Дженифър Блейк
Прегърни и завладей (2)

Втора глава

— Побързай, Ашанти!

— Полагам всички усилия, мадмоазел.

Прислужничката й подаде дългата до коленете риза с дълбоко, обшито с дантели деколте, приглади меката батиста, после й сложи подсиления с китови банели корсет и здраво затегна шнуровете. Фелисити едва си поемаше въздух. Трябваше да се залови за края на голямото легло от кипарисово дърво, докато другата жена, едра, красива негърка от племето ашанти, затягаше безмилостно тесния отвор, който все още личеше на гърба на корсета. Струваше й голямо напрежение да се облече с такава бързина. До преди час Фелисити нямаше представа, че баща й и Валкур възнамеряват да отидат на соарето, което се даваше тази вечер, на третия ден от испанското владичество, в чест на новия генерал-губернатор О’Рейли. Както обикновено, Оливие Лафарг уведоми дъщеря си едва след вечеря, когато тя трябваше да се погрижи за разчистването на масата, и й даде само един час да се приготви. Той дори не подозираше колко време е необходимо, докато вдигнат косите й в сложна прическа и ги напудрят, докато се напъха в най-широкия си кринолин и най-красивата рокля a la Francaise, докато напудрят лицето й и го оцветят с руж и най-после, докато намерят подходящите места за украсителните бенки.

— Ето ви чорапите, мадмоазел.

Фелисити приседна на края на леглото и Ашанти побърза да опъне по краката й копринените чорапи и да закрепи жартиерите над коленете. След това дойде редът на обувките от избродиран сатен. Високите им токове също бяха облечени със сатен. Следваше кринолинът, огромни полукръгове от дърво, които бяха свързани с кожени ремъци и приличаха на кошница. На талията кринолинът се пристягаше с широк колан. Над него се обличаха фустите, колосани и обшити по края с фини дантели. Най-горната фуста беше от златна коприна с дълга дантелени ивици отпред, които щяха да се виждат през отвора на роклята.

Горещината в спалнята, която й служеше и за гардеробна, беше потискаща. Хладната нощ, която нахлуваше през полуотворените капаци на прозореца, не можеше да се справи с топлината, която разпространяваха запалените от двете страни на тоалетката свещи.

Фелисити трябваше да седи дълго пред огледалото, докато й направят прическата. Сега се върна отново при тоалетката, за да се заеме с лицето си. Взе ветрило от сплетени палмови листа и се опита да се разхлади.

— Внимавайте, мадмоазел. Ще развалите косата си.

— Все ми е едно. И без това не мога да си обясня, защо татко изведнъж реши да отиде на това ужасно соаре.

— Отсъствието ви само ще насочи към вас общото внимание — проговори меко камериерката.

— Не бива да допуснем това — съгласи се уморено Фелисити.

— Да, би било доста глупаво.

Двете често бяха разговаряли на тази тема, особено след пристигането на испанските войски. По всичко изглеждаше, че краткото припламване на съпротивата е било само игра, детинска заплаха, която е целяла да убеди Людовик XV в необходимостта да вземе отново под свое покровителство продадената колония. Играта скоро свърши и действията на гражданите започнаха да се определят от предпазливостта. Хората бяха спокойни и много-много не излизаха по улиците. Разпространяваха се тревожни слухове, че О’Рейли е съставил списък на мъжете, включили се активно в плановете за създаване на република.

Губернаторът имал намерение да депортира всички засегнати, като първо изземе имуществото им. Други слухове гласяха, че бил заповядал да издигнат палисада на Котешкия остров, който се намираше в Мексиканския залив, в близост до селището Билокси, където щял да изложи мъжете на милостта на слънцето, комарите и солената вода. Повечето смятаха слуховете за твърде невероятни и предпочитаха да вярват в уверенията на комендант Обри, че новите владетели ще проявят снизходителност, разбира се, ако жителите на града им докажат с поведението си, че приемат новото управление. Въпреки това всички се чувстваха неловко. Дори бащата на Фелисити беше необичайно тих. Около него цареше атмосфера на поражение, която никак не харесваше на Фелисити.

— Много сте бледа, мадмоазел. Няма ли да си сложите още малко руж?

Фелисити потопи заешката лапичка в гърненцето с розова пудра и се постара бузите й да станат малко по-румени.

