Дженифър Блейк
Прегърни и завладей (14)

Четиринадесета глава

Двете лодки потеглиха обратно към „Блек Стелиън“. В едната, където седяха капитанът, Фелисити и Валкур, цареше потискащо мълчание. От другата долитаха развеселени крясъци и нецензурни думички, с които пиратите поздравяваха седналия между тях Морган. Те обсъждаха подробностите на борбата, припомняха си други подобни двубои, сравняваха участниците с най-известните фехтовачи на епохата.

Фелисити седеше на пейката с изправен гръб и преплетени в скута ръце и се опитваше да не мисли за бъдещето. Когато корпусът на бригантината изникна пред тях, тя осъзна, че там няма място за нея. Даже ако правилото, което забраняваше допускането на жени на борда, не съществуваше, не й оставаше нищо друго, освен да сподели една каюта с Валкур, а това беше най-лошото, което можеше да й се случи, особено след трагичната смърт на Ашанти.

Тя се обърна към капитана, стараейки се гласът и да звучи равнодушно:

— Съжалявам, капитан Боном, но трябва да ви помоля да ме отведете обратно на брега.

— Сега, посред нощ? Нима смятате, че съм способен на такава бездушна постъпка?

— Припомнете си пиратското правило за жените…

— И друг път се е случвало да го пренебрегнем. Не е толкова трагично, че ще повторим грешката си.

— Но аз просто няма къде да спя — възрази твърдо тя.

— Не се тревожете, скъпа, все ще намерим нещо подходящо.

Гребците нямаха намерение да обърнат лодката, без да им бъде дадена конкретна заповед. Те вече завиваха, за да минат по дългата страна на кораба. Фелисити се огледа смутено. Защо капитанът беше толкова мек с нея?

— Аз… Благодаря ви — промълви тихо тя.

— Mais non. Ние… ние сме приятели, нали? — засмя се французинът, протегна ръка и весело я потупа по рамото.

— Да, разбира се — отговори объркано Фелисити и се отдръпна.

— Вие сте премръзнала, cherie, и все още сте облечена в роклята, с която паднахте в морето. Глупаво постъпихме, че не ви изчакахме да се преоблечете. Дано имаме късмет да не се разболеете! Тропическата треска е много коварна болест.

— Сигурна съм, че ще се възстановя бързо. Косата ми е почти суха — мъжът притисна ръката й в своята, без да обръща внимание на съпротивата й.

Веднага щом се качи на борда, капитанът даде нареждане да приготвят на Фелисити гореща баня в голямата медна вана, която се намираше в капитанската каюта. Фелисити насапуниса тялото си с калъп домашен сапун, после изми и косата си. Изплакна се, разстла къдриците си извън ръба на ваната и се отпусна със затворени очи в топлата вода.

Моряците бяха заети да изпълняват заповедите на капитана. Костенурките, с които бяха натоварили брига, бяха пренесени на големия кораб, а докато чакаше да се стопли водата, Фелисити бе открила в каютата на втория офицер и вързопчето с роклите си.

„Рейвън“ беше изпълнил предназначението си и без съмнение щеше да бъде продаден. Във времена като тези един кораб беше твърде ценно имущество, за да го изоставят просто така.

Как се промениха нещата! Кой би помислил, че Морган, железният поддръжник на испанския режим, очакващ с нетърпение да получи земя и да заживее като почтен гражданин в новата колония на крал Карлос, отново ще се върне към пиратския занаят? Какво ли беше станало, за да обърне така съдбата му? Фелисити би дала много, за да го узнае.

Кой можеше да предвиди, че тя ще се зарадва на победата на Морган и поражението на Валкур?

Животът беше наистина странно нещо. Хората се променяха за една нощ — или просто се променяше начинът, по който другите гледаха на тях?

Водата във ваната се вдигаше и спускаше заедно с полюляващия се върху вълните кораб. По някое време прозвуча силен трясък, като от експлозия, и надигналата се във ваната голяма вълна се удари в гърлото на Фелисити, преля през ръба и се плисна обратно в коленете й. Фелисити седна и стреснато се огледа. След малко разбра, че причината за експлозията е голямото платно на бригантината, което се бе напълнило с въздух и се бе издуло със силно плющене. „Блек Стелиън“ вдигаше платна и се готвеше да тръгне отново на път.

