Нора Робъртс
Сезони на любовта (20)

Девета глава

Тя бе като магьосница, мислеше Дънкан. Сега, в ясната светлина на деня той още бе под влиянието на заклинанията.

Искаше да й каже, че я обича. Искаше да я помоли да бъде негова. Но не му се струваше честно в този момент, когато Кет вече бе в такъв емоционален водовъртеж.

Дънкан предпочиташе да играе честно. Когато бе възможно.

Можеше да почака до нощта. Докато въздухът бе мек и спокоен и те бяха сами с реката. Във всеки случай, това щеше да му даде няколко часа, за да измисли как да й го каже — с какви думи, с какъв тон.

Искаше му се да може да е сигурен в нея, ала някои шансове не можеха да се предвидят.

Сигурно пръстенът, за който бе изтичал сутринта, след като изпрати баба си и дядо си, щеше цял ден да тежи в джоба му.

Най-добрият начин да накара времето да мине, реши той, бе като го запълни с работа.

Кет се бе подготвяла цяла сутрин и бе обмислила всичко. Имаше само един възможен отговор. Дънкан Блейд й бе дал нещо, за което се бе трудила цял живот. И го бе направил без никакви условия.

Единственият начин да му се отплати, доколкото можеше да види, бе да се махне от пътя му, и то бързо. Без неприятности, без усложнения, каза си тя, докато се качваше по стълбите към кабинета му.

Коленете й трепереха. Кет спря, като се проклинаше, стегна се отново и се принуди да си признае, че това не бе благородна постъпка, а бягство.

Не можеше да се справи с онова, което изпитваше към него. Защо, по дяволите, трябваше да се справя? Тя не знаеше как да бъде влюбена. Никога не бе успявала да го накара да се получи, никога не бе успявала да покрие залога си, ако играеше тази игра.

По-разумно бе да го пресече сега, преди да бе затънала още по-дълбоко, преди да бе започнала да си вярва, че би могла да бъде реална част от неговия живот.

Нещо повече, би било малодушно да изчака още една седмица, до края на текущия й договор, за да му каже, че изчезва. Почтената постъпка, професионалната постъпка би била да му даде време да намери друг изпълнител. Нямаше за отплата да му обърка бизнеса. Нито живота.

Само лошият й късмет бе виновен, че се влюби в него.

Искаше да си каже, че това бе просто благодарност, но така и не можа. Искаше да си повярва, че ще остане цяла и непокътната, след като се разделят. Ала се познаваше. Сама си бе виновна. Бе си разтворила душата и сега трябваше да си плати.

Изведнъж вълнението от постигането на мечтата на нейния живот нямаше този блясък, който би трябвало да има.

Но Кет Феръл държеше на думата си, поемаше своите отговорности и се бе справяла в добри и лоши времена.

Приближи се до кабинета му и го видя през прозореца. Бедното й сърце се сви.

О, Господи, той бе толкова съвършен! Какво бе казала майка му? Един във всякакъв смисъл красив млад мъж. Съвсем вярно. Не бе само красотата му, чарът му, шикозните му дрехи.

Дънкан бе мил и внимателен.

Не бе някакво разглезено мамино детенце, което си живее живота с парите на семейството. Той работеше, и работеше яко. Бе оставил отпечатък върху всеки сантиметър от своя кораб.

В него имаше почтеност, имаше амбиция.

Опасният Дънкан, помисли Кет. Сърцеразбивачът. Ще забравиш името ми още преди да е свършил сезонът.

Пое въздух, отметна назад косата си и влезе бавно в кабинета му.

— Имаш ли една минутка, шефе?

Той се облегна назад и остави документите, върху които работеше.

— О, за теб ще намеря. Как си?

— Още летя. Изпрати ли баба си и дядо си?

