Дженифър Блейк
Прегърни и завладей (17)

Седемнадесета глава

Беше минала седмица от слизането им на острова, когато на хоризонта се появи платно. Моряците се струпаха на брега и закрещяха като луди. Мачтите на „Прюданс“ и „Блек Стелиън“ нямаха платна. Бизанмачтата на бригантината още не беше готова, макар че стъблото беше орязано и обелено. Трябваше да изчакат дървото да изсъхне, за да го набият в палубата. На брега бяха запалени огньове и над тях бяха окачени големи гърнета с вряща вода, с помощта, на която щяха да извият необходимите дъски, за да запълнят дупката на носа. Когато първоначалното вълнение утихна, мъжете се наредиха по брега и се загледаха към морето. Никой не можеше да реши какво посрещане да устроят на неочаквания гост.

Един мъж, въоръжен с далекоглед, се покатери на най-високата палма. След малко изкрещя на другарите си, че корабът е бригантина и като „Блек Стелиън“ е с френска конструкция и испански такелаж. Не виждал вдигнат флаг, но вимпелът на мачтата бил в черно и сребърно, а фигурата на галиона представлявала гълъб в полет.

Бригантината се носеше право към острова. Платната й бяха разперени като криле, стройният корпус се плъзгаше по вълните като птица. Целият кораб беше в сребърно и черно, богато украсен, с блестящобяла палуба и месингово оръдие. След няколко минути по мачтите се издигнаха цяла редица вимпели в червено, синьо, жълто, зелено, лилаво и оранжево. Палубата се напълни с хора, облечени в същите ярки цветове, красиви и невероятно женствени, с развяващи се от вятъра дълги коси. Няколко жени, облечени с ризи и панталони, бяха увиснали в такелажа и умело оправяха обърканите въжета. Между екипажа не се виждаше нито един мъж. На предната палуба стоеше горда фигура в черно, с лека, богато надиплена наметка в сиво и бяло.

Привлечена от необичайния шум, Фелисити излезе от колибата си и огледа внимателно приближаващия кораб. Скоро успя да различи и името на бригантината. „Ла Палома“. Онова, което не можеше да знае и в което се увери едва когато чу ликуващия рев на струпалите се на брега мъже, беше предназначението на кораба и намиращите се на него жени. А когато го разбра, не можа да повярва. Посрещнат с буйни изблици на радост и безсрамно очакване, с приветствени ревове и неприлични думички, „Ла Палома“ се оказа просто плаващ бордей.

Но на мъжете не беше позволено да се нахвърлят веднага върху жените на борда. Бригантината хвърли котва в самия край на залива и Изабела де Херара слезе сама на брега с корабната лодка, седнала в небрежна, но царствена поза, подобна на Клеопатра при влизането й в Египет. Косата й беше вдигната високо с кокалени гребени и украсена с дълги пера, напомнящи за белите кичури в косите й. Тя слезе на пясъка, сякаш стъпваше върху скъпоценен килим, и подаде ръка на притичалия да й помогне Морган. После се надигна на пръсти, залепи гореща целувка върху твърдата му буза и го поздрави с дълбок, мелодичен глас.

Без да осъзнава какво прави, Фелисити се затича към брега. Приближи се точно в момента, когато Изабела казваше:

— Скъпи ми Морган, изпитах невероятно облекчение да ви заваря тук жив и здрав.

— Нима очаквахте нещо друго? — усмивката му беше дружелюбна. Ръката му още стискаше нейната.

— Чух, че са нападнали кораба ви. Безпокоях се, макар да знаех, че все ще намерите начин да се справите.

Хладният й поглед се устреми към Фелисити, която беше застанала зад Морган, облечена в панталон до коленете и бяла ленена риза. Морган се обърна.

— А, ето те и теб, Фелисити. Мисля, че още не съм те представил официално на маркиза де Талавера. Изабела, това е мадмоазел Фелисити Лафарг.

— А, да, младата дама от Ню Орлиънс. Значи все пак я намерихте. Радвам се за вас — рече другата жена и отговори на учтивия поздрав на Фелисити.

— Точно така — съгласи се с усмивка Морган.

Вниманието на Ла Палома вече се беше отклонило в друга посока. Причината беше капитан Боном, който се приближаваше към тях с бързи крачки.

