Към текста

Метаданни

Данни

Серия
История на Луизиана (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Embrace and Conquer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 42 гласа)

Информация

Сканиране
Lindsey
Разпознаване и корекция
plqsak (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Дженифър Блейк. Прегърни и завладей

Американска. Първо издание

ИК „Ирис“, София, 1995

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Иванова

ISBN: 954–445–029–1

История

  1. — Добавяне

Десета глава

Морган се върна късно вечерта. Фелисити бе успяла да се овладее. Вече знаеше имената на петимата мъже, които трябваше да бъдат обесени. Слухът се разнесе в града със скоростта на мълния. Предаваше се от слуги на господари, от къща на къща и скоро в Ню Орлиънс не остана нито един човек, който да не е научил петте имена.

Лафрениер, Нойан, Карес, Маркиз, младият Миле.

Когато Морган влезе, Фелисити скочи и го погледна въпросително. После направи няколко колебливи крачки към него. Гласът й прозвуча изненадващо спокойно:

— Е? Вярно ли е?

— Зависи какво имаш предвид. Във всеки случай присъдата гласеше: виновни.

— А наказанията?

— Петима ще бъдат отведени на главния площад, качени на магарета, и ще бъдат обесени. Можеха да бъдат и шест, но Вилер умря от удар и ще бъде прибавен към тях.

— А аз разбрах, че стражите са го намушкали с байонетите си.

— Официалната версия гласи: смърт от апоплектичен удар — поправи я с горчива ирония той.

— А останалите?

Гласът му звучеше дрезгаво и Фелисити се уплаши.

— Остават седмина. Един е осъден на доживотен затвор, двама на десет години и четири на шест. На всички се отнема имуществото в полза на краля и се изгонват завинаги от испанските колонии. За да се сложи край на делото, всички жители на колонията са официално помилвани.

— Каква… каква е присъдата на баща ми?

— Шест години в крепостта Ел Моро на остров Куба.

Фелисити не усещаше, че бе престанала да диша. От гърдите й се изтръгна дълбока въздишка и цялото й тяло се разтрепери. Шест години. Дали Оливие Лафарг щеше да остане жив? Здравето му беше толкова крехко.

— Ел Моро? Що за затвор е това?

— Честно казано, там не е никак приятно, но кой ли затвор е приятен… — Морган се обърна и свали жакета си. — Сигурен съм, че баща ти ще живее достатъчно дълго. Може да подаде молба за помилване. Все пак е в по-добро положение от петимата, които ще бъдат обесени утре.

— Утре? Защо е това бързане? — Морган се запъти към спалнята си. Фелисити го следваше по петите.

— Колкото по-скоро всичко свърши, толкова по-добре. Трябва да приключим с това, за да заздравим положението си в колонията.

— Освен това О’Рейли няма да слуша повече молбите на жените и децата.

— Това също е причина.

— Господи! — проплака задавено Фелисити. Изтича до прозореца и вдъхна дълбоко хладния нощен въздух. Трябваше да се подпре на перваза, защото се олюляваше.

Морган я последва и спря точно зад нея.

— Това не ви е достатъчно, нали? Искахте баща ви да получи свобода. Само тя щеше да ви задоволи.

— Вие спазихте своята част от уговорката — прошепна задавено тя.

— Да върви по дяволите уговорката! — изрева Морган, сграбчи я за рамото и грубо я обърна с лице към себе си. — Тревожа се единствено за вас.

— Не е нужно. Ще го преживея някак. Не съм по-различна от другите.

— Ще го преживеете, но как? Какво още ще трябва да изтърпи душата ви? Какви поражения ще бъдат нанесени на гордостта ви? Фелисити, аз…

Той не можа да довърши, защото на вратата се появи Пепе и обърка всичко. Все пак между двамата остана някаква топлота, чувство за взаимна принадлежност. По-късно, когато къщата утихна и всички си легнаха, Фелисити протегна ръка през празното пространство, което ги разделяше, и с нежен жест на покана помилва твърдите му гърди.

Мъжът не се помръдна. Сърцето му туптеше под ръката й. Фелисити помилва къдравите косъмчета, после спусна ръка надолу към плоския корем. Морган пое шумно въздух. С това смело движение тя изразяваше своята благодарност и едновременно с това отговаряше на очакванията на собственото си тяло. Приближи се внимателно, облегна се на лакът и се наведе над него, загърната от златната мантия на косата си. Устните й докоснаха неговите, пръстите й се сключиха около твърдата му мъжественост.

