Към текста

Метаданни

Данни

Серия
История на Луизиана (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Embrace and Conquer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 42 гласа)

Информация

Сканиране
Lindsey
Разпознаване и корекция
plqsak (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Дженифър Блейк. Прегърни и завладей

Американска. Първо издание

ИК „Ирис“, София, 1995

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Иванова

ISBN: 954–445–029–1

История

  1. — Добавяне

Двадесета глава

Изабела де Херара слезе на брега първа. Френският капитан й подаде ръка и й помогна да се прекрачи през ръба на лодката. Тя му се усмихна топло и задържа ръката си в неговата. След това каза няколко тихи думи и по лицето на стария пират пробяга тъмна сянка. Той се поклони и отстъпи няколко крачки назад, без да изпуска от очи испанската аристократка.

Без да бързат, от лодката слязоха двама испански офицери. Движенията им бяха точни и уверени. Следваха ги войници в червени униформи, които се наредиха по брега с мускети на рамо и зачакаха неподвижно да получат заповеди.

— Морган! — извика Изабела, която се оглеждаше търсещо и най-после бе забелязала стария си приятел. Усмивката й издаваше облекчение. — Не мога да изразя колко се радвам, че ви намирам жив и здрав. Много ме беше страх, че ще извършите някоя необмислена постъпка, като например да избягате с Фелисити в гората.

— Не бях много далеч от тази мисъл — призна Морган и пое ръката, която тя му протягаше.

Изабела кимна сияещо към Фелисити, после отново се обърна към брега.

— Колкото и да се взирах в далекогледа, не можах да ви открия на борда на „Блек Стелиън“, а и никой не успя да ви различи на брега. Когато корабът ви откри огън по нашите, капитаните решиха, че или не сте на борда, или ви е обзел пристъп на лудост! Но трябва да разберете, че нямаха друг избор, освен да потопят бригантината.

— Разбирам — отговори кратко Морган.

Фелисити не разбра нищо, но скоро в ума й се промъкна подозрение, толкова невероятно, че по гърба й пробягаха студени тръпки.

— Вие сте жив и здрав, а това сега е най-важното. С останалото все някак ще се справим — заключи Изабела и отстъпи настрана, за да направи път на приближаващия се испански офицер.

— Аха, полковник Макормак — проговори офицерът и се поклони с ръка върху шпагата. — Сигурен съм, че маркизата вече е дала израз на облекчението ни. Радваме се, че ви намираме на този остров, и в същото време съжаляваме за загубата на кораба ви. Остава ми само да ви изкажа поздравленията си за успеха на тази извънредно трудна мисия.

Морган отговори с кратък поклон.

— Благодаря ви, капитан Ортега. Краят на това приключение щеше да бъде съвсем друг, ако не се бяхте появили толкова навреме.

Ла Палома промърмори някакво извинение и се отдалечи. В очите й се четеше загриженост. Испанският капитан я проследи с възхищение в очите и отново се обърна към Морган:

— Решаваща за навременната ни поява на острова беше подкрепата на маркиза де Талавера. Тя ни осведоми къде сте се скрили. След като пиратите завладяха кораба ви, положението се промени и стана много трудно да узнаем в кой кът на Карибието сте попаднали. Без нея и без необикновения кораб, който тя управляваше толкова умело, нямаше да бъде възможно да ви намерим. Една такава задача изисква много време и усилия, нали? Готов съм да призная, че посрещнах скептично желанието й да ни помогне, докато търсехме в тези води, но оттогава не смея да давам толкова категорични преценки за възможностите й. Тя ми обясни, че „Ла Палома“ може да влезе във всяко пристанище, без да възбуди съмнение, а това е невъзможно за корабите от нашата флота.

— Мисля, че това е вярно — отговори безизразно Морган.

Изабела беше отишла при капитан Боном и му говореше нещо с тих глас. Капитанът на „Прюданс“ също пристъпи напред, за да се изкаже. Застаналият зад него Баст, чиито рамене отново се бяха опънали във военна стойка, беше потънал в дружески разговор с втория испански офицер. Фелисити наблюдаваше всички с невярващи очи. Имаше чувството, че сцената, която се разиграваше пред нея, е нереална. Любезността и уважението, с което испанците се отнесоха към Морган, не беше просто следствие от обичайната им учтивост. Най-после беше разбрала, че Морган не може да бъде дезертьор, че никога не е бил. Той продължаваше да служи на испанските си господари. Появата му в Карибието не беше следствие от лично решение, а част от грижливо подготвен план, който имаше за цел да унищожи пиратите, заплашващи успеха на испанската мисия в Луизиана.

