Нора Робъртс
Сезони на любовта (13)

Втора глава

Най-много обичаше нощта. И нейното приближаване. Юли означаваше дълги задушни дни с парещо слънце, отразяващо се от широките тъмни води на Мисисипи. И горещи нощи с галещ бриз.

Означаваше действие.

Пътниците бяха качени на кораба и тържеството по случай отплаването бе дало тон на вълшебния период на забавления, на удоволствия, на възкресяване на онези приключенски времена, когато по реката са плавали параходи с колела.

Бе посрещнал пътниците, преценявайки ги по лицата — от щастливи младоженци до авантюристи с остри погледи, мечтаещи за голямата печалба. С падането на здрача Дънкан почувства тихото вълнение на започването.

Голяма част от живота му бе преминала по хотели — стабилни сгради в градове и курорти. Това му харесваше и той изучи семейния бизнес, откри, че му се удава. Ала откри също, че предпочита свободата на движението, промяната и неочакваното.

Майка му често със смях казваше, че се е появил на бял свят един век по-късно от времето си. Бе роден да обикаля реката.

Обикаляше я сега, когато „Принцесата на команчите“ се носеше на юг, плъзгаше се лениво по водата и оставяше зад гърба си ограниченията на сушата. Би могъл и сам да управлява големия кораб — още нещо, което бе научил. Не би оставил управлението в чужди ръце, без да знае как да го вземе обратно, ако се наложи.

Но Дънкан лично бе избрал и капитана, и екипажа. Сега можеше да се наслаждава на момента, доволен, че това, което бе негово, вървеше добре.

Премина през казиното и бързо кимна на управителката. Глория Бийн имаше остър поглед, жив ум и сънен южняшки акцент, който скриваше безпощадната й работоспособност.

И прекрасно изпълваше елегантния си смокинг.

Дънкан я бе отмъкнал от Савана, бе увеличил драстично заплатата й и бе мислил да опита по-лични отношения… До момента, в който и двамата бяха открили, че са започнали да се възприемат по-скоро като роднини, отколкото като любовници.

— Хубава тълпа се е събрала тази вечер — отбеляза Глория. — Автоматите са пълни.

— Пътниците, които са си купили пълен куверт, предпочитат да изиграят полагащите им се жетони на автоматите… Като начало. Имаме две двойки младоженци на сватбено пътешествие. Ще ги забележиш. Ако се появят тук, имай грижата да получат по една бутилка шампанско за сметка на заведението.

— Ще бъде направено.

— Аз ще видя как е новото дарование в съседната стая, ала през следващите няколко часа ще се навъртам наоколо.

Пообиколи залата, като се наслаждаваше на музиката на игралните автомати, шумоленето на картите, потрепването на заровете. Довърши първия си вечерен кръг, после се насочи към главния салон.

Спря, погледна часовника си и се намръщи към вратата на гримьорната на Кет. Не я бе мяркал, откак я остави преди няколко часа. А споменът за пристигането й не го вдъхновяваше да й вярва, че ще е готова навреме.

Отсечено почука на вратата й.

— Пет минути, госпожице Феръл.

— Разбрах. По дяволите! Помогни ми, а?

Дънкан бутна вратата… И откри как би се чувствал човек, на когото право в корема са изпразнили два пълнителя ловни сачми.

Тя стоеше в средата на стаята, облечена в нещо, което някоя великодушна душа би могла да нарече рокля. Каквото и да бе, то бе в същия яркозелен цвят като очите й и оставяше раменете й голи, обградени от нещо като рамка от буйни пепеляво червеникави коси.

Размъкнатите опърпани джинси не го бяха предупредили, че Кет има кадифени бедра, които трябва да свършваха някъде близо до ушите. Но късата тясна пола и километричните токове щедро ги разкриваха.

— Е — измърмори той, — добре си се пременила.

Тя спря да дърпа ципа и се обърна, за да му предостави съблазнителната гледка на голия си гръб.

— Ти си купил пакетчето, сладурче, сега ми помогни да завържа панделката. Проклетото нещо заяде.

