Мирослав Кърлежа
Завръщането на Филип Латинович (4)

Кафенето под платаните на „движението“ вече беше отворено. Снощи тук е имало благотворителна забава и всичко вонеше на разлято вино и вкиснали гозби, една гърбава старица вдигаше облак прах, събирайки намусено, с мърморене смачкания станиол, разкъсаните гирлянди, кокали, отпадъци от яденета и угарки. Филип поръча чаша мляко. Като късаше с върха на пръстите си вече третата кифла и дъвчеше това влажно, размекнато, блудкаво сладко тесто, без вкус и без желание, неспокоен и разсеян, той се взираше в платаните пред прозорците на кафенето, в лехите с лалета и в празната месарска каруца, която, цялата в кръв, се връщаше покрай манастирската ограда. Наблюдавайки сивото и набръчкано лице на гърбавата метачка, загрубелите й бузи, твърди, сякаш са от слонска кожа, гротескните й движения, жалката й осанка, Филип се разсейваше в детайлите и все не можеше да придаде на тези детайли около себе си някакъв по-дълбок смисъл.

Само детайли около него: размекната кифла, църкане на врабчета, стара вещица, която вдига прах, ранно утро и умора в ставите на пръстите, темето, в ръцете, в мислите, във всичко. Само детайли и някаква неимоверно тежка, непонятна умора. Вече от доста време Филип забелязваше, че всички предмети и понятия в неговия поглед се разпадат в детайли; само през най-деморализираните дни на войната, когато всичко се разпадаше и когато единствено се чуваше как материята се трупа в безумни количества и това, че човекът сам по себе си всъщност не е нищо друго, а някакво незначително и дребно количество, само през тези най-мрачни и най-самотни дни на Филип му се случваше да не може да проникне в събитията и не можеше да си даде сметка за собственото си съществуване. А напоследък той беше все по-неспокоен и това състояние ставаше все по-непоносимо.

Багрите например, този жив извор на най-топлите му емоции, започнаха да сивеят в погледа му; докато преди Филип виждаше багрите като водопадни каскади или като удари по отделни музикални инструменти, сега, напоследък, тази жизнена сила на отделните багри постепенно увяхваше и на него му се струваше, като че ли багрите не съживяват предметите, нито нещата, като че ли това не са воали, които обвиват явленията в живота, а само очертания на отделни форми, оцветени твърде бледо и правилно, като очертания на рисунки, нарисувани с водни бои в детските блокчета, без отношение, без наситено многозвучие, без възхищение. Докато преди той виждаше багрите като символи на състоянията и светлините, сега цялото това възприемане на багрите се превръщаше в неспокойно и непонятно движение на оцветени плоскости по улиците, по сивите и опушени градове: кобалтова плоскост на трамвайната каруца, в хоризонтални движения, тъмножълто платнено петно на куртката на регулировчика, светлозелена риза на един минувач и съвсем бледосин цвят на спокоен океан на огромна географска карта във витрината на една книжарница. Кобалт, тъмножълто, светлозелено, бледосиньо — като пръчки, като петна, като оцветени факти, а зад тях — нищо. Кобалт, тъмножълто, светлозелено срещу калносивия гумен обръч на автомобилното колело, бързо въртене срещу светлорозовия bois de rose шарф на тялото на млада девойка или тъмнозелената завеса като драперия на една витрина, натъпкана с полирани мебели — той виждаше само това отношение между отделните цветове в непонятно движени, безжизнено, глупаво, невероятно празно, без въздействие, без преживявания, без емоционална подплата — нищожно, безсъдържателно.

Минават хора по улиците, движат се лица в редици, лица напудрени, бледи, като на клоуни, с огнено червило на устните, късогледи маски на жени в траур, лица на гърбави, издадени долни челюсти, восъчни дълги пръсти с черни, посинели нокти, всичко доста грозно. Гладни лица, хищнически муцуни, заклеймени с разврат и пороци, със злоба и грижи, мръсни и зачервени лица, глави като рапони, негърски муцуни, челюсти, остри, месоядни челюсти и всичко е сиво като фотографски негатив.

