Джек Слейд
Смъртоносна съблазън (4)

4.

Преследвачите приближиха.

Ласитър започна да стреля. По-добре мъртъв, отколкото да попадне жив в ръцете на Тремендо!

Каньонът се превърна в ад. Ранени мъже крещяха. Около Ласитър свистяха куршуми като разярени оси. Той се промъкваше приведен и скачаше от едно място на друго, за да не даде възможност на противника да го вземе спокойно на прицел.

Куршум одраска дясното му рамо и му причини остра, режеща болка. Ласитър продължи да стреля ожесточено, като отскачаше встрани и търсеше прикритие, но отвсякъде бляскаха пламъците от цевите на пушките. Ставаше все по-ясно, че няма никакъв шанс и смъртта е единственият изход.

След като за пореден път се прицели и натисна спусъка, се чу само зловещо щракване.

Това бе всичко. Сбогом.

Нямаше никакво време за презареждане.

Ласитър се претърколи встрани, плътно до ръба на каньона. Под скалата зееше тъмна бездна. Зад гърба му се чуваха победоносните възгласи на преследвачите.

— Пипнахме го! Ето го!

И отново изстрели.

Няколко куршума се забиха в земята почти до тялото му.

Съзнанието му бе напрегнато до краен предел, въпреки това той чувстваше онзи леден хлад, който го обземаше винаги, когато опасността бе най-голяма.

Негодяите на Тремендо залагаха на сигурно, те не искаха да си позволят и най-малкия риск.

Ласитър се досещаше за целта на Тремендо. Искаше да го заловят жив на всяка цена. Това щеше да означава изключителен триумф.

Ласитър знаеше, че преследвачите все още не успяваха да се прицелят точно. Бе залегнал и бе трудно от първия път да улучат такава малка цел на разсеяната лунна светлина, и то да го улучат така, че да не бъде ранен смъртоносно.

Знаеше също, че му остават само броени секунди. Трябваше да предприеме нещо, да вземе някакво решение.

Да стане и се предаде?

Безумие!

По-добре сам да си пусне куршума! Жив в ръцете им, бе равносилно да попадне в самия ад.

Ласитър мислеше трескаво, но бе обзет от неописуема ярост. Не искаше да им подари такава евтина победа.

По дяволите Тремендо и всичките му бандити!

Това бе последната мисъл на Ласитър. Тогава реши да действа. Реши се на риск, който сигурно само един на стотина хиляди мъже би поел в подобна ситуация.

Ласитър се изправи. Дочу виковете, после изстрелите. Подсъзнателно усети как два — три куршума го одраскаха. После скочи в бездната на каньона.

Падайки, напрегна тялото си като пружина. Това бе скок в неизвестността, скок в нищото. А може би скок във вечността.

Умът му като че ли отказа всякаква точна мисъл. Остана единствено усещането, че потъва в бездънна празнота. Тогава за секунди, или може би за части от секундата, дочу приближаващия се, все по-силен шум на водата. Последва невероятен удар. Като че ли някакъв великански юмрук го пресрещна и спря падането му с груба сила.

Наоколо стана още по-тъмно. Тогава усети, че лети обратно нагоре с чудовищна скорост в същата тази пропаст, която го бе погълнала с непреодолима сила.

Изпаднал в безсъзнание, Ласитър не усещаше нищо.

Не знаеше, че бе повлечен от буйните води на Рио Сан Педро, за миг бе погълнат от водовъртеж, после изхвърлен отново нагоре от пенеста вълна. Безпомощен, изложен на играта на природната стихия, без да чувства нищо.

Течението постепенно забави скоростта си. Реката се разширяваше при изхода на каньона и правеше лек завой.

Ласитър, все още в безсъзнание, бе изхвърлен от водите на брега при този завой. Той лежеше на мекия пясък, а съдбата бе благосклонна към него, защото лицето му бе обърнато нагоре. Лежеше като мъртъв, но дробовете му работеха, доставяха така нужния кислород и нови сили.

