Нора Робъртс
Сезони на любовта (9)

Осма глава

Д.К. отстъпи крачка назад от портрета и се вгледа, потресен какво бе сътворил върху платното. Когато ставаше дума за работата му, не проявяваше фалшива скромност. Всъщност често му бяха казвали, че е дразнещо самоуверен. Той рисуваше това, което чувстваше, това, което виждаше, това, което знаеше или искаше да знае. Рядко му се случваше да се отвърне с разочарование от завършена картина.

Още по-рядко му се случваше да е поразен от нещо, което е създал със собственото си сърце и ръце.

Ала Лейна го поразяваше.

Не бе работил по скици, а по памет — един момент от времето, който бе заседнал в главата му и не искаше да помръдне оттам, докато не го пресъздаде.

Бе имал намерение да работи върху друг акварел, със студени цветове, със сдържани тонове. В края на краищата, това бе нейният образ. Нейният стил. Нейният тип.

Но се усети, че подготвя платното за маслени бои и избира живи, смели цветове и широки щрихи.

Бе я нарисувал в леглото, в нейното легло. Вече бяха прекарали повече от десет нощи заедно, някои в нейното легло, някои в неговото и най-често в безумието на страстта, която смайваше и двамата.

Сега тя го гледаше. Очите, които й бе нарисувал, бяха натежали, на меките й устни играеше едва доловима усмивка на женска самоувереност. Косите й бяха блестящи и пригладени. Спомняше си как бе прокарала пръсти през тях да ги среше — имаше такъв навик — докато седеше сред разбърканите чаршафи. И после бе обърнала глава.

Защо този миг бе все още толкова жив в съзнанието му, Д.К. не можеше да каже. Това просто обръщане на главата, този намек за усмивка, начинът, по който светлината от лампата падаше върху рамото й… И бе преметнала ръка през гърдите си, не толкова от скромност, помисли той, а отново по навик.

Този момент на сексуалност, на тиха сдържаност, на ежедневна интимност не искаше да го напусне. От него бе създал нещо повече, отколкото някога бе правил. То бе живо. То се взираше в него и когато Д.К. го гледаше, то гледаше към него.

— Коя, по дяволите, си ти? — промърмори той, потресен, защото мислеше, че знае, а вече не бе сигурен.

Почти яростно хвърли четката и отиде до прозореца. Кога бе влязла така под кожата му? Как бе позволил това да се случи? И какво, по дяволите, щеше да прави, когато се влюбваше в жена, за която дори не бе сигурен, че съществува?

Колко от това, което бе нарисувал, бе Лейна, и колко бе това, което той самият искаше от нея?

Не бе съвсем сигурен какво искаше от нея, ала знаеше, че иска не само тяло за през нощта. Никога не бе искал само това, независимо колко силна е била страстта.

Тя вече бе част от неговия живот, а Д.К. от нейния, въпреки че никой от тях изглежда не бе готов да го признае. Лейна го бе накарала да си разопакова кашоните. Той й бе купил сандъче с цветя и я бе накарал да ги засади в безпорядък край бордюра на градинката във вътрешния си двор.

След това бяха седнали в крехката светлина на залеза и се бяха възхитили от резултатите.

Д.К. купи легло, истинско легло, после се остави тя да го убеди да му сложи извити месингови табли, макар да се страхуваше, че ще са прекалено женствени. Лейна се оказа права — леглото идеално пасна на стаята. И в момента, в който то си отиде на мястото, му беше приятно да й благодари за усета.

Ходиха на опера, на уличен панаир, на мач и на балет.

Кой знае защо, тази смесица от стилове и вкусове сякаш се намести в съвършена хармония.

Невъзможно е, напомни си той. Това не бе подходящия момент, и това не бе подходящата жена.

В този миг я видя да върви по тротоара с дългите си грациозни крачки. Бе се преоблякла след работа, забеляза Д.К. В работно време обикновено носеше някакъв елегантен и стилен делови костюм. Сега бе с тесни ленени панталони и с вталена риза с цвят на зрял лимон. Носеше огромен плик с емблемата на „Дрейк“. И се огледа наляво и надясно, помисли той с неволна усмивка, преди да пресече.

