Нора Робъртс
Сезони на любовта (15)

Четвърта глава

Дънкан Блейд вярваше в романтичната любовна игра, в нейната сила и красота. В дребните подробности и щедрите жестове. Брат му често казваше, че романсът е религията на Дънкан. И въпреки че самият той не би отишъл толкова далеч, безусловно вярваше в неговата сила.

А според опита му жените си умираха за това.

Изпрати цветя в каютата й, когато спряха в Мемфис, парфюм, когато бяха в Натчез, кутия за бижута във формата на сърце, когато обърнаха при Батън Руж.

И докато се носеха по реката към всичките тези места, я търсеше в най-неочаквани моменти, за да я покани на вечеря на своя личен балкон, на разходка под лунна светлина по палубата, на едно спокойно питие след представлението й.

Нейният отговор винаги бе един и същ. Забрави за това, сладурче.

Кет Феръл, реши Дънкан, бе костелив орех. Който никога не се пропукваше.

Това бе не просто подлудяващо, мислеше той, докато гледаше доковете на Ню Орлийнз през прозореца си. Бе неразумно. Бяха запалили един в друг нещо, което не можеше да се пренебрегне. Във всеки случай, поне Дънкан не можеше. От момента, в който излезе от кабинета му преди почти една седмица, тя не му бе дала и една-единствена възможност да сложи ръце върху нея.

Не че го избягваше. Кет не бе човек, който ще се заключи в каютата си или ще се скрие в тълпата. Тя бе там, винаги там, разхождаше се по кораба, бъбреше си с пътниците или екипажа, почиваше си в салона.

Не се отдръпваше, нито поглеждаше встрани, когато се засичаха, а му се усмихваше с онази нейна бавна, женствена усмивка и го поглеждаше право в очите.

Изглежда ни най-малко не се впечатляваше, когато Дънкан се приближаваше достатъчно, за да вдъхне парфюма й — парфюма, който той й бе подарил, за бога!

Това го побъркваше. Кет го побъркваше.

Но съвсем не бе готов да приключи с тази история.

Ако съчетанието между Дънкан Блейд и Ню Орлийнз не можеше да размекне сърцето на една жена, за човечеството нямаше надежда.

 

 

Кет се протегна блажено в тясното легло в каютата си. От поклащането на кораба разбираше, че са спрели. След една седмица на борда бе свикнала с движенията, звуците, усещането за „Принцесата на команчите“.

Зад прозореца бе Ню Орлийнз, помисли тя лениво. Палачинки, буйни цветя, здрав джаз и пияни туристи. Имаше часове да го разгледа, да се скита по тесните улички, да надзърта в очарователни магазинчета, да опитва от ястията, с които бе прочут градът, и да слуша уличните музиканти.

Да се измъкне от кораба — и от опасния Дънкан. Устните й се свиха дяволито. Така си мислеше за него напоследък. Един мъж, който обръщаше толкова много внимание на една жена, който бе толкова чаровен, толкова страхотен, толкова секси, бе опасен като заредена пушка.

А Кет нямаше намерение да получи някой заблуден куршум.

Но, Господи, помисли тя, като влизаше в миниатюрната си баня, този мъж си имаше стил.

Можеше да погледне към една жена с невероятните си шоколадови очи, сякаш тя бе единственият център на неговия свят. Да й говори с мекия си, сексапилен, мъжествен глас, сякаш цял живот бе чакал, за да говори с нея. Да я докосва с умелите си ръце, така че едно леко потупване по рамото да отекне като очакване право в сърцето й.

Чаровният кучи син я подлудяваше.

А Кет не можеше да си позволи дори кратко пътешествие в лудостта.

Да й изпраща цветя, помисли тя, докато се бършеше след душа. Такова клише. Ала Кет бе достатъчно умна, за да разбира, че си има причина клишетата да действат. Не се ли бе размечтала над същите тези цветя, не бе ли заровила лицето си в тях? Не бе ли мислила за него всеки път, когато погледът й попадаше върху тях?

И парфюмът. Никога през живота си не бе имала истински парфюм. Такъв, който се продава в страхотни шишенца, струва майка си и баща си и кара жената да се чувства като кралица. Още по-лошо, той бе разбрал какъв точно аромат ще й хареса, ще направи бляскавото малко шишенце с аромат неустоимо.

Реши, че Дънкан по рождение знае как да стигне до сърцето на една жена.