— Да видим какво можем да направим. — Дънкан пристъпи към нея и забеляза, че сега, когато очарователните й очи бяха изкусно гримирани, а устните начервени, Кет вече не приличаше на момиченце.

И ухаеше екзотично, зашеметяващо сексапилно. Какво трябваше да направи един мъж, запита се той, освен да се наслади на момента?

— Понякога трябва да слезеш надолу… — Пръстите му се плъзнаха по кожата, докато спускаха ципа. — Преди да се изкачиш нагоре.

Тя не потрепери и бе повече изненадана, отколкото ядосана, че в един неуловим момент й се искаше да потрепери. Като си напомни, че знаеше точно как да се справя с този тип мъже, се обърна и го възнагради с една знойна усмивка:

— О, била съм долу и знам, че горе ми харесва повече.

— Може би никога не си била долу точно където трябва. — Не можа да се въздържи и прокара пръст по гръбнака й. — Хубав гръб, Феръл.

— Благодаря. — О, да, искаше й се да потрепери. — Хубаво лице, Блейд. А сега искаш ли да ме пъхнеш в роклята ми, преди да съм си изпуснала номера? Когато закъснея, шефът ми става зъл.

— Ще трябва да му кажа две добри думи за теб.

Изненадваше го колко му се иска да смъкне тази рокля и да открие какви други чудеса са били скрити под развлечените дрехи на улично хлапе, с които пътуваше.

Бе достатъчно близо, достатъчно съсредоточен, за да види в очите й, че Кет го бе почувствала. И, освен ако самолюбието не замъгляваше погледа му, видя и едно любопитно пламъче.

Гледаше го спокойно, въпреки че докосването на връхчетата на пръстите му по гърба й я караше да иска да се обърне и да провери колко всъщност бяха опитни.

— Би било грешка — каза тя безизразно.

— Даа. — С известно съжаление Дънкан вдигна ципа. — Би било. — Отстъпи назад и дълго, подробно я огледа. — Като гледам оттук, ми изглежда, че може да си струва. — Ала се обърна и отвори вратата. — Късмет.

— Аз винаги имам късмет. — Понечи да мине край него, но се поддаде на импулса и спря в рамката на вратата. Телата им се озоваха близо. Бавно прокара пръст по устните му, после се усмихна: — Много лошо.

Тръгна, броейки ударите на сърцето си. Спря на завоя преди сцената. Изчака. Вместо да потисне този трепет, предизвикан от срещата с Дънкан, Кет го използва, съсредоточи се върху него.

Когато сцената притъмня, излезе на нея и застана върху знака, който си бе оставила. Броеше, все още броеше. Затвори очи и запя.

Започна тихо и замечтано, само тя. Гласът й галеше думите, сърцето й се късаше от тях. След това се включи и музиката. Прожекторът премигна и освети лицето й, задържа се върху него, после, когато гласът се издигна, снопът светлина се разшири и я освети цялата.

Прелъстяване, мислеше Дънкан, докато я гледаше. Гласът й може да бе горестен, болезнено тъжен, ала бе самото прелъстяване.

И публиката бе завладяна от него.

Представяше си, че жените ще плачат, а мъжете ще искат.

Господи, Кет можеше да накара един мъж да иска.

Потърка с пръст устните си, където го бе докоснала. Допирът бе отекнал направо в слабините му. Опасна жена, реши той. И нахакана. Лошият му късмет бе, че имаше слабост към нахакани, опасни жени.

Слуша, докато отмряха последните ноти, докато публиката избухна в аплодисменти. После се обърна и се върна в казиното, където знаеше, че шансът бе на негова страна.

 

 

Кет не се появи чак до обед. След второто представление смъкна костюма и изчисти грима си. Притокът на адреналин по време на изпълнение я изтощаваше, затова отиде право в каютата си, просна се по очи на леглото и заспа като умряла.

Събуди се от проблясващата през прозореца слънчева светлина, от ритмичното поклащане на кораба. И от отчаяните вопли на празния си стомах.

Към дванайсет и половина бе взела душ и съвсем разбудена слезе в кухнята. Вече се бе сприятелила с един от готвачите. Във всеки хотел, нощен клуб или ресторант, в който работеше, тя се стараеше да се сближи с отговорника по прехраната.

