Джек Слейд
Смъртоносна съблазън (3)

3.

По-късно вечеряха двамата с Тремендо. Хуанита им сервираше. Бе приготвила отлично chili con carne. Вече не изглеждаше така изплашена и напрегната, както по-рано следобед.

Без съмнение, у нея бе настъпила промяна.

Дали присъствието на Ласитър й действаше успокоително? Дали постепенно не усещаше, че Ласитър съвсем не бе този груб тип, за какъвто го бе взела в началото?

— Да се преместим в салона! — предложи Тремендо. — След добрата вечеря се полага добро питие. Разбира се, и ти ще дойдеш, Хуанита. Сигурен съм, че бързо ще свикнеш с новия ми приятел, Ласитър. А Маноло ще забравиш съвсем скоро.

Той се разсмя гръмогласно. Всъщност смееше се много често, но с престорена веселост. В действителност така прикриваше жестокостта пред хората, с които общуваше.

Думите му, които прозвучаха като предложение, в действителност бяха заповед.

Преминаха заедно в салона. По знак на Тремендо Хуанита зае място зад бара. Ласитър пожела уиски, Тремендо — текила, както винаги със сол и порядъчно подлютена.

— Имам един въпрос — поде разговора Тремендо. — Какво означава необичайното ти облекло, в което се появи днес по обед? Този изтъркан шинел и ужасната шапка. Имаше вид на най-изпаднал скитник. Каква беше всъщност целта ти, Ласитър?

Той изгледа едрия мъж изпитателно право в очите.

— Очаквах този въпрос през цялото време — отговори Ласитър. — Дори се учудвам защо го поставяш едва сега. Добре, ще ти обясня всичко. Трябваше да премина границата, но без да ме познае някой. Сега онези с шерифските звезди оттатък границата нямат и понятие, че съм в Мексико. Сигурно ще продължат да ме търсят в Аризона.

Тремендо кимна с одобрение.

— Добра идея, приятелю. Моите поздравления.

Ласитър се засмя.

— Какво ли не опитва човек, когато примката се стегне около шията. Доволен съм, че успях. Между другото… не съм и сънувал, че ще намеря такова великолепно укритие. Благодарен съм ти безкрайно и имам хиляда причини за това.

— А какво се случи в Аризона?

— Имах малко спречкване с един шериф. — Ласитър излъга най-безогледно. — Тези типове оттатък, в Щатите, са много чувствителни в това отношение. Да продължавам ли, амиго? Или е достатъчно?

— Това ми стига. Познати са ми тези неща.

Ласитър можеше да си позволи да продължи с някоя измислена история. Разбира се, Тремендо щеше да възложи на своите шпиони да разследват всичко и рано или късно щеше да стигне до истината, но дотогава Ласитър без съмнение щеше да е изчезнал оттук. Може би още тази нощ.

Чувстваше вътрешна потребност да стори нещо за Хуанита и Маноло колкото е възможно по-бързо. Утре щеше да бъде късно. Шансът се откриваше тази нощ.

Какво очакваше бедния Маноло на следващия ден!

Каквото и да ставаше — това бе ситуация, в която Ласитър нямаше да се съобразява с Бригада Седем! Тук ставаше въпрос за живота на един невинен младеж, за съдбата на едно младо момиче!

В такива ситуации Ласитър ставаше звяр. Не се съобразяваше с нищо, дори със себе си. Още повече с негодници като Порфирио Тремендо.

Тирана на Сан Педро!

Това име му прилягаше точно. Чудно, но в началото бе успял да заблуди дори Ласитър.

Колко ли други хора бе вкарал в капана със своето благо, но подло поведение? Само по този начин е могъл да постигне богатство и власт.

Ако планът на Ласитър успееше, тази нощ Порфирио Тремендо за пръв път щеше да разбере какво е страх.

— Истински късмет, че си тук — каза Тремендо. — Ще те назнача за свой заместник. Ще трябва да следиш за спазването на закона около Сан Педро. От мое име, разбира се.

— Това е добра идея — съгласи се Ласитър.

— Трябва, освен това да ти измислим мексиканско име — каза Тремендо. — Например Хуан Ларедо. Харесва ли ти? Трябва също да ти намеря мексикански дрехи.

— Това не е проблем — отговори Ласитър. — В багажа си имам подходящо облекло. Торбата ми сигурно остана вън, до корала, където предадох коня си на твоите хора. Ще отида да си донеса нещата.