Фелисити излезе от ваната и отпи глътка ром.

Още докато размисляше дали да се напъха отново в мъжките дрехи или да облече някоя от роклите си, тя взе дървения гребен и започна да разресва разбъркалата си коса. В този миг забеляза шпагата на Морган, окачена на един стол и озадачено смръщи чело. Дали капитанът беше проявил учтивост и му беше върнал оръжието, или кодексът на честта изискваше шпагата на низвергнатия капитан да бъде дадена на победителя?

Младата жена се обърна и отиде при закрепения за пода сандък: Капакът се вдигна лесно, защото пантите бяха добре смазани. Вътре бяха дрехите на Морган — ризи, връзки, някогашната му униформа, панталон и жакет в синьо и кафяво.

Това решаваше въпроса. Щеше да си избере чиста риза от сандъка и да се върне отново към ролята на млад мъж със старите си панталони. Това вече не можеше да заблуди никого, но беше по-подходящо за борда на един пиратски кораб — и за току-що взетото категорично решение. Вече нямаше да играе ролята на безпомощна жена, принудена от злощастно стеклите се обстоятелства да се примири със съдбата си. От днес нататък щеше да се грижи сама за сигурността си. Никога вече нямаше да позволи някой да ръководи живота й. Тя беше сама, необвързана и не дължеше никому нито вярност, нито лоялност. Щеше да се бори както срещу неблагоприятните обстоятелства, така и срещу заплахите от страна на превъзхождащите я мъжки сили, и никога вече нямаше да позволи да я превърнат в домакиня, Пепеляшка или играчка в ръцете на който и да било мъж.

Вратата на каютата се отвори. Влезе Валкур. Фелисити затвори капака на сандъка и се обърна към него, стараейки се да се овладее. Мъжът я наблюдаваше със злобно присвити очи. Устата му миришеше на ром.

— Така си и мислех — проговори злобно той. — Знаех си, че ще те намеря тук. Естествено е да се присъединиш към победителя, който и да е той. Ти си част от плячката.

— Какво търсиш тук? — попита рязко Фелисити.

— Не помниш ли, че трябва да уредим един много важен въпрос?

— Това свърши — отговори твърдо Фелисити. — Ти омърси спомена за детството ни и ме накара да съжалявам, че татко е имал глупостта да те признае за свой син. Никога повече няма да разговарям с теб. А ако посмееш да ме докоснеш, знай, че горчиво ще съжаляваш.

— Силни думи, ma chere. Сигурна ли си, че ще съумееш да ги превърнеш в действителност? Е, онзи ирландец се оказа добър фехтовач и ме победи, но с теб все някак ще успея да се справя. Отдавна чакам мига, когато ще те подчиня на волята си.

— Отдавна? — изгледа го смаяно Фелисити. — За какво говориш?

— Спомняш ли си как веднъж — ти беше на осем години, малката ми, а аз с десет години по-голям от теб — та спомняш ли си как веднъж ми избяга и се скри в един шкаф? Вмъкнах се при теб в тъмното и си позволих някои много сладки волности. А ти се извиваше като змийче в ръцете ми и се мъчеше да се освободиш. Не направих нищо, което да те нарани, но ми беше изключително приятно, уверявам те. А ти каза на майката на Ашанти и онази проклета негърка започна да те пази като орлица малкото си. Ето, оттогава чакам да станеш моя.

Внезапно Фелисити си припомни случилото се. Как можа да го забрави? Вероятно като акт на самозащита. Ужасът, който изпита от този засрамващ спомен, беше също толкова болезнен, колкото някогашния, когато не беше разбрала случилото се и само се бе уплашила.

— Знаеш ли, радвам се, че Ашанти ти даде отровни билки — промълви с отвращение тя.

— Даже ако това й струваше живота?

Фелисити втренчи очи в лицето му, малко уплашена, но по-скоро учудена, че брат й признава вината си.

— Ти? Ти си извършил с нея всички онези отвратителни неща?

— Отдавна ме предизвикваше да го сторя.

Осиновеният й брат не беше човек, той беше звяр. Без душа, без скрупули. Неговите желания, неговата похот, неговите потребности бяха единственото, което го интересуваше.

— Излез оттук — проговори безизразно тя.

