Мирослав Кърлежа
Завръщането на Филип Латинович (20)

Като восъчно цвете се топеше Владимир Балочански между пръстите на Боба и от тази болезнена, загнила течност останаха два-три съдебни печата, с които запечатаха вещите му: касата, писалището, адвокатската кантора и цялата му славна кариера, на която мнозина му бяха завидели. Когато вече всичко стана доста мрачно, съпругата на Владимир, Ванда Балочанска, на няколко пъти се опита да говори със старата аристократка Балочанска, височайшата си и студена свекърва, за Бобочка, „за този криминален тип жена, която подкопава нейния живот и живота на децата й“, и че трябва да се предприеме нещо конкретно, а тя (Ванда) смята, че „това е дълг на нейно превъзходителство като майка на Владимир“!

Между Ванда и старата Балочанска винаги съществуваха непреодолими разстояния и старата дама, която никога не бе обичала някого, а снаха си не можеше да понася от първия ден, в тези критични разговори, когато можеше много нещо да се предприеме в интерес на сина й, остана неимоверно студена, съвсем последователно пасивна — на разстояние. При такива тихи сцени, когато Ванда обвиняваше Балочански с не малко основание, старата играеше ролята на горда свекърва, която защищава авторитета на сина си пред тази — за нея и по кръв, и по възпитание — съвсем чужда жена.

— Тук сълзи не помагат, скъпо дете! Това са същите години, когато и баща му изведнъж започна да показва слабост към малоценни жени, каквато преди това никога не бях забелязала у него! Трябва да се изчака, това е единственият лек при такива неща!

— Но това продължава вече прекалено дълго, мамо, за бога! Аз също смятах, че е най-добре човек да предостави тези неща на времето, но те продължават вече втора година. Да не ми беше Дагмар, аз знам какво щях да направя, така съм вързана и затова смятам, че ти си тази, която трябва да поеме инициативата. Снощи беше тук Тереза и съвсем сериозно ме уверяваше, че в града се говорело за неминуемия крах на Владимир! А той с мен по принцип не желае да сподели нито дума за това.

— Die Manner sind schon so!^[1] Няма какво да се прави! Schon ruhig wetter Tee trinken und weiter warten!^[2]

— Но ако тези слухове за неговата разруха са верни, тогава той ще разори материално и мен, и децата!

Така свършваха тези тихи трагедии между седем и половина и осем в здрача, край студен чай, с няколко думи.

Пак го няма, пак телефонира, че е зает с работа, а тази сутрин, когато му помагаше да си върже връзката, беше толкова разстроен, че все не можеше да върже папионката си, а когато тя избухна в плач, той я погали по косата и я нарече своя досадна стара гувернантка.

В тревожните последни дни и самият Балочански вече не чувствуваше почва под краката си: той чувствуваше неопределено, но съвсем ясно, че загива. Тази Бобочка му помогна да разбере, че е живял глупав, престорен, криво уреден живот, сред глупави заблуди и кулиси и че не е успял да проникне до самия себе си, а тази жена, струваше му се, стихийно проникна до самия него, до най-съкровените му тайни! Цял живот той се мъкнеше между предметите и призраците като страхливо, неспокойно, треперещо дете, а сега, когато за пръв път се осмели и поиска да тръгне като субект, сега се сблъска с материята. С наказателния закон. Никога досега не се беше осмелил да признае пред себе си някои основни истини за лъжата на най-интимния си живот, а сега, когато едва полугласно и полусънно започна да съзнава тези свои безпомощни заблуди, сега вече се срутват лавини и катастрофи. Напоследък той прекара времето си в пиене с някакви джуджета и гърбави момиченца, върху дланите на топли женски ръце, с мъже, които, пияни, целуваха златните обувки на жените, ядяха гнили риби, вмирисани яйца, пушеха опиум, смъркаха кокаин, и лигавото, набъбнало като мехур загнило страшно животно у него почувствува нужда да се разтегли като огромно допотопно чудовище, да поживее, да забрави, да прегризе нечий гръклян и още нищо не се бе случило, а краят на всичко беше дошъл. Беше издадена вече и заповед за арестуването му, а той продължаваше да обяснява на Ванда с най-спокойна усмивка, че се касае за съвсем дребна работа, той се готвел за бързо делово заминаване за Холандия и щял да уреди всички тези дребни неща своевременно с някакви сделки. И агентите така го намериха сред безпорядъка в стаята му, между разхвърляни книжа, накъсани писма и полуопаковани куфари, отворил вратата на огромния старинен шкаф и седнал в него като пред прага на своя дом, загледан втренчено в хаоса на пода пред себе си. В ръката си държеше сребърния жартиер на Боба и се смееше с тих, сдържан смях. Шкафът, в който се беше вмъкнал, беше същият онзи шкаф, в който се бе застреляла баба му: влязла в този шкаф, затворила вратата след себе си и на другата сутрин я намерили убита, без някой да чуе изстрел. Този шкаф привличаше Балочански още от ранното му детство като дълбока, затворена гробница.

След това се мъкна по съдилища, по болници, лудници и затвори, а после един ден се върна при Бобочка, сега седи всяка вечер в „Корона“ и чете вестник. Играе шах, пише стихове и разговаря с Филип за живопис и художество.