Джек Слейд
Смъртоносна съблазън (5)

5.

Когато Ласитър се пробуди, през малкото прозорче на дървената къща проникваха слънчеви лъчи. Той се протегна с мъка и стенейки през стиснати зъби, прехвърли краката си през ръба на грубото легло.

С мъка потисна стоновете си, когато направи няколко крачки в малката стаичка. Мексиканецът бе прекарал нощта върху постеля от кожи в ъгъла и отдавна бе станал. Ласитър надникна навън и видя Кабрера — седнал бе на брега на реката и ловеше риба с въдица.

Монтес Кабрера бе особняк, обвит в тайнственост. Ласитър разбра това веднага с безпогрешния си усет. Този мъж като че ли криеше нещо, за себе си не разказваше нищо, освен най-банални неща. Обясни, че решил да живее уединено край реката, за да бъде на спокойствие. По преценка на Ласитър обаче Кабрера изобщо не бе човек, създаден за живот в самота.

Ласитър съдеше за това по различни подробности. Кабрера бе човек, който познаваше света и живота. Човек, който обичаше да бъде сред хора и да разговаря. Поведението му се отличаваше с известно безпокойство. На Ласитър той напомняше на човек, който търси нещо точно определено.

В паметта му се бяха запечатали думите на мексиканеца, които чу, след като се съвзе на брега на реката: „Пак ли са замислили някаква дяволска история?“, а по-късно бе продължил: „Това нов трик на Тремендо ли е?“

Нямаше съмнение, че Монтес Кабрера имаше врагове. Той обаче никога повече не се върна към тази тема. Ласитър също се въздържаше от въпроси. Той самият също нямаше никакво желание да отговаря на неудобни въпроси. Ако Монтес Кабрера пожелаеше, щеше да говори повече.

Ласитър имаше принцип да не си пъха носа в живота на чужди хора.

Отново го проряза остра болка, когато се наведе, за да вземе вече изсъхналите си дрехи от перваза на прозореца. Всяко движение бе болезнено и той си отдъхна с облекчение, след като най-сетне успя да се облече.

Накрая извади специалните оръжия, скрити в якето „Левис“. Дали взривното устройство и разглобяемият револвер бяха в изправност? Ласитър реши да ги изпробва по-късно.

Със схванати крака той излезе от малката спалня и се повлече към втората стаичка на колибата. Освен огнището за готвене, там имаше само оскъдни разнебитени мебели.

Реши да излезе към реката. Една баня в хладните бистри води щеше да му се отрази добре.

Вратата бе отворена на ширината на една длан. Ласитър тъкмо се канеше да я бутне, за да излезе, когато дочу конски тропот.

Откъм реката се приближиха група конници. Мъжът от Бригада Седем замръзна на място и взе пушката, която висеше на кука на стената. Беше модел „Спрингфийлд“.

Вероятно бяха от хората на Тремендо, изпратени да го преследват. А може би вече се бяха отказали, може би вече го смятаха за мъртъв след самоубийствения скок в каньона?

Конниците се появиха в зрителното поле на Ласитър. Бяха петима, а пред себе си водеха Монтес Кабрера като пленник. Той бе въоръжен. Дългоцевната му пушка бе преметната през рамо, в колана му бе пъхнат револвер — тежък „Колт“ четирийсет и пети калибър, — но въпреки това въоръжение той нямаше никакъв шанс срещу петима нападатели. Лицето му изразяваше яростно непокорство.

Ласитър застана в сянката на вратата, така че да не може да бъде видян отвън.

Конниците спряха на десетина крачки от къщата. Предвождаше ги строен мексиканец, облечен в черно. Коланът и седлото на коня му бяха обковани със сребро.

— Да започваме заседанието, Ел Луте — каза той. — Излишно е да си губим времето с празни разговори. Знаеш много добре защо сме тук. Сеньоритата пожела да ти направи още едно предложение. Предлага ти да задържиш половината от плячката. Половината, Ел Луте! Очаквал ли си някога нещо повече? Тогава ще може да напуснеш тази дупка, която не е нищо повече от затвор. Не мечтаеш ли за друг, красив живот, в който ще можеш да се радваш на парите си? Ще осъществиш всички свои желания, но само ако извадиш парите, които си скрил. Ти си нещастник, Ел Луте. Седиш върху купчина пари, ала искаш да останат само за тебе. Може ли човек да бъде толкова алчен и такъв егоист? Помисли добре, вече си стар, и без това не ти остава много. След няколко години ще те ядат червеите. А може би само след дни, ако не бъдеш благоразумен.

Нашето търпение също има граници. Ние сме тук, за да предадем последното предложение на госпожицата. Следващи няма да има. А ако коравата ти глава продължи да упорства, ще се разправим с тебе по бързата процедура. Знай обаче, че няма да те убием просто така. Това ще бъде несправедливо. Ще се погрижим доста да се поизмъчиш, преди да издъхнеш.