Сега говореше испанският капитан:

— Нашето начинание и успешният му край ще спре поне за известно време морските разбойници, които непрекъснато застрашават корабите ни. Отсега нататък ще проявяват максимална предпазливост. Генерал-губернаторът О’Рейли ще бъде много доволен.

— Това беше само началото.

— Да, но им дадохме добър урок. Крайно време беше да дадем доказателство, че няма да търпим нахалството им.

— Прав сте — съгласи се равнодушно Морган.

Офицерът кимна, изостави тази тема и попита:

— А какво стана с онзи Мюра, когото преследвахте? Къде е той? Кой е другия кораб в залива и човекът до вас? Как са попаднали тук? Мисля, че видяхме и няколко пирати, които избягаха в гората. Ще наредя на десетина войници да преследват бегълците. Какво ще предложите, полковник? Моите хора са на ваше разположение.

Морган погледна Фелисити, но не посмя да срещне очите й.

— По-късно ще ви обясня какво стана с Мюра. Вярно е, че някои от мъжете избягаха в гората, но трябва да разберете, че внезапното ви появяване ги изненада и уплаши. Откъде можеха да знаят какво възнамерявате? Повечето бегълци са от търговския кораб, който виждате на брега, или бяха наети от мен за мисията, която поех. Капитанът на търговския кораб чака да ви бъде представен. Но позволете първо да поправя лошите си маниери и да ви запозная с мадмоазел Фелисити Лафарг. Фелисити, представям ти капитан Ортега.

— Мадмоазел — промълви испанецът, поклони се със съвършена учтивост и в очите му проблесна весела искра. Очевидно не чуваше за първи път името й. Ала погледът, с който обхвана ризата и панталона й, беше неодобрителен.

— Ще ви бъда много благодарен — продължи Морган, — ако изпратите дамата на кораба си, придружена от верните ви хора.

— Разбира се — отвърна офицерът и лицето му се опъна.

Фелисити се обърна към Морган и го погледна право в очите. Той срещна погледа й за миг и отново заговори на испанеца.

— Ще ви бъда благодарен също така, ако я настаните в каютата, предвидена за мен, и се погрижите да й осигурите всички удобства, които пожелае. Надявам се, че вашите хора ще се отнесат към нея с необходимото уважение.

Офицерът наклони глава и макар че погледът му издаваше неодобрение, побърза да даде необходимите заповеди.

— Аз… трябва да си взема нещата от колибата — промълви едва чуто Фелисити. На гърлото й беше заседнала буца. Дали беше пленница на испанците или не? Положението на Морган се беше променило, но при нея беше различно. Тя беше отишла доброволно на „Рейвън“, освен това беше помогнала при завладяването на „Блек Стелиън“. Нищо, което беше казала или извършила след това, не можеше да промени фактите. И тя самата не извиняваше поведението си. Очевидно испанците я смятаха за част от пиратския екипаж и тя щеше да получи някое от жестоките наказания, предвидени за този престъпен занаят.

Когато се отправи към колибата й се стори, че Морган гледа след нея, но от устата му не излезе нито звук.

Щом влезе в колибата, тя събра малкото си вещи, без да поглежда към неоправеното легло в ъгъла. Събра нещата си в един вързоп и застана насред стаичката, неспособна да мръдне от мястото си. Огледа грубо изплетените стени, покрива от палмови листа, вратата и бушуващото море зад нея. После пое дълбоко въздух, вдигна гордо глава и излезе навън. Закрачи решително към групата войници, които я чакаха на брега.

Пътуването с лодката трая само няколко минути. Придобила завидно умение от дългите дни в морето, Фелисити се покатери по плетената стълбичка и скочи на палубата. В този миг забеляза другата лодка, която се беше насочила към бригантината „Ла Палома“. Остана загледана в нея, докато достигна отсрещния кораб. Сърцето й радостно заби, когато позна капитан Жак Боном. Зарадва се още повече, когато бригантината вдигна котва и жените се закатериха по такелажа, за да подготвят кораба за отплаване. Изабела и френският капитан бяха застанали на носа, много близо един до друг, и не откъсваха поглед от острова.