— Кой е този?

Морган представи капитана и старият моряк се поклони с чара на бивш придворен кавалер.

— За нас е голяма чест, мадам — проговори развълнувано той. — Какво ви води на този забравен от Бога и хората остров?

— Благоприятните морски ветрове — отговори със странна усмивка жената и отново се обърна към Морган. — И обстоятелството, че все още помня убежищата на стария си приятел.

— Триста дяволи, човече! — изръмжа сърдито капитанът. — Вие наистина познавате всяка красива жена, която срещаме!

— Не всяка — усмихна се Морган и потърси с очи Фелисити.

Младата жена го изгледа хладно.

Изабела заговори отново и предложи моряците да приготвят вечеря на дамите, които им била довела. Мъжете се съгласиха въодушевено. След вечерята щели да ги позабавляват, както само моряците умеели, и дамите щели да проявят повече благосклонност към новите си обожатели. Освен това тъкмо било пълнолуние, нали?

През целия след обед мъжете се трудиха усилено. Събраха в гората всевъзможни плодове и зеленчуци и приготвиха отлична вечеря. Имаше печени прасенца, варени раци и миди, различни видове риба, осолена треска, сладкиш от маниока, печени на жар брашнени банани и огромно гърне чорба от сърцевина на палми, сварени яйца от костенурки, свинско, задушено с див чесън, лук и ароматни треви. За десерт имаше банани и портокали, които растяха в изобилие на острова. Напитките бяха палмово вино, което вреше от една седмица, бира, смесена с вода, която пиратите наричаха „щипалка“, и едно много вкусно питие на име „бамбуу“, състоящо се от ром, вода и захар, подправено с мускатов орех. Върхът на вечерта беше пуншът, приготвен от ром, палмово вино, гроздова ракия, билков чай и лимонов сок, подсладен със захар и подправен с най-различни аромати. Струпаха две грамади съчки, за да запалят огньове в двата края на опънатото вместо маса корабно платно. Чиниите, ножовете и чашите бяха изстъргани с пясък, изплакнат и изкусно наредени в едно празно ведро.

Когато всичко беше готово, мъжете се заеха да се къпят и да подрязват брадите си. Извадиха най-добрите си ризи и жилетки. Един дори се обля с вонящ парфюм, донесен кой знае откъде, и преди миризмата да се бе разпространила дори на метър от него, другарите му грабнаха шишенцето и започнаха да си го предават от ръка на ръка, докато употребиха и последната капка.

Дойде времето, когато трябваше да разпределят между екипажа част от плячката на „Блек Стелиън“. Пиратите се събраха под едно дърво и внимателно проследиха как Валкур отваря един по един донесените сандъци и бъчви. От онова, което щяха да получат, зависеше колко добре ще се забавляват тази нощ. Без пари не можеха да си осигурят благоволението на тези първокласни дами, нали?

Фелисити се прибра в колибата. Не се интересуваше от плячката, но беше смутена от идването на жените. Внезапно появилата се конкуренция не можеше да я остави равнодушна. Освен това беше заразена от общата треска за разхубавяване. Извади вързопчето си и разгърна донесените рокли. След толкова много време и двете бяха безнадеждно измачкани, а на острова нямаше с какво да ги изглади. Освен това те бяха най-обикновени дневни рокли, с които беше смятала да излезе по улиците на Париж. С такава скромна и на всичкото отгоре омачкана премяна щеше да потъне между Ла Палома и красавиците й и никой мъж нямаше да забележи присъствието й.

Морган, който я намери седнала с унило лице пред разгънатите рокли, се опита да я утеши, като й каза, че изглежда красива, както и да е облечена.

Обидена, Фелисити се постара да му обясни, че всичко това никак, ама никак не я засяга. В този момент се появи Валкур.

— Прощавайте, че идвам ненавреме — усмихна се той, но очевидно остана доволен от напрежението помежду им.

— Какво желаете? — лицето на Морган се вкамени.

Валкур продължаваше да ходи приведен, макар че раната му беше зараснала. Той се обърна и посочи моряка, който го следваше със сандъче в ръце.

— Не бих желал да преча на спора ви, затова просто ще ви предам трите дяла от плячката и ще изчезна. Не ми се иска да изчезнат в общата бъркотия.

