Нора Робъртс
Сезони на любовта (30)

Десета глава

Йън седна, но това не му харесваше. Мълчаливо забарабани с пръсти по бедрото си и посрещна погледа на баща си.

Упорит е, помисли Кейн с възхищение. Това бе едно от най-ценните качества на сина му — винаги вървеше с рогата напред. Рядко предизвикваше сблъсък, ала още по-рядко бягаше от сблъсък.

— Какво става между теб и Нейъми?

Съвсем в стила на баща му, помисли Йън, право в целта.

— Аз съм почти на трийсет години — отвърна той, раздразнен от напрежението, което прозвуча в гласа му. — Мисля, че вече съм на възраст, когато това си е моя работа.

— Абсолютно — съгласи се Кейн любезно. — Стига да не пречи на работата на „Макгрегър и Макгрегър“. През последните няколко дни ти не си в най-добрата си форма.

— Ще се поправя.

— Сигурен съм. Но междувременно… — Кейн се пресегна и хвана ръката му. — Кажи ми къде те боли.

— По дяволите! — Чувствата избиха на повърхността и Йън скочи от стола. — По дяволите! Правя това, което е правилно, което е най-доброто за нея.

— И то е?

— Да се отдръпна.

— Това ли е най-доброто за теб, Йън? Ти си влюбен в нея. Това не е въпрос — добави той. — Изписано е на лицето ти. Аз знам какво е. Изпитвам същото към майка ти.

— Знам. Цял живот съм го виждал. И няма да приема нищо по-малко. Няма да дам нищо по-малко. — Прокара пръсти през косата си. — Давам й малко време, малко свобода. Тя трябва да разбере какво иска.

— А Нейъми не знае ли? Ти питал ли си я?

Йън въздъхна дълбоко и отново седна.

— Тя не е била с никой преди мен.

— Разбирам. — Кейн замислено се вгледа в ръцете си. — Ти прелъсти ли я?

— Не, изчаках. Това трябваше да бъде нейно решение. Какво друго можех да направя?

— На твое място нищо. И сега те безпокои, че си единственият, който я е докосвал.

— Мислех, че ще се справя с това. Ала не става дума, че не е имала само секс. Тя не е имала нищо! Никой. И изведнъж започва да ми разправя, че е мошеничка, че я харесвам само защото си е сменила външността. И като се отприщи… Казва, че била дебела и простовата, че се криела зад това, защото усещала, че не може да се мери с роднините си. Та тя дори почти не е ходила на срещи! Никога не е имала шанса да види или да изпита каквото и да било. Едва сега започва да осъзнава собствените си възможности, и ето, аз се появявам, готов да я грабна, да я вържа с брак, с деца, и всичко това преди дори да е видяла какво има там отвън.

— И така… Ти й каза, че я обичаш достатъчно, за да й дадеш този шанс?

— Ако й бях казал, че я обичам, Нейъми нямаше да слуша останалото. — Йън се замисли над това. — Тя мисли, че е влюбена в мен.

— Само мисли?

— Откъде, по дяволите, може да знае? — Вдигна той ръце и отново скочи от стола.

— Интересен въпрос. Ти откъде знаеш, че си влюбен в нея?

— Защото никога не съм искал да преживея живота си с някой друг. Защото мога да видя как ще сме след една година, след десет, след петдесет — обиколи стаята Йън и спря пред баща си. — Разбираш, че съм прав, нали? Не би било честно да се възползвам по този ничии, да я помоля да се омъжи за мен, преди да е имала време да си поживее още малко.

— Има ли значение какво мисля?

— Разбира се.

— Тогава ще ти кажа. — Кейн стана и сложи ръка на рамото на сина си. — Ти си тъпанар.

— Какво?!

— Колкото и да ми е болно, че трябва да се съглася по този въпрос със самия Макгрегър, нямам избор. Ти си тъпанар, Йън. Ти нямаш достатъчно доверие в жената, която твърдиш, че обичаш, за да приемеш, че тя познава собствените си мисли и чувства. Ти вземаш вместо нея решения, които нямаш право да вземаш. И моето обмислено мнение, макар отново да ми е неприятно да повтарям баща си, е, че най-добрият ти начин на действие е да отидеш да вземеш момичето.

