Мирослав Кърлежа
Завръщането на Филип Латинович (6)

Нямаше никакъв файтон, както обикновено става при такива случаи. Единият файтон закарал господин земемера в някаква комисия, а при другия Филип намери в едно малко, светлозеленикаво мазе край топла печка стара беззъба бабичка, която дъвчеше кифла, натопена в кафе в едно червеникаво, половинлитрово канче, и му каза, че файтонът щял да се върне следобед, но точно кога, тя не може да знае! Имаше още една възможност: да телеграфира в Костаневец за каруца и да остане да спи в каптолския хотел, докато дойде тази каруца от Костаневец. Неотпочинал и изморен от продължителното двудневно пътуване, изтръпнал от отвратителната хотелска стая, пълна с дървеници, потиснат, с единствено желание колкото може по-скоро да напусне това дяволско място, Филип се мъкнеше из сивите, гърбави улици около „движението“, гледаше затворените плевни, бунища, купите сено и мамулите по царевичните ниви и имаше чувството, че потъва в тази шумна утринна идилия и няма сили да вземе каквото и да било решение. От другата страна на пътя кънтеше наковалня, в двора на ковача подковаваха дебела подравска кобила, сита, преяла, упорита, със сини панделки в гривата. Подковите цвърчаха, миришеше на въглен и на обгорели копита.

Тук стоеше някакъв жълт файтон, може би ще стане нещо! Това беше файтонджията от Бишкупец Йожа Подравец, който снощи беше докарал от попската къща в Бишкупец хазяйката на попа за бързия влак за Виена, а тази заран се връщаше с чувал цимент обратно. След дълги преговори се разбра, че Йожа Подравец е съгласен да откара господина до Бишкупец и ако господинът желае, може да тръгне с него до Бишкупец, а и до Костаневец, „ако, да кажем, господинът желае това“, дотам, по прекия път, през турчинската ливада, не е толкова далече: да речем, приблизително два часа. Най-сетне постигнаха споразумение, подковаха Мица, отидоха до Льовингер за чувал цимент и за ламаринения шкаф, натовариха куфарите на Филип на гарата и така над чувала с цимент и огромните си куфари, на високата седалка на файтона на Йожа Подравец, най-после тръгнаха по Фратарска, през Илирска, излязоха на Краишка към митницата, при линията, вече съвсем на края на града. Тук покрай широкия път минаваше алея със стари тополи, а на ниската бидермайерова приземна сграда до митницата всички шест прозореца на фасадата бяха внимателно затворени с тежки железни капаци.

„Госпожиците!“

Йоже Подравец се обърна на капрата към господина, смигна му лукаво и махна презрително с лулата си към тази заключена и с железни капаци затворена ниска къща, „в която момите сигурно още спяха“.

Каква странна дума „госпожиците“!

И все пак! Колко дълбоки тайни са погребани в тази толкова вулгарна дума, която панонските файтонджии произнасят, събирайки слюнката си под езика от погнуса и морално презрение! Тайните на едно отколешно и тъжно детство, когато тази дума кръжеше над детските тревоги като тайнствен самолет, който някой веднъж беше видял, а никой нямаше представа къде ли е могъл да се спусне! Тук някъде, зад живия плет, бе оня шипков храст, където Аурел, синът на ветеринаря, един следобед беше видял една мома, че лежи гола под червен чадър. После другарите претърсиха цялото поле, чак до потока, живите плетове и траповете, но никой не откри никаква следа от това приключение. Намериха една светлосиня съвсем избеляла панделка, закачена на глога, и един тенекиен фуркет, но дали тези предмети принадлежаха тъкмо на онази авантюристка, дето се бе пекла на слънце под шипковия храст, не можа да се установи! Като кучета с подвити опашки гимназистите обикаляха тази сива и неудобна къща, в която никога нямаше никого, всичко беше затворено и заключено и все пак се разказваше, че госпожиците пиели кафе под ореха на сянка.