— Говори се, че испанците не обичат жените да подпомагат по този начин природата.

— Може и така да е. Все пак това не ги спря да пеят цяла нощ под прозореца ви като разгонени котараци.

Фелисити се усмихна и срещна погледа на камериерката си в огледалото. Ашанти стоеше точно зад нея.

— Стар испански обичай е господата да изпълняват серенади в чест на дамите, от които се възхищават. Може би трябва да се чувствам поласкана.

Фелисити взе една бенка във формата на лира, поколеба се и я залепи в близост до устата си, за да подчертае меката й линия.

— Съвършена сте, мадмоазел — промълви възхитено Ашанти. — Снощи постъпихте много умно, че не отидохте до прозореца. И без това мосю Валкур беше побеснял от гняв.

Кафявите очи на Фелисити се помрачиха.

— Права си. А сега ми подай роклята.

Роклята a la Francaise беше от жълта коприна, избродирана с шевица от зелени листа и клонки, украсена с дантела, в която беше втъкана тънка златна нишка. Роклята се затваряше с кукички на гърба, стесняваше се към талията и завършваше с разкошна копринена пола. Дълбокото деколте разкриваше дантеления ръб на ризата, рюшовете на ръкавите също се подаваха под тесните ръкави на роклята. Разпрострените над кринолина поли бяха изработени от много метри плат и завършваха с шлейф на гърба, който започваше още от рамото със свободно плисе в стил Вато.

Фелисити се разглеждаше в огледалото. Напудрената в бяло коса й придаваше царствено изражение, прекалено изискано за вкуса й, а очите й изглеждаха по-тъмни и по-тайнствени от обикновено. Жените от нейното време трябваше да понасят тези превъплъщения в услуга на модата.

— Не намираш ли, че гърдите ми са твърде разголени, Ашанти? — попита след малко тя.

— Бихте могла да си сложите рюш на врата, който да отклонява вниманието, или пък tatezy.

С това име се обозначаваше плисираната копринена кърпичка, която се носеше в деколтето. Всъщност, то означаваше „докосни ме тук“. Фелисити поклати недоволно глава, изправи се пред тоалетната масичка и избра най-красивата си кърпичка. Огледа я недоверчиво, после избухна в смях и решително я пъхна в деколтето си.

— Недейте, мадмоазел — прошепна Ашанти.

— Напротив, напротив — дантелите бяха подредени във формата на ветрило и много приличаха на бялата кокарда, която беше символ на бурбонска Франция.

— Моля ви, махнете я, мадмоазел — повтори камериерката.

Фелисити се поколеба. Много добре знаеше колко рискован е подобен жест. В този момент откъм вратата прозвуча вик:

— Чакаме те, Фелисити!

— Нямам време да намеря нещо по-подходящо. Може би глупавите испанци изобщо няма да забележат. Трябва да вървя. Дай ми галошите, Ашанти.

Лицето на камериерката изразяваше сериозно неодобрение. Все пак тя се подчини на заповедта и донесе дървените галоши. Всъщност, те много приличаха на налъми и се носеха върху сатенените обувки, за да повдигнат дамите високо над уличната настилка. С помощта на тази допълнителна височина полите й нямаше да се влачат през калта и мръсотиите на улицата, докато отидат до къщата, в която щеше да се състои соарето. С карета се пътуваше само по изключение. Вътре в укрепленията, които заобикаляха града, разстоянията не бяха големи. Пък и превозните средства не бяха практични поради влажния климат и честите наводнения, които правеха улиците непроходими. Многократните поправки на уличната настилка не даваха резултат, тъй като почвата беше твърде мека и камъните на калдъръма потъваха в калта. Когато времето ставаше много лошо, забавленията се отлагаха, Фелисити вече бе преживявала вечери, когато галошите ставаха безполезни. Калта беше толкова дълбока, че дамите сваляха и галошите, и обувките, и започваха да джапат по чорапи.

Френското управление беше приятно, изпълнено с любезност и веселие, отличаваше се с ярко изразено чувство за взаимна принадлежност на хора, борили се заедно срещу дивата природа и съумели да опазят поне част от елегантността на предишния си живот. Повечето къщи бяха от сурово дялано дърво, но по гредите им висяха кристални полилеи, а грубите дъсчени подове бяха постлани с персийски килими. И какво от това, щом светлините искряха, виното се лееше в изобилие, а оживените разговори поддържаха бодрия дух на компанията?

