Мирослав Кърлежа
Завръщането на Филип Латинович (17)

Владимир балочански, или както се подписваше неговият баща Ballocsansky, беше учтиво, уредно, добре възпитано мамино синче. Майка му, аристократката госпожа Патриция Балочанска, съпруга на висш административен служител, беше дама, която посвети целия си живот на съвършеното възпитание на своя единствен син. Нейният единствен син беше винаги пръв в класа, природно надарен, схватлив, отворен, добродушен, възпитан, с една дума: момче на аристократ, което притежаваше истински аристократични суперлативи. Интересът му към живописта беше високо над средното дилетантство, съвършеното му английско произношение, винаги изгладените му панталони и несмачканата му връзка, редът на писалището и в гардеробите, следването му в чужбина и изпитите, които вземаше със свръхестествена лекота, всичко това предвещаваше висока кариера на младия господин от аристократичен произход, чието значение беше безспорно.

Владимир Балочански беше на двадесет и четири години, когато като заместник на околийския управител в Крижановац се сгоди за госпожица Ванда Дворжак — Аграмер, дъщеря на изтъкнатия хирург доктор Дворжак-Аграмер, притежател на къщи и богаташ от средната част на Илица^[1]. Роден през осемдесет и първа, Владимир още от първия ден на мобилизацията през деветстотин и четиринадесета се озова в своя конен полк във Вировитица, вече като правителствен съветник в отдела за вътрешните работи. Като баща на три деца, той прекара в Галиция до половината на седемнадесетата година, когато се върна като награден конен ротмистър на цивилна служба. Попечителството на майка му, аристократичната госпожа Патриция, която зорко бдеше над всички негови мисли цели тридесет години, пълното щастие в неговия брак с Ванда Аграмер, чиновническата кариера и съвършената откъснатост от близките и обществото — всичко това отдели Владимир Балочански от околния свят с чудни и невероятни картонени стени. Като увит в облепена с пощенски марки кутия, опакован по всички правила на възпитанието, с определен чиновнически мироглед, с дресирани нерви, наклонности и темперамент, той пътуваше в живота като образец на високопоставен господин, кралски чиновник, който се движи и мисли по навития механизъм на общоприетите норми и така нареченото убеждение. След като се върна от фронта, той откри адвокатска кантора, вложи капитала на съпругата си във фабрика, седна край зелените маси на управителните съвети и така продължаваше да живее уютно, редовно и без смущения. Владимир Балочански и съпругата му бяха напълно щастливи хора. Децата им, най-големият Владимир и двете момиченца Дагмар и Алис, жилището им от единадесет стаи с три слугинчета и един слуга, посещенията на благородната госпожа Патриция, редовните пътувания до Ловран и Бохин, обичайното сезонно пътуване на цялото семейство до Виена (да се освежи от провинцията), солидната индустриална клиентела и уредените доходи („само осемнадесет хиляди месечно“) — всичко това вървеше тихо и редовно, от ден на ден, от година на година, по програма точна, както разписанието на влаковете. В тази лакирана, добре уредена кутия всички играчки бяха на мястото си. Знаеше се къде стоят нотите със сонатите на Бетовен, къде са приключените сметки, какво е казала гувернантката, кога мама Патриция се е обадила с картичка от Залцбург; знаеше се какво трябва да се попълни в домашната аптека и какво в детския гардероб, какво става с кътника на Алис и какво е положението с гръцката задача на татковия любимец и съименник. В този дом се знаеше и за класиците, които на тези мили хора изглеждаха и досадни, и величествени, както гипсовите фигури и златните гравюри във витрините, знаеше се, че може да се слуша музика с абонамент чрез концертната и театралната каса. Купуваха се и картини според вкуса на Ванда с мотиви от неспокойно и развълнувано, бурно, открито море, единствените бури, в които тази мъдра и трезва дама се вглеждаше след вечерното изпълнение на пиано, когато беше минало единадесет и тя очакваше своя съпруг, очакваше да чуе ключа му на входната врата, а той се връщаше от късна вечерна конференция или от делови разговори.

Но после сред тази тишина се разнесе свистенето на вятъра. В този лакиран живот с биенето на часовника, с топлотата на килимите и затворените стаи се появиха отначало незначителни и едва забележими лъжи, които с опасна, по-право термитска упоритост започнаха да зреят под тази идилична картонена тишина, залепена с прозрачен лак. Владимир Балочански се запозна с Бобочка и за пръв път през живота си се предаде на една жена по повелята на своята плът, без разум и без логика, просто по повелята на плътта, така както се предават момчета под седемнадесет години: на милост или немилост!