Мъжът вдигна ръка и зарови пръсти в косата й. Другата му ръка обхвана твърдото й задниче. Двете тела се сляха в тишината на нощта и Фелисити усети как някаква сладка тежест притиска гърдите й. Дъхът им се смеси, душите им се изпълниха с непознати усещания, кръвта им сякаш се сгъсти и запулсира тежко в слепоочията. Мъжът я притисна до себе си и проникна в тялото й. Мощните му тласъци запалиха буен пламък в утробата й. Двамата се движеха в прастария ритъм на любовта, устремени към тъмния, неподвластен на разума екстаз. Мъжките ръце се впиваха в тялото й, докато твърдата му мъжественост проникваше в най-потайните й кътчета. Внезапно той я вдигна на ръце, после я обърна по гръб и се потопи още по-дълбоко в нея. Фелисити бе понесена на вълната на непозната досега наслада.

Тя усети как дълбоко в утробата й се събират тъмни, непознати сили, как се устремява към незнайна висина. Страстта им се разгаряше все по-буйно и по-буйно и отнасяше Фелисити до самия край на съзнанието. Когато дойде експлозията, тя я изпълни, завладя цялото й същество, прогони далеч лудостта на заобикалящия ги свят, въвлече я в своето пулсиращо, черно като нощта ядро. Тя се вкопчи в силните мъжки рамене и изживя първия си оргазъм, с пълното съзнание за властната му близост.

После двамата дълго лежаха прегърнати, вплетени един в друг, с лудо биещи сърца. Фелисити се взираше с празен поглед в мрака. В гърдите й се надигаше гняв. Колко беше сгрешила в представите си за връзката между жената и мъжа! Е, може би за някои наистина беше просто. Може би и за нея щеше да бъде същото, някой ден, при други обстоятелства, с друг мъж, в друго време. Но днес, в обятията на испанския наемник Морган Макормак, тя усети жаждата на плътта като нещо разрушително. Не й стана по-леко и от това, че малкото разстояние, което трябваше да измине, за да усети истинската наслада, идваше от собственото й съзнание. Можеше да намери достатъчно извинения за това. Голяма роля играеше отвращението й, омразата и страхът. Но какво променяха те? Можеха ли изобщо да променят нещо?

Фелисити не можа да заспи. Дълго лежа неподвижна, съсредоточавайки всичките си мисли в призоваването на съня. А когато най-после заспа, не можа да се отпусне напълно. Мъчеха я ужасни, изтощаващи сънища. Усети облекчение, когато светлината на утрото проникна в спалнята. Изглежда и с Морган беше същото, защото той скочи с необичайна енергия от леглото, изми се и навлече униформата си.

Стори й се необичайно, че е препасал шпагата си още преди закуска.

— Защо излизате толкова рано? — попита тихо тя.

— Трябва. О’Рейли заповяда всички да се съберат на площада. Ще има извънредни патрули и специални отряди, които ще пазят затворническите бараки и площад „д’Арм“.

Фелисити седна в леглото и се уви с чаршафа.

— Да не би да очаква бунтове?

— Да. Даже испанските чиновници, останали от времето на Юлоа — Наваро, Гайар и Лойола — са на страната на затворниците.

— И въпреки това обесването ще бъде публично? — Фелисити полагаше отчаяни усилия да овладее треперенето на гласа си.

Морган оправи шпагата и грабна жакета си.

— Как иначе ще сплашат хората? От днес нататък никой няма да смее дори да мисли за бунт срещу испанската корона!

— Естествено. Значи времето ще бъде избрано така, че на обесването да присъстват колкото се може повече хора?

— Точният час още не е определен. Негърът, който е служел като градски палач, отказва да изпълни присъдата. Затова търсят друг. Да не би да сте решила да присъствате?

— Защо не? Те всички бяха приятели на баща ми.

— Но това не е приятна гледка за една дама.

Фелисити го изгледа студено.

— Ако отида там, то не е защото искам да присъствам на някакво представление, а по същата причина, поради която седим до леглото на умиращия — за да не го оставяме сам.

— Както желаете — отговори мъжът и взе шапката си от облегалката на стола. Ала не помръдна от мястото си. Остана загледан в нея, въртейки шапката между пръстите си.

Най-после пристъпи към леглото, целуна студените й устни, после рязко й обърна гръб и излезе от спалнята.