Предводителят на групата вдигна ръка. В същия миг ласо просвистя във въздуха. Монтес Кабрера се приведе, но не успя да се предпази. Всичко по-нататък се разви с невероятна бързина. Примката се стегна около него, притискайки ръцете към тялото му, и само след миг мексиканецът лежеше в праха. Конникът, който хвърли ласото, пришпори коня си и същевременно нави въжето около рога на седлото. Ласото повлече Монтес Кабрера, наричан също Ел Луте, по земята.

Когато малко по-късно ездачът спря коня си, старият мексиканец остана да лежи като мъртъв и само простенваше глухо. Посивялата му брада бе окървавена. Вероятно нямаше да издържи дълго.

Ласитър все още стоеше неподвижен в сянката на полуотворената врата. Все пак бе прав в предположенията си. Тук се криеше някаква тайна. Изглежда, точно старият мексиканец притежаваше съкровището, което Ласитър търсеше по поръчение на Бригада Седем.

Ездачите слязоха от конете. Предводителят им се наведе над мъжа, лежащ на земята, така че обърна гърба си към Ласитър.

В същия момент Монтес Кабрера дойде на себе си.

Той се изхрачи и изръмжа:

— Върви по дяволите, Сардано! Ти и цялата ти банда! Нищо няма да получите от мен! Колко пъти да ви повтарям, че вече няма никакви пари? Аз съм бедняк, имам едва толкова, колкото ми е необходимо, за да се нахраня! А вие все идвате и ми говорите за някакво съкровище, което съм бил притежавал. Що за безмозъчни идиоти! Да се печете в пъкъла дано!

Мъжете се разсмяха. Един от тях извади от колана си камшик с къса дръжка и го разви. Това беше мексикански камшик, тройно изплетен от кожена връв с дребни метални остриета на края.

Инструмент за жестоки изтезания.

Старият мексиканец изрева при първия удар. Кървава следа, която ставаше все по-широка, разряза лицето му. Първият удар далеч не беше истински, иначе лицето на Монтес Кабрера щеше да бъде в доста по-тежко състояние.

Сардано, предводителят на бандата, вдигна ръка.

Настъпи тишина.

Чуваха се само стоновете на мексиканеца.

— Това е само началото, Ел Луте — каза Сардано. — Ако се наложи, ще те поизпечем, докато загубиш разсъдъка си. Чувал съм, че побърканите винаги казват истината.

Ласитър остави старата пушка „Спрингфийлд“ настрани и извади своя „Ягуар“. Това беше едно от последните му специални оръжия, които се сглобяваха само с няколко движения.

Реши, че трябва да се намеси.

Сам срещу петима — доста неблагоприятно съотношение на силите. Но може би неговият „Ягуар“ даваше повече шанс?

— Продължавай, Баркас! — каза предводителят. — Но не започвай пак от главата. Трябва да го пообработиш най-напред малко по-надолу. След десетина минути със сигурност няма да упорства така.

Камшикът изсвистя отново. И отново се разнесе викът на Монтес Кабрера.

Ласитър се измъкна предпазливо от колибата. Сигурен бе, че бандитите щяха да нарежат мексиканеца на парчета, ако не им издадеше това, което искаха да чуят от него. А може би той наистина нямаше какво да им каже, може би нищо не знаеше.

Но каквато и да беше истината, Ласитър не можеше да продължи да наблюдава безучастен как изтезават стареца, който го бе спасил.

Когато мъжът размаха камшика за втори удар, „Ягуарът“ на Ласитър изтрещя.

Това специално оръжие бе истинско чудо на техниката. Представляваше разглобяема пушка револвер. Тайно изобретение, от което до момента бяха изработени само три екземпляра.

Единият от тях бе в ръцете на Ласитър. Оръжието бе по-дълго от обикновен револвер, но по-късо от рязана пушка. Имаше общо четири цеви, разположени една под друга, съответно една до друга. Зад всяка цев имаше по един въртящ се барабан, всеки от които побираше по шестнайсет патрона от малък калибър. Така само за секунди оръжието можеше да изсипе истинска оловна градушка от шейсет и четири куршума върху противника.

Оръжието не бе смъртоносно, но затова пък имаше изключително сплашващо въздействие. С негова помощ Ласитър обикновено успяваше да всее страх и ужас у бандитите.

Така стана и сега.

Той произведе само един изстрел, което означаваше четири куршума. Изстрелът бе съпроводен обаче от такъв тътен, който превъзхождаше значително гърмежа на обикновения револвер.

Това също бе една от целите на изобретението. Обикновено се искаше всеки престъпник да бъде заловен жив, а когато хората не достигаха, това оръжие можеше да сплаши цяла банда.