— Да, те ще прекарат един ден в Ню Орлийнз, после заминават за Бостън на гости на сестра ми и племенниците. Да си поиграят с децата. Ще се видят с чичо ми Кейн и леля ми Даяна, после дядо ще тормози братовчед ми Йън защо е още ерген, такъв прекрасен млад юрист като него. Говореха и да прескочат до Мейн, така че Макгрегърови да досадят за малко на Кембълови.

— Това го поддържа млад. — Кет избягваше погледа му.

— Значи винаги ще си остане осемнайсетгодишен, защото никога няма да се спре.

— Семейството е сърцето му.

— Да. Бързо си се научила да го разбираш.

— Бързо се научих да го обичам. Да обичам всички вас. Да ви обичам толкова много, че се разтрепервам отвътре. Получих покана — добави тя, като се усмихна насила. — Да посещавам Хайанис Порт винаги, когато поискам. Виждала съм снимки на замъка, който той е построил там. Направо страхотно.

— Значи трябва да го видиш лично.

Не и преди да бе сигурна, че ще може да го понесе, помисли Кет. Което значеше всъщност никога. Тя протегна крака, кръстоса ги и се приготви да изнесе най-голямото представление в живота си.

— Не искам за дълго да прекъсвам работата ти, ала трябва да поговорим за бизнес.

— Прекрасно. Смятах да те хвана по-късно, но и сега може. — Дънкан отвори една папка и извади нейния договор. — Това е стандартната клауза за продължаване на договора, с гарантирано петпроцентно повишение на заплатата, когато влезе в сила. Всичко друго остава същото, както в първоначалното споразумение. Ако се притесняваш да подписваш документи без някой да те представлява, можем да ти наемем адвокат тук, в Ню Орлийнз, или в някое от пристанищата по пътя към Сент Люис.

— Не се притеснявам да подписвам документи, Дънкан. Аз никога не подписвам нищо, преди да го прочета от край до край. Включително дребните букви и бележките под линия.

— Умно. В такъв случай това вече си го чела, ала може би ще искаш да го прочетеш отново.

— Няма нужда. Не искам да го подпиша.

Той няколко дълги секунди държа листите между двамата, после внимателно ги остави на бюрото.

— Моля?

— Не искам да прилагаме възможността за продължаване на договора. Не се интересувам от още едно пътуване. Що се отнася до мен, когато следващата неделя пристигнем в Сент Люис, аз съм свободна.

— Свали си очилата.

— Тук светлината е ярка.

— Ако искаш да говорим за бизнес, ще ме гледаш в очите.

Ето, помисли Кет, тази бърза промяна в гласа му. От кадифе на стомана. Защото бе прав и защото бе малодушие да се крие зад тъмните стъкла, тя ги свали и ги окачи на яката на блузата си.

Без да бърза, Дънкан се вгледа в лицето й. Търсеше признаците, които всеки комарджия разпознава. Ако блъфираше, помисли той, бе дяволски добра.

— Искаш да преговаряме за нови условия?

— Не казах това, а аз казвам, каквото мисля. — Кет вдигна рамене, после ги отпусна. — Имам си по-важна работа, сладурче, и ти си човекът, на когото трябва да благодаря за това. Какъв смисъл имам още шест седмици да пея в корабен ресторант, когато мога да бъда в Ню Йорк.

— Разбирам. Ако прочетеш договора си, ще видиш, че аз имам право да приложа тази клауза. Ти си задължена да я приемеш.

Е, не бе мислила, че той ще се съгласи лесно, нали?

— Надявах се, че ще ме пуснеш без скандали — заради доброто старо време.

— Надеждата никога не умира. — Дънкан стана, приближи се до малкия хладилник и извади по една бутилка вода за двамата. Имаше чувството, че някой е разтворил гърдите му и е ударил с юмрук сърцето му. — Обаче това е бизнес и няма нищо общо с факта, че спим заедно. Искаш ли чаша за водата?

Преди да бе успяла да се спре, тя грабна бутилката от ръката му. И този малък изблик на нервност поразхлаби възела в стомаха му. Не беше толкова равнодушна, колкото би искала.