Поддавайки се на внезапен импулс, Фелисити вдигна ръка и им помаха. Двамата веднага отговориха на поздрава й. Скоро белите платна на бригантината се издуха от силния вятър и корабът се раздвижи, фигурата на галиона сякаш литна към безкрая. Изабела и любимият й, бившият пиратски капитан Жак Боном, скоро щяха да бъдат в открито море, далеч от неумолимото испанско правосъдие.

В пристанището нямаше кораб, способен да настигне бързата бригантина. Фелисити се усмихна, доволна от бързината, с която беше действала Изабела, зарадвана от щастието на приятелите си. Изчака лодката, която Изабела беше заела с обичайната си прямота, да се завърне на брега и се обърна към придружителите си. Мъжете около нея бяха проследили потеглянето на бригантината със същия интерес, но беше време да се върнат към задълженията си. Един испански лейтенант излезе напред и с впечатляваща учтивост я поведе към каютата.

Помещението беше по-голямо от всички каюти, които Фелисити беше видяла досега. Кърмата на кораба беше високо и каютата имаше прозорци, през които влизаше светлина и свеж въздух. Беше обзаведена с широка удобна койка от резбован махагон, снабдена с пухеник, тънки ленени чаршафи и копринена покривка. В ъгъла беше поставена тоалетна масичка от тиково дърво. Имаше писалище от същото дърво, пред което бяха поставени две отрупани с копринени възглавнички кресла. Стените бяха с дървена ламперия, по тях на подвижни двойни пръстени висяха няколко лампи, а на пода беше постлан турски килим. Изобщо, затворът й се оказа неочаквано комфортен.

Лейтенантът скръсти ръце на гърба си, отвърна поглед от мъжките й дрехи и попита дали дамата има още някакви желания. Когато Фелисити отговори кратко, че не се нуждае от нищо, той хвърли бърз поглед към измачканото вързопче в ръцете й. Каза, че ще й изпрати слугата на капитана, поклони се и напусна каютата.

След по-малко от четвърт час на вратата се почука. Фелисити отвори и се озова пред дребен, мършав мъж, облечен по най-новата парижка мода. Слугата склони глава и заговори на съвършен френски:

— Казаха ми, че се нуждаете от услугите ми, мадмоазел. Сигурно искате да се облечете и гримирате.

За момент в сърцето й се надигна гняв. Ала когато осъзна колко верен е този учтив намек за външността й, избухна в смях.

— Прав сте — проговори развеселено тя и покани дребния мъж да влезе. Защо да не положи известни усилия за красотата си? Може би пък тъмничарят й ще я хареса, стига да реши да я посети.

Фелисити имаше достатъчно време да се занимае с отдавна забравените ритуали за разкрасяване. Първо се изкъпа и изми косата си с фин, парфюмиран с розово масло сапун. После натри в грапавата си кожа чиста бяла гъша мас. Наложи й се да използва пемза, за да отстрани мазолите, и да оформи ноктите си, преди да ги лакира. Имаше време дори да поспи следобеда, докато изпраното й бельо съхнеше на слънцето.

Чиста от главата до петите, ухаеща на рози, тя облече отново женски дрехи. Изгладената от слугата Андре рокля беше шоколадовокафява с кремави дантели, цвят, който се доближаваше най-много до отдавна изоставения траур за баща й. Андре вдигна косите й в сложна прическа и остави само един дълъг, леко накъдрен кичур да пада през рамото.

Фелисити очакваше, че сърцето ще й подскаже, когато Морган се качи на палубата, но не стана така. Когато най-после влезе при нея, вечерта отдавна беше настъпила и корабът се подготвяше за отплаване. Той също се беше възползвал от възможността да се окъпе и сега носеше парадната си униформа. Когато отвори вратата и пристъпи в стаята — едър, широкоплещест, загорял от тропическото слънце — присъствието му изпълни малкото помещение. Фелисити прикова поглед в добре известния й яркочервен мундир, обшит със златни пискюли. Припомни си как бе видяла униформата на борда на „Блек Стелиън“ и по-късно в моряшкия сандък, свален от бригантината по време на ремонта. Още тогава трябваше да разбере, че един истински дезертьор няма да запази подобен спомен за отминалите си задължения.

Крачките на Морган бяха леки и гъвкави.

— Изглеждаш прекрасно, Фелисити, макар да не съм напълно сигурен дали не те харесвах повече като раздърпано момченце.

