Джек Слейд
Смъртоносна съблазън (9)

9.

Долу на улицата Сардано говореше с Порфирио Тремендо.

— Разбира се, че имаш право, Тремендо. Ласитър беше тук, в града. Ние обаче нямахме и понятие, че го търсиш. Иначе щяхме да го заловим и да ти го предадем. Така щяхме да го предадем и на закона в тази страна.

Порфирио Тремендо се изсмя подигравателно.

— Да, и двамата знаем, че ти си гражданин, който строго спазва закона — каза Тремендо с ирония. — Също като всички останали обитатели на този почтен град. Всъщност откъде дойде Ласитър?

Сардано посочи улицата, която водеше към каньона.

— Откъм реката. Каза ни, че реката го изхвърлила на един завой на брега.

— А обясни ли ви как е попаднал в реката?

— Да, разбира се — отвърна Сардано спокойно. — Някаква банда го преследвала и накрая не му оставало нищо друго, освен да скочи от стръмния бряг. Мисля, че тази история е правдоподобна. Не си ли на същото мнение, Тремендо?

— А накъде замина? — попита Тремендо. — Казваш, че напуснал града.

— Нямам понятие — отвърна Сардано с усмивка. — Знам обаче, че не е напуснал града на кон. Той няма пари за кон и всичко останало. Конете не достигат в Сан Педро и затова са скъпи.

— Искаш да кажеш, че е станал пешеходец? — каза Тремендо с неприкрита ирония. — Но накъде е тръгнал.

— Не знам — отговори Сардано. — Може би все пак някой от града го е забелязал. Не е лошо да поразпиташ.

— Мисля, че може да е изчезнал само в каньона — обади се един от хората на Тремендо. — Ако бе потеглил на юг, щеше да ни падне право в ръцете.

Сардано поклати отрицателно глава.

— Един добър катерач може да се справи и със западната стена на каньона, стига да не му липсва смелост.

Мъжете обърнаха поглед към стръмните скали, които се извисяваха в западна посока над покривите на къщите.

— Да, може би си прав — каза Тремендо и отново се обърна към Сардано. — Ще отдъхнем за няколко часа и късно следобед ще потеглим. Съжалявам, ако сме причинили излишно безпокойство, сеньор Сардано.

Сардано се усмихна с благодарност и не обърна внимание на подигравката.

— Има и необходими задължения, валидни за всекиго. Моят принцип е по всяко време да помагам на закона срещу престъпниците. С всички сили.

— Много добре — похвали го Тремендо. — Съгласен съм напълно. Би било хубаво, ако всички мислеха като теб.

— За съжаление, не е така — въздъхна Сардано лицемерно.

Порфирио Тремендо се усмихна.

— Все пак ще се поогледам наоколо — каза той. — Напълно възможно е той да е все още в града.

— Да, възможно е — отвърна Сардано с каменно лице. — Може всички ни да е преметнал.

Порфирио Тремендо кимна и се отдалечи.

Роко се появи на входа на хотела. Той застана на три крачки зад гърба на шефа си и се окашля.

Сардано обърна глава. Само един поглед към черните очи на индианеца му бе достатъчен, за да разбере, че се е случило нещо важно.

— Идвам веднага, Роко.

Вече предчувстваше какво би могло да се случи. Ревността замъгли съзнанието му.

Сардано влезе припряно в хотела. Роко го последва като сянка.

— Стаята на госпожата — прошепна Роко и се ухили незабелязано за Сардано. Цялата тази история му доставяше дяволско удоволствие. Беше посвоему удовлетворен, че неговият шеф също търпи поражения.

От задния вход стълбище водеше към горния етаж, също както от ресторанта.

Ръката на Сардано бе на револвера, когато препускаха нагоре по стъпалата. В яростта си Сардано бе невнимателен и вдигна доста силен шум със стъпките си.

На най-горното стъпало Роко бързо сложи ръка на рамото му.

— По-внимателно, шефе.

Сардано се спря и се извърна.

— Защо, Роко?

— Искаш да ги изненадаш, нали?

Сардано се овладя с мъка.