Без съмнение, под испанско владичество всичко щеше да се промени. Празненствата щяха да протичат формално, според строгия дворцов церемониал. Говореше се, че Наваро, един от испанските чиновници, дошли с Юлоа и останали в града след бягството му, си строи къща, първият етаж, на която е обграден от галерия, че е поръчал при ковачите тънки като дантела железни парапети, с който да украси галерията, а при тъкачите тежки дамаски, с които да покрие стените. Скоро и французите щяха да започнат да строят къщите си в испански стил…

 

 

Входната врата на къщата беше осветена от десетки факли. В балната зала блещукаха стотици свещи, а през прозорците с широко разтворени капаци се виждаше гъста тълпа, облечена в най-добрите си вечерни дрехи. Ароматът на местната зеленика се смесваше с уханията на парфюмите, в които се бяха окъпали повечето от присъстващите, тъй като от медицинска гледна точка, контактът с водата не беше препоръчителен. За разлика от членовете на изисканото общество, Фелисити и баща й се къпеха всеки ден.

Младата жена смръщи носле и се обърна към баща си. Бяха спрели пред вратата, за да дадат възможност на Ашанти да събуе галошите на господарката си.

Мосю Лафарг поклати глава и се усмихна, след което предаде шапката си на Дом, камериера на Валкур, и кимна, за да даде знак на слугите, че са свободни и могат да се отправят към задната част на къщата, където се предлагаха освежителни напитки и свиреше музика. През последните седмици мосю Лафарг беше видимо отслабнал и изглеждаше изтощен. Както винаги, той не бе обърнал необходимото внимание на външния си вид. Сатененият сюртук, който някога е бил светлосин, беше изпомачкан и придобил мътния цвят на лавандула. Освен това беше по-дълъг, отколкото изискваше модата. Приведената му стойка, придобита от постоянното взиране в книгите, също не допринасяше кой знае колко за елегантния му вид. Без да знае защо, Фелисити усети, че очите й се пълнят със сълзи. Ако с баща й се случеше нещо, тя нямаше да го преживее.

С баща си от едната страна и Валкур от другата, облечен във великолепен фрак от сребърен брокат с блещукащи копчета, Фелисити се смеси с гостите. Веднага бе въвлечена в оживените разговори, размени поздрави с познати дами, огледа тоалетите им и бе огледана от тях. Някои от по-възрастните дами и господа седяха на столове покрай стените, ала повечето се движеха свободно из залата и се стараеха да заглушат музиката, която свиреше скритият в един ъгъл цигулков квартет. Още никой не танцуваше — това не би било comme il faut, защото почетният гост още не беше пристигнал. Тапицираното кресло в дъното на залата, предвидено за О’Рейли, не беше заето.

Губернаторът не ги накара да чакат дълго. Внезапно музиката замлъкна. Един испански чиновник, заел позиция в близост до задната врата, излезе напред, изпъчи гърди и обяви:

— В името на Негово строго католическо величество Карлос III Испански: генерал-губернаторът, дон Алехандро О’Рейли.

Думите му още не бяха заглъхнали, когато се появиха двама испански военни, облечени в яркочервени униформи, които носеха сребърни маршалски жезли. Зад тях маршируваше почетната гвардия, състояща се от двойна редица войници. Гвардията спря и влезлият в залата мъж тръгна по тесния коридор между войниците. С влизането му музикантите засвириха испанския национален химн.

О’Рейли беше едър на ръст, с изправена военна стойка, облечен в украсен със злато бял сатенен сюртук със строга кройка. Гърдите му бяха декорирани с ордени. През рамото му беше преметнат червен ешарп, удостоверяващ длъжността му. Чертите на лицето му бяха твърди: носът дълъг, устните — здраво стиснати. Макар че присъстващите се взираха внимателно, никой не забеляза в очите му човешка топлинка. Стегнатата му походка беше нарушена от ясно изразено куцане.

Щом губернаторът се настани в креслото си, носителите на маршалските жезли пристъпиха напред и заеха места от двете му страни. Гвардията се нареди зад него. Веднага след това в залата навлязоха испанските офицери, облечени в парадните си яркочервени униформи, и се събраха от едната страна, докато френските гости се оттеглиха в срещуположния ъгъл.