 

 

Йън не бе убеден, че мъжете в семейството са прави, но застана пред вратата на апартамента на Нейъми да я чака да се върне от работа.

Помисли дали да не отиде в книжарницата, ала отхвърли тази идея. Ако щяха да обсъждат тяхното бъдеще, това не трябваше да се прави на работното й място.

И въпреки това, когато времето напредна, той започна да се тревожи дали не е сбъркал. В книжарницата поне щеше да я намери, а сега изобщо не знаеше къде, по дяволите, бе тя.

Затова, когато чу стъпките й по стълбите, скочи на крака.

Нейъми го видя и спря насред крачка, после премести куфарчето си от едната ръка в другата и се приближи.

— Здравей, Йън.

— До късно работиш. — Тя ухаеше по същия начин. По същия прекрасен начин.

— Да. — Нейъми извади ключа и го пъхна в ключалката.

— Бих искал да поговоря с теб. Мога ли да вляза?

— Моментът не е подходящ. — И никога, никога нямаше да е подходящ, щом толкова я болеше, само като го видеше.

— Моля те. — Той протегна ръка да задържи вратата отворена. — Нейъми, трябва да поговорим.

— Добре. — Можеше да се справи. Бе си обещала, че ще може. — Но ще трябва да побързаш. Имам нужда да се преоблека.

— За какво?

— Имам среща. — Това бе ужасна лъжа, от която, бе сигурна, по-късно щеше да се срамува. Ала в момента гордостта й бе много по-важна от честността.

— С мъж ли?

Абсолютният потрес, изписан на лицето му, накара тази гордост да се надигне и да покаже зъби.

— Опитах да ходя на срещи с павиани, но се оказа, че не харесваме едни и същи филми. — Отривисто остави куфарчето и закачи палтото си. — С какво мога да ти бъда полезна?

„Омъжи се за мен, роди ми деца.“

— Онази вечер не се изразих ясно.

— О, мисля, че се изрази съвсем ясно.

— Не, аз нищо не ти обясних.

— Аз прекрасно те разбрах. — И й искаше да намрази и себе си, и Йън, задето бе толкова безнадеждно влюбена в него. — Аз ти казах, че това, което виждаш, когато ме погледнеш, не е това, което е отвътре. И ти се съгласи.

— Не, аз… Господи, ти това ли си помисли? Нейъми, извинявай. — Протегна ръка към нея. Тя отстъпи крачка назад. — Това съвсем не е вярно. Не го направих както трябва. Нека ти обясня.

— Нямам време, Йън.

— Срещата ти ще трябва да почака — сопна се той, пъхна ръце в джобовете си и закрачи из стаята. Нейъми го наблюдаваше, вдигнала вежди. — След като ти свърши, след като ми каза, че никога не си била с никой…

— Ти знаеше, че никога не съм била с никой.

— Нямам предвид само секса! — Този път почти изръмжа. — Господи. Сексът е само част от нещата. Има го общуването, приказките до среднощ, гледането на тъпи филми. Всички тези неща, които правиш, когато ходиш на среща. Нещата, които никога не си правила с друг, освен с мен. — Сигурен, че се владее, Йън се обърна отново към нея. — Исках да ти дам малко време, за да можеш да го премислиш, да можеш да си сигурна, че искаш да продължиш да правиш тези неща само с мен.

— Да ми дадеш време? — Искаше й се да може да се изсмее презрително, ала успя само да изсумти подигравателно. — Ти ми каза, че искаш да се срещаш с други жени, за да ми дадеш време?

— Никога не съм искал да се срещам с други жени! — изкрещя й той и после обузда гнева си. — Мислех, че ти трябва да се срещаш с други мъже. Което, мога да подчертая, изглежда не ти създава особени проблеми.

— Ти искаше да се срещам с други мъже — повтори тя бавно, като го гледаше.

— Не това съм искал. Да не си ненормална? — В очите му запращяха сини пламъци. — Това е, което ти беше нужно на теб. Как, по дяволите, мога да поискам от теб да се омъжиш за мен, когато няма с какво да ме сравниш? Да сравниш с това, което мислиш и чувстваш към мен. Исках да бъда честен към теб.