— Какво видя, Роко?

— Не много, шефе. Ключът бе в ключалката и оставаше само мъничка цепнатина. Сигурен съм обаче, че Ласитър опитва нещо със сеньоритата.

— Сигурен ли си, че не се лъжеш?

— Ще се увериш сам, шефе.

Сардано се запромъква по дългия коридор. От време на време проскърцваше дъска от пода под тежестта му. Индианецът го следваше на метър разстояние. Той се усмихваше самодоволно, а лицето му изразяваше похотливо желание.

Той премълча пред шефа си, че бе съзрял сеньоритата гола и че нищо от райската красота на нейното тяло не бе останало скрито от погледа му.

Не бе необходимо шефът да знае това. Този ревнив тип бе способен на най-откачени действия в такива моменти. Способен бе също да излее яростта си върху най-добрия си помощник. Сардано се побъркваше от ревност само когато някой направеше комплимент на Лола и тя отвърнеше с многообещаваща усмивка.

Роко се отдаде на собствените си мисли.

Вече знаеше, че сеньоритата съвсем не е толкова благонравна, за каквато се представяше.

Ласитър постъпи така, както самият Роко би постъпил някой ден с нея. Човек трябваше само да я сграбчи и усмири, а ако се наложи — и да пречупи гордостта й. Вече бе напълно сигурен, че някой ден и той ще го направи.

Роко се спря, когато Сардано достигна вратата на стаята и бавно извади револвера от кобура. После се наведе и надникна през ключалката, но бързо се изправи и вдигна рамене.

От стаята се чуваха приглушени гласове. Мъж и жена разговаряха помежду си.

Сардано опита с лявата си ръка кръглата дръжка на вратата, но тя не помръдна. Заключено бе отвътре и ключът бе в ключалката.

Разярен, той стовари юмрука си върху вратата.

— Лола! Аз съм! Отваряй веднага!

— Момент, Сардано.

Чуха се бързи стъпки. Ключът без закъснение се завъртя с щракване в ключалката.

Сардано държеше револвера готов за стрелба.

— Сега ще ви…

На устата му бе най-груба ругатня, но той спря по средата на изречението.

Изненадата го порази като удар.

Беше още по-лошо, отколкото събудените от ревността представи да бяха станали действителност.

Пред очите му нямаше нищо от това, което бе създала разгорещената му фантазия.

— Какво има, скъпи? — попита Лола с усмивка. — Какво значи този револвер? Кого искаш да убиеш?

До прозореца стоеше прав Ласитър, спокоен, с ръце, скръстени на гърдите, и напълно облечен.

Облеклото на Лола също бе безупречно.

— Роко!

Индианецът сви рамене и се усмихна смутено. Ситуацията бе доста неудобна.

— Да, шефе?

— Ела тук! Огледай сам стаята!

Роко застана до шефа си и неволно преглътна при изненадващата гледка в стаята. Това, че двамата бяха напълно облечени, граничеше с магията. Невъзможно бе да стане по нормален начин!

Или може би се бе излъгал? Не беше ли всичко мираж, плод на неговата фантазия?

Не! Това бе невъзможно! Не можеше да се заблуди до такава степен!

Жената гледаше в пълно недоумение.

Сардано продължаваше да държи револвера в ръката си.

— Е, Роко? Още ли твърдиш, че си видял това, което каза? Или може би е било заблуда?

Роко вдигна двете си ръце в израз на безпомощност.

— Сигурно съм се излъгал.

— Какво ти каза той, скъпи? — викна Лола възмутена.

— Че е видял да става нещо между вас двамата с Ласитър — мрачно отвърна Сардано.

Тя се изсмя презрително.

— И ти вярваш на такива глупости? Знаеш много добре, че не допускам друг мъж до себе си.

Тя бръкна в джоба си, който всъщност беше фалшива цепнатина в дрехата, и извади своя „Деринджър“.

— Знам да се защищавам, Сардано. Или си забравил това?

Той свали револвера и го върна обратно в кобура.

— Съжалявам, Лола — промълви с примирение. — Всичко бе едно недоразумение. Това няма да се повтори.

