Джек Слейд
Смъртоносна съблазън (13)

13.

Ласитър вече трети ден стоеше привързан към същия стълб, към който неотдавна бе прикован младият Маноло.

Ласитър мислеше все по-често за младежа, на когото бе спасил живота, рискувайки своя собствен. Дали Маноло тогава би могъл да оцелее на стълба? Едва ли. Със сигурност щеше да умре.

Сега имаха насреща си истински мъж.

— Мисля, че няма повече смисъл — каза Лола на Порфирио, с когото лежаха на дивана в салона, докато навън обедното слънце сипеше жар. — По този начин няма да го пречупим. Никога няма да се предаде. Дали да не опитаме нещо друго?

— Няма никакви новини от каньона. Дали онези още се крият под земята?

— Така изглежда — отвърна тя. — Но нека засега да се занимаем с Ласитър. Трябва да го принудим да падне на колене. Не искам в никакъв случай да пукне там на проклетия стълб. Нали ми обеща, че мога да го направя свой роб, Порфирио?

— Никога не нарушавам дадената дума, Лола. Ела, облечи се! Хрумна ми нещо. Една следобедна шегичка. И малко забавление за хората!

— Какво си намислил, Порфирио?

— Ще видиш по-късно, Лола. Това е изненада.

И отново избухна в гръмовит смях.

Ласитър също го чу, въпреки че бе в полусъзнание. Какво ли още трябваше да преживее?

И отново един и същ въпрос: „Ще ни покажеш ли мястото? Ще ни покажеш ли мястото? Ще ни покажеш ли мястото?“

Отново и отново. А в промеждутъците — удари с камшик. От време на време глътка вода, парченце хляб, което някой просто пъхаше между зъбите му.

Той не се предаваше. Оставаше горд и неотстъпчив.

„Какво ли ново са замислили?“ — запита се той, когато като че ли отнякъде далеко дочу гръмкия смях на Тремендо.

Ласитър се опита да се отпусне. Това не бе никак лесно в мъчителната му поза. Имаше трикове, известни само на малцина. Ласитър ги бе изучавал по време на специалното обучение в Бригада Седем.

Измина още около час. Тогава Порфирио Тремендо и Лола излязоха на верандата.

Гласът на големия бос прогърмя над двора и само след миг наоколо се събраха двайсетина мъже.

— Срежете ремъците! — заповяда Тремендо.

Неописуемо бе облекчението, което изпита Ласитър, когато му бе позволено да отпусне ръцете си свободно надолу. В същото време стотици игли го прободоха от раменете до върховете на пръстите, но лицето му не издаде нищо.

— Ела, Ласитър! — извика Тремендо.

Ласитър опря голия си окървавен гръб на стълба.

— Тук ми е добре, Порфирио.

— Добре, Ласитър! Значи още не си готов да направиш признания? Питам, но вече за последен път!

Гласните струни на Ласитър бяха като залепнали от сухотата в гърлото. Беше му трудно да издаде какъвто и да е звук.

Той само поклати глава.

— Достатъчно, Ласитър! — извика Тремендо. — Чука, донеси кана вино! Не искам да отпътува жаден за ада!

Чука донесе каната с вино и я подаде на Ласитър. Той пи, докато я изпразни. Течността изчезна като поета от гъба, изсушена на слънцето. Сега се чувстваше значително по-добре. Чудно, но не изпитваше опиянението от алкохола. Може би щеше да дойде по-късно.

— А сега слушай моята присъда, Ласитър! — извика Тремендо. — Аз те осъждам на смърт. Имаш обаче един последен шанс. Все още можеш да се бориш за живота си. Ако успееш да пробягаш двеста метра, без да бъдеш улучен от куршумите на моите хора, ще ти подаря живота! Той се изсмя оглушително. — Щом преброя до три, бягай, Ласитър. Ако успееш, си свободен! Едно, две, три…

Ласитър побягна. Нищожен шанс, но все пак надежда за живот.