Ала кутията за бижута едва не я уби. Бе толкова глупава, толкова безполезна, толкова прекрасна. Кет никога не бе имала времето или възможностите да се глези с глупави и безполезни неща и не бе осъзнала, че те могат да й доставят такова удоволствие.

Завита в хавлията, прекоси малката каюта и взе кутията от шкафчето. Тя бе блестящо бяла, с розова панделка на върха на сърцето. И бе празна, защото Кет нямаше бижута, които да сложи в нея.

Но я караше да се усмихва.

Въпреки това остави кутията и започна да се облича като за горещ летен ден. Знаеше какво цели опасният Дънкан. Това бе нещо като военна операция, помисли тя — внимателно, стратегически планирана атака. А самата Кет бе височината, която той възнамеряваше да превземе.

След като я превземеше и забиеше знамето си върху нея — така да се каже — щеше да се заеме със следващата атака, със следващата височина.

— Така правят разбивачите на сърца — измърмори тя.

Сви рамене, напъха простата си бяла тениска в простите черни шорти. За щастие знаеше как да се справи с него. Обу си сандалите, пъхна в джоба малко пари и грабна шапката и слънчевите очила.

Когато отвори вратата, Дънкан тъкмо бе вдигнал ръка да почука на нея.

— Добре, значи си станала.

За нея бе истински шок да се озове лице в лице с мъжа, за когото толкова много мислеше, а това бе дразнещо. Ала залюля безгрижно очилата за дръжките и наклони глава:

— Защо пък да не съм станала?

— Защото рядко се измъкваш от леглото преди следобеда.

Кет само се усмихна:

— Защо тогава ще чукаш на вратата ми в девет сутринта?

— За да те събудя. Но след като си станала, облечена и готова, ще имаме повече време. Да вървим.

— Къде?

— Била ли си някога в Ню Орлийнз? — С неуловимо движение протегна ръка зад нея и затвори вратата.

— Не. Ала точно това смятам да направя.

— Прекрасно. Ще започнем с палачинки в „Кафе дьо Монд“, като истински туристи. Тези обувки удобни ли са ти?

— Да. Но плановете ми са соло, сладурче.

— Промени ги — посъветва я той, прегърна я и я поведе към стълбите. — Аз съм прекарал много време в Ню Орлийнз. Едно от любимите ми места — продължаваше да говори, докато я насочваше нагоре към палубата и после към трапа. — Най-красив е през нощта, ала много може да се каже и за един зноен летен ден. Всичко е в атмосферата. Обичаш ли морската храна?

— Обичам храната.

— Добре. Знам едно страхотно място за обед.

— Виж какво, Дънкан…

Той спря, обърна се, плъзна длани нагоре по ръцете й чак до раменете и я прикова с един от своите дълги, съсредоточени погледи.

— Прекарай деня с мен.

О, да, помисли тя и въздъхна наум. Човекът имаше стил.

— Защо не, обаче ти плащаш.

Бе като да върви през гореща река, и й харесваше. Всяка димяща стъпка. Във Френския квартал сградите бяха величествени, елегантни, женствени с натруфените балкони и преливащите цветя. Миризмите бяха силни, с едва загатнатия сладникав аромат на гнило. Уличките бяха тесни, парковете зелени, ритъмът бавен и сънлив.

Бе изяла три палачинки и бе опитала от кафето със сметана на Дънкан. Бе слушала френската реч, тропота на конете, теглещи карети по площад „Джексън“. Бе обикаляла с него, разглеждала произведенията на уличните художници и се бе смяла на карикатурата на Елвис.

Тъй като денят го искаше, вървяха ръка за ръка под огромни сенчести дървета, по напечени тротоари.

Спря се да погледа три млади момчета, които танцуваха бързо с блестящи от пот лица. И забеляза, че Дънкан пусна в кутията им банкноти вместо монети.

Щедро, помисли Кет. Небрежно и сладко.

— Тези момчета сигурно всеки следобед правят по един голям удар — забеляза тя.

— Заслужават го. Готова ли си за обед?

Кет се засмя:

— Сладурче, аз винаги съм готова.

Очакваше да я заведе в някакъв изискан ресторант с ленени покривки и дискретни сервитьори. Бе напълно подготвена да не се впечатли. Вместо това той я насочи към едно мъждиво осветено претъпкано кафене, където масите бяха от голо изподрано дърво, салфетките бяха хартиени, а менюто бе надраскано на една черна дъска.