Какво иска, чудеше се той. За какво става дума?

— Добре, без услуги. Съвсем честно. — Дълго пи от шишето. — Е, дай ме под съд.

— Нека първо видим дали ще можем да се справим с това като професионалисти. — Говореше нарочно фалшиво любезно и гледаше как лицето й пламва. Нерви, реши Дънкан. Чувства. Имаше ги. И той можеше да ги използва. — Искаш да отидеш в Ню Йорк и да продължиш с Велънтайн. Не мога да те обвинявам. Когато стигнем до Сент Люис, можеш да заминеш… — Вдигна пръст, преди да бе успяла да се обади. — Аз ще наема изпълнител да те замести за една седмица. После ще пресрещнеш кораба в Ню Орлийнз и ще изпълниш останалата част от договора. Всички ще са доволни.

— Тази сделка не ми харесва.

— Приеми я или се откажи.

— Отказвам се — заяви Кет и се изправи.

— Седни.

— Не ми казвай какво да правя.

— Бизнесът свърши. Сега разговорът е личен и казах да седнеш.

Тя опря ръка на кръста си, вдигна бутилката и го изгледа спокойно, докато пиеше.

— За това ли е всичко, Дънкан? Ударила съм ти по самочувствието ли?

— Наистина ли мислиш, че ще те оставя да си отидеш?

— Да, защото ако опиташ друго, ще ударя не само по самочувствието ти. Виж, беше забавно и съм ти много задължена, обаче е време да се изнасям.

— И това ли умееш да правиш най-добре? Да се изнасяш?

— Да. — В очите й проблесна съжаление, преди да успее да го скрие. — Извинявай, трябва да мисля за номер едно. Но няма да те забравя, сладурче.

И тогава Кет направи грешка. Усмихна се дръзко и го потупа по бузата.

Усмивката й бързо угасна, защото той сграбчи ръката й.

— Трепериш… Сладурче.

— Не, не треперя. — Тя не успя съвсем да преглътне, затова сви рамене. — Просто тук е студено.

— Глупости. Защо се тресеш?

— Причиняваш ми болка.

— Не. — Пръстите му, обхванали китката й, едва се докосваха до кожата. — Не, ала ти правиш всичко възможно, за да причиниш болка на мен. Защо?

— Не искам да те наранявам, Дънкан. — Гласът й трепна от напиращите чувства. — Не искам. По дяволите, пусни ме.

— Хич не се и надявай. Искаш да ме зарежеш? Искаш да се изнасяш? Никакви неприятности, никакви усложнения? Ти си лъжкиня и не си толкова добра, колкото бих очаквал.

— Предполагам, че не ти се е случвало често да те зарязват, нали?

Той вдигна вежда:

— А, ето. Скъсваш и бягаш, преди да съм скъсал аз?

— Нека просто да кажем, че сме наравно.

— Не, нека не го кажем. Нека просто сложим картите на масата и да видим кой какво държи. Аз те обичам и ти ще се омъжиш за мен.

— Какво?!. — Ако й бе лиснал студената вода от бутилката в лицето, нямаше да е по-шокирана. — Какво? Ти си луд!

— Ти си точно това, което искам, точно това, което ще имам, така че свиквай с тази мисъл.

— По дяволите! Кой по дяволите си мислиш… Не мога да си поема въздух. — Задъха се и притисна юмрук между гърдите си. — По дяволите.

— Смешно, ти реагира по същия начин снощи, когато ти казах за Велънтайн. Нещо, което твърдеше, че цял живот си искала. — Направи една стъпка към нея, докато Кет се задъхваше. — Има ли нещо друго, което да искаш, Кет?

— Не. Разкарай се. Ти си ненормален. Трябва да изляза на въздух.