Макар да си казваше, че иска да бъде сам, отвори прозореца и се наведе навън. При този звук тя спря и вдигна поглед нагоре. Заслони с ръка очи и макар да разбираше, че това е смешно, изпита истински шок от вида му. Раменете му почти изпълваха рамката.

— Здравей. — Усмихна му се, опитвайки се да не се размърда неспокойно под настойчивия му поглед. — Още ли работиш?

Д.К. се поколеба. Знаеше, че ако каже „да“, Лейна възпитано ще си отиде там, откъдето бе дошла. Не си пречеха по време на работа.

— Не, качи се.

Тя имаше ключ. Това бе още едно нещо, което, осъзна той внезапно, се бе случило, без никой от тях да го бе планирал. Като пробуждащ се от сън прокара ръце през косата си и потърка очи.

Излезе на стълбите в момента, в който Лейна влезе през входната врата долу. Дълго се гледаха неподвижно.

„Господи, искам те“, бе всичко, което Д.К. успя да помисли. „Кога ще свърши това?“

— Надявах се да си у вас и да не си зает. — Дланите й се бяха изпотили. Искаше й се да премести чантата в другата ръка. — Минавам само да ти оставя това. — „О, помощ!“, простена наум. „Не знам какво да правя с теб.“

— Какво е то?

— Нова покривка за леглото. — Насили се да върне усмивката си. — Много семпла и достатъчно мъжествена, за да не наруши общата атмосфера на бойно поле.

Д.К. вдигна вежди. Тя вече се бе заела да подрежда дома му. Той нямаше нищо против да живее в подреден дом, стига да не трябваше той да го подрежда.

— Много си грижлива. Качи я горе.

— Продаваха я на разпродажба — обясни Лейна, вече малко сковано. — Ако не ти харесва, можеш да я използваш като декор. Във всички случаи ще е по-добра от сегашния парцал… Макар че, разбира се, ти никога не си правиш труда да си оправиш леглото. — Когато изкачи стълбите, тя тикна плика в гърдите му. — Заповядай.

— Още не съм ти благодарил. Щях, ако не беше толкова заета да ме поучаваш.

— Това не бяха поучения, това беше коментар.

Д.К. остави плика и я хвана за ръката, преди да се бе обърнала и да бе тръгнала обратно по стълбите.

— Къде отиваш?

— Отивам си. И следващия път, когато ми се прииска да ти направя услуга, повярвай ми, ще се сдържа.

— Никой не те е карал да ми купуваш чаршафи, нито да ми миеш чиниите, нито да ми носиш от пазара пресни плодове.

Гневът и смущението проведоха бърза и безмилостна война, в която накрая надделя гневът.

— Разбрах — отвърна Лейна с убийствено спокойствие. — И ще внимавам никога вече да не правя така. Нито да ти се изтърсвам без покана, тъй като очевидно не съм добре дошла, освен ако не си готов да скочиш в леглото.

Очите му пламнаха. Толкова бързо го обзе ярост, че се принуди да отстъпи крачка назад.

— Не става дума за секс. — Не можеше да се довери на себе си, затова се обърна и влезе обратно в ателието си.

— О, така ли? — Обидата и гневът бяха толкова големи, че я подтикнаха да пристъпи прага на тази област от живота му, в която още не бе канена. — И за какво тогава става дума? — настоя тя, като оглеждаше ателието зад гърба му.

— Не знам за какво тогава. — Той се обърна към нея, готов за бой, и се усети, че я бе зяпнал така, както Лейна преди малко се бе вторачила в своя портрет. — Не знам — повтори с въздишка и се обърна към прозореца. — Свари ме в лошо настроение, Лейна. — Опря ръце на рамката и се надвеси навън, опитвайки се да проясни главата си. — Често ми се случва.

А това лошо настроение, помисли тя, внезапно от раздразнително се бе превърнало в нещастно. Възмути се от себе си, задето й се прииска да отиде при него и да го успокои. Не бе нейна работа да го успокоява, нито да търпи капризните му настроения.

Помисли си да си отиде, да излезе и да зачеркне последните няколко седмици от живота си. Но вместо това бавно се обърна и огледа стаята.