Видът му бе окаян. Облеклото му бе напълно разкъсано. Тялото му бе покрито с кървящи рани, драскотини и кръвоизливи.

Бе изгубил револвера си при скока в пропастта. Имаше обаче нещо много по-важно от всичко друго: не бе изгубил своето специално яке „Левис“.

Измина доста време, през което Ласитър продължи да лежи като мъртъв. Само гърдите му се повдигаха леко при слабите вдишвания.

Настъпи утрото. Слънцето изпълзя иззад планините. Някакъв мъж се появи на брега при завоя на реката. Беше възрастен, около шейсетте, облечен като трапер. Носеше дългоцевна пушка, преметната през рамо, а в дясната си ръка — рибарска въдица.

Мъжът трепна, като видя безжизненото обезобразено тяло на брега. Поколеба се за миг и се почеса по тила, обрасъл със сплъстена посивяла коса.

— По дяволите! По дяволите! — промърмори той под носа си и по всичко изглеждаше, че пред него възниква тежък за разрешаване проблем. — Ти пък откъде се взе? — изломоти старикът. — От небето ли падна?

В този момент Ласитър отвори очи. Дочул бе само последните думи и се опита да се усмихне с мъка.

— Да, нещо подобно — изохка той. — Нагоре по течението. Мисля, че реката ме е спасила, като ме е стоварила тук на брега.

Слънцето го заслепяваше. Старикът се разсмя тихо. Дали не беше от бандата на Тремендо? Всъщност нямаше изгледи да е от тях, иначе отдавна да бе насочил пушката в главата му.

Ласитър се опита да се изправи с мъка. Остри болки режеха цялото му тяло. Разпокъсаните му дрехи бяха напоени с вода. Сега всичко това бе маловажно. Много повече го интересуваше дали неговите тайни оръжия бяха все още годни за употреба.

— Кой си ти? — попита старикът. — Откъде идваш? Нов трик на Тремендо ли е това?

Ласитър се усмихна изтощен.

— На косъм беше да ме залови, тогава все едно щях да бъда в ада — каза той с дрезгав глас. — Казвам се Ласитър. Идвам от Аризона. Исках да посетя една стара приятелка, Лола Сантяго. Това обаче не се хареса на Тремендо. В последния момент успях да избягам от неговите главорези. Истинско чудо е, че изобщо съм още жив.

Старикът го изгледа с удивление.

— Не може да бъде, това не е за вярване — промърмори той. — Значи ти просто си скочил в каньона и си паднал във водата. Това може да е станало само нагоре — в Каньон де Сото. Наистина е чудо, че си останал жив. Хей, мистър, ти за глупак ли ме вземаш? Та нали там на най-ниските места височината е над двайсет метра!

Ласитър сви рамене.

— Изобщо не знаех — продължи той с дрезгав глас. — В каньона беше тъмно и нищо не се виждаше. Просто рискувах. Иначе сега щяха да ме пекат на бавен огън.

Брадатото лице на мъжа не издаваше никакво вълнение. Той бе взел въдицата в лявата си ръка, а дясната вече бе върху револвера, пъхнат в широкия кожен колан.

— Дяволски невероятна история! — каза той недоверчиво.

— Ако искаш — вярвай.

— И си дошъл в Рио Сан Педро само за да посетиш Лола Сантяго?

— Защо, чудно ли е? Не си ли струва за такава жена? Всъщност как се казваш, омбре? Може би си от приятелите на Тремендо?

Недоверието в очите на старика започна да се топи.

— Казвам се Монтес Кабрера. Мисля, че почвам да ти вярвам. Изглежда, доста си пострадал. Можеш ли поне малко да се движиш?

Ласитър се опита да стане на крака, но се свлече отново и седна с изкривено от болка лице.

Нямаше сили да се изправи. Краката му бяха безчувствени. Той раздвижи ръцете си, бавно ги разпери встрани, но това му струваше неимоверни усилия.