Хвърли последен поглед през рамо. На дървената веранда бе застанала Лола. Лола — жената на най-страховития тиранин по тези места.

Лола и Порфирио Тремендо! Каква дяволска двойка!

С крайчеца на окото си той успя да зърне отново лицето на Лола.

— Бягай, Ласитър! — изкрещя тя. — Бягай на зигзаг, като заек! Може би още имаш шанс!

Ласитър хукна. Никога досега в живота си не се бе предавал, но и никога не бе имал по-нищожен шанс за оцеляване.

Горещата земя изгаряше голите му стъпала, но той не усещаше. Слънцето сипеше жар върху голия му изранен гръб, но той не го осъзнаваше.

Чуваше само подигравателния кикот на жената, в чиято клопка бе попаднал толкова лекомислено. Всеки миг очакваше команда за стрелба от Тремендо, който бе измислил този чудовищен начин за умъртвяване.

— Бягай, Ласитър, бягай! — отново извика Лола. — Бягай, копеле мръсно!

Ласитър внезапно спря на място. Хрумна му нещо друго. Една от най-силните му черти бе, че винаги успяваше да направи нещо съвсем неочаквано и така да изненада противника си.

Той просто спря и се обърна назад. Изглеждаше напълно изтощен, като човек, който всеки момент ще рухне.

Порфирио Тремендо тъкмо бе вдигнал ръка и се канеше да даде на хората си команда за стрелба.

— Застреляйте…

Той спря по средата на изречението.

„Застреляйте го!“, искаше да извика той, но остана като вкаменен.

Ласитър стоеше прав, с разперени ръце, бос, с рани по цялото тяло.

— Какво има, Порфирио? — извика той. — Убийте ме! Какво чакате още? Стреляйте най-после, кучи синове!

Това бе голямото предизвикателство от страна на Ласитър. Той бе заложил всичко на една карта. Имаше ли някакъв друг шанс?

Усмихна се към Порфирио Тремендо, който продължаваше да стои като вцепенен. Очевидно големият бос не бе очаквал подобна реакция от страна на Ласитър.

Постъпката му спря дъха на Лола. Тя пребледня.

Ласитър се усмихваше, въпреки че бе изтощен докрай. Сега можеше да й върне за всичко, което му бе сторила.

— Какво чакаш още, Порфирио? — извика Лола. — Дай команда!

Порфирио Тремендо поклати отрицателно глава.

— Не се меси, Лола! Сам ще направя каквото трябва.

Тремендо бе забелязал, че става нещо нередно. Подозираше, че Ласитър най-сетне бе решил да проговори.

— Готов съм да ти го покажа — каза Ласитър. — Но само ако поговорим ние двамата, на четири очи.

Мъжът от Бригада Седем не можеше да се съобразява с нищо повече. Сега животът му висеше на косъм.

Трябваше да се бори и да прилага всякакви трикове. Нямаше вече никакво желание да хаби мислите си за Лола, жената, която го бе измамила така подло и сега хладнокръвно го изпращаше на смърт.

Но сега и тя се страхуваше!

— Как така изведнъж реши да проговориш? — извика Тремендо. — През цялото време упорстваше, а сега…

Той се разсмя гръмогласно.

Промяната у Ласитър очевидно му доставяше удоволствие.

— Е, добре — продължи той. — Нека да си поговорим.

— На четири очи — каза Ласитър.

Порфирио Тремендо се приближи към него.

— Добре. На четири очи. Но хората ми ще бъдат наблизо. Няма да те изпускат нито за секунда от очите си. Така че без глупости, Ласитър.

Двамата мъже застанаха един срещу друг и се спогледаха. Двама непримирими врагове.

Ласитър знаеше много добре, че не би могъл да очаква милост. Виждаше обаче, че Лола бе обзета от страх. Тя стоеше вцепенена на верандата, с треперещи устни и широко отворени очи.