Така човек яде по-добре.

Чарли от Ню Орлийнз бе смешно мършав французин с огромни мустаци, живи черни очи и три бивши съпруги. Кет чу всичко за тях, докато лапаше вдъхновено суфле от скариди, с което той препълни чинията й.

Преглътна го с минерална вода. Кофеинът я правеше неспокойна. Бъбреше и ядеше в суматохата на кухнята, почти, без да забелязва сервитьорите, които влитаха и излитаха.

Предполагаше, че в момента сервират обеда на горната палуба, в столовата и в салона за персонала. Тя предпочиташе кухнята.

Взе си една топла питка.

— Е, Чарли, разкажи ми за шефа.

— Дънкан ли? — Чарли хвърли поглед към един от помощник-готвачите, за да се убеди, че гъбите ще бъдат нарязани както трябва. — Добър човек. Умен. Казва ми: „Чарли, искам храна, от която се правят мечти“. — Засмя се, развеселен от този спомен. — Иска храна като поезия, така че аз правя това. Плаща за нея, защото иска най-доброто. Не се задоволява с по-малко, шери. Не и Дънкан Блейд.

— Сигурна съм. — Кет отхапа от питката.

— Разбира от жени. — Завъртя очи Чарли. — Внимателен. Хлъзгав. Не могат да го хванат, не. Не както мен. Аз, ако погледна някоя жена по-задълго, и ми окачва халката на носа.

Кет се засмя.

— Ама не и Дънкан!

— Ами! Той ще ги погъделичка и ще изчезне, докато още въздишат.

— Не всеки има гъдел.

— О, всеки, всеки си има място, момиченце. Винаги има слабо място. Аз си ги имам много.

Но тя нямаше, каза си Кет и излезе от кухнята. Когато една жена има достатъчно ум в главата, може да покрие тези слаби места, докато станат твърди като камък. За да бъде после тя тази, която ще се изплъзне.

Когато разчиташ само на себе си, трябва да имаш бързи крака.

Облегна се на перилата и се загледа в течението на реката. Хубаво е да се измъкнеш от тълпата, помисли Кет, да си далеч от града и шума. Да дишаш натежалия от ухания въздух и да чувстваш сънената горещина на лятото.

Би преживяла още няколко такива курса, с предимствата на спокойното пътуване и ленивите следобеди. А и Чарли бе прав. Дънкан Блейд не бе стиснат. Заплатата й за следващите шест седмици би умножила спестяванията й — още малко защита, още малко отдалечаване от онези дни, когато драпаше за няколко долара повече, за да може да си плати наема за някаква мърлява стаичка.

Никога вече нямаше да бъде бедна, обеща си тя. Нито отчаяна. Нито изплашена. Кетрин Мери Феръл бе тръгнала нагоре.

 

 

От горната палуба Дънкан я наблюдаваше. Бе опряла ръце върху перилата, кръстосала крака. Изглеждаше сънена и доволна като котка на слънце.

Защо тогава само като я гледаше и усещаше напрежение?

Тя не приличаше на знойната прелъстителка от снощи — не и с тази смешна шапка, през която се подаваше вързаната й на конска опашка дълга коса. Широката й тениска висеше като чувал върху хълбоците й, доколкото се виждаха, а краката й бяха боси.

Разбира се, тези опърпани отрязани джинси показваха достатъчна част от бедрата.

Ала въпросът не бе в това как изглежда, реши той. Въпросът бе в стойката… Позата й издаваше абсолютната самоувереност на жена, която пет пари не дава кой я гледа и как. А според него такова поведение бе равнозначно на стил.

— Хей! Кет Феръл!

Тя се обърна и въпреки козирката на шапката и слънчевите очила, вдигна ръка да заслони очи от пронизващите слънчеви лъчи. Видя го над себе си. Тъмната му буйна коса се развяваше от вятъра, панталоните в цвят каки и леката синя риза очертаваха стройно и пъргаво тяло.

Никога ли този мъж не изглеждаше не съвсем съвършен?

— Хей, Дънкан Блейд!

— Качи се горе.

— Защо?

— Искам да говоря с теб.

