Мирослав Кърлежа
Завръщането на Филип Латинович (21)

Слънчевият горещ август клони към последните си дни. Уморен и неотпочинал, Филип седи в градината под ореха в здрача и не може да се отърве от неприятната празнота, която напоследък беше започнала да расте у него и все повече го измъчваше. Лятото е към своя край, иде есента, зрели круши падат от дървото; ето, падна още една, отскочи от покрива на плевнята и се търкулна във френското грозде, като пречупи две-три клонки, под удара на тежкия плод се чу сухо пращене на мъртвите листа. Зад плета грухтят свине, малката свинарка Аница плаче полугласно, непрекъснато, тихо, вече целия следобед: ухапала я оса по крака, целият й крак е подут, плаче, а няма кой да й помогне. На моменти вълните на вятъра донасят глъчка от човешки гласове и тракане на машина: костаневчани вършеят. През клоните на овошките, във воалите на задухата, се виждат разлюлени лозя — глухонеми, огромни пространства в пепеливите дипли на мрака. Пилетата в задния двор се суетят, шумно и неспокойно кудкудякат и крякат, чува се нервно пърхане на криле, а после пак тишина. Миризмата на дим от обраслите в мъх покриви се стели между овошките под огромната тежест на топлите, големи августовски облаци, а в пронизващо силната, остра воня на влажния дим се долавя тежката неподвижност на селото и на мрачните селски покриви. Лежи Филип на облегалото, отметнал глава дълбоко назад, и държи в ръка малка бронзова Европа върху запъхтян бик: детска играчка или надгробен накит от мъртвите панонски времена, които отдавна, отдавна вече са изгнили. Глухонемият кравар Мишко беше намерил тази фигура в полето и я бе дал на Филип: извънредно ценна филигранна работа, направена по изящния декадентски вкус на миниатюрната пластика и все пак в композиционния си щрих съвсем опростотворена, по-право монументална.

„Тук, върху същата тази земя, е живяла някога цезарска Панония с мраморни градове, с леярни и художествени ателиета, в които талантливи майстори със собствена ръка са създавали такава прекрасна пластика. По градовете, в театрите, са пламтели факли, имало е аплодисменти, вино, възгласи, възторзи. Артисти са изпълнявали Плавт и гръцки трагедии, а днес малката Аница плаче над тези гробове и грухтят свине. Само свине грухтят, спуска се здрач и всичко лежи в здрач, като онзи мъртъв мравуняк горе на поляната: сводове, сгради, водопроводи, пътепоказатели, статуи и здрач, в който никой от живите не е в състояние със собствена ръка да създаде такава съвършена играчка, каквато е гази, която е била играчка за мъртвите декаденти тук долу под нашите крака.“

Стар привърженик на идеята за последователността на европейската култура, Филип се натъжи от мислите, които събуди у него тази малка бронзова фигура, с която той се занимава вече целия следобед.

„Тук някога са блестели топли морета, златни портокали са зреели по старите столетни стъбла: приятна тишина под ясно небе и спокойствие на едно златно, съвсем затворено в себе си време. Ладии в богати пристанища, с опънати платна по сините води на всички посоки са скърцали платноходи, натоварени с канела, пшеница, банани, ананас и грозде; чудно хубаво нарисуван тих живот върху дланта на римска Европа, която се къпе в тихи заливи и се движи по света върху бронзов бик, а всички цветове пламтят ярко като на помпейските фрески. Сега над тези гробове стои калното, овчарско, говедарско Костанево и всичко, което се беше случило през последните тридесет години в този проклет Костаневец, се свеждаше до това, че клисарят беше посадил круша, в Мартеново бяха изкопали нов кладенец, на панаира си, купили леген и газена лампа. А над този Костаневец съществуват високи, железни, червени леярни, огромната черна европейска ковачница кънти с наковалнята и чуковете си — траверси, огнени колела, релси, нажежени вретена, вечерни огньове, а Костанево тъне в мрак, тук грухтят свине, тук загнива всичко като стъпкан мравуняк!“

От доста дълго време Филип усещаше как отново го привлича магнитът на опушените градове; в ноздрите му се обажда копнежът по мириса на метала, в ухото — носталгия по грохота на машините: из тъмните западни улици все пак има, силно движение и като лаборатория всичко е осветено от зеленикавия полублясък на новия съвременен камък на мъдростта. Много кожа е натрупано из тези градове, дивеч, тъкани, дрехи, коприна, сапун, златните подкови на плюшените театри блестят в потулената светлина на примамни тишини, там се лее човешка реч като музика, а над всичко това гърмят опушени ковачници и пълзят черни ремъци! А той какво търси тук в това панонско блато, какво чака и защо не тръгва?