Часовете се точеха изнервящо бавно. Фелисити на няколко пъти изпрати прислужницата Мари на площада пред църквата, за да разузнае какво става. Ала чак до следобеда не се случи нищо. Тъй като не се намери заместник на палача, испанците решиха да изпълнят присъдата чрез разстрел — О’Рейли подписа съответната заповед.

Втория път младата слугиня се върна с пресни новини. Казали й, че О’Рейли — може би измъчван от угризения на съвестта или усетил внезапна потребност да прояви малко човечност — е оповестил, че не би имал нищо против, ако Нойан, племенникът на Биенвий, изчезне от килията си. Ала младият Жан-Батист Нойан геройски отказал да бъде освободен по толкова непочтен начин. Искал да умре заедно с приятелите си. Не можел да ги остави сами в последния час от живота им.

По-нататъшното развитие на събитията не можеше да остане незабелязано. Грохотът от марша на войниците, които се събираха на площада, заповедите, издавани с висок глас, бяха чути от всички. Скоро след това проехтя глух, равномерен бой на барабани, който означаваше, че осъдените са изведени от старите бараки и вървят към площад „д’Арм“. Шумът ставаше все по-силен. Той отекваше в улиците на града, завръщаше се като ехо от палисадите, които изпълняваха ролята на градски стени. През целия ден улиците бяха останали почти пусти. Ала сега просто замряха, тъй като хората се изпокриха в къщите си и заключиха вратите. Стъпките на Фелисити, която бързаше към площада, следвана от Ашанти, отекваха неестествено в надвисналата тишина. Струваше й се, че от къщите я наблюдават десетки обвиняващи очи.

Все пак тя не беше единствената, запътила се към големия градски площад. Макар че хората бяха твърде малко — най-много петдесетина души, застанали плътно един до друг под топлото есенно слънце. Всички погледи бяха устремени в петимата осъдени, които навлизаха в площада, качени на магарета. Ръцете им бяха вързани на гърба, от двете им страни крачеха двойни редици гренадири.

В края на площада беше застанал О’Рейли, скован в тежката си, изпъстрена с ордени и галони униформа. Погледът му обхождаше бдително множеството. Вдясно от него стояха кметът на града и още няколко чиновници, вляво полковник Морган Макормак и свита военни, двама, от които носеха сребърните жезли на генерал-губернатора.

На парадния площад, точно пред чиновниците, се беше събрала почти цялата испанска войска. Няколко хиляди войници бяха построени в четириъгълник с широк отвор в средата. С безизразни лица и безстрастни погледи, войниците бяха построени в традиционния ред за битка, представляващ отбрана срещу жителите на града и същевременно жив затвор за осъдените.

Когато петимата спряха, войниците им помогнаха да слязат от магаретата и ги отведоха в средата на площада. Един съдебен служител застана пред тях и прочете на испански присъдата. Гъсто изписаните листове шумоляха от лекия вятър. След това я повтори на френски. Едно копие бе предадено на глашатая, който го показа на тълпата и прочете със сериозен, самодоволен глас съдържанието му.

Когато отзвуча и последната сричка, отряд войници пристъпи напред. Осъдените трябваше да се обърнат с гръб към наказателния отряд и да коленичат. Командващият офицер извади сабята си от ножницата. Отекна остра заповед, войниците вдигнаха заредените си мускети и се прицелиха. Офицерът вдигна сабята си, после рязко я спусна и даде заповед за стрелба. Прозвуча нестроен залп. По ризите на осъдените избиха червени петна. Телата им политнаха напред, мускулите потръпнаха още няколко пъти, после застинаха неподвижни. Те не бяха казали нито дума, не бяха проявили и най-малък признак на слабост или страх. Спокойната им, непретенциозна сила пред лицето на тази безсмислена, безславна смърт беше достойна за съчувствие. И все пак тя беше единственото, което направи окончателното поражение що-годе поносимо.

Фелисити очакваше, че Морган ще се прибере късно. Сега, когато екзекуцията беше изпълнена, оцелелите недоволници може би щяха да поискат да отмъстят за смъртта на другарите си. Всички барове, кафенета, игрални домове и други свърталища на порока, където се срещаха мъжете, бяха затворени по заповед на губернатора. Докато траеше военното положение, спазването на заповедите беше задача на военните, а това означаваше, че Морган щеше да има много работа. Струваше й се невероятно полковникът да напусне поста си в такъв ден, макар че очевидно беше загрижен за нея. Затова остана много изненадана, когато чу стъпките му по стълбата само час след завръщането си от площада.

