Мирослав Кърлежа
Завръщането на Филип Латинович (11)

Кръгът около Негово Превъзходителство Силвие Липах, костаневецкия благородник, ставаше все по-изморителен. Тези хора идваха тук, под този костаневецки покрив, сякаш това беше тяхна собственост, и се държаха така, като че ли са в собствения си дом. И старият височайши велик жупан, и сестра му, съпругата на съветника на бана Елеонора, и дъщеря й Медика, и племенникът й, благородникът доктор Тасило Пацак-Крищофи, племенник на каптолския епископ Силвестър Крищофи, при когото бащата на Филип беше работил като слуга. Филип наблюдаваше тези хора как дъвчат с порцелановите си зъби, как говорят за най-новите хомеопатични методи на лекуване, за веронал, за музика, за спиритизъм, за антропософия и на моменти му се струваше, че сънува. Между петдесет хиляди покрива той трябваше да се натъкне на такъв гнил покрив и този гнил покрив трябваше да бъде неговият така наречен „бащин дом“!

Костаневецката аристократка, банската съветничка госпожа Рекетие, беше консервативна жена от деветдесетте години; нейният свят бе свят на старомодните корсети с банели и с вазелина като средство за разкрасяване. С изпито лице, с долна испанска челюст, с несъразмерно висок ръст, в старомодни бели чорапи, нейно превъзходителство се движеше под звездите като съвсем, бледа сянка, в особено живописен свят, в света на красотата, която е вечна, на бога, който е недостъпен, и на крал Людвик Баварски, който нощем препускаше в галоп през горите, придружен от факлоносци. Тя се движеше из този свят и говореше за Казалс, за безсънието, за чудатите спиритистични сеанси, а всъщност се измъчваше от фиксидеята, че носи в себе си рак. И съпругът й, господин съветникът на бана, благородникът Рекетие, беше умрял също от рак преди три години, така че последните й пет години изцяло преминаха само в ослушване как ракът разяжда тъканта на господин банския съветник и как целият този свят от зъби, газове в червата и биене на сърцето не е нищо друго, а отвратителен и незнаен рак, който яде и изяжда самия себе си от началото през всички векове. Оплешивяла от последния миналогодишен червен вятър, госпожа съпругата на съветника на бана носеше гъста тъмночерна перука, а шията си превързваше с черна кадифена панделка. И Каквато беше кокалеста и необикновено дълга, тя се движеше из тези стаи като плашило. Дъвчеше лекарствата си като стар гарван и непрекъснато говореше как щяла да умре от рак.

Тя знаела това, всяка минута й била отброена, защото по посинелите си нокти виждала как ракът непрекъснато расте у нея! Всичко около нея било измама и всички я лъжели в очи: и лекари, и прислуга! (Само котките били най-симпатичните създания на света!) Тя умирала, а никой не искал да й каже истината! Всички се престрували пред нея, но тя прозирала и виждала всичко.

Негово превъзходителство господин великият жупан Липах Костаневецки беше прекарал най-щастливите си дни сред блясъка на виенската империя и целия си живот той мечтаеше за ония далечни, „незабравими дни, които навярно никога вече няма да се върнат“.

„Това антипатично, гадно демократично материалистическо време погълна всички тези прекрасни радости и никой от това не спечели, а възвишената франц-йосифовска култура днес лежи разорена като някакъв античен храм на Бьоклинова картина.“

Наблюдавайки с известна тъга лошите събития около себе си, негово превъзходителство плачеше вътрешно над развалините на спомените си, най-величествен от които беше обшитата със златна ивица покана за височайшия дворцов обяд по повод височайшето пребиваване на Негово Величество Императора и Краля в нашия главен град и в столицата на кралството, през осемстотин деветдесет и пета, месец октомври. Изрезката от „Народне новине“ от четиринадесети октомври, където бяха напечатани имената на лицата, присъствували на височайшия обяд в двореца, на който между всички графове, принцове, сановници и епископи и негово превъзходителство господин великият жупан, благородникът Силвие Липах Костаневецки, бе също така високопоставено лице; тази избеляла изрезка от вестника се пазеше като една от скъпоценните реликви заедно с други такива рядкости в подплатена с виолетово кадифе кутия. Картината от този дворцов обяд в голямата зала на палатата на бана бе незаличимо врязана в паметта на Силвие Липах, а спомените му носеха печата на това велико събитие, както восъкът носи височайшия печат с трибуквения монограм на височайшето императорско име.