— Какви дялове? — попита намръщено Фелисити.

— Как какви? Може би ти се струва странно, но Морган е офицер от екипажа на капитан Боном и му се полагат два дяла от плячката, взета от английския кораб, който „Блек Стелиън“ е пленил, преди да стигне в Лас Тортугас.

— А третият дял? — попита Морган.

— Третият се дава на Фелисити като благодарност за неоценимата помощ, която ни оказа при завладяването на бригантината — гласеше отговорът.

— Не искам този дял — отвърна рязко Фелисити.

— Все ми е едно искаш ли го или не. Той е твой, ma chere. Заслужила си си го — Валкур махна заповеднически и морякът остави сандъчето на пода. В него имаше шах от слонова кост, фигурите, на който бяха прибрани в ковчеже от тиково дърво, обковано със злато. На дъното бяха разпръснати златни монети и блестящо зелен нефрит. Но най-красива беше роклята от кремав копринен брокат. Тя блесна, огряна от последните лъчи на залязващото слънце, и заслепи очите на Фелисити. Отдавна не беше виждала такава луксозна дреха.

Тя се обърна и изгледа Валкур с цялата омраза, на която беше способна. Осиновеният й брат открай време умееше да отгатва слабостите на жените по отношение на облеклото.

Мъжът се поклони със злобна усмивка.

— Ще се видим по-късно — промърмори той и излезе от колибата.

Морган се наведе бавно и когато вдигна от пода брокатената рокля, Фелисити стисна гневно устни, за да спре треперенето им. Пръстите му стискаха блестящия плат.

— Ето че имаш какво да облечеш — проговори спокойно той.

— Аз… Кълна се в Божията майка, че не помогнах доброволно за пленяването на твоя кораб, още по-малко пък с цел да получа някакви облаги.

— Не се обвинявай. В това има пръст съдбата. Мисля, че си го заслужих — лицето му оставаше безизразно, очите му гледаха някъде надалеч.

— Нали ти казвам, че…

— Недей! Нищо не ми казвай — той пусна роклята на пода и й обърна гръб.

— Ако не се беше хвърлил да ме спасяваш, щях да се удавя. Не помниш ли?

Мъжът обърна глава и я изгледа пронизващо. В смарагдовозеления поглед се четеше горчивина.

— Може би щеше да бъде по-добре, ако не се бях втурнал да те спасявам.

Фелисити онемя. Болката, която я прониза, беше толкова силна, че отне дъха й. Проследи с поглед Морган, който излезе с дълги крачки от колибата, после безсилно се отпусна на постелята си. След малко се сви на кълбо и скри лице в ръцете си. Студени тръпки разтърсиха тялото й. Задушаваше я черно, бездънно отчаяние.

На това легло тя и Морган се бяха любили, тук бе познала върховете на насладата. Докато лежеше в обятията му, се чувстваше доволна, защитена, сигурна. Постепенно бе допуснала в душата й да покълнат надежди, мечти, доверие.

Оказа се грешка. Сега, когато се увери в това, в сърцето й се заби неумолимо острие.

Не знаеше колко време е лежала така, но когато се надигна и тежко се облегна на стената, в очите й святкаше нова решителност. Припомни си неоспоримата му страст, начина, по който се обръщаше към нея в мрака с мили думи, нежността му, утехата, която отново и отново търсеше в любовта й, неутолимия му глад към тялото й. Дали не можеше да си изкове ново оръжие от тези съставни части на връзката им?

Решена да се бори, Фелисити скочи от постелята, грабна брокатената рокля и я разстла върху завивките.

 

 

Тактиката на Ла Палома беше достойна за възхищение. След цял ден, прекаран в подготовка и грижи за външността, както матросите, така и пиратите бяха нетърпеливи като ученици, на които е била обещана награда. Вече повече от час мъжете се тълпяха на брега и претърсваха с очи бригантината, на борда, на която все още нямаше признаци за тръгване.