— О, не, в никакъв случай — отговори Валкур и бавно тръгна към нея. — Тази вечер ме предаде, като се опита да измолиш милост за любимия си Морган. Ти си виновна, че го освободиха от мачтата и му дадоха възможност да ме победи с абордажния си нож. Заради теб бях победен, само заради теб, за първи път в живота си. Победите на дуел бяха единствената ми гордост.

— А какво ще кажеш за нощта, когато Морган прогони не само теб, но и приятелчетата ти като жалки улични псета? — попита саркастично Фелисити. Нямаше да се уплаши от него, дори ако се нахвърлеше да я бие.

— Моите собствени хора ми се изпречиха на пътя, тези жалки глупаци! Единият ме сметна за ирландеца и трябваше да го пронижа. Не обичам да си спомням онази нощ. Нека да не говорим повече за нея.

— Защо не? — подигра му се Фелисити. — Защото не искаш да признаеш, че Морган е по-добрият от двама ви, нали?

Още преди да беше свършила, Валкур замахна и я удари през устата. Тя успя в последния момент да извие главата си встрани и въпреки това усети вкуса на кръвта по одраните си устни. В сърцето й се надигна необуздан гняв. Пред очите й се спусна червена пелена. Без да помисли нито за миг, тя отговори на удара.

Мъжът изръмжа като ранен звяр и посегна към гърлото й. Фелисити се приведе и се изплъзна изпод протегната му ръка. Все пак той успя да се извърне, сграбчи я през кръста и я метна като чувал на пода.

Прониза я остра болка, но това не й попречи да го изрита с все сила в слабините. Валкур изрева и я пусна, Фелисити се изви настрана, за да не може да я стигне, сви крака под себе си и се изправи на колене. Валкур посегна слепешком, улови широката й риза и силно я дръпна към себе си.

Този път нямаше спасение. Затова Фелисити се обърна с лице към врага си и светкавично премина в атака. Острите й нокти одраха лицето му. Двата палеца се забиха в очите му и Валкур изкрещя от болка. Забравил всичко около себе си, той замахна и заби юмрук в гърдите й. Фелисити се олюля и се удари в пълната вана, увличайки го след себе си. Двамата се подхлъзнаха на мокрите дъски и Фелисити се строполи по гръб на пода. Валкур се стовари върху нея с цялата си тежест. Гневът експлодира. Всяко движение, дори дишането й причиняваше непоносима болка. Пръстите й се сключиха в корав юмрук и се забиха в гърлото му. Мъжът се задави, изкашля се, ала не я пусна. Ръката му се сключи около гърдата й и я стисна с такава сила, че Фелисити изпищя от болка. Валкур изви другата й ръка, зарови я в косата й и дръпна с все сила меките къдрици. Фелисити затвори очи, усетила първите признаци на настъпващия припадък.

Събра последните си сили, стисна зъби и се надигна, за да отърси тежестта му от тялото си. После се сви на кълбо и го изрита. Валкур се отдръпна, за да предпази слабините си, и краката й улучиха стомаха му. Мъжът се сгърчи от болка и пусна жертвата си. Фелисити се освободи от ръцете му, блъсна го и запълзя по-далеч от него. Лакътят й закачи шпагата на Морган, която издрънча на пода. Без да се бави нито миг, тя посегна и здраво я стисна. Извади я от ножницата и скочи на крака.

Валкур също се надигна. Очите му бяха кървясали, лицето разкривено от болка и неутолена похот. Застана на крака и се олюля. Без да го е грижа за насочената към корема му шпага, отново се нахвърли върху нея.

Фелисити си пое дъх и отстъпи крачка назад.

— Стой на мястото си. Аз не съм Морган и не виждам причина да не пусна в употреба тази шпага.

— Хайде де, какво чакаш! — изрева дрезгаво мъжът, направи огромен скок към нея и посегна с голи ръце към острия връх.

Това беше грешка. Фелисити отскочи назад и преряза пръстите му чак до кокалчетата. После сведе шпагата и приклекна, готова да я забие в сърцето му.

Най-после Валкур проумя, че жената насреща му говори сериозно и понечи да отскочи настрана. В този миг шпагата проникна в корема му, прободе го и излезе на гърба му.

Валкур изгледа невярващо оръжието, забито в корема му до дръжката, и нададе пронизителен вик за помощ, който отекна в стените на каютата.

Вратата се разтвори с трясък. Морган връхлетя като хала, стиснал абордажния нож. Зад него тичаше капитан Боном.