До Негово Величество отляво седеше Негово Превъзходителство ерцхерцогът Леополд Салватор в униформа на артилерийски полковник с нашивки на Златно руно, после управителят на двореца, гвардейският капитан, благородникът Шабадхеги, после Негово Превъзходителство кралският унгарски министър-председател барон Банфи, после действителният таен съветник, върховният дворцов управител граф Пеячевич, а от дясната страна — Негово Превъзходителство бан граф Куен-Хедервари, после действителният таен съветник, министър генерал от артилерията барон Фейервари и сред славната свита от графове, губернатори, министри, интенданти, действителни тайни съветници и рицари на Златното руно, сред този височайши кръг от епископи и председатели на най-висши съдилища, адютанти, върховни управители и представители на двореца, в оня блестящ венец от членовете на височайшия магнатен дом и други по-низши законодателни тела, там на височайшата маса, пред блеснали златни блюда и кристални съдове, седеше и великият жупан Силвие Липах Костаневецки, четиридесет и седми поред, между представителя на кралските унгарски железници фон Лудвиг и генерал-майора граф Вурмбранд, като представител на своето лоялно и верноподаническо жупанско кораноглинско тяло, пред височайшия върховен управител на дворцовата кухня граф Волкенщайн.

Между двата дворцови лова, след като уби сто шестдесет и два фазана, седемдесет и три заека, три глигана и една кошута в Конопище, императорът замина за Марковия площад, за да се върне с бързия влак в Ишл, където закла четиридесет и три елена и седемнадесет сърни, а междувременно, като полубожество и свръхестествено създание, подаде живата си императорска ръка на височайшия господин благородника Силвие Липах Костаневецки и докосвайки със свещената си, миропомазана ерусалимска десница този смъртник със синя кръв, той го одухотвори и го посвети за цял живот!

Седи господин Липах Костаневецки, надвесен над кадифената си кутия, и се рови из старите и скъпоценни реликви. Между тях е броят на „Народне новине“ с повишаването му за жупански протоколчик от по-горен ранг: „Банът на Кралство Хърватско, Славония и Далмация реши да назначи доктор Силвие Липах Костаневецки за жупански протоколчик.“

Ето и къс от едно далечно, мъртво, време, когато младият жупански протоколчик Силвие Липах беше пред прага на този живот, през който мина сега като през много осветени стаи; той прелиства сега писма и пожълтели вестникарски изрезки, а всъщност всичко е зад него, както залезът остава зад ездача. На този ден, на дванадесети юли 1880, според „Народне новине“ било умряло едно бебе, момиченце, некръстено, по презиме Церич, от майка слугиня на улица Месничка и понеже, според констатациите на градския лекар, детето може би е било удушено, слугинята Мария била арестувана; тогава в столицата на кралството това е била единствена случка. Граф Юксхуел Гиленбанд-Краненщег, генерал от кавалерията, пристигнал в града и отседнал в хотел „Император“; наред с разните разходи за наеми, данъци, такси и пр. се съобщаваше, че един жупански протоколчик се готви за блестящата си кариера. А когато бе назначен за велик жупан, в „Народне новине“ излиза цяла статия под заглавие: „Кариерата на благородника д-р Силвие Липах Костаневецки“.