Ласитър съжаляваше, че в момента не разполагаше с друго оръжие. В бързината бе оставил всичко в якето си в къщата.

Петимата бандити се вкамениха.

Тогава Баркас, мъжът с камшика, се изсмя подигравателно.

— Този ли там ще ни плаши? — извика той. — Каква е тази играчка?

Той замахна отново. В същия миг Ласитър стреля отново и улучи ръката му.

Бандитът извика и изпусна камшика на земята. Останалите наскачаха, без да изпускат Ласитър от очи. Чуваха се само стоновете на мъжа с камшика, който, изгубил самообладание, с насълзени от болка очи, гледаше простреляната си ръка.

Мъжете държаха ръцете си на револверите, но никой не извади оръжието от кобура.

Всички стояха неподвижни, но готови за бой, в очакване на заповед от своя предводител Сардано.

Единственият, който бе в опасност, бе самият Сардано, защото револверът на Ласитър сега бе насочен към него.

Разбира се, бандитът светкавично прецени опасността и реагира по подходящ начин на заплахата. С кратък, но властен жест той даде на хората си да разберат, че на първо време не трябва нищо да предприемат без неговата изрична заповед.

Ласитър се усмихна.

— Здраво държиш хората си, Сардано — каза той и това прозвуча като искрена похвала. Всъщност така и трябваше да прозвучи и по всичко изглеждаше, че и Сардано възприе думите на Ласитър тъкмо по този начин. Мексиканецът се усмихна, очевидно поласкан, но усмивката пробяга само за миг като светкавица по лицето му.

— Ти откъде идваш? — каза той провлачено. — Да не би от небето да си паднал?

Ласитър не разбра напълно смисъла на въпроса.

— Може би — промърмори той, отклонявайки отговора.

Сардано се обърна към хората си:

— Как мислите? Възможно ли е нашите постове да са спали?

— Невъзможно, шефе — каза един от тях. — Не може човек да мине през каньона, без да узнаем. Предполагам, че се е спуснал с лодка по реката.

— Не видях никаква лодка — изръмжа Сардано. — Освен това дори с лодка не би могъл да премине бързеите. Как попадна тук, човече?

Въпросът бе насочен, разбира се, към Ласитър. Той обаче само се усмихна още по-широко.

— Аз съм тук — каза той. — Всичко останало няма значение.

— А какво търсиш тук? — попита Сардано подозрително. — Каква е причината? Може би дъртият негодник те е помолил за помощ? И ти си дошъл да го измъкнеш от кашата?

През това време Монтес Кабрера бе успял да се поизправи и примката на ласото висеше хлабаво върху гърдите му.

— Как бих могъл изобщо да го повикам тук, Сардано? — изкрещя той разярен. — Можеш ли да ми обясниш? Той е тук по чиста случайност, Сардано! И няма нищо общо с цялата история. Той…

— Стига обяснения, Ел Луте! — прекъсна го Ласитър бързо. И продължи, обърнат към Сардано. — А вие скачайте на крантите си и изчезвайте оттук!

Сардано го изгледа подозрително.

— Какво си въобразяваш, омбре? Защо се месиш в тази работа? Имаш ли си изобщо понятие, къде си навираш носа? На твое място бих стоял настрана! Кой си ти всъщност?

— Милър — отвърна Ласитър само защото в момента не се сети за друго име. Имаше сериозни основания да не издава истинското си име пред мексиканците.

— Окей, Милър — каза Сардано. — Значи твърдиш, че си попаднал напълно случайно тук. И не познаваш този стар негодник от по-рано?

— Мисля, че той не е негодник — каза Ласитър. — Нямаше да ми помогне, ако бе лош човек. Той…

Ласитър усети грубия натиск на твърд предмет в гърба си. Някой притисна дулото на оръжието точно между плешките му. Пушка или револвер? Това сега нямаше никакво значение.

Мъжът зад гърба му каза хладно:

— Долу оръжието, копеле! Или ще те пратя в пъкъла! Хвърли тази играчка на земята!

Мъжът говореше с гърлен глас. Ласитър бе почти сигурен, че бе индианец. Повечето от тях имаха ясно изразен акцент.

— А какво, мислиш, ще стане с шефа ти? — каза Ласитър хладно. — Ще имаш ли нещо против, ако и той потегли към пъкъла?

Сардано се засмя самоуверено.

— Няма да можеш дори пръста си да помръднеш, Милър.

Той подчерта по особен, подигравателен начин името Милър.

— Ще се наложи ли да проверим?

— Рано е още. — Предлагам първо да опитаме да се споразумеем по друг начин. Наясно ли си каква игра се играе тук?

— Изобщо не.

— Ето. Така си и мислех, Ласитър…

Това бе изненада. Познаваха го. Единственото обяснение бе, че мъжът междувременно се бе осведомил от Порфирио Тремендо. А може би от Лола?