Седи Филип зад мръсните стъкла на прозореца на градското кафене, гледа как по улиците се движат тълпи и си мисли за своето последно колоритно изживяване преди година и половина в един южен малък бароков град през тиха златиста есен, когато нервите му все още не бяха така разстроени като тази пролет. Беше съвършено тиха, мека, блага есен, а онова тъмно дърво в каменния манастирски двор, съвсем тъмнокафяво, като изтъркана брокатна тъкан, оня мраморен рицар в броня върху сив бронзов пиедестал и трите вощеници пред една картина в златна рамка, червената, боядисана със сепия и измита от дъжда черква в тъмнината — това беше есенно златист полумрак на свечеряването, изпълнено с блясъка на едно благословено вдъхновение! На мраморния четириъгълен черковен под догаряше вощеница, последните й пламъчета гаснеха в широки, полуосветени кръгове по ъглите на черковното пространство като пламъчета на изгаснал факел и с блясъка на златото по амвоните и кънтенето на монашеските сандали по мрамора на празния храм се смесваха в необикновена и съкровена гробна хармония. Филип имаше чувството, че е влязъл в светлозеленикави простори на прясна, още мокра от боите картина и в празната черква почувствува нужда да вдигне от вълнение двете си ръце, разчувствуван и възхитен от богатството на новата палитра, която се отвори пред него като скъпоценна, обшита с метал кутия. В онзи възторжен миг, с вдигнати ръце на мраморния черковен под, той приличаше на някаква тайнствена делфийска статуя с масивни, прави, като приковани на черния мрамор крака, с ръце в облаците на трепетното вдъхновение, което изглеждаше съвсем близо до него, на една крачка, само да потопи четките и да почне да рисува. В очакването на тази своя картина, на това свое въодушевено тръгване из нови простори и хоризонти на нови изразни възможности цялата есен тогава му мина щастливо и приятно, като на топла женска длан. Черните копия на фабричните комини, базалтовите коридори; с мраморни стълбове и с изглед към зелените тихи огледала на алпийските води, влажните гори, с есенните ухания и замъглените планински масиви на ледниците — всичко това изглеждаше вече като „отвъд осъщественото“! Топлото трептене на последните зрели есенни дни над старите градски покриви, мраморните маси по тихите планински кръчми, забравената стара, болезнена мъка от напразните усилия — всичко това изглеждаше толкова разкошно, толкова зряло, толкова напълно овладяно, че Филип се чувствуваше много по-близо до мъглите и рибите, до хълмовете и червените ябълки из овощните градини, отколкото до каквото и да било човешко в себе си и около себе си. Оттогава беше изминало доста време, а той не бе нарисувал нищо; след онези два-три щастливи есенни дни той отдавна вече не бе изживял нищо, което действително да заслужава да се изживее: мъкне се по кафенетата, живее между тези двуноги, които носят чадъри, и винаги когато говорят, говорят за нещо реално (за хляб или месо), движат челюсти или протези, а всичко е напразно и човек няма никакви висши основания да живее. Седи Филип в кафенето, гледа как хората минават по улицата и си мисли колко чудно и загадъчно е това движение по улиците. Минават хората и носят в тъмните си стомаси сварени кокоши глави, тъжни птичи очи, крави бутове, конски бедра, а до снощи тези животни весело са размахвали опашка, кокошките по курниците са кудкудякали в навечерието на смъртта си, но сега всичко е завършило в човешките стомаси и това движение и лапане, с една дума, се нарича: живот из западните европейски градове в залеза на една цивилизация.

Ръцете! Как само изглеждат тези човешки ръце, които минават из градските улици! Тези човешки ръце колят, вземат кръвта на други животни, създават машини, бодат с игли, държат нажежени ютии, лампи, знамена, бръсначи, инструменти; хората носят ръцете си из улиците и не знаят какво да правят с тях. Свалят меките си шапки, размахват бастуни, носят в ръцете предмети, цигари, книги, една ръка държи друга в магнетизма на телесното докосване; топли са човешките ръце, потят се, крастави са, ранени, изкъпани, боядисани, люлеят се в безжизнени люлки, следват движението на човешкия вървеж като месести украшения в еднообразни амплитуди и така човешките ръце се движат из улиците заедно с хората по този дълъг и безплоден човешки път, който протича, който нахлува между градските стени като вода. Хората мъкнат със себе си ръцете си, дълговете си, изгнилите си зъби и грижи, и жени, и деца, и уморените си крака, и нездравото, жалко тяло, олюляват се и се клатушкат, отварят уста, говорят, викат, а тук-там на устните им се появява и човешки смях. Все още има много кръвожадни дебри в човешките лица и този неестествен смях, който се появява тук и там между хората, този смях ехти като сребърно звънче над мрака, но, общо взето, човешките лица са уморени и неподвижни; повече от дърво, отколкото от месо. Чудни са тези човешки лица, вцепенени, твърди, като издялани с длето, а пък верижките, тъканите, кожите — всичко това виси по хората като излишно украшение и се заплита с полите, с гривата и космите, герданите и очите в чудна неразплитаема плетеница — късогледо, изморено, злобно и досадно. По право лениво и сиво, както е досадно това окадено, пастелно сиво небе над покривите и замърсения куршумен цвят на мастилените отражения по стъклата на затворените прозорци.