Най-после лодките бяха спуснати на вода и след минути дълго чаканите жени слязоха на брега. Лодките трябваше да направят по няколко курса, докато се събраха почти стотина дами. За съжаление, броят им не беше достатъчен за трите екипажа на „Рейвън“, „Блек Стелиън“ и „Прюданс“. Освен Изабела, която както обикновено беше облечена в черно, всички бяха в ярки копринени рокли, със затъкнати в косите копринени цветя. Всички се смееха, бъбреха весело, шумоляха с полите си, издигаха високо ясните си гласове, сякаш бяха решили да се надпяват с птиците по дърветата. Нямаха нищо общо с обикновените пристанищни проститутки, но все пак бяха жени без каквито и да било морални задръжки. Дръзки погледи и двусмислени забележки загатваха за предстоящата нощ, макар че засега не позволяваха да ги щипят и мачкат.

Облечена в кремавата брокатена рокля, Фелисити излезе от колибата си и се присъедини към веселата група на брега. Чувстваше се странно, пристегната отново в корсет и кринолин, а полюшването на широките поли около краката й не беше особено приятно. Изглеждаше много добре, доколкото беше успяла да прецени с помощта на стоманеното огледало за бръснене, което Морган бе закрепил на едно дърво пред къщурката им. Не можа да се справи с буйните си къдрици, тъй като нямаше нито един фуркет, затова просто ги среса назад и ги привърза с копринена панделка от долната си риза. Меки вълни обрамчваха лицето и падаха по гърба й.

Тя спря в горния край на разстланото корабно платно и протегна ръце към огъня. Трепкащите оранжеви пламъчета, примесени със сиво-синьо от напоените със сол дърва, довлечени от морето, играеха по лицето й и се отразяваха в блестящия плат на роклята със странна, магическа светлина. Морган стоеше до капитан Боном и Изабела. Обърна се към нея и застина неподвижен. Минаха няколко дълги секунди. Лицето му приличаше на маска. Но нито се раздвижи, нито й даде да разбере дали ще одобри присъединяването й към компанията му.

Без да бърза, Фелисити му обърна гръб и погледна към другия край на импровизираната маса. Хуан Себастиан седеше на една дъбова бъчва. Фелисити се насили да му се усмихне и бавно закрачи към него.

Забелязал приближаването й, испанецът стана, сведе глава в дълбок поклон и хвърли бърз поглед към Морган, преди да заговори:

— Добър вечер, мадмоазел Фелисити.

Младата жена отговори на поздрава му и попита:

— Защо сте седнали тук съвсем сам? Тази вечер има безброй възможности за забавление.

— Компанията не е съвсем по моя вкус — отговори горчиво той и я измери с внезапно потъмнял поглед, сякаш за да намекне какви са истинските му предпочитания. — Позволявате ли да попитам, защо не сте в компанията на приятеля ми Морган?

— Малко различие в мненията — отговори тя и погледна с усмивка към отсрещния огън.

— Надявам се, че не е нещо сериозно?

Раменете й лениво се повдигнаха.

— Боя се, че е така.

— Нещастието на един мъж може да се превърне в щастие за друг. Ако наистина сте се скарали, сигурно ще се съгласите да седнете до мен за вечерята — лицето му бе огряно от нова надежда.

— Много ще се радвам — отговори без колебание Фелисити.

Капитан Боном излезе напред и извика така, че плътният му бас огласи малкия залив:

— Какво чакаме още, другари? Да сядаме на масата! Дами, заповядайте!

Моряците горяха от нетърпение да отстранят и последното препятствие по пътя към удоволствията на нощта. Затова поведоха жените към разстланото платно, предложиха им да хапнат и пийнат, и се нахвърлиха върху храната като изгладнели вълци. Питиетата се подаваха през масата. Скоро огрените от огньовете лица се зачервиха, гласовете станаха по-весели и дръзки. Веселието набираше ход. Все по-често се чуваше шум от плесници и изречени през смях протести, докато ръцете търсеха своя път в тъмнината.

Френският капитан седеше начело на масата, от дясната му страна беше Изабела, като почетна гостенка, а от лявата Морган. Фелисити и Баст седяха доста далеч от тях към средата на дългото платно. За младата жена беше ужасно мъчение да гледа как Морган и капитан Боном си съперничат за благосклонността на испанската аристократка. Макар че Баст напълни чинията й с най-вкусни късчета, тя ядеше насила. Отпи глътка пунш и се задави от силната, гореща смес. Баст я потупа по гърба, докато тя през смях и с насълзени очи го помоли да спре.