Ласитър можеше само да гадае какво ставаше сега в душата й и какви мисли я обземаха.

Ако Ласитър разкриеше истината, с нея бе свършено. Тя също не можеше да очаква никаква милост от Тремендо. Това не бе проблем на Ласитър. Неговият проблем бе Тремендо.

Как все пак да го притисне, макар и от това безизходно положение.

— Е, говори най-сетне истината, Ласитър — каза Тремендо, придавайки си добродушен израз. — Ще забравим всичко останало.

Ласитър посочи към плевнята.

— Ето там — каза той. — Трябва наистина да говорим на четири очи.

Тремендо сви равнодушно рамене.

— Както желаеш, Ласитър. Но още веднъж ти повтарям: не се опитвай да правиш глупости. Хората ми те държат под око.

Тремендо се отправи към постройката, а Ласитър го последва.

— Слушам те, Ласитър — каза Тремендо. — Любопитен съм да чуя какво имаш да ми кажеш.

Той се усмихна язвително.

Какъв непредсказуем противник! Ласитър не бе срещал подобен човек.

Порфирио Тремендо в никакъв случай не бе подъл и коварен, така както би си го представил един наивен човек. Не, той бе от тези хора, които винаги по привидно приятелски начин постигаха целите си.

Наистина, по негова заповед Ласитър бе изтезаван, но самият той — големият бос — не бе присъствал. Остана да наблюдава отстрани и затова сега вярваше, че може да си позволи да се усмихва невинно на Ласитър и да се държи така, като че ли нищо не се бе случило.

— Всъщност много съжалявам за всичко — каза той. — Но и ти трябва да ме разбереш, Ласитър. Това е сбирщина от диваци и аз ги държа в подчинение. Освен това от самото начало вярвах, че ще успея да те пречупя само ако… Но по-добре да оставим това. Нека да прекратим враждата. Не искам да бъда злопаметен. Предлагам да забравим лошото. Съгласен ли си?

Ласитър си спомни за тежкия побой, който трябваше да понесе, и си помисли, че едва ли би могъл да го забрави.

— Нали ти даваш заповедите, Тремендо? — каза той. — Приказки ли ще ми разказваш?

Тремендо вдигна заклинателно ръце.

— В името на вси светии на Мексико! — извика той. — Не съм от тези подлеци, които…

Ласитър изобщо не слушаше внимателно. Тремендо говореше неща, които Ласитър бе чувал често в живота си. Нищо ново.

Въпреки това той остави Тремендо да се доизкаже спокойно. Причината бе, че забелязал нещо, което бе убегнало от вниманието на всички до момента.

Първо на хълма северно от хасиендата се мерна фигура на мъж с развято наметало и шапка на някогашната армия на Южните щати.

Той застана прав. Съвсем за кратко, не по-дълго от секунда. Размаха сабя, чието острие блесна на ярката слънчева светлина, и в следващия миг отново изчезна в храсталаците на хълма.

Ласитър бе убеден, че никой, освен него не бе забелязал, и това му вдъхна повече самоувереност.

До преди малко просто бе блъфирал.

Сега вече знаеше, че ситуацията се променя.

Пристигнал бе майор Клинтън. Това можеше само да означава, че и Кончита Луцеро бе тук. И наистина, Ласитър зърна и Кончита, малко след като майор Клинтън се скри.

Малко по-късно забеляза още една фигура. Беше мъж в жълто наметало. Ласитър вече знаеше, че отново има надежда.

Пристигнали бяха неговите приятели.

Кончита!

Майор Клинтън!

И човекът с жълтото наметало — Майо Мортуро.

Двама мъже и една жена.

Не, това не бе истина!

Мерна се още една мъжка фигура. Дори от това голямо разстояние Ласитър го позна по дългата брада. Това бе Ернесто Секула, един мексикански десперадо, който никога нямаше покой. Този боец струваше повече от чувал злато. Един от онези, с които човек можеше „да краде коне“, както обичаха да се изразяват по тези места.

Значи дон Ернесто Секула бе на негова страна. Ласитър вече можеше да бъде спокоен.

Видя всичко това само за няколкото секунди, докато Тремендо с прочувствен глас го уверяваше в добрите си намерения. Той бе способен да промени рязко поведението си, щом усетеше, че може да извлече полза от нещо. Точно така бе и сега. Смяташе, че вече е поставил Ласитър на колене и може да промени твърдата си стратегия.

— Наистина ли си решил да ми кажеш, приятелю? — запита той нетърпеливо. — Да вярвам ли на ушите си?

— Да. Всичко ще кажа — каза Ласитър. — Ще чуеш всичко. Имаш право да го знаеш! Но най-напред се обърни и виж кой иде насам!

Това бе Майо Мортуро, човекът с жълтото наметало. Гледката бе необичайна — мъжът слезе съвсем сам по хълма и застана пред Тремендо.

— Сеньор Порфирио Тремендо, шериф на Сан Педро. Вие сте…

— Не! — изкрещя Тремендо. — Не!!! Това не е истина! Не е възможно това да си ти! Ти си мъртъв! Дарко те уби преди три месеца! Всеки го знае. Не! Ти не си Майо Мортуро!

Лицето на Майо Мортуро остана напълно безизразно.

— Вие сте арестуван, сеньор Тремендо — продължи той със спокоен глас. — Останалото ще реши съдът.

Тремендо се огледа трескаво като подплашено животно. През това време от всички страни наизскочиха униформени мексикански войници. Червените им униформи грееха на следобедното слънце.

С големия бос Порфирио Тремендо, Тирана на Сан Педро, бе свършено. Раменете му се отпуснаха безсилно.

Ласитър очакваше един последен изблик на ярост, но нищо подобно не последва. Очевидно бе разбрал, че това бе краят на пътя му.

Ласитър се приближи към Лола. Тя стоеше права, изгубила присъствие на духа. Погледът й бе насочен някъде в далечината. Устните й потрепваха.

— Защо? — изхълца тя. И тогава започна да крещи. Само една дума: „Защо? Защо? Защо?…“

Изглежда, бе загубила разсъдъка си. Ласитър не можеше с нищо да й помогне. Други бяха компетентни по този въпрос. Двама войници я отведоха.

Ласитър извърна глава. Погледна хората, които му бяха станали особено скъпи през последните месеци.

Начело крачеше майор Клинтън, с черна препаска на дясното око, облечен във великолепна униформа на офицер от някогашната армия на Конфедерацията. Един необикновен човек. Той спря на крачка пред Ласитър и отдаде чест. Зад него застана Ернесто, изпеченият авантюрист.

— Съжалявам, че пристигаме малко късно, Ласитър — каза той. — Разтревожихме се много за теб.

Кончита се втурна към Ласитър и го прегърна. Тя се смееше и плачеше едновременно. Ласитър я притисна плътно към себе си.

— Само не изпускай нервите си — прошепна той в ухото й. — По-добре никой да не знае за нас.

Докато още я държеше в прегръдката си, приближи Майо Мортуро. Ласитър го погледна над раменете на Кончита.

— Ел Луте ти изпраща много поздрави — каза Мамо Мортуро и извади изпод наметалото си вързоп от син плат — якето „Левис“ на Ласитър.

— Какво ще стане със стария десперадо? — попита Ласитър. — Имаш ли някаква разумна идея, приятелю?

— Обещах им целия каньон — каза Майо Мортуро с усмивка. — Ще го уредя с правителството. Тези стари момчета сигурно ще се чувстват добре там. Няма вече никакъв смисъл да бъдат изправени пред съда…

Ласитър вече не слушаше. Единственото нещо, което го интересуваше в този момент, бе Кончита…