Нора Робъртс
Сезони на любовта (24)

Четвърта глава

— Никакъв шоколад ли нямаш?

Докато разбъркваше тенджерата с червения сос, Йън погледна през рамо към братовчедка си Джулия. Бе красива както винаги, помисли той, нетърпелива както винаги и много бременна.

— Изяде го всичкия последния път като беше тук.

Джулия продължи да тършува из шкафовете.

— От време на време би могъл да минаваш през магазините, нали?

— В хладилника има пресни плодове, но за съжаление те не са покрити с шоколад. Ето. — Кимна и подложи ръка под дървената лъжица. — Опитай това.

Джулия реши, че който проси, не може да подбира, затова се приближи, опря ръка на големия си корем и опита от соса, който й подаваше.

— Добър е. Къде е десертът?

Йън се засмя и остави лъжицата.

— Калъм никога ли не те храни?

— Не е за мен. Бъч тук иска шоколад. — Тя потупа корема си. — Аз съм само улеят за спускане на стоките. Дори и захарна пръчка ли нямаш?

— Извинявай. Ще заредя със захарни пръчки. С Тревис май беше сладолед, нали? Тонове, доколкото си спомням.

— Той още обича сладолед — съобщи Джулия с мека майчинска усмивка. — Първите му думи бяха „фунийка фондан“. — Йън се засмя и тя наклони глава: — Днес си в много добро настроение.

— Има жена.

— Аха, обичайният отговор. Брайтстоун?

— Тя. Скоро ще бъде тук, така че…

— Калъм и Тревис скоро ще дойдат да ме вземат. Няма да ти преча. Къде е окончателният проект за библиотеката?

— Горе. Снощи го гледах.

— Добре, да отидем да го вземем.

— Много ти благодаря, Джул. — Той приятелски обви ръка около раменете й, докато вървяха към предните стълби. — С помощта на теб и Калъм това наистина стана къща.

— Е, и ти не стоеше със скръстени ръце. Доста работа свърши. Много хора мислят, че не е практично за сам мъж да се връзва с голяма стара къща като тази.

— Ала ти не мислиш така.

— Няма друго нещо като къщата, възможностите в тази постройка и това, което ти ще направиш с тях. — Прокара пръсти по новия дъбов парапет на стълбището. — Това място прилича на теб. Открито, спокойно, с едното око гледа към бъдещето, а с другото към миналото. — Джулия въздъхна. — Мисля, че няма да изкача тези стълби. После ще трябва да сляза по тях, а напоследък ми е малко трудно да виждам краката си.

— Аз ще донеса проектите. Защо не отидеш да седнеш в гостната?

— Нямам нужда да седна. — Тя опря ръце на кръста си, за да облекчи донякъде напрежението. — Имам нужда от шоколад.

— Следващия път, обещавам.

Йън се запъти нагоре, а Джулия се огледа. Бе напълно откровена, когато каза, че къщата прилича на братовчед й. Радваше се, че му бе помогнала да я намери, че после го бе наблюдавала как се влюбва в нея, и че двамата с Калъм дадоха своя принос със съвети и опит, за да се преустрои и да се превърне в дом за него.

Знаеше, че Йън имаше нужда от дом.

— Спокойно, Бъч — промърмори тя и потърка корема си, когато бебето вътре започна неуморно да рита. — Татко ще дойде и ще ни донесе огромна кутия шоколадови бонбони.

При звука на звънеца тръгна към входната врата бързо, доколкото Бъч й позволяваше.

Първото впечатление на Нейъми, когато Джулия й отвори, бе за блясък. Този тип стил, който бе вкоренен в мозъка на костите и все още можеше да я накара да въздъхне завистливо. Буйната червеникава коса се виеше край цъфтящо от здраве лице. Топлите кафяви очи я гледаха и приветствено, и оценяващо.

— Ти трябва да си Нейъми. Здрасти, аз съм Джулия, братовчедката на Златното момче.

— Да, знам. Познах ви. Чух ви да говорите по време на обеда на конференцията „Жените в бизнеса“ преди две години.

— А, да. Е, тогава бях малко по-слабичка. — Тя потупа корема си и направи крачка назад. — Влизай. Йън току-що се качи горе да вземе едно копие от проекта за библиотеката. Съпругът ми и неговият екип ще свършат по-голямата част от работата.

Хубава е, мислеше Джулия. Малко срамежлива. Много добре облечена. Страхотно тяло, невероятна коса, спокойни очи. Подробностите, помисли тя развеселено, бяха това, което би искал братовчед й.

— Значи ти си поела „Брайтстоун“.

— Сега аз го ръководя, да.

— В кафенето имате ли шоколадова мока?

— Да. Чудесна е.

