Мирослав Кърлежа
Завръщането на Филип Латинович (24)

Понятието за човека според Кириалес беше понятие за един от най-низшите животински видове.

„Човекът е животно, уединен, той е съвсем жалко животно, а в природата, може да се каже, почти неуместно. Живеейки вече доста дълго в стадо, човекът е станал за човека човек, по-суров от всеки друг звяр. Безсрамно, фалшиво, глупаво, злобно и маймунско животно! Между животинските видове най-смешна несъмнено е маймуната, а колко маймуната е по-близо до непосредствения и логичен живот от човека? След маймуната (която във всяко отношение изостава зад другите животни) човекът е най-маймунското животно. Този звяр е по-хищен от хиената, защото хиената, когато се натъпче с мърша, може да заспи край вмирисаното месо, докато човекът, макар и така да се е наял, че от преяждане коремът му се е подул, продължава да лапа и наблюдавайки около себе си другите гладни, подобни на себе си животни, доволен, се облизва. За мен всичко е съвсем тъмно! Имаше някакви светлинки, но изгаснаха! Аз не вярвам в социалния инстинкт на Кропоткин у нас, нито в доброто у човека! Прекалено бавно се проявява това добро у човека и от човека! Не вярвам в човека като в животно, което би могло да се превъзпита в някакъв по-благороден животински вид! Или пък това темпо е толкова бавно, че аз съм загубил търпение! С една дума — значи, аз съм станал мизантроп, и то малко нервен мизантроп!“

Какви светлини е имало у него, за които често споменаваше, че били изгаснали („имало светлини, и то силни“), но отдавна? Какво е тласнало този чужденец, този непознат пътник и минувач, този беглец и изселник в такава мрачна система на логична омраза, винаги готов да се присмее на най-положителните стремежи, на всичко, което издига човека над животното? Дали тази негова омраза към всичко човешко е неговият истински нрав, или е само своего рода болка от стари рани? И къде ли е могъл така много да се нарани този вече възрастен човек, че омразата му да се чувствува така непосредствено като скърцане на зъби?

Бобочка разказваше на Филип уж за някаква трагедия на Кириалес, разиграла се отдавна, още когато бил момче — преди двадесет години в Санкт Петербург казаците застреляли момичето му! Той го чакал при един стълб за афиши, а то пристигнало на срещата и се строполило цялото в кръв! Занесли го в болницата и още същата нощ издъхнало от вътрешен кръвоизлив. От целия този блян му останало само едно нейно кимоно с лястовички и глицинии, той прекарал няколко нощи в безсъние над това кимоно, удряйки непрекъснато с показалеца по полираната маса като обезумял.

Това беше анекдот, измислен за фантазията на Бобочка! Окървавено момиче и кимоно с лястовици! Само и само да може да се обясни една такава унищожителна мизантропия у човек, който е изживял вече целия си живот. Несъмнено Кириалес е влязъл в движението още като студент и в двадесет и третата си година бил изгонен от Семипалатинск, а оттам в трансбайкалските тайги и никога вече не се върнал в Русия. Мъкнал се през Тибет до Западна Европа и някъде в Белгия или Елзас бил отново осъден на няколко години строг затвор.

Преди няколко вечери изпиха почти един литър ракия (Балочански, Филип и той). И този грък разказваше много живо и внушително за онази далечна белгийска нощ, когато чакал да дойдат да го арестуват; през тази нощ в живота си той окончателно скъсал с понятието „човек“.

Неспокоен от безсънието, той се премятал в леглото си и дълго се измъчвал, не могъл да заспи! Запалил свещ, пийнал глътка вода и слушал как часовникът бие на масата. Времето си минавало, минутите летели, съдбоносният миг наближавал, след него ще се затвори тежката, желязна врата на затвора, а ония, чиновниците, неговите другари, ще минат след това към дневния ред, като че ли нищо не се е случило. Тези еснафски чиновници на революцията ще продължават да се срещат по кръчмите на предградията, в жълтите задимени помещения, където залетите с вино покривки изглеждат като зацапани с кръв. Кървава и неприятна е картината на задимената кръчма, с мрачно жълто осветление и все едни и същи физиономии: издадената овална долна челюст на един, острите зъби на друг подъл гризач, мътното, замъглено око под очилата на трети глупак, румените виолетово кървави устни на четвърти, страшната кухина на беззъбата муцуна на пети злобен гръбльо — всичко ще остане зад него. Обаждат се безжизнени гласове край червените покривки под газената лампа, а един от тях се казва Блум, има засукан мустак и келнерски маниери (все някой от тези хора ще се казва Блум), и те ще го забравят и ще минат към своя дневен ред, а той ще остане да лежи в мазето на затвора и ще слуша как плъховете дращят стените. И тъкмо това отделяне на идеята от действителността, тъкмо то беше за него съдбоносно; съществуват някакви идеи да се обича ближният, трябва да обичаш ближния като самия себе си; в името на тази основна идея през последните две хиляди години бяха гласувани много резолюции, но човешките физиономии не се измениха нито на йота; същите овални долни челюсти, същите остри като игли зъби, похотливи, кървави устни на гръбльовци, треперещи пръсти на охтичави глупаци — всички те повтарят и дъвчат в челюстите си някакви досадни резолюции и минават към своя дневен ред, а под този техен дневен ред като в гробове лежат погребани съдби на живи хора. Той е прекарал много години така под надгробната плоча на една такава досадна резолюция и не позволява да бъде залъгван с никакви средновековни (схоластични) машинации! В него вече отдавна зрее идеята да напише езуитска комедия от седемнадесети век, в която да развие всички тези идеи на своя личен мироглед, но е достатъчно интелектуално честен, за да вижда, че тази мисъл със своя огромен обхват надхвърля неговите способности. А толкова ясно вижда тези езуити около себе си: и онези, вчерашните, и тези, днешните! Езуити в социализма — каква дяволска измислица! Някой продава панталони и огледала, но това един ден му дотяга и става чиновник на революцията. Седи из задимените кръчми, гласува дневни редове, работи в една нова търговска работа с политически дивиденти и застъпва становището, че човек трябва да обича ближния си като себе си!