Д.К. бе навсякъде в нея, помисли Лейна. От платната, опрени на стената, до абсурдния безпорядък на бои, четки и бурканчета. Миризмите тук бяха остри — силни и познати. Неговият аромат — тази комбинация от мъжко животно и сапун. И терпентин, разтворители и бои.

Стаята бе голяма и пълна със светлина. Пълна с него. Тя разглеждаше платната — тук цветни петна, сблъскващи се форми и материи, там мрачни сенки, другаде ярко, весело и глуповато.

Не можеше да ги разбере, не съвсем. Ала я караха да чувства. Това, предполагаше Лейна, точно отразяваше нейната реакция към художника.

— Настроения, да, виждам. — Тя се приближи до триножника. — Често ги имаш. Сигурно те са част от онова, което те прави това, което си.

Той се обърна да я погледне как разглежда творбите му.

— А ти си стабилна и уравновесена. Това те прави такава, каквато си. Какво, по дяволите, правим ние заедно, Лейна?

Това трябваше да се очаква, напомни си тя, като продължаваше да разглежда. Че Д.К. ще стигне до това заключение, след като Лейна се бе убедила, че в края на краищата не би трябвало да има значение.

— Често си задавам същия въпрос, след като пет минути не сме заедно. — Сви рамене и реши да бъде практична. — Това е точно каквото си казахме от самото начало. Първично привличане. Физическо.

— Това ли е?

— Това е. — Посочи към картината, която бе завършил само часове преди тя да се появи в живота му и да промени всичко. — Това тук са само чувства, само страст. Те са естествени, опасни и не съвсем удобни.

— Това е „Потребност“ — измърмори той.

— Потребностите се удовлетворяват и после се променят.

— Дори когато човек би предпочел да е иначе. Ела тук. — Протегна й ръка. — И ми кажи какво виждаш.

Лейна прекоси стаята, ала не пое ръката му. Бе сигурна, че ще е грешка да го докосне, когато вървят към края. А болката в сърцето я изгаряше.

— Кажи ми какво виждаш — повтори Д.К. и понеже тя не го докосна, сложи ръка на рамото й и я обърна към платното и към нея.

Първо дойде шокът и я накара да вдигне ръка и да я притисне към тялото си, почти както на картината. Сърцето й прескочи, дъхът й спря.

— Не е това, което очаквах да нарисувам — бързо каза той. — Нито да видя. Нито да почувствам. Тъкмо го бях довършил, погледнах през прозореца и те видях да идваш по улицата.

— Ти… Ти си ме направил красива!

— Ти си красива.

Бе толкова… Интимно, помисли панически Лейна. Жената на портрета нямаше защита, нямаше маска. Жената на портрета знаеше неща, които тя не знаеше.

— Аз не съм такава.

— Така съм те видял, в този момент. Изпълнена със сила и удоволствие. Не съм искал да нарисувам това — повтори Д.К., — но това излезе от мен. — Докосна бузата й и плъзна пръсти надолу към брадичката. — Това ме изумява. Защо не сме се изгорили един друг, Лейна? Защо не мога да ти се наситя и да продължа нататък?

— Това ли беше планът?

— Това беше, по дяволите. Ала не се получава. Ти започваш да ме тревожиш — изохка той и спусна устни към нейните. Нежно, леко, нещо като прошепната целувка, която я разтърси до дъно.

— Би трябвало да си починем един от друг.

— Абсолютно си права.

— Седмици наред се срещаме непрекъснато. — Тя се облегна на него и го прегърна през кръста. — Трябва да преосмислим нещата.

— Звучи разумно.

Лейна въздъхна и опря глава на рамото му.

— Не е това, което искам.

— Нито пък аз.

— Не искам да се влюбвам в теб, Д.К. Не съм готова за това, за теб. Това би било катастрофа.

— Знам. — Той затвори очи и потърка бузата си в косите й. — Колко близо си до това?

— Ужасно близо.

— Аз също.

— О, Господи. Не можем да допуснем това да се случи. Ще разваля всичко, точно когато…

И устните му се озоваха върху нейните, отнеха разума й, замъглиха мислите й, изтръгнаха чувствата й на повърхността, където не можеше да избяга от тях.

— Просто бъди с мен, Лейна.