— Не е нужно. Като мой заместник не трябва да вършиш това! Запомни го добре, амиго! Нямаш право да вършиш обикновена работа. Иначе ще паднеш в очите на хората. Така че излез и заповядай да ти донесат багажа. Нареди го на първия срещнат, който може да го направи.

Ласитър кимна.

— Добре. Любопитен съм да видя дали ще ми се подчиняват.

Ласитър излезе на двора. Междувременно бе изгряла луна. Откъм сградата за прислугата се носеше шум.

Двама мъже, очевидно охрана, седяха на земята близо до стълба и дремеха. Маноло, прикован към стълба, изглеждаше вече доста изтощен. В ръцете му, привързани нагоре, кръвта вече сигурно не пулсираше и това вероятно причиняваше усещане за схващане на цялата горна част на тялото му.

Ласитър тръгна към пазачите. Те скочиха веднага на крака и насочиха пушките си към него. След като го познаха, свалиха оръжието. Ласитър даде знак на единия от двамата:

— Донеси ми багажа, омбре! Бързо!

Мъжът веднага скочи и се затича към корала за конете. Само след миг се върна с брезентовата торба в ръце.

— Заповядайте, сеньор.

Ласитър поблагодари с кимване и пое обратно към къщата. Изпълни го задоволство. Ако нещата се развиваха така, щеше да бъде значително по-лесно, отколкото предполагаше. Но бе твърде рано за такива изводи, развръзката бе още много далеч.

В салона Ласитър хвърли пакета небрежно на един от диваните. После се приближи до бара и се усмихна на Тремендо.

Ласитър знаеше как да постъпи в такава ситуация. Той посочи с палец към Хуанита и промърмори:

— Получих почти всичко, което може да си пожелае един мъж: отлична вечеря, отлично уиски — бих могъл вече да подишам свежия нощен въздух. Липсва ми още само едно нещо.

Тремендо разбра.

— Действай, приятелю — каза той поощрително. — Тя ти принадлежи! Нали ти я подарих. Или си забравил това?

Ласитър видя как Хуанита замръзна за миг в ужас и се сви, като че ли по този начин можеше да се защити.

— Ела, Хуанита! — каза Ласитър любезно. — Няма да е толкова лошо, колкото си мислиш.

Тя се поколеба. Погледът й се мяташе наоколо, като че ли търсеше път за бягство.

— Ти му принадлежиш! — изрева Тремендо. — Ако веднага не отидеш при него, ще последва нещо друго!

Момичето заобиколи бара и застана пред Ласитър, безпомощна, с увиснали рамене. Знаеше, че не бе в състояние да направи нищо повече, че е предадена в пълната власт на този едър гринго.

Тя обаче нямаше ни най-малка представа, какво ставаше в душата на този „гринго“.

Той я притегли към себе си.

— Не се дърпай така, малката — каза той грубо. — След това ще бъде съвсем друго.

Трябваше по принуда да играе тази роля. Не съществуваше никаква друга възможност.

Най-напред трябваше да бъде напълно сигурен за Тремендо, иначе всичко щеше да бъде напразно.

Затова Ласитър реши да използва единствения език, който бе разбираем за един бандитски главатар.

— Позабавлявай се с нея, амиго! — извика Тремендо през смях. — А аз ще си доведа някоя друга. В къщата ми има още три, които доста ги бива. Огън са!

Ласитър обмисли за момент дали да не действа още сега, но се отказа. Бе още рано. Тремендо бе твърде далеч. Можеше да се стигне до стрелба. А ако се чуеше дори един-единствен изстрел, всичко щеше да бъде загубено.

Освен това, ако нападнеше преждевременно, Хуанита можеше да изгуби контрол над нервите си. Може би щеше да се развика и така да привлече мъжете от охраната, които бяха на пост вън при Маноло. Вероятно в къщата имаше още други от хората на Тремендо. Ласитър трябваше първо да си изясни всички тези подробности.

— Хайде, Хуанита! — Той грубо я придърпа към един от диваните. — Това ще бъде нощ, която няма да забравиш до края на живота си. Имай ми пълно доверие.

Разбира се, тя не бе в състояние да вникне в двусмислието на тези думи, също както те не събудиха ни най-малко подозрение у Тремендо.