Филип наблюдава от кафенето движението на хората по улицата и си мисли, че цялото това движение трябва да се нахвърля на едно платно и да се нарисува. И стъпките по асфалта, и скърцането на оста под тежестта на колата, и грохотът на метала по гранита и релсите, всичко това трябва да се хване някак си в движение, реално и правдиво да се фиксира в някаква висша обективизация, но същевременно усеща колко безсилен е той срещу всички тези количества и как без отпор се губи под тях като смачкан и безпомощен детайл. Защото как е възможно всички тези разлети миризми на напитки, бензин, масла, прах, дим, тютюн за дъвчене, глицерин и гуми да се нарисуват сред онази глъчка и кашляне, в онези мигновени, непонятни полутишини, когато не се чува ни гласът на автомобилната свирка, ни звънецът на трамвайния гонг, когато целият град е замрял и е спрял под подметката на един паралитик, който влачи мъртвата си обувка по асфалта, и в този миг не се чува нищо друго, освен как този паралитик мъкне скъсаната си обувка по паважа. Напоследък Филип се измъчваше от прекалено силна звукова раздразнителност; дълго вече той се бореше с въпроса, как да отдели цели комплекси звукови понятия от художническите си замисли. Тези звукови мотиви все повече пречеха на концепциите му и той си мислеше, че ще може отново да рисува само ако оглушее! Върху картината, която той от време на време виждаше, обикновено се разливаше някакъв звуков ефект и в същия миг в главата му изчезваше художническата нишка; този нов звук го отвеждаше към нови асоциации и той се разсейваше в напразно витаене над картините като хищна птица, когато плячката й се скрие и изчезне от кръгозора. Неочакван звук можеше да увлече Филип като свирене на вятъра и той се разсейваше из просторите, които изчезваха в безплодна мрачна празнота. Вече години наред той седи така неподвижно пред прозорците на кафенетата, гризе нокътя на левия си показалец и си блъска главата над основния проблем: трябва ли изобщо да се рисува и ако безусловно трябва, тогава как?

Ето, минават по улиците градски тълпи, изчезват в дрезгавината и на тях живописта съвсем не им е нужна. За какво са им картините на тези хора? Още тракат шпори, а по реверите на дамските палта се виждат книжни цветчета, женските гърди играят под бялото платно като бели восъчни топки, гласовете са тихи, минават лица и говорят, той се вслушва в уличните разговори вече години наред и още не е чул нито един минувач да говори за живописта. Тези людоедски, груби и жилави лица носят със себе си своята мизерия и за тях проблем е не живописта, а тяхната мизерия. Хората се движат като восъчни кукли, дращят се по тила, дъвчат тютюн, а след тях всичко дими от пури, от тела и от мъка. Всеки отделен човек мъкне със себе си огромните кръгове на своето съществуване, топлата си утроба и чужди топли утроби, от които е излязъл като гъсеница, и сега се мъкне и измъчва с отровното си жило, гризе, боде, хапе, разкъсва и го разкъсват, впрегнали са го и го бият с камшик по главата, всичко се движи в кръгове на отпор, глад и страх и сред всичко това живописта, общо взето, е неизвестна и излишна!

Във всяко човешко око има тъга, с каквато животните от клетката наблюдават живота; движенията на човека са мъчителни и болезнени, защото всичко е оковано в решетки и заключено в клетки, а в клетките живописта е съвсем ненужна. Може ли човек да спре тези потоци от хора по улиците и да им заговори за живота с езика на живописта? Жените носят кехлибарени огърлици, обувки от змийска кожа и пъстри токове, а очите им са сини като пролетни води. Жените мечтаят за скъпоценни кожи, за копринени чорапи, а не за картини. Хората се мъкнат из улиците, оковани във вериги, търкалят се спиците на колелата, отекват стъпки и в лицата има нещо гущерско, нещо кукленско, сиво, пияно и всички са уморени, сънни и жадни за сън, а в това движение някой е вдигнал бастуна си с обкована със сребро дръжка като полкови капелмайстор и се движи, сякаш върви пред духова музика и сякаш знае къде е тръгнал; възможно ли е да се нарисува един такъв глупав минувач, който върви пред тълпите, който има бомбе и за когото е особено важно да изглежда като полкови капелмайстор с ясен поглед, накъде върви, и той, и улицата, и заедно с него всемирният механизъм, който бие правилно като часовника между никеловите капачки в джоба и стрелките се движат правилно, и всичко тече, всичко се движи, като навит часовник в джоба на глупав минувач. Разсейвайки се така по редица странни и чудати наблюдения, Филип знаеше, че се пилее по нехудожнически виждания и че всички тези негови разсъждения бавно преминават в безполезен анализ на детайли, но този процес на разсейване, това непрекъснато отклоняване ставаше у него все по-силно и по-повелително. Някой носи в ръка пъпеш, някой пуши лула; една жена трепка с очи като видра и сигурно още тази нощ ще улови риба в мътната вода, а един човек изглежда като слязъл от тиролска картина: с къси панталони от еленска кожа и хармоника. Гризачи, термити, дребнави хора, канцеларисти, късогледи мравки със замърсени каучукови яки — те взаимно се унищожават с отровна киселина из вмирисани и непроветрени стаи, в които мъждукат газени лампи; стомаси, пълни с бира, лъскави спици на колела, прическа на една дама като стара египетска мумия — цялото това сънно и гладно ръмжене в погледите, тези грозни тела, тази жалка плът, този глупав вървеж, всичко това се движи пред Филип безцветно, сиво, загадъчно и мрачно. И тези вълнения ставаха все по-тягостни и все по-чести!