Присъствието на тази нещастна Ксения Радаева се чувствуваше вече доста отдавна: като обикновено лице, като клиент, като ответна страна, но после започна да се появява като поканена партньорка, като партия за карти, като посещение в ложата, като интимна позната на вечерна забава в ресторант, като тема, която започна, да шуми по всички телефони в частния и делови живот на Владимир. Владимир Балочански започна да се среща с Бобочка като неин защитник в твърде заплетения й развод, тъй като господин министърът я заплашваше с някакви писма, като доказателства за изневяра, но тези писма по-късно се оказаха обикновен адвокатски трик.

„Днес към четири и половина те търсеше госпожа Боба!“

„Да, благодаря, тя ми се обади в кантората!“

„Още ли не се е свършила нейната работа? Текла ми разправяше, че всичко било уредено!“

„Да! Става дума за по-висша инстанция! Тези черковни и женитбено правни въпроси са много заплетени! А процедурата е старомодна, създадена е с единствена цел да пречи! Неща, които изглеждат приключени, могат по съвсем незначителни причини да се върнат в предишното състояние. Всичко е толкова сложно!“

„Не зная! Но тази жена ми действува на нервите! Тя не е добър човек!“

Мълчание. Дим от цигара. Безмълвно движение от прозореца до пианото. Тишина. Шуман: Фантазия.

Или:

„Къде отиваш?“

„Имам конференция в Палас! Югохоландското дружество! Предварителна конференция!“

„Доколкото зная, доктор Кланфар се е обадил по телефона, тази вечер се събирали у него на карти! Ти няма ли да отидеш?“

„Това е недоразумение! Тази вечер е конференцията за Амстердам. Това са делови работи. Кланфар може да се обажда. Той не се интересува за тия неща. Кланфар е само фирма. Сбогом, Биби! Аз излизам! Лека нощ! Ти си легни, няма защо да ме чакаш!“

„След конференцията няма ли да се върнеш?“

„Не зная, дете! Ако трябва да остана с господата, може би и няма. Лека нощ!“

И така разногласие след разногласие!

„Аз поръчах кола, а ти сега отминаваш тази единствена радост на децата като дреболия. Напоследък децата изобщо не те виждат. Тази твоя заетост е вече нагласена. Не мога да не ти кажа това.“

„Извинявай, аз обещах този излет условно. Какво съм виновен, че имам работа? Това са пресилени думи. Това е излишно красноречие от твоя страна, скъпа моя!“

„Да, аз се владея колкото мога, но когато става дума децата да…“

„Сбогом!“

И така недоразумения и препирни за това, дали е купена ложата с взаимно съгласие, или не, не е ли все едно той пред Ванда и децата да се върне след „Тоска“, или да се прозява на „Тоска“, бил обещал, защото не знаел, защото бил забравил, защото мислел, защото не могъл да знае, той бил зает човек, работил като кон за другите по цял ден, а и той има право на своя партия карти и на чашка кафе и това е най-малкото нещо. И така дребна ревност между думите, недоверие, дим и алкохол. Много дим, много коняк и уиски и нещо, което досега не се бе случвало: пиянство и груба необузданост в пиянството. Слухове из града, слухове за Бобочка, слухове за Владимир. Че бил у Бобочка на соаре и танцувал на масата облечен като испанска танцьорка. Че го видели с Бобочка и нейните ухажори в кабарето същата вечер, когато отказал на Банда да отиде с нея на концерт на някакъв си френски пианист. Че не бил във Виена по работата, а в Опатия, където Бобочка купила луксозно уредена вила. Че губел на карти и пилеел пари. Че се отрупвал с разходи и финансови задължения. Че всичко това с него не било добро и нормално. Вълнения и недоверие! Все по-големи вълнения и все по-дълбоко недоверие и съвсем нови непознати комплекси, пошли и необикновено отрицателни, каквито дотогава никога не е имало.

В тези разпри Ванда започна да прави маса изводи и да открива в съпруга си нов, за нея съвсем непознат човек. Че няма воля, че лъже, че при него всъщност всичко почива на една външна папагалска форма, че всичко това е празно и несолидно, себелюбиво, по-право, жестоко. Разбира се, от негова страна. А тя е майка, тя живее за децата си, за една възвишена чистота на собственото си семейство, в крайна сметка и за него. Тя е мъченица, а я отминават като че ли не е човек, а вещ. Просто я отминават.