Собственикът на дома тъкмо влизаше, придружен от една чернокоса красавица, в салона, който бе осветен само от една червена лампа и от процеждащата се отвън матова лунна светлина.

— Хайде, събличай се! — заповяда Ласитър. Той бе застанал до дивана и сам изхлузи прашните си дрехи, докато Хуанита се освобождаваше от простата си рокля.

Тя будеше състрадание у Ласитър, но той просто нямаше друг избор.

След като се съблече, Ласитър легна до нея и я притегли плътно към себе си. Голото й тяло бе сковано като дърво. Въпреки това Ласитър не се чувстваше безразличен. Необходими му бяха доста усилия, за да се овладее и да запази главата си трезва в тази ситуация.

— Чуй ме сега, Хуанита — прошепна той в ухото й. — Няма нищо да ти направя. Аз…

Със своята наивност тя не бе в състояние да схване нищо. Толкова бе объркана и измъчена, че спонтанно се опита да се изправи и отвори уста за въпрос или може би за вик на изненада.

Ласитър бързо я притисна обратно и за по-сигурно притисна устата й с ръка.

Откъм тъмния ъгъл в другия край прозвуча кикотенето на тъмнокосата красавица на Тремендо.

Ласитър отново зашепна в ухото на Хуанита:

— Сега само запази спокойствие и прави точно това, което ти кажа! Искам да ви помогна — продължи той. — На вас двамата с Маноло. Но мога да го направя само ако не си изпуснеш нервите и ако изпълняваш точно това, което аз ти казвам.

Той почувства, че схванатото й тяло се отпусна леко.

— Сега започни да стенеш! — прошепна. — Не бива да сме много тихи, иначе той ще се усъмни.

Хуанита схвана бързо какво се иска от нея. Внезапно бе обзета от учудваща решителност.

— Не! — извика тя. — Недей! Моля те! Не искам! Пусни ме…

— Не се дърпай така! — изръмжа Ласитър. — Ако не престанеш веднага, ще те напердаша по задника!

Тя започна да се задъхва и да стене. Играеше ролята си великолепно. Плътно прегърнати, двамата с Ласитър се търкаляха наляво-надясно по дивана.

От тъмния ъгъл се разнесе смехът на Тремендо.

— Е, как е, Ласитър? Харесва ли ти?

— По-добре, отколкото очаквах, амиго. Какво ще кажеш след малко четиримата да пийнем по нещо на бара?

— Добра идея, Ласитър. Веднага ли, или малко по-късно. На мен ми е все едно. Ти решавай.

— По-добре веднага — отговори Ласитър. — Любовта предизвиква жажда.

— Тогава — на бара! — изсмя се Тремендо. — Но сега ще пием шампанско. Нека бъде празник, амиго! Сигурен съм, че добре ще си прекарваме с тебе!

— Разчитай на мен, амиго.

Те се приближиха от две различни страни към бара, зад който светеше мъждукаща червена лампа. Ласитър бе обвил лявата си ръка около раменете на Хуанита. Дясната трябваше да бъде свободна. С нея можеше да удря значително по-силно и точно.

— Ти си истински приятел! — засмя се Тремендо. — Истински кучи син!

Той се приближи до Ласитър и го потупа по рамото.

— Истински кучи син! — повтори Тремендо.

— Да, такъв съм наистина — каза Ласитър и в следващия миг замахна с все сила. Улучи точно брадичката на противника си, който залитна безмълвно назад. После падна тежко върху килима, но Ласитър нямаше намерение да се грижи за него.

Още докато Тремендо падаше, Ласитър скочи и сграбчи жената. В следващия миг тя бе готова да наддаде пронизителен вик, но той я изпревари и затисна устата й с ръка.

Сега трябваше да действа бързо. Тремендо скоро щеше да дойде в съзнание.

За щастие, в лицето на Хуанита Ласитър откри великолепна партньорка. Докато до преди малко се търкаляха по дивана, престорено играейки любовно опиянение, Ласитър бе дал на младата мексиканка необходимите наставления.

Хуанита подаде на Ласитър кърпата, която вече бе приготвила. За целта тя пожертва ивица от роклята си.

Ласитър бързо обви ивицата ленен плат около устата на мексиканката, така че тя можеше само да стене.

— Дръж я, Хуанита! Притискай я, докато се върна. Знай, че става въпрос за живота ни!