Джулия простена.

— Спокойно, Бъч. Много му се яде шоколад — обясни тя с усмивка, като видя, че Нейъми бе малко разтревожена. — Остават му още два месеца, не се безпокой.

— Шоколад ли иска? — леко объркана, Нейъми сведе поглед към корема й, който подскачаше под дългия зелен пуловер. — Имам малко шоколадови бонбони.

Джулия протегна ръка и здраво я хвана за рамото.

— Не се шегувай с мен!

— Не, сериозно. Винаги нося по нещо за случай, че се наложи да пропусна яденето и имам нужда да се подкрепя. — Това бе още нещо, което бе научила. Да не отрича тази потребност да се успокои, просто да я регулира. Отвори чантата си и извади малък плик.

— Ако ми ги дадеш — каза Джулия нетърпеливо, — ще кръстя детето на твое име. И да е момче, и да е момиче, ще бъде Нейъми.

— И на мен така ми каза, когато искаше моя карамелов сладолед, докато беше бременна с Тревис — забеляза Йън от стълбите.

— Ти не се ли казваш Тревис?

Нейъми се засмя и подаде плика с бонбоните.

— Никога няма да забравя това — обеща Джулия, скъса плика и измъкна една шепа. — Да. Добре. Виждате ли, сега е доволен. Прекрасен шут.

— Рита ли? Страхотно! — Йън сложи ръка на корема на братовчедка си и се усмихна. — Уха, от центъра на терена и право към вратата. Виж — обърна се той към Нейъми и преди да бе успяла да мигне, притисна ръката й под своята.

Още не бе отминала първата вълна на смущението, и силните живи движения под дланта й разтърсиха самото й сърце.

— О! Това е чудесно. — Вдигна поглед към Джулия и между тях премина нещо, което само жените разбират.

Дочуха се две къси изсвирвания.

— Това е Калъм — обясни Джулия. — Казах му да натисне клаксона, ако Тревис е заспал на задната седалка. Довечера ще прегледаме плановете, Йън. — Тя ги взе и се надигне да го целуне. — Радвам се, че се запознахме, Нейъми. — Джулия раздруса бонбоните в плика. — И благодаря.

— Жалко, че хлапето е заспало — обърна се Йън към Нейъми, докато гледаше как братовчедка му върви към чакащата я кола. — Той е невероятен. Още няма и две години, а може да ти проглуши ушите от приказки.

— Ти изглежда обичаш децата.

— Да. — Когато колата потегли, Йън затвори вратата и остави навън отривистия есенен бриз. — Много. В моето семейство е по-добре да ги обичаш. Затрупани сме с деца и винаги има още някое на път. В момента са дори две. — Джул чака второ, а братовчед ми Мак и жена му първо. Благодаря ти, че дойде — добави той, хвана я за раменете и я целуна.

Тя рязко се отдръпна и Йън вдигна вежди:

— Някакви проблеми?

— Не, не, нищо. — Освен дето бе успяла да убеди себе си, че я бе целунал за лека нощ след тяхната среща само защото така правят хората в края на вечерта.

— Добре. Ела да ти налея чаша вино.

— Не бива. С кола съм. — Но кой знае как, той вече я водеше по коридора. — Мислех, че само ще погледнем твоята… Стаята, която искаш да обзаведеш, и след това…

Нейъми долови възхитителния аромат на къкрещия сос. Пристъпи в кухнята и видя красивите тъмносиви плотове, веселите бурканчета с подправки на широкия перваз на прозореца, кокетната тухлена камина.

— Ти чакаш гости — реши тя, като забеляза количеството на соса. — Няма да те задържам.

Йън бе започнал да налива от бутилката, която бе взел от плота, и само я погледна.

— Ах, Нейъми, нали те помолих да дойдеш. Теб очаквах.

— О!

Той й подаде чашата.

— Реших, че най-малкото, което мога да направя, след като те накарах да излезеш в събота вечерта, е да те нахраня.

— Не е било нужно да си правиш труда. Нямам нищо против да дойда. Проектът ти за библиотека ми е интересен.

— Ъхъ. — Йън се облегна на плота. — Трябва ли да си измислям някакво оправдание всеки път, когато искам да вечерям с теб?

— Аз… Не. Хм. — Озадачена, тя се загледа във виното си.

— Вероятно би трябвало да те попитам дали се интересуваш само от проекта ми за библиотека, или дали изобщо се интересуваш от мен. — Нейъми бързо вдигна поглед към него и това, което видя в прелестните й сиви очи, го накара да направи крачка напред. — Или може би трябва да ти кажа, че много ми харесваш. Че ми е приятна твоята компания — добави той, взе чашата от вдървените й пръсти и я остави настрани. — Че искам да прекарвам повече време с теб. — Наклони глава да потърка устните си по нейните. — Че искам да те опозная. — Леко ги захапа. — Че просто те искам.