Когато отзвучаха и последните тонове на испанския химн, над залата надвисна тягостна тишина. Хората се обръщаха един към друг, полите на дамите шумоляха, ала никой не смееше да проговори. Домакинята стискаше до болка ръце, без да знае какво би трябвало да стори, и напразно се опитваше да срещне погледа на съпруга си.

О’Рейли произнесе тиха заповед и един от мъжете до него побърза да я предаде на музикантите. Мъжете кимнаха, вдигнаха цигулките си и залата се огласи от първите тактове на френския национален химн.

Гостите на бала изпитаха невероятно облекчение. Стегнатите им крайници се отпуснаха, те можаха да се усмихнат, да въздъхнат, да разменят добре познатите приветствени думи. Какъв великодушен жест от страна на испанеца! Май този О’Рейли щеше да се окаже доста симпатичен човек…

В мига, когато офицерите влязоха в залата, Фелисити бе забелязала полковник Морган Макормак. А и нима можеше да бъде другояче, след като той беше толкова едър, по-висок дори от генерала си? Изражението му беше все така хладно. Стоеше насреща й, облегнал широките си рамене на стената, отпуснат и все пак строго изправен, зелените му очи бродеха из множеството, внимателни, бдителни. Фелисити отмести очи и забеляза скептичния поглед на Валкур, втренчен в лицето на О’Рейли. Тя се обърна отново към полковника и срещна погледа на две корави мъжки очи. Ирландецът огледа безсрамно всяка подробност от тоалета й и особено високата, обилно напудрена фризура, търсейки поне една златна къдрица, която да му докаже, че това е тя. Двойка кадифенокафяви очи се впиха в смарагдовозелените. Фелисити беше като замаяна. Трябваше да напрегне всичките си сили, за да откъсне поглед.

Отзвуча и френският национален химн. О’Рейли даде знак, че вече може да се танцува, като едновременно с това се извини, че не може да открие танците поради раната на крака си. По-късно щял да се смеси с гостите.

После генерал-губернаторът кимна към офицерите си и яркочервените редици се раздвижиха. Един след друг военните се отделяха от стената и прекосяваха празното пространство между двете групи. Някои лица бяха пламнали в радостно очакване, други се свиваха колебливо, трети вървяха напред с мрачна решителност. Ала никой не остана назад.

В залата се възцари напрежение. Музикантите засвириха менует. Когато испанските офицери започнаха да се покланят пред младите французойки, момичетата хвърляха към майките си измъчени погледи. Някои от почтените матрони кимнаха колебливо, други побързаха да отвлекат дъщерите си по-далеч от опасната зона и само две-три бяха достатъчно съобразителни да заявят, че младите дами вече са обещали танците на други кавалери. Едновременно с това майките се обръщаха към синовете, племенниците и най-близките семейни приятели, с решително изражение на лицата, изискващо незабавна намеса. Лека-полека танцовата площадка се напълни, макар че делът на червени униформи не беше особено значителен.

Един военен с тънки мустачки и живи черни очи се запъти със замах към Фелисити. Младата жена реши, че вероятно той е един от мъжете, които бяха изпълнили серенада под прозореца й.

Не стана нужда да се извинява и да го обиди. Валкур взе ръката й, вдигна я високо над грамадния кринолин и я поведе към паркета.

Двамата се поклониха един пред друг и започнаха да изпълняват сложните стъпки на менуета, при което полите на Фелисити се плъзгаха по грубите дъски на пода. С ъгълчето на окото си младото момиче забеляза как до О’Рейли се приближи човек в униформа и му предаде някакво известие. Докато изпълняваше механично предписаните пози, свиваше и грациозно протягаше малкото си краче, тя не преставаше да наблюдава пратеника. Когато менуетът свърши, квартетът засвири представителната павана, танца на испанския кралски двор. Последва още един испански танц.

Фелисити и Валкур се присъединиха към мосю Лафарг край масата с освежителни напитки, където слуга в ливрея разливаше пунш от голяма кана.

— Вие с Валкур сте чудесна двойка, ma chere — посрещна ги възрастният мъж и вдигна чашата за наздравица. — И без съмнение сте най-добрите танцьори тази вечер.