— Откъде знаеш името ми? — по пита Ласитър.

— Работя за Лола Сантяго — каза Сардано. — Тя ми разказа. Знам всичко, което е станало в хасиендата. Слушай сега, Ласитър. Засега резултатът помежду ни е равен. Бихме могли взаимно да се изпратим в ада само след минути. А може би не. Бихме могли да се споразумеем. При това, и ти ще получиш нещо. Мисля, че предложението си струва!

Ласитър забеляза, как Монтес Кабрера му кимна едва забележимо. Това очевидно бе сигнал да отстъпи.

— Ел Луте още ли не ти е разказал при какви условия живее тук? — продължи Сардано. — Не знаеш ли, че това място е нещо като затвор, Ласитър? Няма път за бягство оттук. Сигурно си забелязал, че това късче земя е нещо като залив, обграден от всички страни от стръмни склонове. Оттатък, на другия бряг, са само скали. От запад, от север и от юг има само стръмни скали, които само невероятно опитен катерач би могъл да преодолее. Единственият изход оттук е каньонът, чиито вход се вижда в южна посока. Там обаче са нашите хора. Те никого не пускат насам. Бих могъл още много да ти разкажа, Ласитър. И на това ще му дойде времето, но по-късно. Засега искам да знам ще се споразумеем ли или не.

Ласитър отново долови едва забележимото кимване на Ел Луте.

— А какво ще правите с Ел Луте? Той ми спаси живота и аз съм му много задължен.

— Готов съм да му дам още един шанс — отговори Сардано бързо. — Но аз нямам последната дума по въпроса. На първо време, Ласитър, ако приемеш предложението ми, ще сключим примирие.

Ласитър свали своя „Ягуар“.

Ясно бе, че Сардано е прав. И Ласитър щеше да бъде принуден да живее тук като пленник, дори и да успееше да победи петимата си противници. Това бе обаче невъзможно. А и не биваше да забравя важната мисия, с която бе натоварен от Бригада Седем.

Не му оставаше никакъв друг избор, освен да приеме играта.

Сардано се засмя доволен.

— Достатъчно, Роко — каза той към мъжа зад гърба на Ласитър. — Прибери револвера.

Натискът в гърба на Ласитър намаля и изчезна. Мъжът обаче остана зад гърба му.

Ласитър се обърна бавно. Пред очите му се откри скулестото лице на индианец.

— Добре се справяш, Роко — каза Ласитър с признание. — Досега никой не бе успявал да се промъкне така незабелязано до мен. Въпреки че преди малко бях особено предпазлив.

Роко се усмихна поласкан. Вероятно не получаваше често подобни похвали. Думите на Ласитър бяха като музика за ушите му.

В действителност съвсем не бе трудно да се промъкне незабелязан зад гърба на Ласитър. Индианецът бе шестият от групата, а Ласитър бе посветил цялото си внимание на петимата конници.

— Предпазливостта е моята сила — каза Сардано. — Независимо какво правя, винаги вземам мерки против неприятни изненади. Роко е моята сянка. Винаги е близо до мен.

Тези думи прозвучаха като заплаха.

— Само той ли е? — попита Ласитър.

Сардано се изсмя подигравателно.

— Може би ще научиш повече някой ден, Ласитър. Сега е достатъчно да знаеш, че съм човек, който се справя с всякакви изненади и проблеми. Запомни това добре за в бъдеще.

Думите му прозвучаха повече от самоуверено. Този изискан на вид мексиканец изглежда бе доста врял и кипял.

Лола Сантяго без съмнение бе намерила отличен съюзник в негово лице. Може би някой ден щеше да го използва и срещу Порфирио Тремендо. Тогава щеше да стане още по-забавно.

— Дай му коня си, Роко! — заповяда Сардано. — Ще ни настигнеш по-късно. Най-напред огледай основно всичко наоколо. И остави стария на мира! Трябва най-напред да говоря със сеньоритата.

Роко се отдалечи, без да каже нищо. След минути се върна, яхнал прекрасен черен жребец. После скочи от коня и изчезна в посока на червената скална стена половин миля северно от колибата.

Монтес Кабрера остана да седи на земята с вкаменен апатичен израз на лицето, когато Ласитър и останалите яхнаха конете и се отдалечиха. Очевидно трябваше да изиграе ролята си на безнадеждност и отчаяние, но това не минаваше пред Ласитър.

Той вече знаеше, че старият мексиканец блъфира. Но все още не знаеше какво всъщност се разиграваше тук.

Може би по пътя Сардано щеше да каже нещо повече. Ласитър не се надяваше обаче да научи особено много. Без съмнение, все още бе твърде далеч от целта.

Играта, която бе започнал с Лола, не бе шега. Какво ли още щеше да се случи…