След тази дребна случка напрежението в гърдите й отслабна. Баст веднага усети промяната в настроението й и я изгледа със святкащи от възбуда очи.

— Мадмоазел… Фелисити, тази вечер сте несравнимо красива.

— Благодаря ви, Баст. Мило е, че ми казвате това — усмивката й беше по-благосклонна, отколкото би била при други обстоятелства.

— С всеки ден ставате по-красива. Наблюдавах ви тайно и се радвах с вас.

— Баст… — започна с известна неловкост тя.

— Смущавате ли се, че ви държа под око? Стана ми навик да ви наблюдавам отдалеч, докато сте с Морган. Макар че болката е много силна.

Нима едно толкова мило обяснение можеше да я остави равнодушна?

— О, Баст, не знаех!

— Защо ви е да знаете? Аз крия отчаянието зад гордостта си и понякога ми се удава да го скрия дори от самия себе си! О, Фелисити, трябва да поговоря с вас. По-късно, когато останем сами.

Гласът му беше тих и настойчив. Когато хвърли бърз поглед към Морган, бившият испански офицер установи, че приятелят му го наблюдаваше през полусведените си мигли, макар че се вслушваше внимателно в думите на Изабела.

— Не знам… — започна нерешително Фелисити.

— Моля ви, времето не чака.

Устните й се извиха в очарователна усмивка.

— Нощта едва сега започва.

— Не говоря за тази нощ — Хуан Себастиан млъкна и устните му се опънаха в тънка ивица, макар че пламтящото желание в очите му остана.

Колко просто беше всичко с него, колко верен беше този горд испански гранд. Дали се боеше, че тя и Морган ще се помирят, преди да е успял да говори с нея? Нямаше такава вероятност. Всъщност, защо да не му даде възможност да й обясни? Това нямаше да навреди никому.

— Е, добре — усмихна се тя. — Ще поговорим по-късно.

Когато се нахраниха и пуншът обиколи повторно масата, пиратите измъкнаха устна хармоника, акордеон и цигулка. Един от моряците на „Прюданс“, който не се разделяше с гайдата си, също се присъедини към импровизирания оркестър. Мъжките гласове се издигнаха към небето в нестроен хор. Последва жига, после кадрил и гавот. Жените наскачаха и кавалерите буйно ги завъртяха по пясъка. Пийналите порядъчно мъже се препъваха и се олюляваха, но все пак успяваха да спазват такта на музиката.

Беше прилив и мастиленосините вълни прииждаха към брега. Във въздуха се носеше фина миризма на сол. Звездите бяха надвиснали над морето, сякаш уловени в мрежата от облаци. Огньовете догаряха и над жаравата танцуваха само единични пламъчета. Сенките на палмовата гора се сгъстиха и станаха непроницаеми, а тъмните корони на дърветата, които се стремяха да достигнат облаците, бяха само неясни черни силуети на фона на тъмното небе. Скоро тълпата около масата оредя. Все повече двойки се скриваха в гората. Вятърът донасяше шум от мърморещи гласове и тихи, сладостни стонове.

Луната се издигна над морето и пътят й остави блестяща следа по водната повърхност.

Край импровизираната маса седяха само няколко мъже и жени. Те се гледаха с пияна страст или търсеха жадно устните си. Фелисити се обърна към челото на масата и с ужас забеляза, че капитан Боном седи сам, стиснал в ръка чаша ром, и мрачно наблюдава издигащата се луна. Морган и Изабела бяха изчезнали.

Фелисити намекна на компаньона си, че би желала да си тръгне и Баст побърза да й помогне.

— Къде отивате? — попита той.

— Ами… и аз не знам. Не желаете ли да се поразходим?

— Разбира се.

Той се нагоди към крачките й и продължи да я подкрепя с ръка. При дадените обстоятелства най-малка беше вероятността да имат неприятни срещи на брега. Без да говорят, двамата закрачиха в тази посока. Баст мина от другата й страна, за да бъде между нея и морето, и отново мушна пръсти под лакътя й. Вятърът рошеше косата му, развяваше панделката на тила му и вдигаше яката до бузите му. Косата на Фелисити се вееше, полите й шумоляха и трябваше да ги държи с едната си ръка, за да не се надигнат.