„Току-що назначеният велик жупан на кораноглинската жупания благородникът д-р С. Л. е роден на трети август 1856 г. в Загреб, в семейството на благородника Силвие Липах, земевладелец. След като завърши юридически науки във Виена, където получи докторат, младият доктор постъпи в 1879 за протоколчик стажант в загребската поджупания на политическа служба, той вече бе отслужил едногодишната си доброволческа служба в Пети императорски и кралски конен полк във Вировитица. Същата година бе назначен за поджупански протоколчик, една година по-късно за околийски пристав, а само след една година — за жупански протоколчик от по-висш ранг при кралското хърватско-славонско национално правителство. Оттогава служи при кралското хърватско национално правителство, дето бе назначен за протоколчик първи ранг, а през 1889 — за секретар на националното правителство. На този пост остана до смъртта на блаженопочившия си баща, костаневецкия земевладелец, когато по семейни причини бе принуден да се откаже от държавна служба и да се посвети на стопанството си, което представлява значително и известно имение. С височайша заповед от октомври същата година бе уважена оставката на благородника Силвие Липах. Когато със смъртта на господин Лентулай, абат и народен представител от лонско-полската околия, бе овакантено мястото му в Събора, господин д-р Липах прие предложената му кандидатура и на изборите през 1894, на втори декември, единодушно бе избран за народен представител в Събора на кралство Хърватско, Славония и Далмация. Като избран от народа за народен представител (избран единодушно от седемнадесет избиратели — бележка на автора), той естествено се присъедини към Народната партия и започна да играе голяма роля в клуба, особено след като се прояви блестящо в разискванията по бюджета още същата година. Ползувайки се заслужено още от времето на своята административна служба с името на отличен, коректен и преди всичко съвестен ръководител, той сега е назначен за велик жупан на кораноглинската жупания като лице, радващо се на особено доверие от страна на негово превъзходителство бана, който с този избор още веднъж потвърди, че умее да избира сполучливо главните си сътрудници. Негово превъзходителство господин благородникът Липах Костаневецки е още в разцвета на силите си и със своя такт и необикновената си прилежност и преданост към службата на новия пост ще бъде гордост за народа, комуто служи, и за страната, която го удостои с такова доверие.“

„Особено след като се прояви блестящо в разискванията по бюджета още същата година“ (това изречение в кавички в „Народне новине“ беше дребният факт, който означаваше важен обрат във великожупанската кариера на господин Липах). За същите разисквания по бюджета „Пестер Лойд“ публикува статия с подпис — някой си Л. П., тоест лонско-полски чифликчия — „von einem Grob grundbesitzer aus I. p.“. Никъде нищо не бе казано, но се знаеше, че тази статия, подписана с инициали Л. П., е написана от костаневецкия властелин, който с нея, освен ласкавия епитет „подготвен ръководител“, получи косвено и качеството на „признат авторитет в конституционната наука“. В тази хвалебствена статия, която бе преведена и в един опозиционен вестник, господин чифликчията Липах развиваше по следния начин своите „конституционно научни идеи“: „Ние живеем днес с политика на голи фикции. Наричаме страната някакво си Хърватско, а тя всъщност не е Хърватско, тя носи това име от края на миналото столетие; наричаме другата страна Славония, а тя също не е Славония и откакто съществува кралство Унгария, тя е унгарска земя, също както са Бихар и Щаболц: съставна част на кралство Унгария. И с тези псевдострани водим преговори като държава с държава, приемаме твърдения, чиято несъстоятелност науката вече отдавна доказа, твърдения, които са в разрез с документите и законите и против които се бунтува нашето, честно убеждение, изградено върху доказателства на признати авторитети от конституционната наука.“

„Особено като се прояви блестящо“ — с тази неподписана статия, публикувана в „Пестер Лойд“, лонско-полският и костаневецкият чифликчия бе назначен за велик жупан и пред него се разкриха най-големи възможности. А за това, че не можа да стане подбан, е виновна съпругата му Елеонора, която на елитния бал в салоните на „Хърватски сокол“ демонстративно отказа да се сбогува с нейно превъзходителство съпругата на бана — Маргарита Куен Хедервари, защото бе обидена от това, че според нейното лично убеждение при уреждането на тази височайша среща като съпруга на великия жупан и благородник, а и самата тя аристократка Сомсич дьо Галдово и Туроч, бе съвсем пренебрегната. Сред височайшите аристократични и благородни дами, които трябваше да представят пред Негово Величество елита на нашето общество, госпожа Сомсич беше поред двадесет и четвърта вместо седемнадесета и когато тя се отправи към височайшата графиня Куен, да обясни на нея като съпруга на бана това очевидно недоразумение, последната не й отвърна нито дума и отмина негодуването й, като че ли изобщо не е чула нищо. Работата беше ясна. Съпругата на бана графиня Куен Хедервари, графиня Куен от хиляда триста шестдесет и първа, графиня Лихтенбергска и баронеса Новоленбашка от хиляда петстотин седемдесет и трета, владетелка на Нущра, Хедервари и Виче, родена графиня Телеки, приближена императорска и кралска дворцова дама от маджарски благороднически род, признат от крал Сигизмунд преди петстотин години, стоеше на стълбището с баронеса Инкей, родена Людмила, Теодора, Мария, Габриела, графиня Дейма, дъщеря на чешкия граф Франк дьо Пол Мария Захария Антон Венцел Дейма и графиня Мария дьо ла Фонтен и Дармонкур Уферцагт, и с графиня Юлиана Драшкович-Ердьоди, съпруга на тракошчанския властелин, дама, носителка на Ордена на великия кръст със звезда и дъще ря на почетния граф от кралския орден „Св. Юрий“, и изведнъж се доближи до нея, без някой да я е викал: „So eine hergelaufene Schlawoniterin, und spricht sie an, in einer Art und Weise“^[1] и съпругата на бана не можеше да стори друго, освен да не й отвърне нито дума. Преди всичко редът на този прием не беше установен от височайшата госпожа съпруга на бана, а от шефа на дворцовия церемониал, а освен това: „Was will diese Person, wer ist sie eigentlich und was ist eine Obergespansgattin? Lacherlich!“^[2]