Като ученик в шести^[1] клас, след едногодишна мъчителна борба един обед Филип рискува цялото си морално съществуване и се запъти към „госпожиците“. Беше юлско пладне. Патиците бяха из барите в черничевите сенки, а поветицата с моравите камбанки покрай стрехите беше увехнала от силното слънце. По всички прозорци пердетата бяха спуснати. Идеята беше смела, но логична. Тъкмо на пладне, това е най-подходящото време, никому и през ум няма да мине, че той е тръгнал към „госпожиците“! Градът лежеше съвсем празен, а на Филип му беше студено, сякаш върви в мрачно мазе. Небето бе огромно, синьо, плетове, огради, по градините макът беше цъфнал, тополи, липи пред черквата, един пес притича през улицата и след като прескочи лениво плета, изчезна в магданоза и доматите; Филип вървеше, вдървен като в наркоза, вътрешно отмалял, студен, но движен от някаква сурова и страшна смъртоносна сила; сега можеше да умре на място, но не и да спре. Никъде нямаше жива душа, само той един-единствен минаваше през епископския площад; а имаше неприятното чувство, че е разкрит и заклеймен, че е прозрачен и че всички знаят къде е тръгнал и зад всеки спуснат транспарант сега надниква по едно познато око и гледа сина на лавкаджийката как е тръгнал към публичния дом, където в края на краищата му е мястото, „защото и той не е роден в нещо по-добро“. На тротоара пред епископската черква една бяла котка прекоси пътя му, а през отворената врата на сладкарницата на ъгъла се чуваше как някой бие мляко в котле.

Подтикван от вълнението си, от фиксидеята на ужасното си вълнение, като лунатик, с восъчни ръце и студени, потни глезени, Филип се клатушкаше унесен, полусляп, трепереше, с подкосени колене по улица Краишка надолу към сивата, грозна къща при митницата, с шест прозореца на фасадата, които бяха заключени с тежки железни капаци, ръждясали от вятъра и дъжда. Зави през двора, покрит с тухли, където вонеше на кокошки и гълъби, и изглеждаше идилично в сянката на огромния орех, но всичко беше съвсем празно, като измряло. Бялата стъклена врата на къщата бе приветливо отворена, в антрето с червени тежки пердета имаше златно огледало, а върху мраморната плоча пред огледалото — негърка от порцелан, която носи на главата си златен кърчаг с изкуствени рози от японска хартия. Тишина. Едно зайче изскочи от полутъмния коридор, подуши Филиповите стъпки и пак изчезна в тъмнината. От тайнственото движение на това тъмно кожено кълбо Филип усети сърцето си в гърлото, помисли си, че е таралеж, а после и зайчето изчезна и всичко стана пак тихо и мъртво. Неподвижно. Зад една врата се чу шумно местене на тенджери и тигани, като че ли някой затвори вратичката на готварска печка. Филип се доближи и почука (а вече му се искаше да се върне обратно на улицата) и в същия миг една стара баба със синя престилка и очила на челото отвори вратата и бъркайки с ръка в черна желязна тенджера царевично брашно, навъсено го запита, много сдържано и студено какво иска, кого търси.

После остави тенджерата на масата, избърса ръцете си и влачейки домашните си пантофи по полутъмния коридор, изчезна зад една завеса. Вратата на кухнята остана отворена: едното колело на плочата на готварската печка не беше покрито и през опушения кръг бликаше тъмночервен пламък, съвсем саждив и тъмен като барикада. Зад завесата се чу скърцане на врата, преговаряне, уговаряне, сдържан смях, а после Филип под строгия недоверчив поглед на старата късогледа баба се запъти дръзко, повече сляпо, отколкото съзнателно, към вратата, която старата му посочи с пръст.

Сред влажна възкисела вълна от миризми, след щедрия блясък на ранното слънце Филип вървеше като ослепял, клатушкаше се, в пълен мрак и на оскъдната светлина през отворената врата видя само легени, облегала на столове, на които бяха прехвърлени женски дрехи, мушкато върху рамките на прозореца и картички по стените; от непрогледната тъмнина нечий глас го извика да дойде по-близо до леглото.

Тук, огряна от сноп светлина, която проникваше през малкото колелце на капака на прозореца, лежеше жена, а коремът й беше изкривен, огромен и съвсем бял, като пресен хляб, когато лежи на фурнаджийската лопата. И единствената картина, която остана в паметта му много живо и незаличимо, бе, че този корем беше огромен, надут, мек и подпухнал като квас, когато го притискаш с пръст, че има пъп, като пресния хляб на фурнаджийската лопата.

„Госпожиците“! Къде ли е това далечно време на чудните тайни и на онзи бял, пресен, коремен женски хляб с пъп?