У Филип се загнездваше едно неспокойно чувство, което все повече се засилваше! Той винаги се чувствуваше самотен сред своите емоции и от дългогодишния си опит много добре знаеше, че не е лесно да раздвижиш хората около себе си до силата на собствените си преживявания. Човек живее в собствените си затворени светове, има свои собствени красоти, свои собствени нервни дразнения, силни, а често и необикновено увлекателни (и наистина красиви), но да предадеш на други тази красота, тази искреност на собственото си виждане, е трудно, а често пъти и непосилно. По-право, невъзможно!

„Хората са топли, твърдоглави, себелюбиви животни! Хората, общо взето, живеят сред миризмата на собствените си изпарения и докато, от една страна, се наслаждават на собствената си гнилота, всичко, което е гнило у ближния, за тях вони.“

Да чука, да се приближава, да влиза, да посещава, да носи, непрекъснато да раздава себе си и при това да бъде щастлив, че има някой, който е благосклонен да приеме за верни неговите собствени красоти — това бе историята на дружбата на Филип с жените. Какви лудетини имаше, късогледи кукли, безлични минувачки, към които Филип от време на време се доближаваше със своята щедрост, но после от всичко това не оставаше нищо друго, освен неприятен спомен за жалки телесни изпарения, като спомена за тракането на съдовете зад затворената врата. Плувайки години наред между тази затвореност, недоверие и нехайство като интелектуален авантюрист, без някаква особена посока, движен изключително от собствената си искрена наклонност към скритата и необикновена красота, Филип се беше уморил и всичко това вече му беше доста дотегнало. Но когато се запозна с Ксения, тя, както нито една от толкова много други жени преди нея, разбра, че тъкмо тези най-временни, най-незначителни, най-трепетни, привидно съвсем дребни вътрешни преживявания са единственото ценно нещо в живота! Тя умееше да почувствува това дълбоко, искрено, без преструвки, непосредствено и тъкмо това съчувствие към неговите лични, раздразнени нервни състояния го привърза силно към тази жена. Самата в рани, убита и разстроена вътрешно, тя чувствуваше какъв катарзис се крие в красотата и тя заживя с неговите красоти необикновено силно и предано още от първия ден.

Мисълта на Филип например, че у нас живеят други хора като в стари гробове и че всички ние сме само къщи, изпълнени с непознати, мъртви жители, беше за Бобочка много близка и скъпа. Самата тя твърде често чувствуваше как през мътното стъкло на нейния поглед гледат други, непознати за нея лица и като се събуждаше сутрин преди съмване (когато дъските по пода скърцат, а над празните улици плуват тежки, дъждовни есенни облаци), на нея все й се струваше, че пак се е събудила от някакъв неприятен сън, който е сънувал някой, за нея непознат и чужд. Край нея хъркаше Балочански, блед, с хлътнали бузи, с дебели, гъсти, подрязани мустаци като четка, двата предни зъба му липсват и той изглежда като беззъб мъртвец. Тя живее с този беззъб мъртвец в една ниска приземна стаичка, пред прозореца има лоза с изгнило грозде и червиви листа, дъждът бие в стъклата, по пътя един селянин, покрит с гуня, подкарва кравата си, утро е, трябва да се става. Трябва да стане в зелената кухня, постлана с червени тухли, трябва да запали огъня, да направи кафето, да измие съдовете в хладка мръсна вода, после да отиде при Щайнер в кафенето и на мраморната маса да отброи белите бучки захар за първите следобедни кафета.

Неспокоен от неизвестността на своя произход, Филип се губеше в необхватни тайнствени начала й всички допири с действителността още от началото останаха за него тайна: полутихото биене на часовниците, наситените ухания на ясмина, сивите плоскости на стените в дрезгавината на съмването, докосването на студеното стъкло с треперещите в треска устни, горчивият вкус на водата, която в хладки глътки минава през болното гърло, влажните дръжки на вратите и умореното тяло — всичко това беше предмет на непрекъснатите проучвания на Филип в издирването на основните причини.

Лежи той като дете, болен, в треска, и размишлява върху това, че редица мъртви слуги, епископи, каноници, покойни камериери, непознати клиенти на лавката минават през него като през тунел. За тези свои първи вълнения той разказваше на Ксения още в началото при един от първите им разговори край касата в кафенето, а тя го слушаше с необикновен интерес. Той говореше за мирисите в топлите ни ноздри, за нашите плахи докосвания, за забравените замрели звуци (които загниват у нас като сирене под стъкления звънец на слуха), а тя слушаше този чужденец, който й разказваше за чудни, непознати простори, за далечини, за чудни утра, и у нея се разтваряха нейни собствени простори, нейни собствени далечни и чудни утра. Наистина, гледайки портретите на своите баби и прабаби из будимските стаи, тя често си е мислила, че и тя самата е всъщност един от това множество портрети на рода Радай, че се движи (наистина) жива, но че принадлежи към онези тъмнокафяви помещения с жълти облегала и че мястото й е там, над скрина, в златна рамка.

Мъртвите, непознатите предполагаеми мъртви, у Филип бяха сглобени от безкрайни комплекси на най-невероятни предположения и фиксидеи: епископи, слуги, стари жени с гарвани в мрачни стаи, лица от плюшения албум, полски чиновници в шуби с кожени яки — всички те крещяха у него и се движеха около неговото детско легло като живи. И по-късно, вече като възрастен, той усещаше как ноктите му растат от само себе си като нокти на мъртви ръце в затворени гробове, а това бяха ноктите на тези непознати мъртъвци в него и това бе тяхната коса. Човек всъщност не е друго, а съд, пълен с чужди вкусове и удоволствия. В живота си Филип имаше и моменти, когато беше уверен, че той лично, субективно, положително не е видял онова, което е видял; това е някой далечен, непознат в него, който гледа нещата по свой начин. Като слушаше камбаните как замират над равнината в плоски кръгове, както изчезват кръговете на водна повърхност, докосната от птичка, Филип често си мислеше за непознатото и чуждо восъчно мъртво ухо, което чува сега този камбанен звън чрез неговото собствено ухо. Неочаквано и без какъвто и да било повод го спохождаше болезнена и неописуема мъка: някой изоставен в него тъгува за нещо. Той (Филип) не е изоставен от никого, но той тъгува, слуша бръмченето на телефонните жици на покривите и си мисли, че всичко е тъмно пространство, пълно с чудни движения из короните на дърветата и нощни, далечни гръмотевици.

По природа Бобочка не беше пияница. Тя лично изпитваше към алкохола отвращение, но в живота беше изпила толкова алкохол, че можеше да пие три нощи и въпреки това да изпитва неясна, но дълбока, по-право; непреодолима нужда да се напие до безсъзнание и да умре някъде в кален трап покрай костаневецкия път.

„Бог знае къде ли някакъв Радай преди нея е останал легнал в някакъв трап, пълен с дъждовна вода, и неговият топъл и окървавен език сега облизва нейните чаши и странно, всичко в нейния живот беше пияно.“

Размишлявайки за себе си и за своето съществуване, за своя произход и за границите на своята същност, Филип се губеше в мътни картини и все не можеше да се ориентира в тях.

Наистина изглеждаше така, като че ли през нашите ръце в топлите докосвания блика нечий чужд живот, а всички тези плоскости на стари играчки, всички тези дръжки на напукан порцелан, тези пукнатини, които усещаме под езика по ръба на старите чаши, и писмата, и колениченето в черквата, и събужданията — всичко това едва ли не е ответ на стари и отдавна прочетени писма, отклик на забравени думи, спомени за стари прегрешения и мъка за чужди безизходици.

Преследвайки повече от двадесет години жените, красотата, фантазията, Филип обясняваше своята слабост към жената и към женствената плът с чужди комплекси, с чувство за излята горчилка в болезнена самота; струваше му се, че пред равните жени винаги стои някой друг у него и чака, а той лично към това е съвсем безсилен и безпомощен. Детеродните органи, които той лично смяташе за олицетворение на женственост и майчинство, обикновено после се оказваха топли утроби, за които е безсмислено да се мечтае. Филип изобщо нямаше развит усет за жизнената реалност. Нито пък усет за предметите и нещата, нито чувство за равновесие между нещата. Клатушкащ се и крехък като перуника на вятъра. Филип насън се страхуваше от риби, от мъртвешки челюсти и особено от дискретната лъскавина на заешките косми по цилиндрите. Други преди него са докосвали нещата и предметите с ръкавици и в неговите пръсти беше изчезнал усетът за жизнена реалност. Веднъж той случайно разгада своя страх от лъскавите черни цилиндри: майка му му беше разказала, че на Валентиевите в Полша всичко било продадено на търг и изпълнителните органи, които нейният баща е гледал като дете как бият барабана пред бащиния му дом, имали високи, космати, черни цилиндри.

Във връзките му с Бобочка това негово чувство на субективна несигурност в самоличността на собствения му субект в началото се проявяваше слабо. Беше тиха, зелена луна, когато той за пръв път почувствува нужда да забрави собствените си несъразмерности и мъки в скута на тази жена. Плътна, зелена луна и всички гласове бяха притъпени като завити в кърпи. Чуваше се крякане на жабите от полумрака, а той я чакаше в дъното на алеята до малкия водоскок пред аптеката. Когато отиваше нататък, беше откъснал едно цветенце от камбанка (и сам не знаеше къде и кога) и мачкаше това увехнало цвете в потните си ръце: тя дойде ухаеща на сено и беше топла като момиченце. Разказваше му тази нощ за детството си много и щедро: как се ресала с гъсти гребени, как имала твърдо изплетени плитки, как в пансионите стояла клекнала през ранните утринни служби. При луна играела в сянката на кестените, а като дете особено се страхувала от восъчните светци по олтарите в стъклените шкафове: от една будимска светица в златист барок, по чиито ръце и крака се била съсирила блажна, гъста черна кръв.