Жената зад щанда бе огромна, широка поне един метър. Престилката й бе голяма като палатка, опръскана с петна с цветове и форми, които й напомняха за абстрактна картина.

Кръглото й абаносово черно лице бе гладко като кадифе и се разтегна в широка усмивка, когато погледът й се спря върху Дънкан.

— Ето го моето хубаво момче! Ела да целунеш Мама.

Той се засмя, наведе се и я целуна звучно по устата.

— Бонжур, Мама. Са ва?

— Уи, уи. Горе-долу. Кое е това мършаво момиче, което си ми довел?

— Кет, това е Мама. Тя е най-добрата.

— Кет? Наистина прилича на коте. Трябва да те поохраним тук, шери.

— Надявам се. — Кет вдъхна дълбоко. — Мирише райски.

— Райски! — Мама плесна с ръка по корема си, сякаш да го задържи на място, и се разсмя. — Иди заведи твоето мършаво момиче да седнете. Аз ще приготвя.

— Няма ли да поръчаш? — полюбопитства Кет и се разположи срещу Дънкан на една от разклатените маси.

— Вземам каквото ми даде — обясни той и се усмихна. — И ми харесва. На теб също ще ти хареса.

Не можеше да е по-прав, реши малко по-късно Кет, докато се справяше със скаридите на скара, огромната купчина жълтеникав ориз и царевичните питки. Единственият й коментар, когато Дънкан прехвърли две от своите скариди в нейната чиния, бе едно глухо изръмжаване в знак на съгласие.

Той я гледаше как яде, хванал с две ръце бирата си. И преди я бе гледал и се бе чудил. Тя имаше апетит на прегладнял шофьор на камион.

— Как не си станала огромна като Мама?

— Ммм. Нищо не ми се лепи — отговори Кет с пълна уста. — Но продължавам да се опитвам.

Дънкан се засмя и отпи от бирата.

— По-добре си остави място за десерта. Тя прави страхотен орехов сладкиш.

— Орехов сладкиш? — Кет преглътна и погледна към витрината с десертите. — Отстрани със сладолед?

Той поклати глава с весело възхищение:

— Разбира се, ако искаш.

— Искам. — Когато чинията й само дето не бе изблизана, Кет се облегна назад и въздъхна доволно: — Добре беше.

— Никога не пропускам да се отбия при Мама, когато имам възможност. — Наведе се напред. — Имаш малко сос. — Изтри с палец ъгълчето на устните й, ала след това не се отдръпна. Докосваше я, гледаше я, искаше я. — И страхотни устни — прошепна. — Дай да ти помогна… — Надигна се от стола, за да ги достигне със своите. Ръката му се плъзна по ухото й, после обхвана врата й. Дългите му пръсти я стиснаха.

Сърцето й падна в петите, подскочи и заседна в гърлото.

Отново правеше това с нея. Караше ума й да се замъгли, кожата й да настръхне. Шумът от обядващите избледня и сетивата й изведнъж се изпълниха с неговия аромат, вместо с миризмата на подправки и сосове.

Но можеше да се справи с него, каза си тя. По-късно.

— Момче, остави момичето да си изяде десерта. — Мама с любов плесна Дънкан по задника.

В желанието си да отнесе със себе си още малко от вкуса на Кет, Дънкан леко впи зъби в горната й устна, преди да прекъсне целувката. Седна отново на стола си, без да откъсва очи от нейните.

— Тя иска сладкиша със сладолед, Мама.

— Е, не съм ли сложила? — подсмихна се Мама, стовари пред тях чиниите и събра мръсните съдове. После намигна на Кет: — Хубава уста за целуване има, нали?

— Да. — Твърдо решена да не въздиша, Кет взе вилицата. — Не е лоша. — Опита първата хапка от сладкиша. — Ала това — добави и затвори очи — е направо чудо!

— Добре се храни — забеляза Мама и тупна Дънкан по рамото. — Внимавай да не я изтървеш.

— Наистина трябва да я запозная с дядо ми — реши Дънкан, когато Мама отплува. — Мислят толкова еднакво.

— Наистина ли? — Кет продължи да яде сладкиша, като се чудеше какво общо могат да имат една черна готвачка от Ню Орлийнз и един умопомрачително богат шотландец от Хайанис Порт.