Като видя какво е станало, Морган спря и на лицето му се изписа доволна усмивка. Валкур спря да пищи и падна на колене, притиснал с ръце корема си. Капитанът се поколеба, после пристъпи напред.

— Моите поздравления, мадмоазел. Проявили сте завидно самообладание. За съжаление правилата забраняват да се пролива кръв на борда на кораба. Принуден съм да ви помоля да ми предадете шпагата си.

Нямаше смисъл да се противи. Фелисити сведе глава и му връчи оръжието си.

Валкур изруга и поиска раната му веднага да бъде превързана. Морган и капитанът го вдигнаха от пода и го положиха на долната койка. Дупките на корема и гърба бяха затворени с натопени в ром топки памук и превързани много стегнато. По някое време проклятията и крясъците му престанаха, защото изпадна в безсъзнание.

Най-после двамата мъже го предоставиха на грижите на юнгата и отидоха при Фелисити.

— Бедният Мюра — въздъхна капитан Боном. — Не му е лесно с жените. Първо вашата камериерка го напои с някаква дяволска отвара, сега пък вие го украсихте с дупка в корема.

— Аз не съм му жена — възрази рязко Фелисити.

— Радвам се да го чуя. А и не мога да си представя, че онова, което видях току-що, е било израз на привързаност. Но ми се струва, че умението ви да си служите с шпагата може да ни докара неприятности.

— Защо смятате така? — Фелисити се обърна скришом към Морган, който ги наблюдаваше с подчертано безизразен поглед.

— Раненият се е настанил в каютата ми и не бива да го местим. А аз нямах никакво намерение да споделям каютата си с вас, Мюра и юнгата.

— Аз дори не подозирах, че ще споделя вашата каюта, капитане.

— Така ли? Но това е единственото разрешение на въпроса. Не можете да спите при мъжете на палубата, нали? Те ще се изпобият помежду си. Може да ви се стори неприятно, но нямате друг изход, освен да се поставите под защитата на мъж, който ще съумее да защити плячката си.

— И смятате, че този мъж сте вие? — попита остро Фелисити, разгневена, че отново се опитват да я подчинят на мъжката воля.

— Защо не? Аз съм по-добър от повечето мъже на борда и досега късметът не ме е изоставял.

— Знаехте, че ще стане така, когато не ми позволихте да се върна на брега, нали? — Фелисити не можеше да сдържа гнева си.

— Може би, но ви уверявам, че щеше да бъде много по-зле, ако се бяхте върнала сама в онова свърталище на порока. Моля ви, ma petite, бъдете разумна. Примирете се със съдбата си, ако не сте в състояние да й се радвате. Знаете, че нямате друг избор.

— Разбира се, че има.

Фелисити и французинът се обърнаха към Морган, който най-после беше проговорил, тя с неприятни тръпки в сърцето, капитанът изненадан и ядосан.

— Какво искате да кажете? — попита гневно капитанът.

— Доколкото си спомням, само преди минути вашите и моите хора ме избраха за навигационен офицер?

— Така е — призна мрачно французинът.

— Следователно като офицер, който по ранг стои само след вас и квартирмайстера, аз имам правото да получа кабината до вашата.

— Това е вярно — отвърна капитанът и лицето му потъмня.

— Значи мадмоазел Фелисити може да се подслони и в моята кабина.

— Не! — извика гневно младата жена.

Двамата мъже изобщо не й обърнаха внимание. Кафявите очи на капитана изразяваха подозрение.

— Защо я наричате Фелисити? Познавате ли се?

— Няма да ида при него — пошепна едва чуто Фелисити.

— Да — отговори Морган и впи очи в лицето на другия мъж. — Познавам я… много добре.

— Така си и мислех — въздъхна уморено капитанът. — Всъщност, разбрах го още когато рискувахте кораба си, за да я спасите от удавяне, а след това тя употреби цялото си красноречие, за да ви освободи от бичуването, което Мюра вършеше с такова удоволствие. Доколкото разбирам, вие сте готов да защитавате собствеността си?

— Разбира се — отговори твърдо Морган.

— Разбира се — въздъхна отново капитанът. — Аз познавам възможностите си. Мога да премеря сили с всеки мъж, но нямам никакво намерение да се бия с дявол като Мюра, нито пък с човек като вас, който се сражава като самия Свети Михаил, личния защитник на воините. Дамата е ваша.