— Честен към мен? Честен? — Яростта танцуваше в разбитото й сърце и ликуващо разпиляваше парчетата. — Ти си решил какво е правилно за мен и то е било да разбиеш сърцето ми?

— Не, да го предпазя. Да предпазя теб.

— От какво? От себе си? От мен? Как смееш да вземаш такива решения вместо мен?

— Не съм… Точно… — Йън чувстваше как пропада в някаква много дълбока пропаст. — Аз само исках да…

— О, бих могла да те ударя. Наистина бих могла. — Обърна се, преди да го бе направила. Яростта, бушуваща в нея, бе ново и непознато чувство. — Никога през живота си не съм удряла никого. Обаче, знаеш ли, бих могла. Чудя се какво е. По дяволите, не ме докосвай — предупреди го Нейъми, като усети, че се приближава към нея. — Иначе ще разбера какво е.

Откак я познаваше, бе я чувал само един или два пъти да употребява най-меки ругатни, затова сега му стана ясно колко бе ядосана.

— Нейъми…

— Сигурно мислиш, че съм слабоумна.

— Разбира се, че не. Аз само…

— Нещастно, жалко подобие на жена, която не може да вярва на собствените си мисли, на собственото си сърце. — Закрачи из стаята. Движенията й бяха също толкова буреносни, както и очите й. — Предполагам, че единственият начин да разбера дали те обичам, е първо да правя див секс с десет други мъже. Или с двадесет? Каква бройка имаше предвид?

— Не искам с никой да правиш секс!

— О, точно така. Не става дума за секса. Добре, нека да взема нещо за писане и можеш да ми обясниш точно колко романтични вечери, късни нощни срещи, екскурзии в провинцията или каквото и да било друго трябва да имам, преди да мога да бъда смятана за достатъчно компетентна да реша какво да мисля и чувствам.

Наистина отвори куфарчето си и извади един бележник, преди и той да избухне:

— Добре, достатъчно! — Измъкна бележника от ръцете й и го хвърли. — Пет пари не давам какво е честно към теб и какво не е. Няма да прекарам следващите шест месеца, като чакам да се повеселиш.

— Шест месеца? Това ли беше срокът? Всичко си измислил, а? — Към яростта се примеси радост. От тази комбинация главата й се замая. И се почувства силна. — Е, в такъв случай може би ще се видим през април. — Тръгна към вратата с намерението да я отвори широко. И се озова опряла гръб на нея, с лицето на Йън близо до нейното.

Тя бе направила това, помисли с изненада и удоволствие, докато се гледаха напрегнато. Тя го бе накарала да ръмжи от гняв. Бе го накарала да я обича толкова, че почти да полудее.

Колкото и непохватна да бе, осъзна Нейъми. Колко прекрасно.

И не бе сторила нищо друго, освен да бъде самата себе си.

— Казах ти да го забравиш. — Той здраво хвана ръката й. — Можеш просто да го забравиш и толкова. Аз няма да живея без теб. Нито шест месеца, нито шест часа, по дяволите. Ти ще се омъжиш за мен и ако по-късно разбереш, че всичко е станало малко прекалено бързо като за теб, значи си имала лош късмет.

— Добре, чудесно.

— И можеш освен това да си събереш нещата още сега, защото…

Устата му се отвори и затвори и Нейъми за пръв път видя какво бе напълно да смае Йън Макгрегър. Усещането бе прекрасно.

— Добре, чудесно? — успя да произнесе той.

— Да. — Носена на гребена на вълната на новоосъзнатата си сила, тя го хвана за реверите. — Идиот такъв — и привлече устните му към своите.

Йън залитна, грабна я и я притисна силно към себе си, така че сърцата им биеха силно едно срещу друго.

— Напоследък правилното умалително име в семейството е „тъпанар“.

— Тъпанар. — Промълви Нейъми, замаяна от любов. — Толкова съм ти сърдита. — Устните й се впуснаха по лицето му и отново се долепиха до неговите.

— Знам. Разбирам. — Захапа горната й устна. — Продължавай, бъди ми сърдита още малко. Заслужавам го.

— Добре.

— Обичам те, Нейъми. — Той хвана с две ръце лицето й и се отдръпна, за да може тя да види очите му. — Обичам те.