Кет се усмихна, опря лакти на парапета и се облегна назад.

— Слез долу.

Това, предположи той, бе един от случаите, когато отстъплението в една малка битка би могло да доведе до загуба на цялата война.

— Горе — отсече Дънкан. — В моя кабинет.

Преди да се отдръпне от перилата, имаше достатъчно време да я види как свива рамене.

Почака, знаейки, че тя ще се забави. Знаеше, че трябва да почака. Зад него пътниците се припичаха на палубата или се събираха в прохладния салон за следобедната лекция върху историята на реката.

Други — много други — бяха струпани в казиното и слушаха музиката на игралните автомати.

Когато Кет се изкачи важно по стълбите, той просто й посочи следващия етаж.

— Проблем ли има, шефе?

— Не. Как мина сутринта?

— Не знам. Проспах я. — Когато стигна до върха, се огледа. — Добре че обичам височината.

— Влез. — Дънкан отвори една врата и я пропусна да мине първа.

Очевидно не обичаше да е затворен, помисли тя. Кабинетът му не бе особено голям, ала бе опасан с прозорци, които вкарваха небето вътре. Кет прекоси стаята, премина край прекрасното старо махагоново бюро, край малкия кът за отдих със столове с извити облегалки и блестящи масички и обгърна с поглед изгледа.

— Убиец — прошепна тя.

— Помага ми да не се съсипя от писане на документи. Искаш ли нещо студено?

— Вода.

Той поклати глава, отвори малкия хладилник и избра една бутилка.

— Само това ли пиеш?

— Почти. — Обърна се, когато чу бълбукането на водата в чашата. — И така, какъв е проблемът?

— Тази сутрин отново прегледах твоите рекламни материали. — Приближи се до нея и й подаде чашата.

— Е?

— Е, професионални са, добре написани и не казват много. — Седна, протегна крака и извади от джоба си тънка пура. — Разкажи ми повече.

— Защо?

— Защо не?

Кет седна и в отговор също протегна крака.

— Ти ме нае, аз ти дадох документите си. Какво повече?

Дънкан щракна запалката и я погледна през облак дим.

— Те не казват откъде идваш.

— От Чикаго, от южната част. От комплексите.

Той вдигна една вежда:

— Неприятен квартал.

— Откъде знаеш? — попита тя с бавна, остра усмивка. — Макгрегърови не минават със своите лимузини през неприятни квартали.

Аха, слабо място, помисли Дънкан и небрежно издуха дима.

— Самият Макгрегър е работил във въглищни мини и е прекарал голяма част от младостта си в точно толкова неприятни квартали. Баща ми е Блейд, наполовина команч, и се е издигнал от места, пред които твоите комплекси ще изглеждат рай. Моите предшественици са хора, които не забравят корените си.

— Това си ти, Дънкан. Аз моите съм ги изтръгнала. — Кет го погледна иззад тъмните си очила и отпи от водата. — Какво търсиш тук?

— Повече — отвърна той просто. — Къде е семейството ти?

— Баща ми е умрял. Уби го един пиян шофьор. Майка ми е в Чикаго. Работи като сервитьорка. И какво общо има това с моята работа?

Вместо отговор Дънкан се наведе напред, бърз като змия, и дръпна очилата й.

— Хей!

— Обичам да гледам с кого говоря. — Остави ги настрани и отново се облегна назад, доволен, че бе запалил гневни искри в очите й. — Имам с теб договор за шест седмици, с възможност за още шест. Преди да реша дали да използвам тази възможност, или не, искам да знам с кого си имам работа.

Още шест седмици, помисли тя. Цели три месеца сигурна работа, сигурни доходи, плюс квартира и храна. Щеше да може почти да удвои спестяванията си, във всеки случай със сигурност да удвои чека, който всеки месец изпращаше на майка си. А това можеше да доведе и до друг договор с друг член на фамилията Макгрегър-Блейд.

На лицето й обаче не се изписа нищичко от вълнението, което предизвикваше тази мисъл, от надеждата, която гореше като факел в сърцето й. Кет бавно се усмихна:

— Е, сладурче, в такъв случай животът ми е отворена книга. Какво искаш да знаеш?