— Да. И двамата мислят, че аз би трябвало да се оженя и да отгледам една орда дечурлига. Непрекъснато някой от тях се опитва да ме сватоса.

Кет размаза малко сладолед върху сладкиша, вгледа се в красивото му лице и вдигна вежди:

— Не приличаш на човек, който има нужда от помощ в тази област, сладурче.

— Кажи го на тях. — Той махна с халбата си, отпи и реши, че ще е занимателно да я види как ще реагира на последния замисъл на дядо му. — Самият Макгрегър те е избрал за мен.

Тя премигна и за пръв път, откак я познаваше, му се стори напълно объркана.

— Моля?

— Дядо ми. Той иска да се оженя за теб.

Кет се засмя и отново се зае със сладкиша.

— Я стига!

— Говоря сериозно. „Момичето има характер.“ — цитира Дънкан, като натърти на р-то. — „Има воля. Добра кръв, силна порода“.

— Откъде може да знае? Аз почти не го познавам.

— Би се изненадала колко много неща знае. Този човек има свръхестествени способности. И като си науми нещо, не се отказва. Реших, че няма да е честно да не те предупредя какво е намислил.

Тя забарабани с пръсти по масата, като се опитваше да разбере нещо и не успя.

— Правиш ли всичко, което дядо ти се каже?

— Ами! Така че успокой се, миличка. Това не е предложение за женитба. Не бях разбрал, преди да се обади преди няколко дни, за да провери. — Ухили се и опита от десерта. — Усетих накъде духа вятърът и му го върнах. Казах му, че си сгодена за един пианист. — Дебни Пентуисъл.

— Пентуисъл? Що за име?

— Точно това искаше да знае и самият Макгрегър. Беше много разочарован от теб, миличка — добави той и замахна с вилицата. — Да си губиш времето с някакъв си пианист. Но няма задълго да се върже. Старецът е дяволски хитър. Той току-що ожени братовчед ми Д.К.

— Ожени го? Какво е това, средновековна Шотландия ли?

— Това е Земята на Макгрегър — поправи я Дънкан с усмивка. — Проблемът е, че те прекрасно си пасват. Имам предвид, Д.К. и Лейна. Самият Макгрегър улучи десетката с тях… И го е правил и по-рано, започвайки с моите родители. Самочувствието му е хвръкнало до небесата.

Кет лениво се зачуди дали Дънкан ще изяде целия си сладкиш.

— Той е уредил женитбата на родителите ти?

— Не, само е уредил да се срещнат, да налетят един на друг. Останалото е зависело от тях. През последните няколко години работи върху второто поколение. Резултатът му е главозамайващ. До мен.

Тя далеч не разбираше, ала кимна:

— И ти имаш намерение да развалиш резултата му?

— Аз имам намерение да живея собствения си живот, да направя своя собствен избор. — Пръстите му се плъзнаха по масата и започнаха да си играят с нейните. — Но се възхищавам от неговия избор.

— Хм. Интересно. — Кет сви рамене и довърши каквото бе останало от сладкиша. — Имаш много странно семейство, сладурче.

— Миличка, още и половината не знаеш.

След обеда тръгнаха да се разхождат в горещия и влажен въздух, като от време на време се пъхаха в някой магазин, за да се разхладят от климатичната инсталация и да поразгледат. Като я видя как гледа една кутия с бонбони, Дънкан избухна в смях:

— Не е възможно пак да си гладна!

— Сега не съм — отвърна тя с блеснали очи, — ала скоро ще бъда, така че защо да не съм подготвена?

Той й купи бонбоните — не малката кутия, а голяма, достатъчна да се нахрани лакомо четиричленно семейство. И я накара да се засмее.

Харесваше го, помисли Кет. Наистина, наистина го харесваше. А това, в съчетание с животинското привличане, което изпитваше към него, бе трудна за устояване ситуация. Първото щеше да я подтикне към второто.

Бъди подготвена, напомни си тя, когато Дънкан я вмъкна в поредния магазин. И се измъкни жива.

Този магазин бе пълен с бижута и накити. Цветни камъни и кристали примигваха в стъклени кутийки и бяха красиво разположени по стените и рафтовете. Отстрани имаше три закрити със завеси ниши, където любопитните — и според нея лековерни — хора можеха да научат своето бъдеще.