— Не бива да правите това! — извика отчаяно Фелисити.

Френският капитан се обърна към нея.

— Станалото станало, ma petite. Правя го за вашето удобство и сигурност, отчасти и за моето собствено здраве, на което държа извънредно много. Не бъдете недоволна.

Капитан Жак Боном се поклони, върна се в каютата, от която бяха излезли, и затвори вратата зад себе си.

Фелисити погледна Морган право в очите. Той вдигна едната си вежда, измина бързо няколкото крачки до втората каюта, отвори вратата и я покани да влезе, Фелисити вдигна глава и мина покрай него с гордо вирната брадичка. Когато мъжът затвори вратата, тя се обърна с лице към него и в кадифените й очи блесна упорство.

— Надявам се, не си въобразяваш, че всичко ще бъде както по-рано, само защото отново си успял да обърнеш нещата в своя полза?

— Няма ли да бъде така? — попита мъжът и се облегна на рамката на вратата.

— Не, няма. Може би каютата ти наистина е най-сигурното място за мен, но това не означава, че ще се напъхам в леглото ти. Ще живеем в една каюта и толкова. Веднъж вече ме принуди да спя с теб, но този път няма да ти позволя да го сториш. Баща ми е мъртъв и вече няма от какво да се страхувам.

В каютата се възцари напрегната тишина. Макар и с болка, Фелисити осъзна, че последната й забележка не е вярна. Мъжът пред нея имаше достатъчно възможности да я подчини на волята си. Гъвкавото му, силно тяло упражняваше влияние върху сетивата й, на което надали щеше да устои.

Не, Морган нямаше намерение да я принуждава. Без да отговаря на празната й заплаха, той се опита да обясни:

— Никога не съм намеквал, че мога да навредя на баща ти.

— Така е, но ме заплаши, че съдбата му зависи само от моята благосклонност. Можеш ли да оспориш, че се възползва от страха ми?

— Не и нямам намерение да се опитвам. По какъв друг начин можех да се доближа до теб, след всичко, което се случи между нас? Бях толкова бесен и толкова разочарован от теб, когато повярвах, че си ме примамила в капан, че не си жената, за която те смятах, а лъжкиня и предателка! Затова те принудих да ми се отдадеш! Можех ли да очаквам, че ще ми простиш и ще приемеш предложението ми за обезщетение?

— Какво значение има това? — попита горчиво тя. — Защо се интересуваш от онова, което мисля?

— Моля те, Фелисити! Какво искаш? Още обяснения, за да ги хвърлиш обратно в лицето ми? Не, всичко свърши.

— Нищо не е свършило, защото ти отново си тук и се намесваш в живота ми.

Устните му се опънаха в суха усмивка. Той застана пред нея и опря ръце на хълбоците си.

— Щом не желаеш мъжете да се месят в живота ти, защо изчезна от Ню Орлиънс? Какво те накара да побегнеш като зайче от ловните кучета и да се скриеш в това гнездо на пирати и убийци?

— Щом искаш да знаеш, ще ти кажа — отговори Фелисити, вбесена от усмивката му. Описа с подробности срещата с Валкур при гроба на баща й, обещанието му да я отведе във Франция, излизането през градските порти, перипетиите на пътуването, събитията от последните дни.

— Значи си искала да отидеш във Франция, а вместо това си попаднала в свърталището на пиратите. Какъв ли ужас си изживяла…

— Прав си. Но още повече се уплаших, когато разбрах, че и ти си тръгнал по същия път. Как така се озова тук толкова скоро след нас?

— Нима смяташ, че съм тръгнал да те търся?

Фелисити смръщи вежди.

— Не, не смятам, но не мога да проумея по каква причина пристигна тук само няколко дни, след като „Рейвън“ влезе в пристанището.

— Разбира се, че има причина. Е, добре, ще ти призная, че те последвах. Вече бях чул някои неща за деянията на Валкур, за връзките му с пиратите, знаех името на кораба, на капитана му, на пристанището, в което отсяда.

— Не мислиш ли, че е малко прекалено да оборудваш цял кораб, да вдигнеш пиратски флаг и да пратиш по дяволите поста си на висш испански офицер, само за да преследваш дъщерята и осиновения син на един предател?

Мъжът пристъпи навътре в стаята и приседна на долната койка.