— Намирам за унизително да ме шпионираш на всяка крачка — каза тя с горчивина. — Не съм от тези, които се отдават всекиму. Ще ми повярваш ли някога, скъпи?

Гласът й потрепери. В очите й внезапно бликнаха сълзи и тя рязко се извърна, за да скрие възбудата и вълнението си.

Ласитър продължаваше да стои до прозореца и изгледа Сардано със сериозен поглед.

— Не беше добър ход от твоя страна, Сардано. Впрочем през цялото време наблюдавахме как разговаряш с Тремендо. Успя ли да го заблудиш? Той дали мисли, че вече не съм в града?

— Мисли да поогледа града с хората си — отговори Сардано. — Най-добре е да изчакаме, докато се махнат оттук.

Приближи се до Лола и постави ръце върху голите й рамене. Тя не се помръдна.

— Съжалявам, Лола — каза той меко. — Това няма да се повтори.

— Добре — прошепна тя. — Надявам се, че ще удържиш обещанието си. Междувременно се договорихме с Ласитър. Той ще се върне при Ел Луте.

Сардано кимна към Ласитър.

— Мислиш ли, че ще успееш да измъкнеш нещо от него? Повярвай ми, той е твърд като гранит. Не е от хората, които се плашат лесно. Впрочем ти сам видя.

— Знам. Готов съм обаче да се обзаложа на каквото пожелаеш, че ще успея.

— Тогава — желая ти успех! — каза Сардано и след миг изчезна заедно с Роко.

Можеше само да се предполага, че тази нощ ще се случат важни събития. Във всеки случай, нишките на следите започваха да се събират към едно място.

— Защо си толкова сигурен? — попита Лола. — Или има още някаква тайна, за която не си ми казал?

Ласитър се усмихна.

— Да, има една тайна. Но ще ти я разкрия едва тогава, когато пипна плячката.

Ласитър наистина беше уверен в успеха. Когато преди малко наблюдаваше през прозореца, на улицата се мярна една висока фигура на мъж, загърната в жълто наметало. Мъжът носеше ботуши със сребърни шпори и сомбреро.

Ласитър го позна веднага. Майо Мортуро — един негов стар приятел. Той принадлежеше към тайна организация в Мексико, която се бореше срещу престъпността както Бригада Седем, на север от границата.

Двамата бяха преживели многобройни приключения. Често бяха се били рамо до рамо и неведнъж се бе налагало да погледнат смъртта право в очите.

Присъствието на приятеля вдъхна нова надежда у Ласитър. Поне не бе вече сам в това змийско гнездо.

Майо Мортуро бе хвърлил кратък поглед нагоре към прозореца, откъдето наблюдаваше Ласитър. После бе показал нещо с бързи знаци и отново бе изчезнал.

Ласитър веднага разбра значението на знаците. Приятелят му казваше, че трябва да бяга в каньона, а там ще намери и скритите пари.

— Защо не ми кажеш? — настояваше Лола. — Не вярвам, че можеш да бъдеш толкова сигурен. Мисля, че блъфираш.

Бе обхваната от стръв за преследване и това не можеше да остане скрито от Ласитър. Почти трепереше от възбуда.

— Можеш да ме придружиш. Тогава ще поставя в краката ти половината от парите. Ще си получиш дяла, който смяташ, че ти принадлежи.

Само след миг тя отново премисляше хладнокръвно.

— Добре. Идеята не е лоша — каза тя спонтанно. — Но нямаме никакъв шанс да напуснем Сан Педро.

— Ще се справим — успокои я Ласитър. — Знам някои подходящи трикове. На първо време ще трябва да се преоблечеш. След това слез долу и напълни една торба с храна — колкото е възможно повече. Не забравяй захар и сол! Трябва да се подготвим за продължително пребиваване в каньона.

— Откъде си сигурен, Ласитър?

— Срещнах един стар приятел.

— Къде, кога?

— Не питай повече, а се преобличай! Но не в пола, облечи панталон. И ботуши. Тази рокличка е безполезна там, в пущинака.