— Аз също те предпочитах като навигационен офицер — както изразът на лицето й, така и гласът й бяха хладни.

Мъжът спря и усмивката му избледня. След малко каза:

— Гладна ли си? Наредих да ни сервират вечерята тук.

— Прекрасно — отвърна иронично Фелисити. — Никога не съм имала намерение да се натрапвам на испанските офицери. И какви други нареждания даде, за да подсладиш връщането ми в Ню Орлиънс? Сигурна съм, че си измислил нещо, което да отклони вниманието ми от тъжните размисли. Неприятно е да увиснеш на въжето, нали? А може би не трябва да се тревожа за това. Както вече знам, когато не се намери палач, остава малко по-почетната възможност за смърт чрез разстрел.

Очите му сякаш се вледениха.

— Какви ги говориш?

— Не ме гледай така учудено! Това е обичайната съдба на пиратите, които имат нещастието да попаднат в ръцете на испанските власти.

— Наистина ли смяташ, че те водя обратно в Ню Орлиънс, за да те осъдят заедно с останалите пирати?

— О, да, макар и с малко повече удобства и уважение към личността ми! За какво друго?

Мъжът пристъпи крачка напред и опря ръце на хълбоците си.

— Е, това вече е прекалено! Мога да понеса много неща, но ти не преставаш да ме удивляваш. Толкова ли не разбираш какво означаваш за мен?

— Защо да разбирам? Мога ли да отгатна какво ще направи мъж като теб, който ме използва, за да изпълни дълга си и ме изнудва със съдбата на баща ми? Мъж, който ми надрънка достоверни лъжи за приключенията си в морето, а скри от мен тайната си и твърде важна за кариерата му мисия!

Морган отпусна ръце, обърна и гръб и пристъпи към прозореца. Стъклото му беше много по-дебело от обичайното и леко накъдрено. Той пое дълбоко въздух, после бавно го изпусна от дробовете си.

— Щом непрекъснато се връщаш към първите дни на връзката ни, за да ми изтъкнеш колко съм лош, смятам, че е дошло времето да обсъдим подробно всичко, за да свършим най-сетне с неяснотите помежду ни. Нямам извинения за това, че се отнесох с теб по този непочтен начин, и не се опитвам да ги намеря. Що се отнася до баща ти, сторих всичко възможно да му помогна. Не съм ти давал основания да очакваш или да се надяваш на повече. Нямам нищо общо с трагичната му смърт. Бях не по-малко стреснат от самата теб.

— Знам — отговори задавено Фелисити. — Знам и защо не ми каза по каква причина е посегнал на живота си, въпреки че го разбрах доста късно. Валкур призна всичко.

Морган прокара ръка по лицето си, после зарови пръсти в гъстата червена грива.

— Брат ти е отговорен за много злини, но сега сме се заели с моите грешки.

Той беше толкова разгневен от предположението й, че я водят в Ню Орлиънс като осъдена на смърт, че Фелисити също се усъмни в правотата си. Докато страхът и напрежението бавно отслабваха, тя усети, че не иска разговорът да продължава. Може би щеше да й каже неща, които тя изобщо не искаше да чуе.

— Морган, моля те…

— Не! Дошло е време да се разберем веднъж завинаги. В онова западнало безименно пристанище, когато те видях в лодката с Валкур, когато видях какво прави с теб, за миг загубих разума си, а с него и кораба. Когато проумях това и заедно с факта, че тази дребна наглед случка можеше да унищожи всички планове на испанците, започнах да се презирам за слабостта си. Трябва да разбереш, че бригантината, която командвах, беше предназначена да накаже пиратите, като проследи корабите им. За мен беше мъчително, че я изтръгнаха от ръцете ми, само защото бях си загубил ума по една жена! Когато Валкур донесе плячката, за момент повярвах, че си била съучастница в завладяването на кораба ми, но много скоро си припомних опита ти да ме предупредиш и си казах, че съм пълен глупак. А що се отнася до лъжите…

— Няма нужда да ми обясняваш. Вече имам опит с твоите представи за изпълнение на воинския дълг.

— Да, това е едното. Но ако си мислиш, че са ми наредили да командвам „Блек Стелиън“, знай, че се лъжеш. О’Рейли беше на мнение, че в Ню Орлиънс ще има по-голяма полза от мен. Аз обаче не престанах да му разяснявам колко полезен ще бъде опитът ми в пиратския живот. А останалото беше точно така, както ти обясних. Той ми позволи да тръгна по море, защото знаеше, че в противен случай ще го направя на своя глава.