— Това не е кой знае какъв комплимент, Лафарг — отвърна небрежно Валкур — като се има предвид, че единствената ни конкуренция са несръчни испански офицери с тежки ботуши — той извади от джоба си табакера с енфие. На капачето й бяха гравирани череп и кръстосани кости от сребро. Отвори я, взе шипка енфие и я поднесе към ноздрите си. Вдъхна дълбоко ароматния тютюн, после измъкна снежнобялата си дантелена кърпичка и безшумно се изкиха.

В този момент придворният печатар Брад заговори тихо баща й и го отведе настрана. След известно време мосю Лафарг се обърна и с рязък жест повика Валкур при себе си. Фелисити бе обзета от неясна тревога. Беше общоизвестно, че Брад е един от хората, участвали най-активно в подготвяното съзаклятие. Той беше отпечатал позивите, които се раздаваха по улиците, както и плакатите, които висяха по стените и разясняваха целите на бунта. Той се бе погрижил да изготви документите, наречени „Заявление на Съвета“, които се появиха през октомври 1768, тоест преди повече от година. Той беше написал и „Меморандум на жителите на Луизиана след събитията през октомври 1768 година“, в който бяха отразени причините за недоволството на французите от колонията и бяха посочени средствата, с помощта, на които конспираторите се надяваха да ги отстранят. Щом Брад беше дошъл да говори с баща й, това означаваше, че двамата продължават да съзаклятничат.

— Ето къде се срещнахме отново, мадмоазел.

Фелисити се обърна стреснато и се озова лице в лице с полковник Морган Макормак. Беше толкова загрижена от действията на баща си, че изобщо не бе забелязала приближаването на офицера. При така създалите се обстоятелства не виждаше някаква особена причина да бъде учтива с него.

— Не по мое желание — отвърна рязко тя.

— Сметнах, че е най-добре да не чакам настъпването на този момент — отвърна с лек поклон той.

— Радвам се, че разбирате поне това — поради празничния повод косата му беше леко напудрена, плитката стегната с обичайната черна сатенена панделка, Фелисити едва не се уплаши, когато се улови да размишлява, че полковникът изглежда много по-добре без този ослепителнобял контраст с тъмната, обрулена от слънцето и вятъра кожа.

— И все пак смятам, че е редно да задълбочим познанството си, мадмоазел Лафарг.

— Не си спомням да съм ви назовавала името си.

— Сигурен съм, че просто сте пропуснала, затова се постарах да наваксам.

— Защо? — Фелисити разтвори балното си ветрило, окачено на копринена панделка, и започна да разхлажда сгорещените си страни.

— За да ускоря малко сближаването ни.

Този мъж нямаше да допусне да го залъгват с обичайните нищо незначещи галантности, затова Фелисити реши да бъде откровена.

— Не вярвам, че има смисъл — рече тихо тя. — Ние принадлежим на две различни страни. Вие служите на господар, когото не мога да приема за свой.

— Сега моят господар е и ваш, и е добре да се подсещате за това, поне от време на време — гласът му беше делови, съдържаше обаче и една стоманено твърда нотка. Той протегна ръка в гъвкав, властен жест и издърпа от корсажа й сгънатата във форма на бурбонска кокарда дантелена кърпичка. Изпусна я на пода и бързо се наведе да я вдигне. Подаде й я и иронично заяви: — Ето кърпичката ви, мадмоазел. Доколкото видях, изпуснахте я на пода.

Всичко стана толкова бързо, че й се стори недействително. Никой от гостите не обърна внимание на случилото се. Ако не беше повече от очевидното нахалство в зелените ирландски очи, Фелисити щеше да повярва, че той я е блъснал, без да иска и кокардата е изпаднала. Тъй като не беше особено умно да му устройва сцена, тя се овладя и учтиво му благодари за любезността.

— Докъде бяхме стигнали? — продължи полковникът. — А, да, тъкмо ви осветлявах за причините, поради които посмях да се доближа до вас. Моят главнокомандващ, представителят на Испания в Луизиана, ни нареди да поддържаме възможно най-близки контакти с тукашното общество. Мой дълг е да изпълня заповедта.