Без да дочака отговор, той скочи отново, този път към Тремендо, който бързо се свестяваше. Вече отваряше уста, за да наддаде страхотен вик, но Ласитър отново бе по-бърз. Той скочи върху Тремендо и го покри с градушка от юмручни удари.

Когато Тремендо се свести за втори път, се видя завързан и със запушени уста, също като своята любовница.

Ласитър се облече бързо. В просторната сграда цареше пълна тишина.

Излезе на двора. Двамата пазачи продължаваха да дремят покрай стълба с Маноло.

— Здравейте, приятели — каза Ласитър. — Нося ви поздрави от шефа. Изпраща ви по бутилка текила, за всеки един от вас. Наздраве!

Ласитър замахна здраво, едновременно с двете бутилки. Едва ли можеше по-бързо и по-безшумно.

После светкавично, с няколко замахвания с ножа, освободи изтощения Маноло.

Хуанита излезе от къщата. Тримата побягнаха заедно към големия корал за конете. Маноло възвръщаше силите си учудващо бързо и вече помагаше на Ласитър при оседлаването.

Наистина ли най-сетне ги бе споходило щастието? Хуанита се хвърли на шията му и го целуна.

— Благодаря ти, гринго! — изхълца тя. — Ние ще ти бъдем вечно благодарни.

— Сега не е време за големи думи — просъска Ласитър. — Побързайте! Препускайте колкото е възможно по-бързо! Избягайте някъде в безопасност! Играта е на живот и смърт! Хайде, напред! Надявам се, че някой ден ще се срещнем отново, и нека тогава бъдете най-щастливата двойка на света!

Ласитър изчака, докато двамата скочиха на конете и препуснаха. Едва тогава и той се хвърли на седлото.

А сега накъде? След кратко размишление реши, че не му остава нищо друго, освен засега да изчезне от този район. Беше абсолютно сигурно, че Порфирио Тремендо ще му устрои подобаващо преследване. Сигурно щеше да обещае високи премии и щеше да се опита да го хване в обръч.

Следователно — назад към Аризона!

Можеше да успее до следващата сутрин. Все пак вече можеше да докладва за частичен успех на мисията си в Мексико. Нали бе разкрил, че неизвестните бандити крият плячката си някъде тук. Това бе поне отправна точка за следващите действия.

Тъкмо се канеше да пришпори коня, когато нещастието се стовари върху му от всички посоки.

Откъм север препускаха група конници, около десетина човека. Идеха от посоката, в която се намираше град Сан Педро.

На двора двамата пазачи се бяха свестили и вдигнаха останалите на крак. Откъм къщата се разнесе гръмовитият глас на Тремендо. От помещението за прислугата наизскачаха въоръжени мъже.

— Искам да го заловите жив, това копеле! — измуча Порфирио Тремендо. — Искам го жив! Чухте ли добре? Искам го жив, на всяка цена! Дяволите ще ви вземат, ако не успеете да го хванете!

Ласитър се приведе на седлото и препусна в галоп през отворената врата.

Проехтяха изстрели. Това бяха само предупредителни изстрели, предназначени за групата, която се приближаваше от Сан Педро. Те бяха хора на Тремендо, които бяха прекарали свободната си вечер в града.

Конниците веднага се разгърнаха във верига. На Ласитър му оставаше един-единствен път за бягство — на изток, към планините. Преследвачите го притискаха в тази посока. Можеше да си позволи само да им се изсмее. След като стигнеше планината, нямаше да го открият. Имаше богат опит в такова преследване.

Обаче смехът му скоро щеше да секне. Той все още нямаше никаква представа защо преследвачите го подгониха именно в тази посока. Забеляза опасността едва тогава, когато конят му се отклони встрани и отказа да препуска повече направо.

Това бе границата на възможното. Нямаше повече път напред. Бандитите се приближаваха. Проехтяха изстрели. Конят му потрепери, улучен от куршум, и Ласитър скочи от седлото, инстинктивно грабвайки уинчестъра от калъфа.

Прецени положението си: лежеше на твърдата земя, в началото на каньона, в който течеше Рио Сан Педро. Дали все още имаше поне мъничък шанс за спасение?

Дали не бе по-добре да се предаде на преследвачите?

— По дяволите! — изръмжа той. — Ще се бия докрай!