Той се сещаше и за старата забравена воня на мръсната вълча клетка, за сивата и остаряла вмирисана менажерия, която бе видял някога отдавна в едно провинциално панонско предградие. Валеше дъжд, звероукротителката в червена пиратска блуза, украсена с галони, галеше тлъста сънена змия под червеникава раирана пухена завивка; чуваше се как дъждът се хлъзга по зеленикавия платнен покрив на менажерията, а някъде се обаждаше тенекиен улук. Сред хаоса от картини, които представляваха животът му през последните години, сред дима в замърсените кръчми и залети с ракия кръчмарски маси, в безлюдните алеи и безмилостния утринен звън на далечни камбани, в тежките безсънни нощи Филип изведнъж си спомняше забравената вълча миризма и жалката провинциална менажерия, този спомен беше за него тъжен звън, капка отрова и състоянието му ставаше още по-мъчително и по-тягостно. Под впечатлението на тази отвратителна животинска вълча миризма, която беше напоила полуосветеното пространство под мокрото зеленикаво платно със задушена воня на недогоряла ацетиленова лампа и мокри стърготини, той спираше и сякаш върху половината от мозъка му се разливаше остро главоболие, той се хващаше за главата и не можеше да направи крачка! От такива състояния го спасяваше само алкохолът — да се напие и да забрави.

Седи той някъде в предградието и пие вече втори ден. В кръчмата се здрачава и е полумрачно, покрай газовата печка на канапето дреме черен котарак и мърка. Кръчмата е под моста, а през стъклото на прозореца се вижда как под тъмния каменен свод на моста, под мек пролетен дъжд минава сиромашко еврейско погребение; дървената урна на погребалната каруца смешно се люлее над черния ковчег, а равинът има съвсем черна, къдрава, библейска, асирийска брада. Над това тъжно шествие на дълги, смачкани, черни сака и чадъри, при неспокойния полъх на вятъра леко потрепва пастелносиньо знаме на реклама за стерилизирано мляко: огромното неестествено кърмаче на пастелносиньото платно, с подпухнали и облещени водни очи, синьото знаме, опънато над улицата с червени тухлени къщи, кръчмите, вехтошарските витрини, сиромашкото еврейско погребение и забравената вълча миризма (вонящото загнило черно месо в чугунена чиния на пода на клетката) — всички тези картини и сега стоят пред Филип като извънредно живи детайли, без някаква вътрешна свързваща сила, която да може да спои всичко това в някакъв смисъл и хармония. Силата, която можеше да свърже тази разкъсаност, на моменти се чувствуваше в алкохола, но тази неврастения беше опасна, защото изтрезняванията от тези пияни състояния ставаха по-празни и по-сиви. У Филип животът започна да се топи на съставните си части: все по-неспокойно започна да расте у него едно непрекъснато, разнищващо, аналитично разпадане на всичко; всъщност у него растеше процес, който се бе откъснал някъде от целта си и сега продължително време вече всичко от само себе си върви към разпадане. Това съзерцателно разнищване на всичко, което попадне под ръката или пред погледа му, бавно се превърна в мисъл, която от ден на ден започна все по-силно да го преследва: в представата му за неговия личен живот започна да изчезва всеки, дори и най-малък смисъл. Неговият собствен живот се бе откъснал някъде от своята основа и бе започнал да се превръща в призрак, който няма никакво основание да съществува, и това продължаваше вече доста дълго, ставаше все по-тежко и по-уморително.