Заливът, в който бяха корабите, имаше формата на сърп. В двата му закръглени края се издигаха палмови гори, които достигаха почти до водата и брегът зад тях почти не се виждаше. Покритата с палмови листа колиба на Фелисити и Морган се намираше в западния край на сърпа и когато минаха покрай нея, очите на Фелисити инстинктивно се насочиха към тесния отвор на вратата. Стаичката беше тъмна и пуста. Тръгнаха по тясна пътечка, която се виеше към западния нос на залива, между преплетените грапави клони на морските борове. Скоро пред очите им се разстла просторния бряг, който блещукаше на лунната светлина.

В сянката на боровата горичка Баст забави крачка и натискът върху ръката на Фелисити се усили. Младата жена спря и се обърна към него.

— Querida, скъпа моя — заговори възбудено мъжът, — преди много време ви помолих да дойдете при мен, без да ви предложа женитба. Това беше ужасна грешка, може би най-съдбоносната в досегашния ми живот. Трябваше да сложа в краката ви сърцето си, живота си, имуществото, което ще наследя от баща си, всичко, което съм, което имам или се надявам да притежавам, да ви дам името си. Умолявам ви да ми простите този ужасен пропуск и да приемете онова, което ви давам.

Какво беше очаквала Фелисити? Пламенно обяснение в любов, което да възстанови разклатената й суетност? Израз на физическо желание, на което може би щеше да отговори в нощ като тази, когато Изабела и Морган бяха изчезнали някъде в гората? Защо Баст просто не прояви малко повече нежност и мекота? Не, трябваше да знае от самото начало, че не може да си играе с него.

— О, Баст — промълви объркано тя, — това е невъзможно.

— Нищо не е невъзможно. Ще се махнем оттук, ще се върнем в Ню Орлиънс и…

— Да се върнем в Ню Орлиънс! Какво говорите?

— Защо? Боите се как ще се отнасят към вас сънародниците ви, нали? Уверявам ви, че ще проявят разбиране. Вие изчезнахте от града веднага след смъртта на баща си и повечето още тогава проумяха, че връзката ви с испанския офицер е била само заради него. Сега ще ви почитат за жертвата, която сте принесла, дори ако е била напразна.

Фелисити бе втренчила поглед в лицето му и много й се искаше да различи очите му между движещите се сенки.

— Ако това е вярно, мога само да ви благодаря, че ми го казвате. Но нали много скоро ще узнаят, че съм живяла между пирати, че съм била любовница на корсар? И какво ще кажат тогава? Какво ще говорят за Хуан Себастиан Унзага, за дезертиралия испански офицер? Нали щом се върнете, веднага ще ви арестуват!

Мина доста време, преди испанецът да заговори отново. Гласът му беше изпълнен с неохота, сякаш съществуваха и други аргументи, които би могъл да приведе, стига да искаше.

— Да… Предполагам, че сте права. Тогава можем да заминем за Хавана, а оттам за Испания.

— Сигурна съм, че испанците ви търсят навсякъде. Не е ли така?

— Баща ми има известно влияние в двора — засмя се мъжът и махна безгрижно с ръка. — Все ще направи нещо, за да заличи петното от името ми. Фелисити, аз ви обичам и съм готов да направя всичко, за да ви освободя от това ужасно положение и да ви направя своя жена.

Бъдещето, което младежът й предлагаше, беше толкова далечно, само сън, който никога нямаше да стане действителност. Единствената действителност бяха островът, морето и полуготовите кораби. Имаше ли друго на света, освен тях? Какво друго можеше да има?

Фелисити обърна гръб на спътника си и тръгна бавно покрай брега. Хуан или трябваше да я задържи насила, или да я последва. Той избра второто и отново я хвана под ръка.

— Не знам — рече тихо тя и разтърси глава. Златните коси се разпиляха по гърба й.

— Аз обаче знам — отвърна също така тихо той. — Предайте съдбата си в моите ръце и аз ви обещавам, че ще уредя всичко по най-добрия начин.

— Какво ще стане с Морган?

