Метаданни
Данни
- Серия
- Макгрегър (10)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The MacGregor Grooms, 1998 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Катя Георгиева, 1998 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 125 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Lindsey (2009)
- Корекция
- Xesiona (2009)
- Допълнителна корекция
- asayva (2012)
- Форматиране
- smarfietka (2012)
Издание:
Нора Робъртс. Сезони на любовта
ИК „Коломбина“, София, 1998
Американска. Първо издание
Редактор: Людмила Харманджиева
ISBN: 954-732-009-2
История
- — Добавяне
Трета глава
Бе дръпнал нужната струна, помисли Дънкан. За някои хора парите бяха най-сладката тема за разговор. С друга жена би обикалял около целта си, би я водил постепенно към точката, която иска, и би направил всичко това с чар, финес и с голяма доза предпазливост.
Не мислеше, че нещо от тези неща би подействало при Кет.
— Има ли мъж?
Веждите й се вдигнаха в лека изненада.
— Направо на въпроса, а?
— Просто съобразявам крачката си с човека, до когото вървя, скъпа. Има ли?
— Няма никакъв мъж, освен ако аз не поискам да има. — Отпи отново, без да бърза и той разбра, че тя говореше самата истина.
— Никакъв мъж… В момента — продължи Дънкан. — И не пиеш, като правило. Не играеш комар. Нямаш ли пороци, Кет?
Очите й над ръба на чашата затанцуваха.
— Казала ли съм такова нещо? Ти пиеш, играеш комар и си представям, че имаш жена, когато поискаш да имаш. Значи ли това, че си прояден от пороци?
— Добър въпрос. — Той разсеяно взе една монета от масата и започна да я подхвърля. — Снощи ме впечатли.
— В гримьорната ли?
Усмихна й се с откровено възхищение:
— О, да. И на сцената. Имаш дяволски талант.
— Знам.
— Фактът, че знаеш, е в твоя полза. Докъде искаш да стигнеш с него?
— Докъдето мога и още малко.
— Защо не правиш записи?
Тя облиза с език капка вода от горната си устна.
— Продуцентите на звукозаписните компании се избиват пред вратата ми. Аз просто не им обръщам внимание.
— Трябва ти нов агент.
Кет се изсмя:
— Кажи ми нещо, което не знам.
— Аз мога да ти помогна.
Тя бавно остави чашата. Прекрасните й зелени очи бяха станали студени.
— И какво точно искаш като процент?
Пръстите му, които небрежно си играеха с монетата, замръзнаха.
— Аз не правя сделки със секса. И не го залагам на комар.
За момент Кет не каза нищо, малко изненадана как този любезен глас можеше толкова изведнъж да започне да реже като бръснач. После въздъхна, понеже когато бъркаше, си го признаваше. Дори ако от това болеше.
— Извинявай, грешката е моя. Да кажем просто, че не съм срещала кой знае колко хора, които са ми предлагали да ми помогнат без някакви много опасни условия.
— Сексът е за удоволствие. Бизнесът е… За друг вид удоволствие. Аз не свързвам едното с другото. Ясно ли е?
— Кристално ясно.
Удовлетворен, Дънкан отново започна да премята монетата в пръстите си.
— Имам известни контакти в шоубизнеса. През следващите няколко седмици запиши една касета, аз ще я предам, където трябва.
— Просто така? Защо?
— Защото ми харесва гласът ти. И опаковката му.
Тя се поколеба. Търсеше условия, подводни камъни, скрити капани, но не откри.
— Благодаря ти. Много. — Протегна ръка, за да подпечата договора, после се разсмя от удоволствие, като видя как монетата в неговата ръка изчезна. — Хитро. Знаеш ли още такива номера?
— Толкова много, че не можеш да ги преброиш. — Развеселен от реакцията й, той измъкна отново монетата и я завъртя с два пръста. Захапа пурата между зъбите си, сви ръцете си в юмруци, после ги отвори и монетата я нямаше.
Кет се наведе напред с дрезгав смях.