Когато след тържеството съпругата на бана се сбогува с присъствуващите дами и стигна до „двадесет и четвъртата“, тя й подаде ръка, но тази анонимна „двадесет и четвърта“ отказа да се ръкува с графиня Маргарета; така избухна скандал, много по-голям от изгарянето на унгарското знаме.

Аз бях „четиридесет и седми“, а ти не си доволна от това, че си била „двадесети четвърта“ — гневеше се Силвие Липах, разисквайки с жена си случилото се и предчувствувайки съвсем сигурно своето корабокрушение.

Височайшият господин бан, който с назначаването на Негово Превъзходителство господин Липах за велик жупан „прояви необикновеното си умение в подбирането на своите помощници“, след тази сцена свърши твърде бързо с този свой помощник: великият жупан, благородникът Силвие Липах, се върна в Костаневец за коледните празници и повече не излезе от него. Тук преживя неочакваната смъртна съпругата си Елеонора Сомсич около петдесетница преди войната (от възпаление на апендикса), тук надживя и единствения си син Силвие, който загина при бележитата кавалерийска атака пред Рава-Руски през петнадесета година като поручик от Пети императорски и кралски конен полк. Доживя и това — една октомврийска нощ полугол, по нощница, без дреха, по гащи да види как „някакви си бараби“ подпалиха костаневецкия му покрив, как пристигнаха „някакви демократически агитатори“ и раздадоха на някакви си „бараби“ неговите четиристотин ютра^[3] най-хубава земя; а сега едва живее и се мъчи в Костаневец, потънал в дългове, и не знае няма ли един ден Якоб Щайнер просто да го изхвърли от жилището и той да завърши в гроба като бездомник. (Предположението на майката на Филип, че „тези в Костаневец разчитат на нейната двуетажна къща“ на улицата на един дубровнишки езуит, явно „не е съвсем лишено от основание“.)

Силвие Липах Костаневецки вече не можеше да се ориентира в събитията и нещата: темпото на живота постепенно превишаваше силите му и той не можеше да го разбере. Мечтаейки безмълвно над своите реликви и ценни книжа, той гледаше бледосините бланки на австрийската сребърна рента, облигациите от австрийската кредитна банка като карти от фантастични далечни и отдавна загубени партии: всички тези големи и важни неща днес нямаха никаква стойност, както използуваните играчки, и за какво ли са му тези хартии с подписи на управители, министри и съветници на една империя, която днес виси по долапите в нафталин като неговата властелинска куртка! Колко се измъчи само около изграждането на апарата на великата жупания през осемдесетте години, къде са сега всички онези многобройни спътници, ласкатели, слуги подмазвачи, аспиранти, кандидати и абсолвенти, които на тълпи преминаваха през неговите коридори? В какъв мрак се стопиха онези времена, когато над живота в кралството, над кралските ж.п. линии, пътища и учреждения се лееше пенливо шампанско, когато се полагаха основите на новия административен апарат след Споразумението^[4], когато наистина „безкористни идеалисти“ искаха да издигнат малко тези наши нещастни „селски говеда“ от холерата, от мочурищата и от наводненията на една по-висока степен. И каква беше благодарността на тези крави и гадове? Че нахлуха в неговия дворец и запалиха покрива му! Eigentlich unfassbar!^[5]

Още като млад джентълмен, с получения във Виена докторат през осемдесетте години, той много държеше на облеклото си. Неговият честерфилд с обшити ревери се очертаваше стройно в три линии в талията: карираните панталони, шведските остри обувки, цилиндърът — всичко бе първокласна виенска изработка на най-добри кроячи и показваше (твърде дискретно) този млад властелин като човек, който има усет към изискано, но не екстравагантно обличане. И днес още неговият черен балтон от онова време е най-солидната му дреха, а фраковете му, пелерината му от Wales-камгарн, пещенският му официален костюм — всичко това висеше добре подредено в долапите и всяка втора седмица се изнасяше да ветрее, макар че между тези парцали имаше и такива, които той не беше докосвал четиридесет години.