Изглежда, нямаше място от тялото, което да не бе пострадало при падането. Може би имаше и счупени ребра, тъй като го прорязваше остра болка при всяко по-дълбоко вдишване.

— Ще можеш ли да станеш, ако ти помагам? — попита мъжът.

Ласитър сви рамене. Дори това леко движение му причини силна болка.

— Ще се опитам — каза той и изохка отново.

Мъжът остави въдицата настрана и се наведе над Ласитър. Хвана го с две ръце под мишниците и каза:

— Хайде сега, момчето ми! Най-напред ще ти помогна да се изправиш на крака, а после ще видим.

Ласитър се опита да се отпусне. Въпреки това не можа да се сдържи и изстена, когато мъжът го извлече на сухо място.

Ласитър остана да лежи така на меката трева. Слънцето топлеше приятно и го обзе желание да лежи, докато се съвземе и изсъхнат дрехите му.

— Почти успяхме — каза Монтес задъхан. — А сега, да видим имаш ли нещо счупено. Лежи спокойно, амиго! Имай ми доверие. И стискай здраво зъби, защото няма да бъде никак приятно!

Ласитър бе легнал по гръб. Затвори очи и след малко усети как ръцете на Кабрера заопипваха цялото му тяло. На определени места около ребрата той натискаше доста силно. Ласитър наистина трябваше да стиска зъби, за да не изреве от болка. Още по-лошо стана, когато старият мексиканец започна да преглежда ръцете и краката, за да провери дали няма счупени кости. Ръцете му пипаха яко и Ласитър имаше чувството, че е попаднал в месомелачка.

Най-после Монтес Кабрера изръмжа със задоволство.

— Изглежда, нямаш нищо счупено — каза той. — Струва ми се, че имаш само няколко пукнати ребра. Ще ти мине от само себе си след време. Тъй че няма защо да ревеш, приятелю. След ден-два ще бъдеш отново на крак. А сега, опитай се да станеш. Ще те настаня в колибата. Стискай зъби, защото пътят, който ни предстои, няма да бъде разходка.

Той подхвана отново едрия мъж и му помогна да се изправи на крака. На Ласитър му притъмня пред очите, главата му се завъртя, не можеше да пази равновесие и нещо го натискаше назад към земята.

Пое дълбоко въздух. Отново го парна болката в гърдите.

— Само малко кураж! — каза Монтес Кабрера. — Момче като тебе не пада лесно на колене.

Тръгнаха бавно. Коленете на Ласитър бяха като че ли от гума. Чувстваше се ужасно — все едно бе изпил кофа уиски. Гадеше му се, в стомаха имаше неприятно усещане, което се надигаше нагоре към устата. В определени моменти го обземаше желание да се отпусне и се предаде, но с усилие на волята преодоляваше тази слабост.

След известно време, което на Ласитър се стори цяла вечност, размътеният му поглед долови очертанията на груба дървена къща. Той си отдъхна с облекчение, когато най-сетне влязоха и той се строполи тежко върху едно грубо легло.

— Лежи спокойно — каза Монтес Кабрера добродушно. — Колкото по-малко се движиш, толкова по-малко ще те боли. Ще ти помогна да се съблечеш и ще те разтрия със спирт. Останало ми е едно буренце старо индианско уиски. Не е за пиене, но пък е най-доброто лекарство за разтривки. Можеш да ми вярваш.

Ласитър трябваше още веднъж да премине през ада. Мексиканецът го съблече, донесе кофа с вода и най-напред проми раните и кървящите драскотини. След това се появи с буренцето уиски. Извади запушалката и се ухили като стар дявол, докато разливаше първата порция спирт по кожата на Ласитър. В първия миг болката беше непоносима, като при изгаряне, но вероятно това бе най-подходящото за случая лекарство.

Монтес Кабрера беше за него истински ангел-спасител. В това състояние едва ли би могъл сам да се справи. Щеше да бъде изключително задължен и благодарен на стария мексиканец. Това бе ясно още сега.