Съзнанието й сякаш се закри от мек, безтелесен облак.

— Какво ме искаш?

С устни все още върху нейните, Йън отвори очи. Отдръпна се леко, поклати глава, после започна да обхожда с леки целувки брадичката й.

След това устните му се върнаха обратно върху нейните и внезапна горещина проби облака. Устните й се разтвориха в потресено ахване. Ръцете й трепнаха и сграбчиха раменете му.

Иска я? Нея?! Не успя да помисли нищо друго, защото коленете й омекнаха и кръвта й запя във вените. Заля я остра вълна от усещания, събори я и тя се вкопчи в него, за да не бъде отнесена.

Той не бе смятал да бърза, ала неочакваната й жива реакция се стовари върху него, Йън я завъртя, за да опре гърба й в плота и да опустоши чудесните й устни. Отчаяно копнеещ да я докосне, плъзна ръце нагоре по бедрата й, по кръста, докато невероятните й гърди изпълниха дланите му.

Под тях сърцето й сякаш въздъхна.

— Защо не се опознаем по-добре малко по-късно? — С бясна страст се спусна върху шията й. — Всичко, историята на живота, надежди и мечти, кой какво обича и какво не обича. По дяволите, Нейъми, трябва да те имам.

— Да. Не. Почакай. — Ужасяваше я, този яростен и необуздан глад, който изгаряше тялото й.

— Да останем на „да“.

— Не, моля те… — Тя вдигна ръце към гърдите му и почувства как напрежението трепти в тях. Погледна в очите му и видя водовъртежа на желанието. — Моля те — повтори, но не започна да трепери, преди той да направи крачка назад. — Извинявай.

— Недей да се извиняваш. Движим се малко бързо. — Йън грабна една от винените чаши и жадно отпи. — Мислех си, че се движим с една и съща скорост.

Бе ядосан, помисли Нейъми. Опитваше се да не бъде, ала очите му бяха замъглени от гняв.

— Не, наистина извинявай. Не съм разбрала правилно защо ме помоли да дойда, защо…

— Неправилно ли си разбрала защо те целунах онази вечер, начина, по който те целунах? — Бе права, гневът кипеше. — Начинът, по който ти ме целуна?

— Не знам. — Гласът й изтъня и тя обви здраво ръце около тялото си, като се бореше с ужасното съчетание от смущение и объркване. — Просто не знам. Аз нямам никакъв опит с такива неща. Извинявай, никога не съм правила това, което изглежда искаш от мен да направя.

Надигащият се гняв на момента угасна.

— Не си? Никога?

— Да. — Смущението надделя. — Трябва да си вървя. — И тъй като той още бе замаян, успя да се втурне край него.

— Нейъми, почакай. По дяволите! — настигна я в коридора. — Просто почакай — заповяда й Йън и я хвана за раменете. — Дай ми една минутка, а?

— Няма пак да се извинявам — процеди тя през зъби.

— Не, аз ще ти се извиня, ако ми дадеш една минута. — Пусна я, за да я погали по лицето. Трябваше да се успокои, и то бързо. Да премине отвъд изненадата, чувството на вина и, Господ да му е на помощ, възбудата, която предизвика нейното съобщение. — Извинявай… — Никога не е била докосвана! Милостиви Боже, бе я изял на няколко бързи, лакоми хапки. — Нейъми, извинявай, че се нахвърлих така върху теб. Сигурно съм те изплашил.

— Малко. Да.

— Няма повече да те плаша. — Докосна с ръка бузата й, като се мъчеше с всички сили жестът да не изглежда заплашителен. — И няма да те насилвам. Защо да не направим крачка назад?

Тя го гледа известно време, после затвори очи и направи своите десет дълбоки вдишвания.

— Каква крачка назад?

— Ще вземем по една чаша вино горе, ще огледаме стаята за библиотеката. Аз ще ти покажа проекта. После ще вечеряме.

— Не си ли сърдит?

— Не, разбира се, че не съм сърдит. Надявам се ти да не си сърдита. Ще останеш ли, ще ми дадеш ли още един шанс да… Да те опозная?

— Да, добре. — Нейъми се усмихна леко. — С удоволствие.

— Добре. Ще донеса виното.

Йън тръгна към кухнята. Щеше да отнеме време, каза си той, да спечели нейното доверие. Не мислеше, че в момента би помогнало да й каже, че само повече я иска, като знае, че ще бъде първият, който ще я докосне.

— Внимавай, Макгрегър — измърмори, докато вземаше чашите. — Много внимавай.