— Това ме ласкае извънредно много, полковник! — Фелисити затвори с яден жест ветрилото си. Пръстите й трепереха от гняв, когато пъхна кърпичката в ръкава си.

— Нима отдавате някакво значение на комплиментите ми? А аз бях сигурен, че ще ги отблъснете. Е, невинаги е възможно да се предвиди всичко… — в сериозните му думи звучеше неприкрита ирония.

— Вие нарочно ме разбирате погрешно. Затова вероятно няма да се изненадате, като чуете, че не желая да продължавам този разговор — тя склони гордо прелестната си главица, обърна се и понечи да се отдалечи.

Мъжът протегна ръка и я улови за лакътя.

— Не ми се вярва, мадмоазел Лафарг.

В гласа му, в смарагдовия блясък на очите му, се криеше нещо, което я сковаваше. Докосването му, мекият натиск на силната мъжка ръка, беше странно объркващо. Фелисити събра всичките си сили и отговори подчертано хладно:

— Не съм свикнала да върша по принуда каквото и да било, полковник Макормак.

— А аз не съм свикнал дамите да ми обръщат гръб, когато им окажа честта да ги поканя на танц.

— Нима това направихте току-що? Смятам, че поведението ви има нужда от известна шлифовка — Фелисити отправи леден поглед към тъмните, яки пръсти, които продължаваха да стискат лакътя й. Ала мъжът нямаше намерение да я пусне.

— Не ми се вярва, че поведението ми би могло да окаже влияние върху отговора ви. Може би ще се вразумите малко, ако ви уведомя, че имам намерение да разследвам по-подробно случката с нощното гърне?

Изразът на лицето му не се промени ни най-малко. Фелисити го гледаше настойчиво. Нямаше съмнение, че този мъж е в състояние да изпълни заплахата си.

— Вие… Наистина ли ще го направите, само защото не желая да танцувам с вас?

— По природа съм си отмъстителен.

— Не ви вярвам — в думите й звучеше упоритост, очите й бяха корави. Издаваше я само лекото треперене на гласа.

— Да ви докажа ли противното? Или ще преглътнете нежеланието си и ще признаете, че един танц с мен е за предпочитане пред позорния стълб?

Перспективата да я накажат като обикновените престъпници, да напъхат ръцете и краката й в дупките на дървената плоча, докато лицето и задникът й са незащитени срещу буците кал и другите мръсотии, които хвърляха уличните хлапета, беше направо ужасяваща. Позорният стълб на „Плас д’Арм“ беше твърде близо до пазара на дигата и никак нямаше да й хареса да я замерят с гнили плодове и рибешки вътрешности.

Устните й се разтегнаха в горчива усмивка.

— Може би това е пример за великодушието на испанската корона, което ни обеща О’Рейли? Първо раздавате милостиня, а после се отричате от думата си!

— Великодушие заслужават само хората, които се примиряват със съдбата си, без да чакат да ги принудят със сила — отговори офицерът и по лицето му пробяга тъмна сянка.

Фелисити нямаше време да размисли върху по-дълбокото значение на тези думи, защото мъжът вече я водеше към средата на залата.

— Защо аз, полковник Макормак? — попита предизвикателно тя и отново се опита да му се изплъзне. — Има много други дами, които проявяват по-голяма отзивчивост.

Ирландецът я огледа преценяващо и зелените очи под гъстите червеникави вежди просветнаха с опасен блясък.

— Няма друга, която да изглежда като вас, а и никоя няма да се осмели да се разсърди, че съм й обърнал внимание.

Странният комплимент, придружен от възхитените искри в очите, напълно я обърка.

— Е, поне сте наясно как ми въздейства тази проява на внимание.

Мъжът склони глава, без да отговори, и посочи небрежно към празното място между танцуващите. Фелисити трябваше да реши и в крайна сметка отсъди в полза на танца. Зае място редом с офицера и започна да изпълнява стъпките на паваната с лице към Валкур и баща си. Брат й я гледаше с ужасено неверие и все по-засилващ се гняв.

Минаха няколко минути, преди девойката да възвърне самообладанието си. Фигурите на танца я отделяха от партньора й, после отново я връщаха при него. Тя разглеждаше коравото мъжко лице, после свеждаше поглед към силните ръце, които я водеха така умело, а докосването на раменете му я караше да потръпва от неизпитвано досега удоволствие. Когато отново се докоснаха, докато минаваха един покрай друг с високо вдигнати ръце, тя не можа да устои на изкушението и го предизвика.

— Вие сте безогледен човек, полковник, но нима може да се очаква друго от наемник…

— Говорите така, сякаш се отвращавате от тази професия — отговори без заобиколки той.

— Да се биеш за каузата на друг човек, все едно дали е прав или не? Да не защитаваш собствените си убеждения? Това не е професия, с която мъжът би могъл да се гордее.

— Това е напълно почтен начин да напреднеш, не мислите ли?

— Значи вие смятате да напреднете, така ли? Като служите на чуждия крал? Все повече ми заприличвате на авантюрист, знаете ли? — Фелисити го изгледа незаинтересовано, без да се страхува от въздействието на запратената в лицето му обида.

— Това ли е най-лошото, което може да се случи на един мъж? — мускулът на челюстта му се опъна, но нищо друго не издаваше, че е осъзнал намерението и да го засегне.

Фелисити се престори, че размишлява.

— Е, всичко зависи от мотивите ви.

— Ще се смилите ли над мен, ако ви призная, че съм бил беден и съм прекарал дълги години в робство?

Този човек се подиграваше с нея! Фелисити не знаеше какво да отговори.

— Луизиана е виждала хиляди такива мъже, дошли тук, само за да намерят щастието и да си отидат, вместо да останат и да си създадат нов живот.

Мъжът вдигна вежди, изненадан от сериозния й тон.

— И разбира се, това са били все френски авантюристи. Без съмнение, от по-благородна раса.

— Поне маниерите им бяха по-добри — отговори хапливо тя. В този момент паваната свърши и Фелисити направи кратък поклон.

— Почакайте — задържа я полковник Макормак, когато тя понечи да се отдалечи. — Има още един танц.

— Ако остана твърде дълго във вашата компания, полковник, нищо чудно да решите, че изобщо не искате да ме пуснете — тази рискована забележка беше последствие от яда, предизвикан от властно — небрежния му тон, както и от недоволството, че ще се наложи да се подчини на желанието му. А много добре знаеше, че когато една двойка танцува два последователни танца, това е равносилно на обявяване на годеж.

— Това ще означава обществен контакт с отплата, нали? — рече той и остро изсечените му устни се усмихнаха. — Не се съмнявам, че О’Рейли ще се радва да узнае за проявената от вас любезност.

— Не знаех, че това е една от целите му — отвърна хапливо Фелисити.

— Уверявам ви, че е така.

Думите му заглъхнаха в началните тактове на паваната. Фелисити хвърли бърз поглед към музикантите и решително отвърна:

— Щом се налага да танцувам отново с вас, полковник, ще ви затрудни ли много да поръчате по-приятна музика, например френски contredanse?

Гласът й прозвуча висок и ясен, и отекна в цялата зала. Множество гласове подхванаха предложението й:

— Ами да, mais oui! Un contredanse! Френска музика, френска!

Дали от патриотизъм или, от упорство, понеже не познаваха стъпките на френския танц, мъжете в червени униформи започнаха да скандират:

— Павана! Павана! Испански! Испански!

В залата настана бъркотия. Един разгневен французин блъсна настрана испанец в униформа. Една жена изпищя. Надигнаха се ядни викове, започна размяна на удари, сребърните маршалски жезли се удариха в дебелите дъски на пода, за да въдворят ред. Тълпата се люшна на една страна, после на друга, обзета от паника. Фелисити бе изблъскана от дебел мъж, облечен целия във виненочервен сатен, изпод перуката, на който се стичаха ручейчета пот. Ала само след миг се озова отново под защитата на желязната ръка на полковник Макормак. Застанал неподвижно, мъжът я гледаше с обвинително святкащи очи. Внезапно залата се огласи от оглушителен залп на мускети. От тавана се посипаха парчета мазилка, отрупаните със свещи полилеи се разлюляха заплашително. Звънът на кристала преряза внезапно възцарилата се тишина.

Множеството се обърна към креслото на О’Рейли. Той се бе изправил насреща им, увит в гъст сиво-син облак, заобиколен от войници с димящи мускети.

— Празникът свърши — проговори сухо новият генерал-губернатор на Луизиана. — Желая ви приятна нощ.