— За да върнеш Валкур, защото си знаел за връзката му с „Рейвън“ и жестокостите на пиратите, нали? — попита тихо Фелисити и сведе дългите си мигли.

— Не, глупаче, не. Какво ме интересуваше онзи мръсник! Вярно, че беше подъл като никой друг и заслужаваше да увисне на въжето, но аз исках теб. Ти ме преследваше в сънищата ми и всяка нощ се будех, облян в студена пот, уплашен до смърт, че никога няма да те намеря, че никога вече няма да те видя. Затова събрах моряци и приготвих „Блек Стелиън“. Исках да те последвам колкото се може по-скоро. Вярно е, че симпатизирах на пиратите и контрабандистите, на всички, които успяваха да пробият испанската блокада. Но разбирах и решимостта на О’Рейли да изпълни поставените му задачи. Въпреки симпатията си към едните, бях твърдо решен да изпълня мисията, с която ме бяха натоварили другите. Ала главната цел, която преследвах с новото си впускане в пиратския занаят, беше да намеря една златокоса жена и бях готов да пратя всичко друго по дяволите, само и само да я прибера на сигурно място до мен — той се обърна с лице към нея и гласът му прозвуча твърдо: — Нима твърдиш, че съм рискувал толкова много, само за да те предам на палача?

— Не, това не — отговори тихо тя и се потопи в зелените дълбини на очите му, — но какво ще направиш, ако испанското правосъдие ме обяви за виновна?

— Няма да има съдебно дело — отговори спокойно Морган. — Има достатъчно свидетели, които ще докажат, че си попаднала на борда на „Рейвън“ поради заблуда и са те принудили да участваш в завладяването на кораба ми. Ако това не се окаже достатъчно, за да те оневини, ще запратя в лицето на О’Рейли документа за земята и двамата отново ще се впуснем в приключения по море. Така ще станем истински пирати. Днес сутринта за малко не го направих, защото не можех отново да рискувам живота ти.

— Документът за земята? — повтори изненадано Фелисити. — Нали ми каза, че генерал-губернаторът е оттеглил обещанието си да раздава земи?

— Трябваше да ти кажа нещо, за да обясня скъсването си с него.

— Още една лъжа — прошепна едва чуто тя.

Морган пристъпи още една крачка напред.

— А какво ще кажеш за себе си, Фелисити? Защо се сърдиш за неща, казани по необходимост? Нима през всичките тези седмици ти не живя в лъжа, като твърдеше, че ме презираш? Или днес сутринта излъга? Лъжлива клетва ли даде, като ми заяви, че ме обичаш? Защо ми предложи рая, след като знаеше, че много скоро ще го загубя? Не беше ли това последен страшен удар между очите, преди да посрещна безславната смърт на пират? Нали това очакваше?

— Не, Морган — отговори смутено Фелисити. — Как можа да помислиш такова нещо?

— А какво друго би могло да бъде, след като нито веднъж не ми каза една мила дума, нито намекна какво изпитваш към мен? Живеехме в постоянни спорове, милувките ми ти причиняваха болка и все по-често те виждах с Баст. Сигурно си повярвала, че синът на един испански гранд ти подхожда повече, но те уверявам, че не е така!

— Знам това. Баст ме помоли да напуснем острова, да се омъжа за него и да заминем за Испания, но аз отказах.

Морган се поколеба.

— Нима предложението за женитба не ти беше приятно? Защо не поиска да станеш съпруга на един от най-богатите испански наследници?

— Защото не го обичам — отговори решително Фелисити. Още докато казваше това, тя осъзна, че Баст й беше направил предложение за женитба, защото беше осведомен за плана на Морган и предстоящото появяване на испанската guarda de costas. Като си припомни събитията от онази вечер, разбра, че младият испански офицер едва не й разкри тайната. Трябваше само да го слуша, внимателно.

Морган протегна ръка и улови златния кичур, паднал на рамото й. Пръстите му помилваха меките къдрици.

— Ти не отговори на въпроса ми. Ще го задам другояче. Ако сега те попитам искаш ли да станеш моя жена, ще кажеш ли да?

Нервите й бяха толкова опънати, че цялата се разтрепери. Очите й бяха впити в златните копчета на униформата и не смееха да се вдигнат към лицето му. Гласът й прозвуча едва чуто:

— Не.