Фелисити беше полегнала на един диван и мислеше за Куба. Питаше се как се стига до острова, дали щяха да й позволят да замине заедно с баща си, дали Морган не може да се премести в Хавана и да я вземе със себе си. Като го чу да идва, скочи от дивана и се втурна боса към салона.

Морган стоеше насред стаята и държеше в ръка някакъв вързоп. Чу я да влиза и се обърна към нея. Лицето му беше затворено, в очите му светеше непоколебима решителност.

Фелисити спря и се облегна на резбования стол от кипарисово дърво.

— Какво е станало? Защо се връщате толкова рано?

— Седнете, Фелисити — отговори кратко Морган. Гласът му беше безизразен.

— Защо? — пошепна тя. Като не получи отговор, хвърли бърз поглед към вързопчето в ръцете му. Някакви предмети бяха увити в мъжки жакет. Мина известно време, преди да го познае. Вдигна поглед към лицето на Морган и изведнъж краката й натежаха като олово. Все пак успя да направи крачка напред и се строполи безсилно на стола.

Морган отиде при нея, отпусна се на колене и положи вързопчето в скута й. Тютюнево кафявият жакет се разви и откри чифт обувки, табакера за енфие с емайлирано капаче, книга с избрани произведения на Вергилий, томче стихове и шпага. Всички неща принадлежаха на Оливие Лафарг. Фелисити протегна ръка и колебливо ги докосна.

— Фелисити — заговори с дълбок, овладян глас Морган, — колкото и да ми е болно, трябва да ви съобщя, че баща ви е мъртъв.

— Мъртъв? — повтори невярващо Фелисити. — Как така? Не е възможно! Нали го осъдиха на шест години затвор?

— Умрял е от собствената си ръка. Кой знае, защо? Понякога затворът оказва странно въздействие върху човешката психика.

Младата жена вдигна уморено клепачи и го погледна с неизказана болка.

— Как е станало?

— Станало е, това е всичко.

— Не, не е — възрази остро тя. — Трябва да знам — мисълта, че Морган крие нещо от нея, и вероятните основания да го стори, прорязваха като с нож сърцето й.

— Недейте така, Фелисити. Спомняйте си го като жив и не търсете причините за смъртта му.

Устните й се опънаха в гневна линия.

— И той ли е бил убит от войниците? Намушкан с байонети като Вилре?

— Не. Вече ви казах, че през нощта е посегнал на живота си.

— Избрал е подходящия момент, нали? Така ли го бяхте планирали? Сигурно някой му е помогнал да се самоубие! Ето, че се оказах пълна глупачка! Продадох се, за да откупя живота на баща си, а вие през цялото време сте имали намерение да го премахнете. Ваша ли беше идеята или на О’Рейли? Може би изобщо не сте разговаряли с генерал-губернатора за освобождаването му!

— Стига! Чувате ли се какво говорите?

— Така значи! Миналата нощ, докато аз бях в леглото ви, баща ми е умрял в килията си. Оттогава минаха почти двадесет и четири часа, петима от приятелите му бяха застреляни, а вие идвате чак сега и ми казвате, че татко е мъртъв! Просто така, без да обясните нищо. Какво бих могла да си помисля?

— Мислете, каквото си щете, но фактът си остава факт. Миналата нощ Оливие Лафарг е загубил за момент разума си и се е обесил с въжето, с което някой е завързал вързопчето чисто бельо. Никой не го е докосвал. Тази сутрин прерязаха въжето и го погребаха в неосветен гроб. Никой не го е пипнал.

— Погребали са го? Наистина ли? — погледът й беше изпълнен с омраза.

— Да, по моя заповед. Смъртта от обесване не е никак лека. Исках да ви спестя гледката.

— Вие сте заповядал да погребат тялото на баща ми, без дори да ме попитате! Без да ми дадете възможност да го оплача или поне да го облека в прилични дрехи! Без да позволите нито на мен, нито на приятелите и съседите, да се сбогуват с него! Без заупокойна молитва за душата му!

— Това е самоубийство, Фелисити. Никой свещеник нямаше да се съгласи да го опее. Нямаше да ви позволят да го заровите в осветена земя.

— Значи сте го хвърлили в някоя дупка и сте го зарили като куче!

— Не, Фелисити — отговори твърдо мъжът и се опита да улови ръцете й. — Не се измъчвайте така. Случилото се е безвъзвратно. Приемете го с достойнство.

Фелисити отблъсна ръцете му и скочи.

— Оставете ме! — изплака отчаяно тя. — Махайте се оттук! Вървете си и ме оставете сама!

Мъжът се изправи и дълго я гледа мълчаливо, преди да проговори:

— Ще ви изпратя Ашанти.

— Никой не ми трябва — изкрещя като безумна тя. — Никой!

— Въпреки това — Морган тръгна към вратата, но спря и отново се обърна към нея. — Каквото и да мислите в този момент, Фелисити, знайте, че съжалявам.

— Не ми трябва вашето съжаление — изплака тя и сълзи опариха очите й. — И след като баща ми е мъртъв, мога спокойно да ви кажа, че ви презирам. Никого не съм мразила така, както мразя вас!

— Знам — отговори безизразно мъжът. — Винаги съм го знаел.

— Щом е така, значи ви е ясно, че никога повече не бива да се връщате тук. Никога!

Без да отговори, Морган излезе и тихо затвори вратата зад себе си.

Вече се свечеряваше, когато Фелисити и Ашанти намериха мястото, където беше погребан Оливие Лафарг. Прислужницата носеше огромен букет пъстри есенни листа. Гробът беше извън ниската палисада, която ограждаше гробището край църквата „Сейнт Луи“, и беше отбелязан само с голяма бъчва върху купчината прясно изкопана пръст. Честите дъждове през изминалите седмици бяха разкаляли почвата и гробът се беше напълнил с вода. Все пак гробарите се бяха сетили да сложат тежести в ковчега, за да не излезе на повърхността. Наблизо бяха струпани дъски и Фелисити предположи, че бъчвата с железни отпадъци не е била достатъчна и че е трябвало да пробият дупки в ковчега, за да го задържат под земята. Ниското хълмче беше заобиколено от всички страни с дълбоки локви.

Въпреки калта, Фелисити коленичи на земята и сведе глава за молитва. По лицето й се стичаха сълзи. Вече беше говорила с отец Дагобер и бе успяла да му изтръгне обещанието да отслужи литургия за душата на баща й, макар че това не беше обичайно. Нищо повече не можеше да направи.

Ашанти също се отпусна на колене до нея, мърморейки нещо неразбираемо. Тя подаде на господарката си пъстрите листа и Фелисити ги разстла внимателно върху горния край на гроба. Някъде далеч излая куче. Загрижена майка повика детето си. Бързо се смрачаваше. Тук-там вече палеха свещи и трепкащите пламъчета посягаха като златни пръстчета към сивия мрак.

След малко Фелисити се надигна, въпреки че нямаше сили да мръдне от мястото си. Без да се тревожи от петната по роклята си, тя не откъсваше очи от мокрото хълмче. В главата й цареше хаос. Все пак над всичко бяха отчаянието и гневът. Беше останала съвсем сама. Утре или другиден щяха да дойдат и да конфискуват имуществото й, да съберат слугите, да ги оковат във вериги и да ги отведат за продажба. Крайно време беше да помисли за по-нататъшния си живот. Толкова дълго го беше отлагала. Трябваше да намери място, където да се подслони, макар да не й хрумваше нищо подходящо. Надали щеше да се намери човек, който да приеме в дома си бивша любовница на испански офицер и дъщеря на престъпник и самоубиец. Името й беше опетнено дотолкова, че дори урсулинките от манастира щяха да се поколебаят, преди да я приютят под покрива си.

Какво можеше да направи? Дали да не излезе на улицата, за да стане лесна плячка на някой пиян испански войник? Или да започне да вдига полите си в тъмните странични улички? Можеше да отиде при Хуан Себастиан Унзага, но дали той все още я искаше? Щом и той свършеше с нея, нямаше да й остане друга възможност, освен да излезе на улицата и да продава единственото, което притежаваше. Или беше по-добре да се скрие в някой от многобройните бордеи близо до реката и да печели прехраната си, докато остарее и се разболее?

Единственото, което я предпазваше от тази последна, отчаяна стъпка, беше силният й характер. След като всичко свърши, можеше да разчита единствено на себе си. Жените, които живееха с мъже и зависеха от тях, все едно дали бяха бащи, братя, съпрузи или любовници, нямаха никакъв избор. Мъжете умираха, променяха се, отиваха си или ги принуждаваха да си отидат. Кой знае дали нарочно или не, но мъжете окуражаваха жените да разчитат единствено на тях, и когато зависимостта станеше пълна, когато естествената самоувереност на момичетата се превърнеше в безволна покорност, по силата на някакви обстоятелства те оставаха без мъжка подкрепа и не знаеха какво да правят. Една жена, която не може да живее сама, беше като сакат просяк — винаги зависима от благосклонността на мъжете. Онези жени, които търсеха сигурност в зависимостта, никога не я намираха.

— А, ето къде си била, скъпа моя Фелисити. Знаех си, че ще те намеря тук.

Фелисити се обърна стреснато и се озова лице в лице с доведения си брат, застанал само на метър от нея. Беше толкова потънала в мислите си, че не бе чула приближаването му.

— Уплаши ме, Валкур.

— Изглежда, това започва да ми става навик. Много съжалявам, мила сестрице, нямах такова намерение. Исках да дойда колкото се може по-близо, за да ти попреча да ми обърнеш гръб, както сигурно заслужавам.

Нима можеше да му обърне гръб на гроба на баща си? Фелисити само махна уморено с ръка.

— Не е нужно да се извиняваш.

— Много си мила, скъпа, но трябва да си поговорим сериозно. Бях толкова загрижен за теб, пък и като се има предвид колко напрегнати бяха изминалите седмици, боя се, че си изпуснах нервите. Готов съм да си отрежа ръката, за да получа извинението ти. Как можах да те ударя! Никога не съм искал да ти причиня болка.

— Нека го забравим.

— Ако думите, които казваш сега, наистина излизат от сърцето ти, а не са просто учтив начин да ме отпратиш, ще си позволя да ти направя едно предложение, което вече споменах преди известно време.

Ашанти, която стоеше плътно зад господарката си, стана неспокойна и дори я побутна леко по рамото. Фелисити разбираше камериерката си, но този нов Валкур, сдържан, учтив, отзивчив, толкова много приличаше на обичания брат, когото помнеше, на довереника от детските дни, който правеше всичко за малката си сестричка, макар да проявяваше грубост към останалите хора, че не й даде сърце да го отблъсне.

— Не си спомням да си се трогвал особено, когато не ти позволявах нещо — отговори предпазливо тя, обзета от любопитство.

— Отлично съзнавам, че е изминало твърде малко време от смъртта на баща ти и не си имала възможност да размислиш, как ще живееш по-нататък, но въпреки това ще те помоля още веднъж да дойдеш с мен във Франция.

— Във Франция ли? А аз си мислех, че отдавна си се отказал от тази мисъл.

— Не е така. Знаеш, че обстоятелствата ме принудиха да избягам от града, но успях да се скрия на сигурно място и изчаквах твоето решение. Таях надеждата, че ще ме придружиш. Ето, че моментът дойде. Ако си съгласна, ще тръгнем още тази вечер.

— Тази вечер? Защо бързаш толкова?

— Нищо не ни задържа тук, нито теб, нито мен. Беше голямо нещастие, че баща ти узна какво си сторила, за да го спасиш. Трагедията стана още по-голяма, когато реши да умре и да те освободи от онзи испански полковник…

— Какво? Какво каза?

— О, ma chere, нима не знаеш? — мъжът вдигна едната си вежда и я изгледа изненадано.

— Не. Никой нищо не ми е казал.

— Смятам, че причината за смъртта му е очевидна, но все пак не мога да си представя как са могли да я скрият от теб. Каза ми го един от стражите. Никой не знае как баща ти е разбрал за теб и онзи Макормак, но снощи се е държал много странно. Непрекъснато говорел за дъщеря си и че тя не бивало да му принася тази жертва. А тази сутрин го намерили мъртъв.

Сякаш нещо се срути в душата на Фелисити. Не можеше да изпищи, не можеше да изплаче болката си. Сякаш пропадна в някаква бездънна пропаст и загриженият глас на Ашанти дойде някъде много отдалеч:

— Не го слушайте, мадмоазел, не го слушайте!

— Мисля, че ще бъде много жалко, ако смъртта на баща ти е отишла напразно — продължи съчувствено Валкур. — Сигурен съм, че ако беше имал възможност да те види или да ти пише, щеше да настоява да дойдеш с мен във Франция. Той обичаше старата родина.

Морган е знаел, защо баща й е посегнал на живота си, но е премълчал, за да не я натовари с това огромно чувство за вина. Беше изтърпял ужасните обиди, които бе хвърлила в лицето му, и бе поел цялата вина върху себе си. Тя му бе изкрещяла, че го мрази, и го беше изхвърлила от къщата си! А той си отиде, без да възрази. Дали пък не се беше зарадвал, че ще се отърве от неблагодарна жена като нея…

— Какво ще правя във Франция? — попита объркано тя.

— Не се тревожи за нищо, скъпа моя. Имам достатъчно пари за първите месеци. Главата ми е пълна с идеи. Ти просто ще дойдеш с мен, а аз ще се погрижа за всичко останало. Дните, които ни предстоят, ще бъдат дни на радост и удоволствие.

— Удоволствие? — прошепна невярващо Фелисити, сякаш никога не бе чувала тази дума. — Но аз съм в траур. Дължа това на баща си.

— Разбира се — съгласи се Валкур и в гласа му прозвуча едва сдържано нетърпение. — Но когато траурът свърши, Париж и чудесата му ще станат наши. Двамата с теб ще завладеем с щурм двора на Версай: ти с красотата си, аз — с ума си. И никога няма да бъдем сами. Валкур беше убедителен в красноречието си и Фелисити беше готова да го послуша. Това наистина беше брат й, човекът, с когото се беше смяла и играла, с когото бяха погаждали невероятни номера на съседите и прислугата. Той имаше нужда от нея, за да започне нов живот в старата родина. Предлагаше й възможност да забрави горчивото минало.

— Е, добре — отговори решително тя и пое дълбоко въздух. — Щом искаш да тръгнем още тази вечер се налага да побързаме.

— Недейте, мадмоазел, това е лудост — пошушна в ухото и Ашанти, но Фелисити не я слушаше.

Валкур настоя да се върне с тях в къщи и да им помогне в прибирането на багажа. Фелисити се възпротиви и изрази опасенията си, че испанците го търсят и веднага ще го арестуват. Но Валкур само се изсмя и й напомни, че всички незаловени досега бунтовници са помилвани.

Щом влязоха в дома на Оливие Лафарг, Валкур пое командва нето. Нареди й да вземе само две рокли и две смени бельо. Всичко останало само щяло да им пречи, в Париж щели да купят всичко необходимо. Освен това законът й забранявал да изнесе от конфискуваната къща дори една носна кърпичка. Това щяло да се смята за кражба. След това Валкур изчезна и се върна с чифт панталони до коленете, риза, жилетка и жакет. Обясни й, че се налага да пропътуват в открита лодка цели сто и петдесет мили надолу по страничните ръкави, за да стигнат до кораба, който ги чакал в скрит залив край устието на реката. Лодката била тясна и нямало място за полите и фустите й. Освен това, ако носели със себе си много багаж, щели да привлекат върху себе си вниманието на хората. Настоя Фелисити да се преоблече като мъж, така щели да минат незабелязани през градските порти.

След няколко минути Фелисити беше готова за тръгване. Мъжките дрехи й стояха много добре. Косата й беше сплетена на дебела плитка и скрита под триъгълна шапка. Беше обула най-тъмните си обувки и носеше в ръка дебел бастун.

Валкур грабна вързопчето от ръцете й, но тя побърза да си го вземе обратно.

— Един мъж не носи багажа на друг мъж — усмихна се тя със следа от някогашната веселост.

— Правилно — той й отвори вратата и се поклони с обичайната си тънка усмивка. — Това е последната проява на учтивост, която получаваш от мен.

Когато се прибраха, Ашанти беше изчезнала в стаята си и оттогава не се показваше. Сега изникна като дух от мрака на нощта и заговори с твърд глас:

— Трябва да дойда с вас, мадмоазел.

По лицето на младата жена се изписа искрено отчаяние.

— О, Ашанти, не разбра ли, че аз…

— Разбирам. Знам, че сега съм робиня на испанците и ще ме продадат на открит търг. Ако ме хванат с вас, ще кажа, че съм избягала. Но може и никой да не ни спре.

— Наистина ми се иска да дойдеш с мен, Ашанти. Но как ще минем през градските порти? Всеки ще заподозре нещо, като види двама млади мъже със слугиня!