— Аз не съм вече испански офицер, Фелисити.

Младата жена не повярва на ушите си.

— Какво говориш?

— Казвам истината.

— Защо направи това?

— Причинете са много и различни. Първо, не бях особено доволен от решението на О’Рейли да застреля сънародниците ти. Второ, скарах се с него за парчето земя, което беше обещал да ми подари. Той ми заяви, че ще го получа след цяла година служба в колонията, а аз настоях и продължавам да настоявам, че трябва да получа земята си веднага след като цялото население признае испанското владичество. Накрая генерал-губернаторът ми изкрещя, че няма да получа нито педя земя, ако не поправя държанието си. Освен това ми забрани да напусна Ню Орлиънс и да тръгна да те търся. О’Рейли заяви, че съм длъжен да служа на испанската корона, а не да си губя времето с някакво си френско момиче, колкото и красиво да е то.

— Наистина ли се отказа от всичко? От мястото си на офицер, от надеждата да направиш кариера? От плановете си за бъдещето?

— Точно така. Взех Баст и още няколко мъже, които мислеха като мен, откраднахме един кораб и се върнах към старите си навици.

— Направил си добър избор. „Блек Стелиън“ е прекрасен кораб — промълви Фелисити и сведе очи. — Съжалявам, че го загуби заради мен.

— Не вярвам, че доброволно си участвала в измамата, освен ако брат ти няма някаква странна представа за отношението към съюзниците.

— Това не е невъзможно за човек като него — отговори сухо Фелисити. — Но аз наистина не му помогнах доброволно.

Морган я погледна и в зелените му очи лумнаха огънчета.

— Наистина ли? Но ти знаеше, че аз съм капитан на кораба, а и веднъж вече те бях обвинил в нещо подобно.

— Предпочитам да потърся възмездие по правия път, не с мръсни трикове — отговори тихо Фелисити. Това извинение беше не по-лошо от всяко друго. Всъщност, тя не беше сигурна, защо толкова упорито се бе противила на предложения от Валкур план.

— Ще се опитам да го запомня — отговори бавно мъжът. — Сигурно няма да ми е трудно, защото никога няма да забравя как се справи с Валкур, когато беше вдигнал камшика срещу мен. Приемам, че за това е била и… разправията ви преди малко.

— Така е — отговори мрачно Фелисити. — Но това не беше единствената причина — тя помълча малко, после му разказа как Валкур я бе нападнал на борда на „Рейвън“ и каква неоценима помощ й беше оказала Ашанти. Гласът й пресекваше от отвращение, но не премълча нито спомените от детството, нито извратената страст на осиновения си брат. Докато разказваше, имаше чувството, че е пробила със собствените си ръце някаква стара рана, от която изтича насъбралата се от дълго време гной. Едновременно с горчивината изчезна и част от мъката й.

Когато най-после свърши, лицето на Морган беше потъмняло от трудно сдържан гняв. Гласът му прозвуча остро:

— Ако знаех това, щях да го набуча на ножа си като прасе за печене.

— Е, нали аз го направих — промълви едва чуто тя.

— Така е, ти наистина го направи — отговори той и на лицето му грейна усмивка.

Бавно, като че ли против волята й, устните на Фелисити също се извиха в усмивка. Тя срещна погледа на ясните зелени очи и усети как натискът в сърцето й отслабна. Мъжът стана от койката, пристъпи към нея и нежно докосна с връхчетата на пръстите си сините петна по бузите й.

— Става късно — промълви тихо той — и предполагам, че това не е единственото ти натъртване след този напрегнат ден. Освен това трябва да призная, че аз също не се чувствам особено добре. Не е лошо да поспим.

Фелисити се отдръпна като ужилена.

— Какво? Нали ти казах, че нямам намерение да лягам в леглото ти! Разговорът, който току-що водихме, не променя нищо!

— Вероятно не се изразих правилно — отговори мъжът и едва забележимо вдигна рамене. Свали ръката си от лицето й и продължи: — Не е нужно да се тревожиш. Вярно е, че тръгнах да те търся — но само защото ме мъчеше съвестта и съчувствах на тежката ти участ. По същите причини ти предложих каютата си. Време е да разбереш нещо много важно — не те моля да промениш отношението си към мен. Освен това, скъпа Фелисити, не съм намекнал с нито една дума, че желая да споделиш леглото ми.