— Никъде няма да ходиш. — Хвана я за рамото и я натисна да седне на един стол. — В нашето семейство имаме традиция. — Извади от джоба си една монета. — Ако е ези, се омъжваш за мен. Ако е тура, се изнасяш.

— О, да, разбира се. — Вече съвсем замаяна, отпусна глава между коленете си.

— Значи се съгласи.

— Не съм. — Вдигна рязко глава точно когато Дънкан подхвърли монетата и без да откъсва поглед от нея, я захлупи върху ръката си.

— Ези. Аз печеля. Какво искаш, голяма шумна сватба или нещо по-скромно?

Тя не помръдна от мястото си. Дишането й се бе върнало и кръвта вече не пулсираше в главата й. Той бе ядосан — виждаше го. Зад самоуверената му безгрижна усмивка се криеше чист гняв.

— Дънкан, нормалните хора не решават да се женят на ези-тура.

— Моите родители са го направили, ще го направим и ние. Нали няма да се отметнеш от залога си?

— Аз не залагам…

— Като правило — довърши вместо нея той, опря ръце на облегалката на стола й и се наведе над нея. — Обичам те.

— Разкарай се — успя Кет да възрази, но слабо.

— Обичам те — повтори Дънкан. — Това за мен е най-важното. Винаги съм знаел, че ще бъде най-важното. Времето, мястото, жената. Че когато се случи, за мен ще е ясно… Кетрин Мери. Ти си жената. Сега ми кажи, че не ме обичаш.

— Не.

— Какво не?

— Ох, махай ми се от главата. Как, по дяволите, мога да мисля, когато така ме натискаш?

— Само го кажи — прошепна той и докосна устните си до нейните — и ме накарай да го повярвам.

— Нищо няма да се получи.

— Не те питам за това.

— Исках да ти направя услуга.

— Много благодаря. Сега ми кажи.

— Отдръпни се, Дънкан. Притесняваш ме.

Той се усмихна и отстъпи назад. Защото вече бе видял отговора в очите й.

— Добре, на крака ще е повече в твой стил.

Понеже беше така, тя се изправи.

— Кариерата ми е важна за мен.

— За мен също.

Говореше истината. — Кет го виждаше. Чудото по някакъв начин се бе случило и единственото нещо, за което си бе мечтала, бе важно и за него. Тя също. Това бе повече от всякакви чудеса.

Пъхна ръце в джобовете си.

— Не ми трябва никаква къща с бяла ограда в предградията.

— Моля ти се, този образ винаги ме е карал да се вцепеня от ужас.

Това я разсмя — едно бързо прихване, после въздъхна:

— Сериозно ли говориш?

— Абсолютно. На времето сънувах кошмари с къщи с бели огради.

— Дънкан… — Объркано притисна очите си с пръсти. — Опитвам се да бъда откровена с теб. — Отпусна ръце и го погледна право в очите. И видя в тях всичко, което искаше. — Моля те и ти да бъдеш откровен с мен, защото можеш не само да нараниш сърцето ми. Ти можеш да го разбиеш.

В него се надигна нежност.

— Казах ти, че никога няма да те нараня. Аз държа на думата си.

Кет пое въздух и откри, че й е по-лесно.

— Сигурен ли си, че наистина точно това искаш?

— Абсолютно сигурен. — Извади от джоба си кутийката с пръстена. — Познай какво има тук.

— О, Господи. Бързо работиш. — Тя сведе поглед към ръцете си. — Дланите ми се потят. Случва ми се само когато съм много нервна. — Разсеяно ги изтри в шортите си. — Добре, сладурче, сам го поиска. Ала не забравяй, че ти дадох всички шансове. Обичам те и за мен това също е най-важното. Предполагам, че съм тръгнала натам, когато се опита да ме изблъскаш от трапа. Стори ми се толкова секси и опасен.

— Странно, аз тогава си помислих същото за теб.

— Никой никога не е прониквал в мен по този начин. Никога не съм искала някой друг да проникне в мен по този начин.

