Мирослав Кърлежа
Завръщането на Филип Латинович (10)

Неприятен източник на новите вълнения на Филип стана собствената му майка. Лъжа е, че животът на старите хора е идилия край блясъка на стари полировки, прелистване на спомени и сладки приказки при меката светлина на млечно блесналата лампа. Тази стара жена, която беше прехвърлила шестдесетте, обръщаше извънредно голямо внимание на своята външност, непрекъснато се гледаше в огледалото и говореше за „хубавия си вид“ като някаква стара, капризна девица. Тялото й вече беше меко като гъба, но в жилите й все още течеше необяснимо жадна кръв; оплакваше се от болки в ставите, нощем се завиваше в бархетни дрипи, а денем се движеше в костюм от естествена коприна, в бели дрехи и с оранжев чадър. И тъкмо от ревматичните й стави, от умореното й тяло бликаше дълбоката й жизнена сила, копнежът й за преживявания, дарбата й да се забавлява с незначителни дреболии, неща, далечни и чужди на темперамента на Филип. Тя изпитваше истинско удоволствие да купува какви ли не, дори и най-незначителни стоки: свещи, сухо грозде, сапун, шоколади. Идеалът на нейния живот станаха пакетите и колкото и да беше глупаво, но от магазина на общинския площад й изпращаха стоки в специално завити пакети. Тя се радваше на излети с файтон и уреждане на гощавки; в компанията на негово превъзходителство Липах, костаневецкия благородник, и сестра му, госпожата на съветника на бана Елеонора Рекетие де Ретиезат, която беше вдовица, тази жена през цялото лято уреждаше гощавка след гощавка, една от друга по-глупави! Имени дни, рождени дни, празници и разни черковни светии — това беше темата на безкрайно дребните й интереси и от празника на свети Рок Костаневецки до турчинската Мадона тя знаеше рождените дати на всички светци и светици. През тези седемнадесет — двадесет години, откакто Филип не бе живял с тази жена, и то никога по-дълго от пет-шест дни, тя съвсем се бе изменила; още от детските си години Филип я помнеше като мълчалива, мрачна, затворена, навъсена, недостъпна жена, която таеше някаква мъка в себе си, която носеше в себе си тайната си болка, но бе прекалено горда, за да признае комуто и да било нещо. Бледа, в траур, със спокоен, восъчен израз на лицето, с молитвеник в ръка, тя ставаше за ранните утринни богослужения еднакво упорито както зиме, така и лете. Стоеше на колене в черквата, строго студена, и с това си коленичене можеше да измъчва Филип до безсъзнание. Той се отегчаваше (усещаше, че коленете му изтръпват от това коленичене, че е студен като черковния каменен под, че е гладен), а тази жена стоеше коленичила безмълвно, неподвижно и гледаше пред себе си, без да трепне. И в лавката, продавайки известно време разни видове сирене, салами и сардели (за господата от околийския съд и околията), тя никога, нито веднъж не даде на Филип една хапка, но и самата също не хапваше. А сега, в тази къща в Костаневец, целия ден се биеше каймак в котлето, всички завивки бяха изпълнени с пух, всичко беше меко като възглавница, миришеше на ванилия и други подправки и извънредно много се държеше за качеството на храната; от сутрин до вечер тази жена тормозеше Филип с въпросите си какво да приготви за ядене: иска ли чига с майонеза или печен ементал?

Регина започна да го дразни още от първия ден с чудатата си слабост към силните парфюми, тоалетни води, помади и есенции. Всички тези шишенца с одеколони и козметични соли по полираните плоскости на масите и нощните шкафчета, тези старчески помагала и козметични средства — перуки, възглавнички, подложки, плънки за коса, фуркети, кремове, масла, бои за къдриците и веждите, — всичко това започна страшно и силно да го нервира. Старата се къпеше два пъти на ден, а дебелата Каролина, която, вече вдовица, бе дошла да прислужва при нея, по цял час й правеше масажи след утринното къпане. Грейки за леглото, молитвени пейки, броеници, свещени картини, светени води, смесени с модни журнали и пъстри глупави парцали й кройки, а най-глупавото нещо в цялата тази безумна къща беше френският й термофор, който запазваше в леглото й непрекъсната спокойна температура от 14° по Реомюр. Още от първия ден всичко това на Филип му се виждаше странно и проблематично. Животът под този покрив приличаше повече на живот на восъчни кукли, отколкото на някакъв човешки живот. Наблюдавайки този съвсем ненормален начин на живеене на майка си, той заключаваше, че мъките в отдавнашния ад в лавката са били израз на адската й чудатост да страда, а това днес е израз на чудатостта й да живее в някакво въображаемо „благоденствие“.

Още първия ден, веднага още същата вечер, тя му разказа на масата целия си роман с височайшия Липах Костаневецки; тя, която никога в живота си не беше му казала дума за себе си, нито за баща му, говореше за височайшия Липах Костаневецки, бившия велик жупан и властелин в имението на граф Юксхуел-Краненщег, с такова вдъхновение цели два часа, че в ъгълчетата около устата й се появиха бели мехурчета слюнка: какъв бил диаметърът на сърцето му, как виенските лекари смятали, че няма да дочака Коледа и че това било свързано с калцирането на вените му и със захарта в кръвта, че връзката им продължавала вече трета година, но сега той настоявал да се оженят още преди Малка Богородица! Тя обаче не искала това да стане така бързо. Преди всичко здравословното му състояние било съвсем съмнително, а освен това той имал и сестра Елеонора, тя много добре познавала тази дама, а и „едно лице й казало“, че те се надяват тя да препише двуетажната си къща на дъщерята на Елеонора, което на нея естествено и „насън не й е минавало през ум“! (Тогава Филип узна, че освен двуетажната къща в града, на улицата на някакъв си дубровнишки езуит, тя има и в каптолското предградие една ниска къща с градина до линията; цената на тази къща била скочила, защото някаква петролна компания искала да я откупи и да построи покрай линията своя собствена гара.)