— Хората са хора и всичко човешко за съжаление е само човешко! Ако и това последно раздвижване не води към нищо, тогава не остава нищо друго. Според вас, значи, има всеобща и неизбежна нищета — противопостави се Филип на този мизантроп, макар че той лично бе съвсем пасивен към всяко социално движение.

— Не, аз не съм за нищетата! Обратно! Аз само отделям вярващите от невярващия! Степента на вярващия е най-близката степен на човешката мисъл; тази степен е много по-близо до животинското, отколкото се предполага. А всички тези шумни фрази за човека се чуват все още в комплексите на вярата, на вярващите! Чиновниците в синдикатите със своите дневни редове и езуитите по амвоните на провинциалните църкви са едно и също! Работата е там, че съществува неизменна, една и съща човешка утроба с вътрешности и над тази двунога, ненаситна утроба хората като папагали дъвчат някакви резолюции! Човек се ражда лично само един-единствен път! Макар че реалността извън нас е обективна и толкова продължителна, че ни се струва вечност, все пак, скъпи мой, всичко се изживява само веднъж! И който не разбира това, по-добре да не се е раждал! Човек не се дразни от ония хора, които с някаква самоубийствена потайна постъпка се самоунищожават заради някакви истини, а от ония малки папагали по олтарите, по амвоните, по уводните статии, които предъвкват нещо за резолюциите, те са именно отвратителни! Това глупаво птиче подражание на чужди гласове, това ми е отвратително! Тридесет хиляди революции стават дневно в природата! Когато маймуната е запалила огън на земята, положително е било голяма революция; родили са се причината и следствието. Засяването на първото зърно, опитомяването на коня, вдигането на камъка с лост — и това са били големи революции в комплекса на невежеството и страданието. Да станеш от орангутан художник импресионист, от рибешките хриле — амфибия, от роб — християнин — всичко това са революции, само че продължават доста дълго и в края на краищата какво има тук да се вярва? Земята, ясно, е кръгла и се върти около слънцето, но да лежиш за това три години в един затвор, е много глупаво! Аз прахосах цялата си младост за такива коперниковски глупости, за някакви очевидни и безинтересни истини!

Слуша Филип този словоохотлив човек как говори за тежки и сериозни неща с такава лекота, като че ли това са фигури на домино, които свещеникът реди върху мраморната плоча на другата маса зад гърба му. Този Сергей Кирилович Кириалес говори всъщност стари и познати неща, но въпреки това неговите думи са толкова внушителни и колкото и да не се покриват с действителната истина, по същество са правилни. Боба го слуша с най-голям интерес. Личи си, че се наслаждава на всяка негова дума; той е неин стар познат, по всяка вероятност й е бил и любовник! И това подчертано отрицателно отношение, което този чужденец изразява към картините на Филип, крие в себе си някаква скрита ревност! Това, което говореше за живописта, общо взето, е вярно, що се касае до Филип — то е така! Но онова за социалния проблем е доста объркано. Тази вечер действително изпиха вече един литър ракия, а сега пристигна още една половинка, всеки поотделно бе изпушил по тридесет цигари и нова димеше между пръстите, но това, което разправяше преди малко за него, че бил психически недорасъл поради закъснелия пубертет, беше предизвикателно. Всички размишления на Филип за нещата не били друго, а закъсняло момчешко вълнение с последни прояви на пола! Телесното му устройство показало първите признаци на старост и затова конфликтът бил още по-смешен! Защо пък всичко, което разправя този грък, трябва да бъде толкова свръхинтелигентно, че да не може човек да му отговори? Защото е дерматолог и доктор по философия ли? Защото е бил три години в някакъв затвор? Впрочем кой знае дали изобщо е бил в този затвор и кой е този непознат човек, откъде е дошъл? Балочански одобрява всяка негова отделна дума и пред този паралитик Филип се показва слаб и глупав човек, с когото този непознат си играе, като с играчка! Този грък говори за изкуство, а всъщност понятие си няма от изкуство! Служи си с най-общи фрази и лъжи, също като ония на неговите езуити! И той е някаква тайнствена езуитска сянка, откъде ли само се е домъкнал тук, в тази кръчма?