Когато идваше почти всеки ден на посещение у своята приятелка госпожа Латинович Валенти (майката на Филип) в светлосивото си сако, със светли кремави гамаши, с абаносов бастун, бяла връзка и необичайно силно колосана яка и маншети, той приличаше на сива кукла от чуден старинен албум. Старателно измит, съвсем побелял, внимателно избръснат, още доста подвижен, той всъщност нямаше антипатично лице, но Филип никак не можеше да се примири с неговото присъствие. Преди всичко старецът произнасяше името на майка му, госпожа Латинович-Валенти, необикновено ясно, бавно и твърде церемониално, като че ли произнася някакво особено, аристократично и обществено високопоставено име, явно подчертавайки презимето Валенти като презиме на брат й, фелдмаршал лейтенант от Виена, когото той на времето познавал лично и много приятно му било да гостува в дома на генерала. Освен това на Филип се струваше, че този старец познава майка му още от мрачното епископско време, знае за тази жена много повече, отколкото той самият и я наблюдава от една перспектива, съвсем непозната за Филип. Всичко у този старец беше някак си доста загладено с помощта на помади и кремове, освен ръцете. Ръцете му изглеждаха буквално осъдени на смърт. Необикновено чувствени, алчно и себелюбиво неспокойни, ръцете на този стар бонвиван посягаха жадно към нещата, сякаш се хващаше за живота пред мрачния праг на гроба; как само алчно топлеше той безкръвните си длани върху топлата повърхност на порцелановия чайник, как неприятно докосваше ръцете на Регина (и в присъствието на чужди хора), как страстно свиваше цигарите си и като ги облизваше, ги слагаше в цигарето от слонова кост — всичко това отблъскваше и дразнеше Филип. Животът в тази костаневецка къща започна да става адски за него: тук се развиваше една игра над гробове и около гробове, безмълвна и потайна, съвсем мъглива и нездрава. Около някакви двуетажни къщи, безвкусни виенски вицове, чайове и вечери, прикрита и конвенционална игра, която под повърхността бе напукана като старо блюдо и от него бавно се изцеждаше болезнената и загнила човешка страст. Старецът идваше привечер, в часовете, когато се пиеше топъл чай, и обикновено оставаше и след вечеря до късно през нощта. Тук се разправяше за викане на духове, за покорността пред скъпия ни господ бог, за някакво си висше старческо примирение, на което всички страсти и усилия изглеждат доста смешни. Говореше се за изминали младини и заблуди, за кучета, котки и слугини, за тоалети, за ястия и концерти, за значението на храносмилателните органи у кучетата и изобщо и твърде много за кучетата, за това, че слугинчетата са неблагодарни! За заболяванията на ушите и гърлото, за чудните слабости на сърцето, за компреси от слез и за диети. Цялото това учтиво, неискрено и фалшиво бъбрене продължаваше безконечно еднообразно, а когато те двамата оставаха сами в полумрака в стаята на Регина, на плюшения й диван, над стаята се надвесваше продължителна и неподвижна тишина. Връщайки се една привечер ненадейно в къщи, Филип мина през градината покрай прозореца на майка си и понеже тъкмо в този миг лек ветрец подухна завесата, той видя в полумрака майка си да седи на коленете на този старец. Призля му и още същата вечер искаше да си прибере багажа и да замине, но остана. Започна сам да превъзмогва своята прекаленост, всъщност прекалено изострената си свенливост към плътските допири (дори и лично неговите), която от самото начало му се виждаше неоправдана. Той трябваше винаги със собствения си разум да си наложи да докосне с ръка тялото на жена, с която беше в интимни отношения, защото се страхуваше от такива открити докосвания с ръка като от някакво особено безсрамие.