Кет обикаляше безцелно, докато Дънкан разглеждаше една от кутийките. Чу как касовият апарат изтрака и без особен интерес поклати глава. Този човек, както бе забелязала, просто обичаше да пилее пари.

Когато я потупа по рамото, тя се обърна и той окачи на врата й златна верижка.

— Какво е това? — намръщи се Кет и се вгледа в жълтия камък с форма на меч. Бе прекрасен, полиран до блясък и тънък като течаща сълза.

— Цитрин. Подпомага общуването и гласа. — Усмихна й се. — Прекрасен камък за изпълнители.

— Я стига! — Но пръстите й се затвориха върху камъка. — Ти не вярваш в такива неща.

— Миличка, аз съм келт и команч. Аз знам такива неща. Освен това ти отива, Кетрин Мери.

С голямо удоволствие видя как по лицето й пробягаха изненада, смайване и леко раздразнение, преди да се овладее.

— Откъде знаеш пълното ми име?

— Това е просто едно от многото неща, които знам. Искаш ли да ти гледат на ръка?

— Е, това вече наистина са врели-некипели!

— Значи няма да ти навредят. — Повлече я към касата да плати за гледачка.

— Хубаво, ако имаш пари за трошене, давай. — Никога не се бе смятала за суеверна — това, че никога не пътуваше без шапката, която й носеше късмет, в края на краищата бе просто традиция. Затова седна в малката ниша. Подсмихна се подигравателно на красивата млада жена и зачака да чуе, че й предстои дълго пътуване и среща с висок тъмнокос непознат.

— Имаш силна ръка — започна жената с мила усмивка. — И стара душа.

Кет завъртя очи към Дънкан, който се бе облегнал на стената.

— Да, много съм древна.

— Преживяла си загуба, скръб и борба.

— Кой не е? — измърмори Кет, ала жената само погали с пръст дланта й.

— Използвала си ги и те са те направили силна. Избрала си посоката си още на младини и рядко ти се случва да гледаш назад вместо напред. Страсти, амбиции. Внимаваш да вземаш решения с главата си. Мислиш ли, че не можеш да разчиташ на сърцето си?

Този път Кет погледна жената в очите.

— Кой може?

— На твоето сърце може да се разчита. То е твърдо. Талант. Дълбок, много силен, и той те храни. Каквото му дадеш, той ти го връща. Ще те заведе там, където искаш да отидеш — намръщи се за миг и се вгледа в лицето на Кет, вместо в дланта й. — Пееш ли?

Тя потрепери и й се прииска да си издърпа ръката, но си представи как са я изиграли и сви рамене:

— Моят приятел тук трябва добре да ти е подсказал.

— На него също можеш да се довериш — каза жената вместо отговор. — Сърцето му е твърдо като твоето, макар и също толкова предпазливо. Промени и решения, рискове и печалби. Ще зависи от теб. Не е задължително да бъдеш сама, освен ако не се отвърнеш. Семейството за теб е в центъра. То е твоята котва, независимо колко надалеч отплаваш. Имаш да ходиш на толкова много места, толкова много врати се отварят. — Жената се усмихна лъчезарно. — Врати, които са били заключени, или така са изглеждали. — Пръстите й играеха по дланта на Кет, плъзгаха се, спираха. — Не се страхуваш да работиш и работиш много, ала очакваш да ти се плаща по същия начин. Пестелива си и ти се иска да не трябва да бъдеш. Щедра си с тези, които имат значение за теб. Един ще значи повече от другите. Има само един, който ще ти пасне, с тяло, ум и сърце, и той вече е в главата ти.

Когато излязоха отново в тежкия въздух, Кет отметна косата си назад.

— Много неубедително, Блейд. Колко ти струва да й кажеш какво да говори?

— Не съм й казвал. — Той бе смътно разтревожен от това, което бе очаквал да бъде едно мимолетно развлечение и за двамата.

— Не на мен тия!

— Не съм — повтори Дънкан и пъхна юмруци в джобовете си, вместо да я хване за ръка. — Спрях там съвсем импулсивно, мислех, че ще си направим удоволствие.

— Хайде стига! — Тя сложи ръка на рамото му, присви очи и се вгледа в лицето му. Или бе страхотен артист, или бе смаян не по-малко от нея. — Е, това беше много странно — реши накрая.

— Да. Странно.

По пътя обратно към реката мълчаха.