— Значи започваме наравно. — Той взе ръката й и отвори кутийката.

— Леле, с това можеш да извадиш на някой очите!

Дънкан се разсмя и я грабна в прегръдките си за целувка, от която и двамата се замаяха.

— Искаш ли да се обзаложим, че пръстенът ще ти стане?

За момент Кет само притисна бузата си към неговата. Боже мой, помисли, той я искаше. Завинаги.

— Аз вече не залагам срещу банката.

Дънкан се усмихна, извади от кутийката пръстена с цитрин и го постави на пръста й.

— Мъдро решение. — Вдигна ръката й и притисна устните си точно над пръстена. — Значи се разбрахме?

— Така изглежда. — Кет в отговор поднесе съединените им ръце към своите устни. Неин, помисли. Завинаги. — Обаче искам да видя тази монета.

Той вдигна вежди, завъртя монетата в пръстите на свободната си ръка и тя изчезна.

— Каква монета?

 

 

Из личните спомени на Дениъл Дънкан Макгрегър

Има моменти, които се отпечатват в паметта на мъжа като резка от диамант върху чисто стъкло. Първия път, когато е обичал жена. И първия път, когато е видял жената, която винаги ще обича. Моментът, в който неговото дете, взето от утробата на майка си, е поставено в ръцете му, пищящо от живот.

И многото моменти от живота на това дете, които ще изпълнят и собствения му живот с радости и скърби, със смях и сълзи.

Има моменти, отпечатани в моята памет, прекалено много, за да ги преброя, прекалено малко, за да мисля, че се разбират от само себе си. И аз ги пазя всичките.

Наскоро към тях се прибави още един момент. Гледах как едно момиче, което бях заобичал като свое, стои в градините на дома, който построихме с моята Ана. И там, в един прекрасен ден, тя съедини ръката си с ръката на моя внук Дънкан, за да стане негова.

За да стане наша.

И когато клетвите бяха произнесени и бе разменена първата целувка като мъж и жена, тя дойде право при мен и прошепна в ухото ми: „Благодаря ви, господин Макгий.“ — защото тя така обича да ме нарича. — „Благодаря ви, че ме избрахте за него“.

Не че съм го направил заради благодарностите, ала, Боже мой, хубаво е от време на време да оценят грижите ти.

Какви синове и дъщери ще създаде тази двойка! Не че са се разбързали, забележете — макар Ана вече да се тормози, че ще се забавят.

Но пък ние сме направили, каквото можем, за да ги насочим по правия път.

Сега гледам през прозореца как последните рози на Ана са се вкопчили в стъблата си и чакат наближаващите есенни ветрове да ги отвеят. Времето минава, колкото и да ни се иска да можеше за миг да спре.

Затова не трябва да се губи, нали? Имам още внуци, които имат нужда да бъдат малко насочени, мъничко да бъдат побутнати, така да се каже. Макар че по-добре да не говорим за това, защото Ана наскоро изпадна в нравоучително настроение, когато случайно споменах мимоходом, че нашият Йън вече е на възраст да се замисли за бъдещето си.

Момчето сега е адвокат. Сякаш вчера щапукаше в гостната и все протягаше ръце към хубавата кристална ваза на баба си. Винаги си е падал по красивите неща нашият Йън.

Е, аз съм му намерил една красавица. Която, мисля, ще подхожда на добрата му душа и мекото му сърце. Момчето иска семейство, няма грешка. Не си ли купи току-що къща? За какво купува един мъж къща, ако не за да я напълни със семейство?

Много хубаво, ако започне с мебелите и дрънкулките и другите неща, които мъжът обича да има около себе си. Ала семейството е това, което прави дома.

Не направи ли моя?

И това е най-малкото, което мога да сторя за любимия си внук — да му дам посоката, в която да върви, за да направи своя дом.

А на тези, които казват, че не е така, ще отговоря да вървят по дяволите.