„Глупаво. И животът на старците, както и на другите организми, не е нищо друго, а откриване на плътта и плътското. Това е нагонът у човека, който ни тласка към продължаване на живота! Към съществуване! Към продължаване на живота! Да осъжда човек тези нагони у старците, е нелогично, щом като не ги осъжда у младите!“

Това беше разумно, но иначе вътрешно Филип съвсем не можеше да се примири с този старец. А старецът, долавяйки в този неприветлив пришълец свой (евентуален) противник, проявяваше към него особена, очарователна благосклонност. Два месеца той го канеше при себе си в костаневецкия дворец, за да му покаже книгите си, оръжейната си сбирка, семейните портрети, които трябвало да се реставрират, но той не бил достатъчно сведущ как да се залови за тази работа, и два месеца Филип не пожела да се отзове на поканата.

Старецът имаше едно, както той казваше, много скъпо копие на Палмо Вечио. И понеже имал възможност да го продаде в града, отново помоли Филип да дойде и да го оцени. За пръв път, откакто се беше върнал, между Филип и майка му се стигна до много ожесточена (почти недопустима) разправия около тази картина, после Филип отстъпи и на следващия ден след пладне се запъти към двореца.

Този така наречен костаневецки дворец беше симпатична барокова едноетажна къща, построена на времето на края на гората, като жилище на управителя на имението на Краненщег, а Краненщеговият Костаневец, огромен замък от стотина стаи, беше построен на един хълм като крепост сама за себе си, със собствен мост и кула, с много широка гледка, и беше отдалечен от двореца на Липах три километра. Липаховите бяха купили тази господарска постройка през седемдесет и пета доста разрушена, но след като я бяха ремонтирали и засадили около нея тополи и брези, тази едноетажна къща получи съвсем хубав вид; с навес за каляски и с тераса на първия етаж, тя изглеждаше като някаква вила сред парка. Старият Липах посрещна Филип в алеята пред двореца с разтворени обятия, интимно, като свой добър и скъп приятел, който с посещението си му прави не само особена чест, но и голяма услуга, и след като минаха през приземния етаж (нареден със стари скринове, брокатни завеси и черковни свещници), изведе го на терасата. Там Доминик им поднесе чай със сметана, шоколадова торта с крем и пъпеш; и този старец в износената светлокестенява ливрея с цвят на кафе, с огромни бели ръкавици, разплеснати като стари костенурки, и другият старец в светлосивото сако, който се обръщаше към Доминик на ти, а Доминик към него — с Ваше Превъзходителство, този чай и този крем, тези пъпеши и тези двама старци — всичко това беше неописуемо глупаво. Палмо Вечио естествено беше съвсем слабо нещо, а и семейните портрети нямаха никаква особена стойност: обикновени любителски работи от осемдесетте години, направени с поглед назад, за да се представи Липаховият род колкото се може по-стар! Библиотеката беше съвсем безлична и празна: три в кожа подвързани годишнини на „Ephemerides politico-statisticae Posonienses“, като единствена рядкост за нашите условия. С един тон по-патетично, почти тържествено, старият Липах взе една годишнина на този пожунски информационен вестник, подвързана в свинска кожа, и с достойнство разтвори една страница, отбелязана с панделка от тежка, червена моаре коприна: ако Филип се интересува за един куриоз, той ще си позволи и ще има честта да спре неговото внимание върху един факт, твърде важен за рода Липах, а това е пожунската повеля, с която Липаховите получават благородническа титла през осемстотин и осемнадесета година.

И наистина! Под дата пети декември осемстотин и осемнадесета година там беше напечатано следното:

MAJESTAS SSMA D. ANTONIUM LIEPACH AD EXC. CAMERAM HUNGARICO AULICAM RATIONUM CONSULATOREM OB PRAECLARA ULTRA 40 ANORUM IN REGEM ET PATRIAM MERITA UNA CUM FILIO ITIDEM ANTONIO BELLICO CONCIPISTA IN NUMERUM R. HUNGARAE NOBILUM REFERRE DIGNABATUR.^[6]

На заглавната страница на този пожунски вестник, под сиво клише на полугола символична жена сред облаци, с книга и криле на главата, стоеше калиграфиран подписът на първия благородник от рода Липах, изписан с паче перо с остър, необикновено педантен почерк: Antonius Liepach, nobilis in Monarcham et Patriam meritis simus. Върху него с молив бе написано, навярно с женска ръка, вече съвсем избеляло: Flossmaan. Tombola potpourri. Seitz. Die Hexe von Boissy.