— Няма да ни заподозрат, мадмоазел. Аз ще почна да се смея и да се притискам към вас. Ако предпочитате, можете да ми напишете бележка, че ме изпращате с някакво поръчение извън града и тогава ще мина през градските порти сама и ще се присъединя към вас по-късно.

Фелисити погледна въпросително Валкур.

— Има ли достатъчно място в лодката?

— Мисля, че не — отговори рязко той и изгледа младата негърка с гневно присвити очи.

— Нека я вземем с нас, моля те! Свикнала съм с нея и ще се чувствам много по-добре.

— Аз няма да ви преча, мосю Валкур — увери го Ашанти, която се взираше неотстъпно в лицето му. — Ще ви бъда много полезна. Освен това струвам доста пари.

— Вярно е — промърмори замислено Валкур и се обърна към Фелисити. — Май наистина не е лошо да я вземем с нас. Тя е ценно имущество.

Фелисити смръщи чело. Нима брат й намекваше, че някой ден ще продадат Ашанти? Тя не беше в състояние да се раздели с камериерката си, при никакви обстоятелства, дори ако останеше без пукната пара.

— Не, Валкур… — започна тя.

— Много мъдра мисъл — прекъсна я решително прислужницата.

— Е, да тръгваме — реши Валкур. — И без това загубихме достатъчно време.

Фелисити беше изтръпнала от напрежение, но преминаването през градските порти се оказа неочаквано лесно. Пазачът дори не погледна Ашанти. Тази вечер проблемът му не бяха малкото хора, които излизаха от града, а тълпите, които се блъскаха да влязат. Задачата му беше да предотврати струпването на голям брой разярени мъже, затова не се разтревожи особено от излизането на двамата млади плантаторски синове, които му обясниха, че живеят извън града.

Малката лодка, по-скоро кану, ги чакаше на уговореното място. Мъжът, който я охраняваше, изскочи като призрак от влажния, гъмжащ от насекоми храсталак и ги поведе. Фелисити и Ашанти се настаниха в лодката, мъжът, мрачен, брадат тип с марсилски акцент, седна на носа с дълъг прът в ръка, а Валкур отблъсна лодката от брега и седна на кърмата. Пътуването към Мексиканския залив започна в мълчание.

Притокът, по който се движеха, минаваше покрай многобройни плантации. В някои от къщите горяха свещи, но повечето бяха тъмни и мълчаливи. Едно куче залая и хукна по брега след самотната лодка. Фелисити имаше чувството, че ги е преследвало в продължение поне на една миля, макар че едва ли бяха повече от стотина метра. Чуваше се рев на добитък, жабите, стреснати от преминаващата лодка, скачаха шумно във водата. Ято патици, заспали край брега, се уплаши и побърза да се издигне във въздуха с глух плясък на крилете. След малко лодката премина под един мост и навлезе дълбоко в пустото, безкрайно блато. Фелисити усещаше потиснатост, но и някакво освобождение.

Младата жена се облегна на вързопчето с роклите, оставено върху покритото с платно въже. Над главата й се нижеше безкрайна редица дървета. По клоните им се виеха лиани, короните им се очертаваха отчетливо в нощното небе, обсипано със звезди, които блещукаха между листата. Октомврийската нощ беше хладна и тя се радваше, че носи жакет, макар че тялото й беше претръпнало и не усещаше нито студа, нито неудобствата. Сякаш беше неспособна да изпита радост или мъка. Крайниците й бяха тежки и безчувствени. Още беше в шок и макар че това състояние нямаше да трае дълго, за момента беше добре дошло. Скоро щеше да осъзнае случилото се, онова, което беше извършила и което вършеше сега. Скоро щеше да си спомни и Морган, мъжа, който й отне насила девствеността, който я задържа при себе си със заплахи, а накрая я напусна изпълнен със съчувствие.

Той не беше научил, че тя си отива. Дали ако знаеше, щеше да се опита да я спре? Можеше да го направи. Фелисити беше толкова объркана, че не знаеше какво да мисли.

Една част от живота й беше свършила. Окончателно. Най-добре беше да забрави веднъж завинаги месеците на испанското владичество и да изтрие от съзнанието си образа на Морган Макормак. Сигурно нямаше да й бъде трудно, защото с него бе преживяла само обиди и унижения, тревоги и страхове. Да, най-доброто решение беше да го забрави.

Ала споменът, колкото и да беше суров и необработен, не се подчиняваше на разума.