— Но тук роклята ти хареса — прошепна тя.

— Това е друг въпрос — отвърна той сухо. — А сега побързай! Или се страхуваш от Сардано и Порфирио Тремендо? Всъщност кой от двамата е по-опасен?

— И двамата са еднакво зли.

— Толкова по-добре. Може би ще стане така, че да се стиснат за гушите, а ние през това време ще се измъкнем.

— Възможно е и обратното — каза тя замислено. — Възможно е да се съюзят. Наистина, те се ненавиждат до смърт, но сега, когато вече е известно, че си останал жив, нещата се променят.

— Няма значение — каза той спокойно. — Тогава ще вляза в ролята на примамка.

— Не само ти. Ние двамата, Ласитър.

Лола излезе бързо от стаята. Сърцето туптеше бясно в гърдите й. Обикновено хладнокръвна и спокойно пресметлива, сега изпитваше страх.

Докато се преобличаше в мъжки панталони, тя възвърна спокойствието си. Щеше да победи и тримата — също и Ласитър. През цялото време бе обзета от неутолима страст към този мъж. Но любов не бе изпитвала към него нито за миг. Напротив, тя го мразеше още по-силно, отколкото Сардано и Тремендо. Ненавиждаше го, защото се страхуваше от него. С изострения си инстинкт усещаше, че Ласитър криеше някаква съдбоносна за нея тайна.

Щеше да им покаже зъбите си, не само на него, и на другите двама, когато му дойдеше времето. Ласитър също щеше да падне в клопката й. Нямаше ни най-малко съмнение.

 

 

В Сан Педро вреше и кипеше. Въпреки това външно градът изглеждаше учудващо спокоен.

Порфирио Тремендо бе разположил главната си квартира в една задна стая на ресторанта на отсрещната страна на улицата. Тук се събираха невидимите нишки на организацията. Оттук тръгваха неговите шпиони, които го държаха отлично информиран за най-новото развитие във всеки момент.

Засега можеше да бъде доволен. Вероятно само той знаеше много повече отколкото всички останали.

Знаеше, че Ласитър е още в града. И то в хотела на Лола. Порфирио Тремендо се разсмя гръмогласно, когато му докладваха тази информация. Този факт изобщо не го разгневи. Напротив, той беше изключително доволен.

През цялото време подозираше, че Лола ще се опита да го измами. Това му бе ясно от самото начало. Най-напред тя се бе опитала да насъска Сардано срещу него. И сигурно щеше да продължи, ако изненадващо не се бе появил Ласитър.

Сега бе избрала Ласитър за свой партньор. Вероятно бе преценила, че с негова помощ ще се добере най-бързо до парите.

Проклета вещица!

А дали тя се досещаше, че Ласитър може да е изпратен по поръчение на американското правителство? Вероятно бе забравила тази възможност, заслепена от жаждата за пари.

Доволен, Порфирио Тремендо запали пура и поръча да му донесат текила.

Той бе като огромен паяк, дебнещ в края на мрежата. Оставаше му само да чака. Многобройните му агенти щяха да го информират веднага за всичко важно.

Великолепна игра! Той се забавляваше истински, тъй като бе сигурен, че ще бъде победител.

 

 

Сардано и главорезите му бяха в малката кръчма в края на улицата, която водеше на юг.

Сардано също бе сигурен в своята победа. Той също си имаше своите шпиони, които му донасяха редовно най-нова информация. Беше му ясно, че Ласитър щеше да опита да напусне града още тази нощ. Разбира се, щеше да го пусне да избяга безпрепятствено.

Засега щяха да го оставят на спокойствие. И без това Ласитър не би могъл да избяга с проклетото злато от каньона, ако изобщо успееше да го намери.

Сардано премисли още веднъж спокойно отделните точки на плана си. Първо Порфирио Тремендо, едва тогава щеше да се занимае с Ласитър.

Тогава Лола щеше да бъде само негова. Лола, хасиендата, хотелът…

Голямата му мечта ставаше реалност: бъдещият велик бос на Сан Педро щеше да бъде Сардано. Не можеше да има вече никакво съмнение.