— Какво да стане? Вие не му дължите нищо. Та той дори не е сметнал за необходимо да ви обясни…

— Какво е трябвало да ми обясни? — попита напрегнато Фелисити. — Може би да ми каже всичко това, което днес научих от вас? Знаете ли, някога, доста отдавна, той ме помоли да стана негова жена, но аз отказах.

Хуан Себастиан притисна ръката й и я обърна към себе си върху посребрения от луната пясък.

— Какво ще кажете за любовта, Фелисити? Предложи ли ви той любовта си, както направих аз?

Младата жена поклати глава и в кадифените й очи се изписа болка. Мъжът изохка и я привлече към себе си.

— Ах, Фелисити, простете ми.

Прегръдката му беше утешителна, но нищо повече.

— Прощавам ви — пошепна уморено тя, — но не мога да се омъжа за вас. Вие заслужавате по-добра жена.

— По-добра? Това е невъзможно.

— Напротив, Хуан. Вие заслужавате жена, която ще отговори на любовта ви.

— А вие, Фелисити, какво заслужавате вие?

Той сведе устни към нейните, нежно, без бурна страст, изпълнен с почит. Фелисити се наслади на докосването на твърдите му устни, на приятното гъделичкане на мустаците му, но нищо не трепна в утробата й.

Мъжът се дръпна назад, очите му грейнаха, на лицето му се изписа усмивка.

— Толкова дълго чаках тази целувка… — внезапно той замръзна на мястото си. След малко се обърна бавно към брега. Един мъж и една жена излязоха от сянката на гората на стотина метра от тях. Жената беше тъмнокоса, облечена с тъмна рокля. Само белите й лице и рамене се открояваха на лунната светлина. Ризата на мъжа отразяваше светлината, разбърканата от вятъра коса блестеше като стари медни монети.

Морган се запъти с бързи крачки към Фелисити и Баст, докато Изабела остана на мястото си в края на гората. Жената се поколеба, после повдигна полите си и енергично закрачи към малката групичка. Фелисити бе обзета от диво желание за бягство. Не се боеше от гнева на Морган, но болката от току-що потвърдилата се изневяра беше непоносима. Ала само след миг в гърдите й забушува луд гняв. Защо бе позволила на ревността и болката да вземат връх? Нима беше толкова зависима от вниманието или невниманието му?

Морган стигна до тях в мига, в който Баст се обърна към него и упорито изпъчи гърди.

— Един момент! — започна Хуан Себастиан с вдигната ръка.

— Моментът да върви по дяволите! Какво означава това? — попита остро Морган и опря ръце на хълбоците си.

— Не ми харесва нито тонът, нито поведението ти — отвърна му испанецът с гордо вдигната глава.

— Така ли? — отзова се саркастично Морган. — А аз си въобразявах, че ти си единствения заслужаващ доверие човек на този проклет остров!

— Доверие? За какво доверие говориш? Искаш да пазя мястото ти топло, така ли?

— Разчитах, че ще се отнасяш към Фелисити като към дама, защото тя го заслужава, а не като към някоя обикновена…

— Млъкни! — изрева вбесено испанецът. — Начинът, по който се отнасям аз с нея, стои много по-високо от това, което вършиш ти!

Докато Морган стоеше и го гледаше, без да каже нито дума, Изабела пристъпи напред и улови ръката на сънародника си, сякаш искаше да му попречи да извърши някаква глупост. След малко вдигна извитите си вежди и огледа внимателно двамата мъже.

— Какво става тук?

Като не получи отговор, тя се обърна към Фелисити и попита направо:

— Заради вас ли се карат?

— Да — отговори възбудено Баст. — Морган не ми разрешава да общувам с Фелисити и има основания да го стори, защото току-що й предложих да стане моя жена.

— Какво си направил? — изуми се Морган.

— Много добре чу!

— Добре де, добре — изръмжа ирландецът. — Кажи ми само едно: кога ще се състои сватбеното празненство? Кой ще ви венчае и къде? Все пак на острова няма нито свещеник, нито църква.

— Обясних й, че…

— Представям си какво си й обяснил — прекъсна го остро Морган.

Баст смръщи чело.

— Не исках да кажа това. Не извъртай думите ми.

— А какво искаше да кажеш? Не смяташ ли, че ми дължиш обяснение?

— Разбира се — отговори иронично Баст и направи лек поклон.