Глупаво като тези „Томбола потпури“ — мислеше си Филип, докато наблюдаваше посивялото вестникарско съобщение за благородническата повеля на Липаховите, и не знаеше какво да отговори на този стар рицар със синя кръв, комуто съдбата бе отредила да бъде един от последните кавалери на неговата майка.

Над библиотечния шкаф на стената висеше в златна рамка под стъкло четирицветна репродукция на знаменитата картина с маслени бои на Бенцур: „A milleniumi Hodolat“, поклонът на градското население и на ордените от кралство Унгария и Хърватско, Славония и Далмация пред Негово Величество маджарския крал по случай чествуването хилядогодишнината на Унгарското кралство в бароковата зала в будимския дворец. Сред тази тълпа в благороднически одежди стоеше и рицарят на Златното руно граф Куен Хедервари като дворцов знаменосец на кралството, а сред теменужния блясък на прелатските и епископските плащове, сред сладникавата руменина на брокатните стени и кардиналски ръкавици, сред това разлюляно море от знамена, флагове и цилиндри особено изпъкваше бледото лице на блаженопочившата царица Елисавета в траур, под балдахин и недалеч от краката й на пода бе проснато и хърватското знаме в патоса на хилядагодишния поклон пред суверените.

„Този грохнал господин има в библиотеката си Бенцур, а с мен иска да говори за живописта“ — това беше единственото впечатление, което Филип усещаше някъде в далечна и съвсем неясна част на мозъка си; той прелистваше „Ephemerides posoniense“, наблюдаваше някакви темпер-мотиви на тавана и не знаеше какво да говори с този бъбрив старец, който го обсипваше с фрази и хвалебствия: той бил чел една негова книга и бил узнал за големия му успех в Лондон; това не било малко нещо да бъдеш ангажиран художник на един столичен вестник, и то съвсем сам, с голи ръце да се добереш в далечна чужбина до такова положение, каквото Филип е успял да си извоюва в чужбина.

Филип остави стареца да се измъчва от неловкост, а той само мънкаше нещо, като че ли говори с някакъв чужденец; после ненадейно стана и се сбогува с Липах, всичко излезе страшно нескопосано и глупаво. Като се прибираше към къщи, в устата си имаше неприятен вкус, сякаш беше изял парче старо и развалено месо.

„Откъде ли са дошли пък точно тук в Костаневец?“ — размишляваше Филип за Липаховите, като слизаше по леко наклонената серпантина от гората към лозето, на края на равнината, която вече цялата беше потънала в ранен летен вечерен здрач. С какво този стар нещастник се различава например в умствено отношение от надзирателя Хитрец? Надзирателят на пътищата Хитрец има в стаята си под таванските греди също такава картина със златна рамка, трицветна репродукция, която се нарича: „Aus meiner Dienstzeit“. Да, този кавалерист на бяла кобила, в сив мундир със залепена снимка на своята глава, този фелдфебел Хитрец от императорския и кралски конен полк № 12, Толна, този надзирател на пътищата, възседнал бяла кобила с извадена кавалерийска сабя под гербовете на Империята, императорски и унгарски знамена, е също така една кукла, както и този негов благороден велик жупан на поставената в златна рамка легенда на Бенцур, в бароковата зала на будимския дворец. Всичко това е пълна тъмнина и тази тъмнина може да блесне само с ниагарски водопади и шествия на някакви нови, въображаеми лица, но това не би трябвало да бъдат Липаховите, нито подобни на Липаховите благородници от осемстотин и осемнадесета година. Това е интелигенция, която си записва „Томбола потпури“ като скъп музикален спомен за някакво художествено изживяване, която има стария си Доминик в ливрея и играе своята роля, сякаш нищо не се е случило в света.

Цялата вечер Филип продължаваше да чува стария Липах как му разправя, че по негово време се е използувала ароматизирана карболова есенция като универсално дезинфекционно средство, че захаринът бил изчезнал от пазара, че унгарската жупанска административна система била най-добрата административна система в света и англичаните — моля ви се — са въвели тази унгарска система дори и в колониите, и така дълго през нощта се измъчваше и не можеше да заспи. Вече над гората започнаха да се появяват първите петна на развиделяването, а в пшеницата се обади пъдпъдък, когато той хвърли последната си цигара.