После започна досадата с нейния портрет.

Разказа му как височайшият Липах бил чел някаква негова книга за живописта (донесъл я и на нея, но тя успяла да прочете само до трета страница), как била разправяла на всички: когато се върне синът й от чужбина, ще й направи портрет, тъй като е съвсем естествено един син да нарисува рождената си майка („ако не от художнически, то поне от семейни съображения за себе си за спомен“), и той не трябва да й откаже това и така в края на краищата той опъна платното си и разтвори палитрата. Мъчението започна.

За да нарисува този папагал с подложки и мандаринска перука, с изкуствените й буйни плитки, със светлите сребристи фуркети, това алчно, похотливо лице, с издадена горна челюст, тази сладострастна маска, която го е родила, а до ден-днешен не знае от кого, той трябваше да нарисува една парвенюшка бордейска дама, седнала пред него с разкрачени крака, с пръсти, целите в пръстени, със златен лорнет и златни протези, с всичките й фуркети, кремове и грейки, трябваше да пресъздаде на платното една психоаналитична карикатура, а не портрет, рисуван по вкуса от осемдесетте години на великия жупан, височайшия господин Липах Костаневецки! После: къде да я рисува?

Сред природата?

С оранжевия й чадър, в бяла естествена коприна, с панамена шапка и зелена панделка, в сянката на ябълката, в градината? Как пие чай на маса с белезникавосиня покривка, в беседката край самовара? В нещастния й салон в стила на Людовик XV, в този невъзможен интериор, който прилича на провинциална витрина за мебели?

Така започна неговото истинско лутане, онова подробно размишляване около самата същност на работата, безпомощното, декадентно опасение пред непосредственото навлизане в художествената тема. Той имаше за майка си дълбока, собствена представа и тя беше всичко друго, но не и конвенционална: щом като вече не може да я окарикатури, според цвета на кожата й (контраста между черната й боядисана коса и телесната й пълнота) той би предпочел да я рисува в бяло; би я нарисувал с удоволствие пред тоалетното огледало в бяла старомодна роба, но за това естествено тя не искаше и да чуе. Тя лично искаше портрет в черна коприна.

Той беше запомнил тази жена много силно в черна коприна отдавна, преди много години — в онова чудно, златно кафене, когато я чакаше целия ден. Тогава той за пръв път видя тази жена изморена и стара, а днес, тридесет и четири години след онази случка, той е много по-уморен и по-стар от нея. И макар да не отговаряше на действителността, тогавашното му впечатление, че лицето й е като на клоун, бяло, като посипано с брашно, намираше все повече израз под неговата четка, колкото повече навлизаше в картината. Котешкото й умилкване и превземане, престорената й любезност и неестественият й изкуствен смях, фалшивите й преструвки и католишката й скромност — всичко това бяха духовни наслойки, в които той проникваше, сваляйки маската на тази жена в черна коприна пред себе си, сякаш сваля посмъртна маска. Под основните щрихи на ръката му остана тази бледа маска като канава на бледото клоунско лице в черна коприна със старинна брошка. Гънките около устните — особено страстни, очите — живи, големи, хлътнали, горящи, под тези тъмни очи — уморени сини кръгове като сенки на пороци. А зад това — едно уморено лице, неестествено, фалшиво, по-право маймунско лице с чудата, сбръчкана нервна физиономия. Първите два дни, докато това лице беше още под воала на нахвърляните щрихи, във флотезата на първия рисунък, под масата неразграничени бои, докато само се съзираха неясните очертания и всичко изглеждаше на приемливо разстояние, старата беше доволна и изразяваше одобрението си с думи, които граничеха с възторг. Но после, когато тази четка под ръката на нейния син започна все по-живо да навлиза под кожата, когато под тези остри косми епидермът се разтваряше като под бръснач, когато боите се топяха под пронизващата сила на погледа, тя започна да става все по-неспокойна пред този образ на платното в черна коприна, създаван от ръката на художника. Колкото повече тази потопена в терпентин четка смъкваше от това лице всичко глупаво, изкуствено, купешко, позьорско, гъстия пласт грим под тези подкожни тайни, колкото повече като под хирургически нож се разрязваше и скалпираше едно фалшиво и скрито лице, настроението, й все повече се разваляше. Тя ставаше нервна, започнаха да я измъчват следобедните й главоболия, не идваше да позира под най-различни поводи и накрая една сутрин, преди да бяха започнали работа, когато Филип пушеше първата си цигара и потънал целият в платното си (което вече беше започнало да го увлича), забрави, че майка му го чака, тя поиска да му каже нещо, но успя да промълви само няколко думи. Тя избухна в искрен плач с хълцания.

Филип искаше да се разберат. Говореше й за личния творчески елемент, макар че усещаше, как думите му звучат фалшиво, но тя не можа да се овладее, гласът й беше болезнен и сломен.

Жалко, че един син може да вижда майка си така, както нейният единствен син вижда нея!

Тогава той прибра четките в касетката, занесе започнатото платно в стаята си, обърна го зад шкафа към стената и с това се свърши.