Нейъми затвори очи и се потопи в топлия поток на чувствата, които струяха в нея. После ги отвори, погледна в неговите и се усмихна.

— Кажи го отново, а? Точно по този начин.

Той първо я целуна — веждите, бузите, устните й.

— Обичам те, Нейъми. Не само заради начина, по който изглеждаш — макар че, Господи, добре изглеждаш. Заради това, което си. Всичко, което си. Започнах да се влюбвам в момента, в който те видях и още не съм престанал.

— И аз, по съвсем същия начин и по съвсем същите причини. О, Йън, толкова бях нещастна без теб.

— Може би ще ти помогне, ако знаеш, че откак си тръгна, една нощ не съм спал като хората.

— Помага ми. — Той се засмя и устните й трепнаха. — Надявам се, че си страдал. И следващия път, когато се опиташ да решиш какво е най-доброто за мен, ще ти напомня как си страдал.

Той прокара пръсти през косите й.

— Аз съм най-доброто за теб.

— Да. — Тя облегна глава на рамото му и се зачуди защо се бе съмнявала колко точно ще пасне там. — Да, а както се оказва, аз съм най-доброто за теб. Искам да преживеем живота си заедно, Йън.

— Тогава да вървим у дома да го започнем.

 

 

Из личните спомени на Дениъл Дънкан Макгрегър

Казват, че когато човек остарява, спомените му от изминалите години си остават кристално ясни, докато събитията от миналата седмици бледнеят в мъгла.

Все още си спомням, сякаш беше вчера, първия път, когато срещнах моята Ана. О, спомням си онзи студен, незаинтересован поглед, който ми хвърли. Е, не остана задълго незаинтересована, нали? Аз бях млад мъж тогава и кръвта ми кипеше. Голям як мъж от Шотландия на бал на висшето общество, където бях отишъл на лов за жена, която да взема за съпруга.

И там беше Ана, с нейната красива синя рокля. Бе моя от първата минута — макар че ми отне известно време да я убедя в това.

Помня онази нощ, сякаш току-що се е случила. Светлините, музиката, цветовете. Помня аромата във въздуха, когато доведох Ана тук, на тази скала, където щях да построя къщата, в която да живеем. И помня усещането за земята в ръцете ми, когато посадих една млада фиданка, за да ознаменувам раждането на първия ми син. Така че за това са прави. Спомените на стария човек са дълги.

Но си спомням също толкова ясно миналата седмица, така че какво, по дяволите, знаят те?

Миналата седмица моят внук си взе жена. И аз мога да ви разкажа за ароматите във въздуха в църквата, за цветовете на светлината, която струеше през прозорците, за дълбокия ясен звук на музиката, която се разнесе, когато малката Нейъми застана там в блестящата си бяла рокля, с карето на Макгрегърови, показващо се отдолу, и с булото на Макгрегър, покриващо лъскавата й черна коса.

Булките блестят. И това казват. Тя също блестеше. Любовта е това, което придава тази сияйна красота на женското лице.

И Йън, красив като принц, докато я чакаше. Не казват, че мъжете блестят, ала сигурно би трябвало. Не мога да се сетя за друга дума, за да опиша израза на лицето му, докато я гледаше как върви към него.

И след като все пак не е такъв тъпанар, какво направи той? Хвана ръката й, и другата също и когато музиката отмря, преди свещеникът да може да си отвори устата, за да започне да си върши работата, Йън каза: „Обичам те, Нейъми.“ с глас, ясен и силен като камбаните, които зазвъняха, когато венчавката свърши.

И ако в този момент в цялата църква имаше едно сухо око, то не беше на Дениъл Макгрегър.

Това беше една добра година за семейството. Три сватби и едно бебе. Аз направих най-доброто, което можах, а най-доброто е по-добро, отколкото при много други. Сега годината почти свършва. Ще погледам как пада снегът, ще седя с Ана до камината и ще слушам как вятърът вие в прозорците.

И ако правя някакви планове, някакви заговори, докато седя с вдигнати крака и с чаша уиски в ръка, какво лошо има в това?

Идва още една година, в края на краищата. А аз имам още внуци.