— Направи го пак. Ще разбера как става.
— Искаш ли да се обзаложим?
Погледът й за миг се насочи към неговия.
— Имам много остри очи.
— Умопомрачителни очи. От тях ми потекоха лигите, още когато те мислех за момиченце. После тази коса. — Гласът му се смекчи и Дънкан прокара ръка по конската й опашка. Без да откъсва очи от нейните, й свали шапката и я пусна в скута й. — Страхотна. Къде е монетата, миличка?
— Какво?
Напредък, помисли той и се усмихна. Облегна се назад и вдигна ръце с разтворени длани.
— В ръкава ми няма нищо.
Когато разбра, че за един много опасен момент мозъкът й бе изключил, тя въздъхна:
— Добър си.
— Съвсем вярно. — Вдигна шапката й. — Протегни си ръката. — Обърна шапката и изсипа от нея монетата. В мига преди да падне на коленете й, Дънкан я грабна от въздуха. И монетата изчезна.
Кет не можа да се сдържи. — Отново се разсмя.
— Наистина те бива. Е, беше много забавно, ала искам да опитам един-два нови номера, които се надявам да включа.
Изправи се, но откри, че китките й бяла уловени в тези бързи и сръчни ръце. Нещо запулсира силно в нея, ала тя вдигна глава и го погледна право в очите.
— Чувстваш ли? — прошепна той.
— Какво?
— Връзката.
— Може би. Пусни ме.
Дънкан я задържа достатъчно дълго, за да я разтревожи и раздразни, после пръстите му се разтвориха, ръцете му се отпуснаха.
— Никакви условия, Кет.
— Никакви условия — съгласи се тя. — И обичам ръцете ми да са свободни. — С тези думи го хвана за врата и привлече устните му към своите.
Очакваше шока. Обичаше хубавия, силен шок — иначе какъв бе смисълът от една целувка? Вече бе разбрала, че ще бъде гореща, а Кет обичаше да усети един хубав горещ полъх.
Ала нещо, което те поваля на земята, е повече от шок. И е повече от горещина, когато пее и пращи в кръвта ти.
Искаше й се да припълзи право в това нещо, докато костите й омекнат, докато възелът на неочаквано желание в нея се разхлаби. Но инстинктът й за самосъхранение бе силен и тя се отдръпна.
— Е… — успя да произнесе, потресена, че не може да проясни съзнанието си.
— Е… — отекна Дънкан и я прегърна през кръста, преди да е успяла да избяга. — Сега е мой ред.
Наведе глава и задържа устните си на сантиметър от нейните, докато чу как Кет бързо пое въздух, видя как златистите искрици край зениците й заблестяха.
После потърка устните си върху нейните, бавно и спокойно.
Преди го бе изненадала и той се страхуваше, че това може да й стане навик. Ако не стоеше нащрек, ако не владееше нещата, още преди да бе изтекла първата седмица, тя щеше да го води за носа.
Нямаше намерение да позволи това да се случи.
Знаеше как да достави удоволствие на една жена. Как да дава и как да взема. Ръцете му се плъзнаха нагоре по тялото й, отстрани на гърдите, после се сключиха зад гърба й, за да я привлекат по-близо. Бавно, сантиметър по сантиметър, докато телата им се срещнаха, докоснаха, притиснаха.
— О, по дяволите… — Ругатнята й прозвуча почти като стон. Приела неизбежното, Кет обви ръце около врата му.
Ала устните му все още само играеха с нейните, измъчваха ги с леки захапвания, подлудяваха ги с бавни движения на езика.
И най-после, най-после тя затрепери срещу него.
Тогава устните му взеха нейните, горещи и твърди, като отнемаха дъха й, замъгляваха здравия й разум, който все още се бореше да изплува на повърхността. С тих стон на удоволствие Кет се разтвори към него.
Тя изпълваше сетивата му. Вкус, аромат, усещане. Когато пръстите му се вплетоха в косите й, главата й се изви назад, подканяйки го да отведе и двамата още по-дълбоко. Ала нямаше отстъпление. Устните, телата, страстта им се сляха. Кет се напрегна срещу него, притисна се и започна да се движи.
Дънкан почувства как започва да губи контрол, чу как животното в него заръмжа и се опита да се отскубне от веригата си. Впи нокти в него, за да го върне назад, и се насили да смекчи целувката, да я погали нежно по гърба, преди да хване в длани лицето й.
Изчака още една сладостна тръпка, после се отдръпна.
Сърцето му биеше бясно. Дузина чукове се блъскаха върху наковалнята вътре в него. Страстта го разкъсваше с острите си нокти. Но ръцете му останаха нежни върху лицето й, когато страхотните й очи тежко се отвориха.
Кет облиза устни, сякаш, за да поеме още малко от вкуса му. Дишаше накъсано.
— Предполагам, че бихме могли да наречем това връзка — каза тя.
Това го накара да се усмихне.
— За мен е вярно. Ела в кабинета ми след представлението довечера. Ще се… Свържем.
Кет въздъхна, защото нямаше нищо, което да иска повече, или да може да рискува по-малко.
— Сладурче, ти си самоубийство, а аз съм заложила прекалено много, за да се хвърля от скалата точно сега.
Пръстите му се стегнаха точно толкова, че да я задържат.
— Това няма нищо общо с бизнеса, Кет.
— Тази част я разбрах. — Тя вдигна ръце към китките му. — И може би дори можем да го изработим. Нямам това предвид. — Стисна бързо китките му, отстъпи назад и посегна към шапката и очилата си. — Ти си разбивач на сърца, Дънкан, а аз не мога да си позволя пукнатини в моето сърце.
— Аз не разбивам сърца. Дори не ги одрасквам.
Кет се засмя и си сложи очилата.
— Обзалагам се, че си вярваш. — Докосна устните си с пръст и дръзко го размаха към него във въздушна целувка, после излетя, преди и тя да го бе повярвала.
Дънкан понечи да тръгне след нея, ала се спря. Би било твърде много като за начало. От това, че почти можеше да си представи как го прави, дланите му се изпотиха.
Трябваше да прецени шансовете. Закрачи, пъхна ръце в джобовете и напипа монетата. Да желае една жена бе лесно. Бе естествено. Бе приятно.
Да я прелъсти бе всичко това и нещо повече.
Не се съмняваше, че може да я прелъсти. Между двамата прескачаха прекалено много искри, за да може който и да е от тях да отмине, без да ги забележи.
И Кет не бе права, помисли той намръщено. Не бе разбивач на сърца. Никога не би наранил жена. Неизменно се отдръпваше, преди чувствата да са станали толкова объркани и заплетени, че да наранят която и да било от страните.
Нямаше причина това да се промени на този етап от играта. Тя бе по-голямо предизвикателство от повечето, определено по-интригуваща от която и да било друга. А това първично, откровено сексуално привличане бе като тънък женски пръст, който го вика в тъмнината.
Бе повече от готов да се отзове — стига нещата да бяха според неговите условия.
Всичко, което трябваше да направи, помисли Дънкан, бе да я убеди, че неговите условия са приемливи.
Замислено извади монетата от джоба си, подхвърли я високо и ловко я хвана.
— Ези, печеля — измърмори той и завъртя монетата между пръстите си. Усмихна се — и двете страни бяха ези.
Все още се усмихваше, когато телефонът иззвъня. Дънкан приседна на бюрото и вдигна слушалката:
— Блейд.
— Кажи ало, когато се обаждаш по телефона! Къде ти е възпитанието?
Усмивката му стана по-широка.
— Ало, дядо.
— Така е по-добре. Как е корабът?
— Това е принцеса! Насочили сме се към Мемфис и е горещо като в ада.
— Ха! Тук откъм океана духа приятен бриз, а аз се наслаждавам на една прекрасна кубинска пура.
— Което значи, че баба я няма.
— Жената отиде на чай. Тя все ми натяква, че й липсваш.
Ана Макгрегър нито един ден през живота си не бе натяквала, но Дънкан пусна това покрай ушите си.
— Ще мина за два дни през есента.
— Мислех си, че може да й се иска малко да се повози на твоя кораб.
— Това би било прекрасно. Съобщи ми да опъна червената пътека.
— Брат ти ми говори за онази нова певица, която имаш там. Запали баба ти да я чуе.
— Кет Феръл… — Дънкан стисна устни и почувства вкуса й. — Струва си цената на билета.
— Нали ти казах? Аз самият съм я слушал.
— Благодарен съм ти. Снощи тя беше хитът. Днес сутринта чух как някои от пътниците говореха за нея.
— Добре, добре. А е и хубавка.
— Бива си я — измърмори Дънкан.
— Ирландците са здраво племе. Кетрин Мери Феръл — чиста ирландка.
Дънкан присви очи и се размърда неспокойно, защото го прониза една мисъл, неприятна като кабарче на стола.
— Кетрин Мери? В документите й тук пише само Кет Феръл. Откъде знаеш пълното й име?
— А, брат ти — смотолеви Дениъл, проклинайки се наум. — Мак го спомена и ми направи впечатление, че е много хубаво име. Кетрин Мери.
Дънкан забарабани с пръсти по коляното си.
— Така значи. Сигурно ще го запази, след като се омъжи за пианиста.
— Какво?! Какъв пианист?
— Този, за когото е сгодена. — Отвърна безгрижно Дънкан и помисли: „Хванах те, стара лисицо“. — Дебни Пентуисъл.
— Пентуисъл? Пентуисъл! Що за име е това? Може ли една умна млада жена да се върже с такова име? Откъде, по дяволите, се взе пък той? Миналата седмица тя не беше сгодена.
— Не беше ли? А ти откъде знаеш?
— Защото аз… — Дениъл усети капана и даде заден ход. — Това ми е работата, да знам подробностите. Аз имам процент в този твой кораб, нали? Значи ме интересува кой работи на него и на какво прилича, нали така? Момичето иска да се омъжи за някакъв си пианист, това си е нейна работа, ала моята работа е да знам какво става.
— Е, сега знаеш. Така че, ако имаш някакви недомислени идеи да ме сватосаш с Кетрин Мери Феръл, можеш да ги изоставиш.
— Недомислени? Недомислени! Така ли се говори с дядо? Би трябвало да те натупам с каиша.
— И преди си го казвал. — Дънкан с усмивка взе пурата си и отново я запали. — Кога ще го направиш?
— Следващия път, когато си на една ръка разстояние, момко. Да видим дали няма да го направя. Момче като теб да си седи на кораба и да оставяш някакъв си Пентуисъл да ти измъкне такава жена изпод носа! Ами че това е грях. Момичето има характер. Има воля и ти не можеш да не я видиш. Тя заслужава най-доброто.
— Аз ли съм най-доброто?
— Ха! Негодник, това си ти. Ще разбиеш сърцето на горката си баба, като си губиш времето по тази река, когато би трябвало да се установиш и да се погрижиш за бъдещето.
— И да й направя бебета, за да си ги дундурка на коленете. Тази песен я знам, Макгрегър. — Дениъл кипна и Дънкан се разсмя: — Обичам те, дядо.
— Така и трябва. — Дениъл реши да смени тактиката. — Дънкан, момчето ми, аз само се грижа за теб. Преди да умра, искам да видя най-любимия си внук щастлив.
Дънкан бе съвсем наясно, че всеки от внуците на Дениъл му бе най-любимият.
— Ти никога няма да умреш. А ако умреш, ще се връщаш и ще преследваш като дух правнуците си, докато всички се изпоженят и ти народят праправнуци. Сега иди да хванеш Йън или някой от другите. Аз те знам.
— Добре, добре. — Но Дениъл се ухили доволно. — Върви да си играеш с твоя кораб.
— Точно това си мислех да направя. Предай много поздрави на баба.
— Ще й предам. Пентуисъл, ха! — измърмори Дениъл и затвори.
Дънкан избухна в смях.