Морган сграбчи раменете й и пръстите му се впиха в плътта й. Притегли я към себе си и изкрещя:

— За Бога, Фелисити, ти ще ме подлудиш! И защо не?

— Аз те обичам — отговори тя и го отблъсна с две ръце. В очите й се четеше тиха болка. — Обичам те, но ти си прав: нямаше да ти кажа нищо, ако не бях повярвала, че животът ни свършва. Ако единият обича, а другият изпитва само физическо желание, макар и изгарящо, това не е достатъчно за един истински брак. Не бих могла да понеса, че ще се омъжа за теб при тези условия. Не искам страстта ти. Не искам да живея със знанието, че чрез брака ни си ми дал възмездие за стореното зло. Не мога да го понеса!

Морган смръщи вежди и в очите му затанцуваха зелени пламъчета.

— Господи! Фелисити, нима наистина смяташ, че не те обичам? Не ти ли го доказах по хиляди различни начини? Ти си кръвта, която пулсира във вените ми, биенето на сърцето ми! Мисълта за теб изгаря душата ми от първия миг, в който те видях. Не си ли спомняш онова проклето нощно гърне, което овоня въздуха! Ако не бях луд по теб, ако не копнеех за любовта ти, подозрението, че двамата с Валкур сте искали да ме убиете, нямаше да ме вбеси дотолкова, че да отнема девствеността ти. Ако външността ти, вкусът ти, начинът, по който те усещам, не беше единствената утеха за душата ми, нима щях да тръгна по моретата да те гоня? Обичам те повече, отколкото могат да си представят трезвите, разумни мъже, повече, отколкото си мечтаят всички романтични жени. Ако не се съгласиш да дойдеш с мен и да станеш моя законна съпруга, на която мога да се радвам с гордо вдигнато чело, ще ти позволя да ме измъчваш, колкото си искаш, ще се откажа от цивилизацията и ще стана истински пират. И ще го направя, кълна се, даже ако се наложи да те прикова за себе си с железни вериги!

По дългите й ресници нависнаха сълзи. Треперещите устни се опитваха да се усмихнат.

— А ако се съглася да стана твоя жена?

— Тогава никой човек, никой съд, никой закон няма да те раздели от мен, докато съм жив и дишам.

Фелисити се хвърли в обятията му и обви с ръце врата му. Устните им се сляха, изпълнени с неутолима страст, с ухаещ аромат на нежна отдаденост.

Морган я притисна силно до себе си, притисна брадичка в копринената й коса и се отдаде на сладостта от милувката й.

— Можем да се оженим още тази вечер. Капитанът на кораба ще ни венчае. Разбира се, ако желаеш.

— По-късно — Фелисити се откъсна от прегръдката му и го потегли към изкушаващата мекота на постелята.

Много по-късно тя се сгуши в прегръдката на любимия си, без да престава да милва мускулестите му рамене.

— Знаеш, че капитан Боном замина с Изабела, нали? — попита тихо тя.

— Да, видях ги — отговори лениво Морган и целуна дланта й.

— Дали са също толкова щастливи като нас?

— Не — отговорът беше твърд, еднозначен и изискваше подобаващо възнаграждение. След малко мъжът продължи: — Смятам, че Боном ще изглежда много добре в ролята на маркиз. Само ще му трябва малко време да свикне с новото си положение, но съм сигурен, че Изабела ще се справи с тази малка трудност.

— А може би ще се върне към старото си име, което е изоставил, когато е станал корсар?

— Може би — Морган се обърна към нея, освободи меката извивка на врата й от нападалите коси и притисна устни към копринената кожа.

— Андре, слугата на капитана, сигурно ще се ядоса, като види прическата и състоянието на роклята ми.

— Много важно — промърмори Морган.

Фелисити се постара гласа й да звучи твърдо, макар че беше омаломощена от огнената следа, която оставяха по гърдите й бързите му целувки.

— Наистина ли ти е все едно?

— Тази вечер нямаме нужда от услугите му.

— Даже и за сватбата? — засмя се тя и плъзна ръце към тила му. Морган обърна глава и й се усмихна с нежно обещание.

— Е, добре — проговори след малко той и в гласа му прозвуча странна смесица от недоволство и радостно очакване. — Ей сега ще го повикам.

Край
Читателите на „Прегърни и завладей“ са прочели и: