Мирослав Кърлежа
Завръщането на Филип Латинович (28)

При Турчиново, там, където Блатня тече под железопътния мост, овчарите намерили една сутрин труп. Бил толкова обезобразен и окървавен, че никой не могъл да го познае чий е. Мъртвият нямал при себе си никакви документи и само на вътрешната страна на черната мека шапка могло да се прочете, че тази шапка е купена от фирмата „Метрополис Лтд.“ в Лондон. Докато вестта, че при Турчиново влакът смачкал човек, стигна до Костаневец, минаха три дни; когато Бобочка отиде в турчиновското управление, непознатият вече беше погребан. По лулата и шапката, по пардесюто и връзката — единствените вещи, останали от покойника, тя позна, че това е Сергей Кирилович Кириалес. Тя поиска да разкопаят гроба. Работата не беше лесна, защото последните дни бяха дъждовни, глината се бе напоила с вода и по дъжд трудно се копае. Бобочка стоя под дъжда на гробищата целия предобед, а един гробар, голобрад младеж, с чудно хубава, къдрава, руса коса (очите му бяха влажни, с топъл блясък) гледаше в нея набожно като в свещена картина. Даде й да пие топла чорба от син емайлиран тас, който имаше също такъв син емайлиран капак; тасът беше блажен, неизмит, с остра миризма на мляко и малко миришеше на дим. Когато младият гробар пи след нея, чуваше се как зъбите му тракат по емайла.

Калният ковчег, окървавените дрипи, всичко това беше отвратителна картина! Да! Тук от жълтата кал, под тънката, счупена чамова дъска се подаваше ръката на Кириалес, а около ранената китка маншетът на синята копринена риза на Балочански. Беше купила тази риза на Балочански през лятото от парите на Корнголд; Кириалес беше оставил при нея всичките си вещи, тъй като щял да се върне след няколко дни, само се беше преоблякъл онази сутрин, преди да тръгне. Тя даде сведения на властите за самоличността на доктора по философия и медицина С. К. Кириалес, бивш извънреден професор в цариградския университет, име, по което международната наука за негов вечен спомен кръсти микроскопическия разрез на един косъм, изтормози се доста при досадния и педантен разпит при съставянето на протокола и се върна в Костаневец цялата мокра и уморена.

Почука при Филип. Това беше времето на техните обичайни срещи в стаята под покрива на майка му напоследък, тъй като горите бяха мокри и повече не се срещаха на поляната или под стария бук, където се бяха подслонили в онази бурна нощ, когато на връщане от поклонението в „Свети Рок“ ги настигна силен облак. („Suche die Buche, weiche die Eiche!“)

Помоли Филип да я извини, че го безпокои и му досажда с грижите си, но има една молба. Решила да замине, и то най-късно тази вечер, и трябват й пари до Хамбург.

Филип беше така изненадан от новината за смъртта на гърка и за разкопаването на гроба, че просто не можеше да си поеме дъх. Нещо го стегна в диафрагмата и усещаше как сърцето му бие в коленете и лактите. Той се хвана за главата, готов да изгуби съзнание, и целият разтреперан като в треска, каза на Боба, че толкова няма сега при себе си, но може да замине утре с нея за града, да я изпрати и там естествено ще й даде на разположение всичко, което има.

Съвсем сива в лицето, но и съвсем студена, Боба решително отказа той да я придружи.

Благодари му за любезността, но ще замине сама. Никой не трябва да я изпраща. Тези пари й трябват тази вечер, най-късно до седем!

Общинският касиер (другар на Филип от каптолското епископско сиропиталище) уреждаше вместо него банковите му работи; пътувайки често до каптолските банки, той беше осведомен за материалните възможности на Филип, така че Филип имаше при него открит кредит. Филип й предложи този вариант: той ще отиде до своя познат и ще й донесе всичко, което може да получи тази вечер.

Тя отклони и тази възможност.

Няма защо той да си прави труд да отива до нея. Тя отива сега на касата при Щайнер, ще остане там до седем, а в седем ще дойде сама при него за парите. Така се разделиха.

Касиера обаче го нямаше; беше в общинска комисия и щеше да се върне едва късно през нощта. Връзките на Филип с костаневчани бяха много слаби, той не познаваше почти никого. Комбинацията с майка си отхвърли веднага по принцип и така — оставаше му само земемерът. В касата на земемера имаше само девет хиляди, а от тях четири трябваше да се внесат по сметката на управленията. Филип взе от земемера пет хиляди и той имаше към две; върна се в къщи, постави седемте хиляди в един плик и започна нервно да се разхожда от шкафа до овалната маса и обратно до шкафа, разярено, безумно. Опушените греди над главата му, позлатената, газена, петролна висяща лампа над масата, оня глупав Йелачич отсреща над синята плюшена гарнитура в другата стая — всичко започна до такава степен да му пречи, че изпитваше нужда с крак да изпотроши всичко около себе си. А времето стоеше неподвижно на едно място, спускаше се първият здрач. Долу в стаята си старата Регина усети по стъпките на сина си, че горе нещо става. Цялата дървена клетка се тресе от стъпките му, той се движи горе над главата й, кънтят стъпките му в дървената постройка, клатушка се и нейната висяща лампа на тавана, а маслиненото клонче с лентичките от тазгодишната Цветница падна от рамката на пресветата Дева Мария, разклати се и съдът със светената вода, мазилката започна да пада от дъските на тавана и се сипе като прах, а този човек горе под покрива непрекъснато ядосано се движи. Старата седи във фотьойла, смълчана от страх, но няма сили да се изкачи по дървените стълби и да го запита какво става с него. А Филип се движи с наведена глава от шкафа до масата и от масата до шкафа и вече за тридесети път поглежда часовника си; времето е спряло, не мърда; все още е шест и четвърт. Мишко вече се върна с кравите и Каролина прибра кокошките в курника, дълго вадиха вода от кладенеца; той седна в креслото и с глава между дланите си остана цяла вечност, а все още е шест и четвърт и нито минута повече.

Зари лице дълбоко в дланите си, присви очи, потъна в някаква странна, мрачна тъмнина и сред зелени и червени кръгове, в абсолютен мрак, той не виждаше нищо, само един морав език на горящ пунш подскачаше по ивицата на стъкления съд и гласът на гърка се обаждаше от мрака, че в онзи момент, в онзи последен момент при скачането под локомотива той не би мислил за нищо. Ако изобщо би мислил за нещо, положително щеше да му се види глупаво, че това не е станало много, много преди!

А всичко това се случило в онази кална дъждовна сутрин със стария опушен локомотив на потъналите в мъгла релси и телефонните жици са свирели на вятъра! Боба заминава още тази вечер, седемте хиляди лежат там в синия плик върху онази плюшена покривка, кравите са се върнали, кокошките са легнали да спят и само една минута е минало от шест и четвърт. Филип чувствува нужда да ослепее, да оглушее, целият да се превърне в глухоняма, безвъздушна тъмнина, а тука е толкова мрачно, толкова задушно, толкова тясно като в някаква кутия, всичко е покрито с тези кретенски картини, с тези висящи лампи, толкова ниско, че човек може с глава да пробие покрива, тук няма въздух, не може да се диша, тук само сърцето пулсира в лактите и всичко това е непоносимо, херметически залепено!

Стана, отиде до малкия четириъгълен прозорец и целия го отвори. Тих, есенен дъжд се плъзгаше по обраслите в мъх дъсчици като по стара, проскубана кожа, стъклата бяха покрити с капки, навън плачеше сивата, тъжна есен. По калния път се мъкнеше като сянка един слепец в стара австрийска офицерска мушама. На гърба си беше прехвърлил хармоника, а на врата — просешка платнена торба, той се мъкнеше с тоягата по локвите, бос, по калта, душейки като куче мириса на топъл дим и ослушвайки се в глъчката на човешките гласове под топлите покриви. Дълго Филип гледаше разсеяно подир този слепец, хладната влага беше приятна за възпалените му бронхи, поглъщаше дъждовния здрач и чувствуваше как влагата се стича от темето му по врата и го освежава като студен душ. По дървените стълби се чуха стъпки. Навярно Мишко му носи някаква стара свирка или стъклена фигура. Този Мишко се корумпира от парите, които му даде, когато му беше донесъл малката бронзова Европа, и сега глухонемият говедар си мисли, че всеки стар предмет трябва да се пази като старинност.

Някой почука на малката еднокрила врата.

„Странно! Шест и двадесет! Това не може да бъде Боба, стъпките бяха тежки, а Мишко никога не чука.“

Отиде до вратата и от любопитство нервно я отвори.

В полутъмното пространство, оградено с дъски, стоеше човек в черно, с бомбе; беше тъмно и не можеше да се разбере кой е.

— Моля, какво желаете?

— Моите почитания! Простете, ако ви безпокоя! Дойдох да ви видя! Вече три дни ви няма в кафенето и си мислехме да не сте болен.

Беше Балочански. Късоглед, без очила, с големите си мустаци, напоени с влага, беззъб, той изглеждаше като сляп. Спъна се в прага, бомбето му падна и в полумрака при отворената врата сукненото полукълбо се търкулна и всичко излезе много неприятно.

— Моите почитания! Заповядайте, съвсем не ме безпокоите! Моля, заповядайте!

Филип запали свещ, Балочански седна с палтото до масата, като оглеждаше тази малка ниска стаичка със стари греди; той за пръв път идваше при Филип.

— Тук изглежда всичко много приятно, така някак си уютно. Отдавна вече не съм бил в уютна стая!

— Да, старинно! Еснафско, обикновено! Заповядайте, цигара!

— Благодаря!

Запалиха цигари. Дим около свещта. Тишина. На масата бяха мокрото бомбе на Балочански и часовникът на Филип и всяко тракане на механизма отекваше силно, металически. Минутите започнаха да протичат неудържимо бързо; за две минути стана шест и половина!

На масата, осветена от пламъка на свещта, стоеше малката бронзова Европа върху запъхтения бик. Балочански взе малката фигурка и на светлината съвсем доближи очите си до нея, на няколко милиметра, като че ли души тази малка. Европа като куче. Имаше измъчен, съвсем посивял вид.

— Хубава малка работа! Особена! Ние в гимназията имахме гипсови антични отливки в коридора пред класните стаи. На една конзола стоеше Сципион Африкански. На мен най-много ми допадаше този Сципион Африкански! Имаше глава на истински разбойник. Аз по-късно имах възможност в моята адвокатска практика да имам контакт с разбойници (а после с тези господа делях и прегарялата чорба), но никъде не намерих така добре изваяна глава на престъпник, каквато беше главата на Сципион Африкански! Някой, който като разбойник унищожава цели светове, става образец на гимназистите! А някой, който убие само един човек, отива на бесилката! Странно юридическо схващане! Знаете, ли, господин професоре, Рим беше идеал за нас, хуманистите! Същият този Рим, който създаваше такива прекрасни работи, каквато е тази малка Европа! Но когато някой в живота си е имал случай на собствената си кожа да усети цялата варварска, инквизиционна, по-точно кретенска подлост на тези римски правни норми, той е загубил всяко уважение към тези културно-исторически играчки! Рим не беше онова, Рим беше това!

При първата част от изречението си, че Рим не е бил онова, той показа на Филип малката Европа, която държеше в ръката си, после я остави на масата и с показалеца на лявата си ръка посочи към себе си и започна да се бие в гърдите по мократа си жилетка.

— Това беше Рим, това, което съм аз днес: куп стъпкано и оплюто месо! Аз гледах тези цезаромани, тези наши патриции, аз съм се хранил на техните маси! Колко такива субекти трябва да станат това, което съм станал днес аз, такава дрипа, такъв бивш човек, за да може един Сципион Африкански да остане на конзолата! Драги мой господине! Die Kunst ist schon, aber das Leben ist ernst!^[1]

Филип гледаше тъпото, кокаинизирано лице на Балочански, дългите му пръсти с посинели, мръсни нокти, как играят и треперят на ръба на пепелника, как нервно изтърсват горящата цигарена пепел, как измъкват влакънца от изхабената коприна на скъсаната яка на износения омазан балтон и не разбираше какво всъщност искаше да каже този човек със своя Сципион Африкански и защо е дошъл при него тъкмо по това време, когато стрелката на часовника така бързо се движи, че вече прехвърля шест и половина и наближава към седем без четвърт.

Филип започна да говори за далечните, погребани панонски времена, когато из тези мочурища са препускали римски пощальони по павираните шосета, а хората от Рим са пътували четири дни до топлите, панонски бани. А днес, ако по някакъв катастрофален случай всичко това пропадне, и нашите слаби, тънки нишки на телефонните жици, и папките на кадастралните книги — и ако в далечното историческо бъдеще някой прекопава това блато, единственото нещо ценно, което ще остане в ръцете на идващите поколения, ще бъдат тези разкопани римски камъни: такива малки бронзови Европи, малки гробни играчки, стомни и скъпоценни брошки. Премерена с тази естетическа мярка, цялата наша цивилизация няма никаква стойност в сравнение с тези римски художествени творби!

Балочански не обърна абсолютно никакво внимание на думите на Филип. Той беше дошъл тук спонтанно, от, кръчмата, със силното желание да разчисти с този човек; някои основни неща, и сега седеше тук, съсредоточен в една част на разума си, целият обхванат от мисли за; главната цел на идването си, а този тук му говори нещо за „ръцете на идващите поколения“ и по всичко личи, че иска да го отпрати с някакви глупави фрази.

— Не става дума сега за ръцете на идващите поколения, господин професоре, а…

Той го прекъсна остро, като с нож, почти дивашки подчерта това свое изречение, а после неочаквано усети, че няма сили да го довърши и се запъна.

Филип го погледна с престорен и сдържан поглед на изненада. След това доста дълго и двамата мълчаха и чуваше се само часовникът как бие силно и бързо върху полираната маса.

— Вие искате да кажете нещо, господин докторе?

— Да, аз исках нещо да ви кажа: то се отнася на първо място до мен лично! Аз дойдох да ви помоля за нещо!

— Моля!

— Дойдох да ви помоля да ми направите една услуга, и то лично на мен.

— Моля, заповядайте, ако мога, с удоволствие, господин докторе!

— Всъщност, как да кажа? Касае се за Боба!

— Моля ви, господин докторе!

— Работата е следната: има положения в живота, когато човек…

Балочански отново млъкна. Той не гледаше във Филип, а в оранжевия ореол на светлозеленикавия пламък на свещта, която пращеше с червени отражения, като чудна ракета. Този светлинен обръч го привлече към себе си и той разбра, че сега ще трябва да говори за някои свои съдбовни неща, а тази светлина е така съвършено откъсната от всичко и изгаря шумно, сякаш трепти в капката разтопена лой като жива. Тази негова откровеност продължи доста дълго, а после, като че ли се събуди и навлезе в новооткрити простори, той произнесе съвсем тихо, може да се каже, дори интимно:

— Аз зная всичко какво става между вас и Боба.

— Простете, това, което става между мене и госпожа Боба, това става между нас! То не засяга вас! Вие казахте, че ще говорите с мен по ваш личен въпрос.

— Да, между мен и Боба трябва да се разреши един мой личен въпрос.

— Тогава разрешете го вие лично помежду си, ако мислите, че е необходимо! Това мен не ме интересува!

— Да? Това не ви интересува? Добре! Добре тогава! Е, моля ви, аз дойдох да ви кажа, че аз никога и в никакъв случай няма да позволя да ме хвърлят през палубата!

— Каква палуба? Какво хвърляне през палубата! Какви са тия химери?

— Господин професоре! Боба е решила още тази вечер да ме остави! Тя иска да ме остави и да избяга!

— Но, моля ви, вие сънувате!

Балочански се засмя тихо, като разтегли ъгълчетата на устните си едва забележимо и започна да глади мустаците си с петте пръста на лявата ръка. Страшно глупаво! Той е бил в кафенето и там земемерът на масата на висок глас разказвал на всички, че преди малко бил при него синът на Регина и взел назаем пет хиляди. Тези пари лежат сега пред него на масата в плик, това, което Боба му каза, че трябвало да замине за два дни до града във връзка с наследството на онзи руски мошеник, е лъжа! Тя изобщо вече няма да се връща! И този тип тука сега му мънка, че това били химери, че той сънувал!

— Господин професоре, позволете ми да ви кажа, че това не са никакви химери, а истина! И именно дойдох да ви помоля да обясните на Боба да има пред вид, че в никакъв случай няма да позволя да ме хвърлят през палубата! Това й кажете, това не са химери! Заради тази жена аз опетних името си, заради нея аз оставих децата си на улицата, заради нея бях в затвора.

— Извинете ме, господин докторе, наред с цялото уважение, което изпитвам към вашия личен случай, все пак смятам, че вие не сте били малолетен и сте знаели какво вършите…

— Моля ви, това са сега само нюанси! Впрочем, моля ви, имайте пред вид и вие лично, че аз съм решил в тази игра да стана субект.

— В коя игра?

— В коя игра, смешен въпрос! Нима вие мислите, че аз станах това, което съм днес, че хвърлих собствената си жена през прозореца, че кретенски се унищожих, за да тръгна още тази вечер или евентуално утре из тези кални пътища като оня просяк с хармониката преди малко? Но аз не зная и това, което знае един слепец: не зная да свиря на хармоника! И да ме изгонят на пътя такъв, какъвто съм, това човешко ли е? Това християнско ли е? И сега, когато дойдох при вас, за пръв път, откакто се познаваме, да ви помоля да ми направите услуга, сега вие ме лъжете, това човешко ли е?

— Пардон, извинете…

— Но, моля ви! След целия онзи бордей, в който бяхме ние, нима трябва сега да внимавам и за думите си? Вие тази вечер сте взели назаем от земемера пет хиляди и парите са тук, в този плик!

С възбуда на смъртно застрашен човек Балочански стана и като в някакво висше предчувствие започна да удря с показалеца на лявата си ръка по плика с парите, който лежеше до свещника.

— Това не са никакви химери, всичко е точно така. Боба заминава тази вечер за Хамбург! Тя има там някаква приятелка, която е съдържателка на казино. И аз дойдох да ви помоля да обясните на Боба…

— Аз смятам, господин докторе, че след всичко, което казахте, е излишно повече да приказваме! Аз нямам съвършено никакво намерение да обяснявам каквото и да било нито на госпожа Боба, нито на вас. Моля, заповядайте…

Филип стана и тръгна към вратата, да я отвори. След продължително мълчание Балочански взе от масата бомбето си и така някак си леко, без каквато и да била пречка, сякаш е смъкнал от себе си страшно тежък товар, се поклони много учтиво:

— Моля! Аз ви обясних моето становище, аз съм решил да стана субект! Старо физическо правило е, че в живота всичко се движи по линията на съпротивлението! Аз ви помолих да предупредите Боба, че в неин интерес е…

В този миг някой почука твърде сдържано на вратата. Филип, който вече с ръка държеше дръжката, отвори вратата. Беше Боба. Настъпи неприятно, нерешително мълчание, след нея вратата тихо се затвори. Чуваше се как от чадъра й се изцежда вода; навън беше започнал проливен дъжд. Докосвайки с неспокоен поглед тези две сенки под ниския таван, тя не знаеше какво да каже. Това продължи доста дълго, а под стръмните стълби в сутерена се отвори вратата. Някой се изкачи по дървените изгнили стълби до вратата на Филип, закачи лампата на гвоздея на стълба до парапетите и пак се върна обратно с шумни стъпки. Балочански въртеше бомбето си между пръстите, а после замахна с този черен предмет като с някаква лъжица и посочи на Бобочка вратата:

— Моля, заповядай, отиваме си!

— Аз няма да си отивам!

— Но този човек ми посочи вратата! Отиваме си!

— Ти си върви! Аз ще дойда след тебе!

— Ще си вървим заедно! Ти няма какво да търсиш тук! Този човек ме обиди, отиваме си…

— Аз няма да си отивам!

— Няма да си отиваш?

— Не, аз няма да си отивам! Недей да ставаш досаден! Чакай ме долу, за минута…

— Никаква минута, чу ли? Моментално…

— Не ща…

— Не щеш?

Тези две срички Балочански произнесе с такъв крясък, че стъклата на прозорците издрънчаха. Това беше вик на човек, вик на смъртно ранен, изохкал неочаквано сред тишината, като снаряд, който експлодира.

Долу в сутерена се отвори вратата. Някой беше дошъл при старата Регина и тя викаше Каролина. Филип стоеше до масата, хванал се с дясната ръка за дъската, и не знаеше какво да прави. Да изхвърли този безумник през вратата, по стълбите, това е невъзможно, ще стане скандал; всички обитатели на тази проклета къща подслушват какво става тук горе, а през тези изгнили дъски се чува всяка, дори и съвсем тихо произнесена дума. А освен това, долу е и старият Липах. Излишно е да навлиза в каквито и да било обяснения с този възбуден човек; този тип и без това не е на себе си! Срещна нервния поглед на Боба. Тя стоеше неподвижно, хапеше ядосано долната си устна, после наведе очи покорно, оклюмала и безпомощна. Сега в момента не можеше нищо да се направи. Тя се приведе леко и след като отметна глава, доближи се до Балочански и категорично му каза: „Добре, да вървим.“ После се обърна към Филип, махна му с ръка и каза, че ще се върне още преди вечеря.

— Ако не — довиждане в кафенето, както обикновено.

Хвана Балочански под ръка и изчезна с него зад вратата. Известно време се чуваха нейните и неговите стъпки как слизат по дървените стълби надолу, а после всичко утихна. Дъждът биеше в стъклата и беше тъмно. Филип се домъкна до дивана и там се отпусна. На бузите си усещаше студената тъкан на възглавницата. Беше съвсем отпаднал. Пребит.