Този път пътешествието не бе диво, а мечтателно. Нямаше яростни изблици на жарава, а тлееща топлина, която трептеше в самото й сърце. Не прелъстяване или настояване, а съединяване, докато Д.К. я носеше от ателието към леглото, което бяха избрали заедно.

Докосна я сладостно, търпеливо, а следобедното слънце струеше през отворените прозорци. И разби всякаква надежда за съпротива.

Удоволствието бе спокойно като вдишване, нежно като бриза, който галеше кожата й, докато той я събличаше.

Тя протегна ръце към него. Искаше още от това бавно и блажено усещане, което намираше, като го притискаше към себе си, като повдигаше устните си и ги разтваряше срещу неговите.

Това тяло на боец вече й бе познато. — Дръзките мускули, големите ръце, широките, силни рамене. Ала имаше промяна в начина, по който Д.К. идваше към нея и от него сърцето й започна да бие силно и бавно.

Той също искаше повече, нещо повече от мекото й отстъпление, от тези лениви въздишки, от дългото, безкрайно дълго потреперване. И докато Лейна му го даваше, Д.К. се стараеше бавно да я докара до върха, наблюдаваше как се променя лицето й.

Проникна внимателно в нея, потресен от дълбочината на собственото си желание да даде, от нуждата да види как тези морскосини очи се замъгляват и потъмняват, да я чуе как шепне името му.

Гледа я, докато погледът му се помрачи, после отново притисна устни към нейните с разбито сърце и тяло.

Това не е отговора, каза си тя и устоя на порива да се сгуши в него. Ако си позволеше да се чувства така, бе загубена. Ако не се отдръпнеше дотолкова, че да може да помисли, да планира, да си спомни какво иска, щеше да извърши непоправима грешка.

Бързо стана и започна да се облича.

Д.К. я гледаше, все още замаян от това, което си бяха доставили един на друг.

— Защо правиш това?

Лейна потрепери, докато се бореше с копчетата.

— Трябва да премислим. Отивам си вкъщи.

— Лейна, постой.

— Не, това само обърква нещата и всичко се случва прекалено бързо.

Той се изправи и навлече джинсите си.

— Ти си много важна за мен.

Тя вдигна рязко глава с блестящи от чувства очи.

— Знам. Мисля… Точно това е — възкликна с нарастваща паника. — Не мога да мисля. Ще си взема няколко дни отпуск. Може пък това да са само объркани емоции за нещо, което би трябвало да е проста работа.

— Разбира се, че е така. — Д.К. пъхна ръце в джобовете си, защото иначе щеше отново да я грабне, а това нямаше да бъде решение на нищо, освен на собственото му безпомощно желание. — Не е ли това проблемът?

— Не знам какъв е проблемът. — Това, осъзна Лейна, я плашеше най-много. Когато го погледнеше, забравяше някои неща, например плановете си, добре подредените си и разумни планове. — Но и двамата трябва да помислим, преди тази ситуация да е станала още по-сложна… Просто няколко дни ще стоим настрани един от друг и ще се поохладим.

Той се облегна на стената и вдигна вежди:

— Ами ако не се охладим?

— Ще се оправим с това, когато… Когато и да е.

— Искам те, Лейна.

— Знам. — И от това, че знаеше, сърцето й се разтуптя. — Ако това беше всичко, нямаше да има проблем.

— Не е нужно да има проблем. Да искаш повече не би трябвало да е проблем.

— За мен е проблем. Трябва да си вървя. Трябва да помисля.

Бе вече на вратата, когато Д.К. произнесе името й и я спря насред крачка. Тя не се обърна. Не посмя. Бързо поклати глава и се втурна надолу по стълбите.

Той си помисли да тръгне след нея. Можеше да я настигне, преди да бе излязла навън. Да я уговори да се върне, да я довлече насила, ако се наложи. Отново да я занесе в леглото. В леглото нямаха никакви усложнения.

И после какво?

Д.К. изруга, отблъсна се от стената и се върна в ателието. Избягваше да се приближава към прозореца. Не искаше да я гледа как си отива. Вместо това се вгледа в двете платна. „Лейна“ и „Потребност“. И се чудеше как за него се бяха превърнали в едно и също.