. Като палеше последния си бенгалски огън на лоста за изтупване в навечерието на Каролинината сватба, той беше пред прага на самоубийство от мъка; после цялото лято скачаше от най-високото рамо на бароковия „Свети Флориан“ във водата под моста, само и само водата да се окървави над него. Между учениците по това време се разправяше легендата, че веднъж някакъв мелничар скочил от „Свети Флориан“ и повече не го измъкнали, само водата над него се окървавила.

Бенгалски огън в навечерието на Каролинината сватба! Окървавена вода под моста! Колко ли вода вече се окървави над него, а той все още плува и все още се движи! И онази сутрин, когато се връщаше по тези стълби като разкаял се грешник, като крадец, който, бе откраднал стотачка (а се връщаше от блудни и мръсни, пияни жени), и онази сутрин, когато рождената му майка го изхвърли на улицата с морална погнуса, и тогава над него се окървави мръсната и съдбовна мътна вода. Как трепереше тогава тук на този прозорец, по-скоро мъртъв, отколкото жив, и колко непоносимо дълго се проточи онова чакане точно тук, на това място; а и нощта преди това, когато още разполагаше с четиридесет крони и имаше възможност да замине някъде далеч, и тази нощ бе страшна! И последната нощ, когато му се изплъзваха форинт след форинт и катастрофата наближаваше с математическа сигурност, бе страшна и убийствена. Но сега пред него стоеше най-трудното: трябваше да се изкачи още четиринадесет стъпала и да позвъни на вратата вляво на първия етаж. В онова далечно съмване той стоя край този прозорец неподвижен може би повече от един час и сигурно и тогава нямаше да направи крачка, ако не беше чул, че някъде в партера се отваря врата и някой иде. Стори му се, че този някой иде към него на първия етаж, а то някоя слугиня беше станала и с пълна тава царевично брашно отиваше да храни пилетата. Така се беше намерил пред вратата на майка си: кафява, боядисана с блажна боя врата, с месингова дръжка и шпионка, обшита с месинг, която изглеждаше като миниатюра на корабен прозорец. Капачето зад това метално колелце беше спуснато.

Табелка в дървена рамка.

Името и презимето на майка му. Вдовицата. Име и презиме, което той така добре познава.

Тук живее онази госпожа, която ходи в траур, вдовицата, неговата майка, лавкаджийката от Фратарска улица; синът й, гимназистът от седми клас, се е върнал от бордея, а всичко едва сега започва.

Как беше позвънил и кога?

Дълго никой не се обади; всичко беше тихо като умряло.

Пак позвъня. (Батериите на електрическия им звънец редовно бяха изтощени и затова звънецът се чуваше доста слабо.) За него това бе добре дошло. Тя спи. Много спи. По-добре, че е така, та всичко да стане колкото се може по-късно.

После, след продължително звънене, вратата на стаята се отвори и се чуха пантофи по дъсчения под. Това беше тя. Капачето на месинговото колелце се повдигна и той долови студения й неумолим поглед. Обади се строгият й суров глас. Попита го какво иска. И то в множествено число:

— Какво искате?

— Аз съм, отвори ми!

Зад заключената врата отново се обади същият строг и суров глас, каза, че не го познава, да се върне там, откъдето е дошъл. Там му било мястото. И пак в множествено число: „Там ви е мястото.“

Струваше му се, че ще припадне, а през целия този мъглив разговор през отвора на дървената врата, през тайнственото обковано с метал кръгче той чувствуваше, че се касае за някакви големи, непреодолими препятствия. За раздяла. И когато капачето се спусна, когато отново се чу дращенето на домашните пантофи по дъсчения под и как вътре в жилището вратата на стаята се затвори, за Филип беше ясно, че една врата остава окончателно и безвъзвратно заключена за него.

Обърна се, слезе по стълбите и остана така на улицата двадесет и три години съвършено сам.

Сега се е върнал в това затънтено провинциално кътче, пролетно утро е и той се озова на първия етаж на тази чужда, влажна къща, но няма да е удобно някой да забележи как в пепеливото развиделяване непознат пътник се мотае из чуждите празни къщи. И пак на пръсти, крачка по крачка, внимателно, с притаен дъх, както се бе вмъкнал, Филип тихо излезе отново на улицата, където под гъстите корони на кестените все още беше съвсем тихо, зеленикаво и мрачно.