Клатушка се Филип на файтона на Йожа Подравец и потъва в мисли, за да намери конкретна възможност как да разреши художнически този мотив.

Черно — бяло?

Много слабо. Много едностранно. При тази далечна случка основната светлина идваше от онова нещо гнило, прясно, подпухнало, огромно, от онова тайнствено женско, което би трябвало да се предаде по тулуз-лотрековски, но все пак осветено с особена, болезнена, свръхестествена светлина на гнила плът. Този корем трябва да се пренесе на платното в съвсем гнило, меко състояние, като прясно сирене, и това не трябва да бъде картина на обикновен, банален, напречен разрез на бордей; това трябва да бъде уморен, огромен корем на стара, измъчена родилка, на сериозна, тъжна, изпита жена, която е престанала да бъде каптолска госпожица, а символ, формула на състоянието, в което живее съвременната жена, скрита като момчешки блян, а оплюта като плювалник, от която се гнуси и един Йожа Подравец. Около този креват би трябвало да се спуснат всички ония невидими воали, потайната, пламнала похотливост, ужасът на невинния страх и очакването на нещо неизвестно, а всъщност това там е хладен сумрак, в който всичко вони възкисело на оцет! Женският корем ще бъде темата, но тема, съвсем открита, опасна тема на женска голота, която най-сетне трябва да се предаде без свян, вярно с най-страстен унес, с особено, нескрито подчертаване на плътското. Ще трябва да се нарисува едно бяло голо тяло, болезнено, безумно, перверзно, като торзо, напоено със страх и вълнение, с треска и младежки ужас, с мрак, миризми и бордейска воня от вмирисаните пухени завивки, от примуса и мръсните чашки с размекнали кифли, а една зелена неприятна муха бръмчи в тъмното и удря с крилете си в огледалото.

Размишлявайки върху тази отдавнашна случка под онзи стар покрив, който остана зад тополите отвъд релсите, Филип усети как се разширяват кръговете на асоциациите му: тези асоциации нарастват до буря, до силен вихър на напрегната видимост, която обикновено със силата си унищожава всичките му творчески замисли още в зачатъка им — защото изявата на платното прекалено много е свързана с едностранчивостта на художническите средства! Защото е невъзможно да се рисуват звукове и миризми, а картините в своята съвършена реализация са немислими без звукове и без миризми! Вонящото, непроветрено пространство на онази мрачна стая, оня бордейски clair-obscur трябва да се изпълни с треперенето на един глас, на плътен, сифилитичен, дрезгав алт, който се извива през трахеята като старо писукане на разчупена свирка, глас, който трябва да бъде така сив, както бяха сиви онези скъсани чували под леглото на жената. Най-важната основа на онази нещастна случка беше тъкмо този дрезгав, женски алт; той изпълни картината в далечното юлско пладне, когато едно малко момче се слиса от голотата на женския корем и избяга от стаята като крадец, а сърцето му биеше така, сякаш от леглото е посегнал към него странно космат, хищен звяр.

Жената му каза да се доближи. Той се доближи.

Каза му да седне на леглото й и той седна.

А когато го хвана за ръката и узна от него, че е син на Регина, тя започна да говори за лавкаджийката по начин и с глас толкова интимен, сякаш се касае за лице, което по нищо не се различава от лицата из тези мрачни стаи.

„Защо? Затова, защото тя се мъкне с каноници? С епископи? Като че ли господин каноникът Ловро на лавкаджийката не идва и при тях и като че ли не се оплаква на девойките от тази своя Регина, че му струвала много скъпо!“

Слушайки как този дрезгав, пресипнал глас от възкиселия мрак, изпод оловносиния облак на мръсния чаршаф и влажния пух говори за майка му, гледайки как тук, под неговата ръка, лежи един огромен, пресен женски корем, блед като гъба от мазе, а вони на прост парфюмиран сапун, всичко това, и тази непонятна клопка в тази гадна къща, мрачната и тайнствена драма в лавката и около нея, всичко това беше притиснало Филип като вонящ, мокър чаршаф. Усетил неописуемо отвратителна воня, той се отскубна от онова бледо създание и изтича от стаята. В бързането не забрави да хвърли след себе си сребърния форинт и чу дори как среброто издрънча върху някакво стъкло.

На насипа край линията плака целия следобед, като че ли му беше умрял някой близък.