— Моля дамите да ни извинят — проговори сухо Морган и се запъти към морския бряг. Баст го последва, обяснявайки разпалено. Скоро гласовете им заглъхнаха.

Фелисити вдигна въпросително вежди и замисленият й поглед проследи оживено разговарящите мъже. Тук ставаше нещо, което тя не разбираше, което може би никога нямаше да разбере.

— Е — проговори иронично Изабела, — моите най-сърдечни благопожелания.

— Не разбирам за какво говорите — отвърна високомерно Фелисити.

— Нима не е голяма чест, че двама мъже като тези, са готови да се сбият заради вас?

— За някои жени може да е чест, но не и за мен!

— Аха, значи предпочитате единия от двамата. Трябваше веднага да го кажете. Това щеше да сложи край на разпрата.

— Откъде знаете, че не съм го направила? — попита хапливо Фелисити.

— Когато жената даде ясен, недвусмислен отговор, обожателят погребва завинаги надеждите си. Но най-почтено ми се струва жената изрично да заяви, че не умее да обича много мъже едновременно и затова не им позволява да я обичат.

— Предполагам, че говорите от опит, мадам. Вие обичате много мъже, но винаги съумявате да държите любовниците си далеч един от друг, така ли е?

— Случайно да.

Надменността на тази жена беше непоносима.

— Като се има предвид настоящото ви занимание, ми се струва доста невероятно да сте имала достатъчно възможности да разочаровате мъжете, на чието внимание се радвате.

Очите на Ла Палома блещукаха по-скоро като очи на сокол, отколкото на гълъбица.

— Нека ви дам един съвет, скъпа моя. Не е особено умно да отсъждате само по външното впечатление.

— Какво искате да кажете?

Нервите на Фелисити бяха толкова опънати, че много й се искаше да изпищи.

— Първо, на борда на онзи кораб аз изпълнявам мисия, която не може да се види с просто око. Съгласих се да предприема това пътуване не само за свое собствено удоволствие, но и за да бъда полезна на една стара приятелка. Тя имаше нещастното хрумване да нарече кораба на мен и реших, че е редно да участвам лично в първото му плаване.

— Много интересно — промърмори равнодушно Фелисити, която не искаше да знае подробностите.

Устните на Изабела се опънаха в гневна ивица.

— Остава да си изясним случая с Морган. Много наивно постъпихте, като инсценирахте тази малка драма, скъпа. Ще разберете, че приятелят ви се отвращава от подобни методи.

— Да не мислите, че съм искала да ме завари с Баст? Никога не върша такива неща! Дори не подозирах, че сте наблизо!

— О, разбира се! — отвърна подигравателно Изабела. — Но не смятате ли, че бихте могли да измислите нещо по-умно?

— Със сигурност нямаше да попреча на удоволствието ви, ако знаех, че сте заети недалеч от нас в мрака.

— Аз? Да си доставям удоволствие в едно такова място? Ако ми позволите, ще ви издам, че стоя над тези неща! Търкалянето в пясъка изобщо не ми е по вкуса.

Измъчвана от ревност, Фелисити избухна в смях.

— Защо не опитате — уверявам ви, че ще останете изненадана. Но ако онова, което казвате, е вярно, значи сте се опитала да отвлечете Морган в погрешна посока. На острова няма нищо подобно на легла. Трябваше да го отведете на кораба на вашата приятелка.

— Нали ви казах, че не исках това!

— Тогава трябваше да се покажете малко по-рано. Видът ви беше толкова унил, че чак ви съжалих. Май не успяхте да си получите обещаната награда.

От устата на испанската аристократка се изтръгна ядно проклятие. Езикът й наистина не се отличаваше с изисканост.

— Каква злобна малка женичка сте вие!

— Ако бях на ваше място, нямаше да се унижавам да ругая другите жени — отговори Фелисити и гордо вирна брадичка. — Тъй като съм запозната с историята ви, възможно е да ви припомня някои твърде неприятни истини, стига само да си отворя устата.

— Господи Боже мой! Не разбирам, защо Морган рискува толкова много, за да си върне жена като вас! Досега от устата ви излязоха само глупости!

— Възможно е наистина да съм глупава — отговори рязко Фелисити, — но дори глупачка като мен е в състояние да проумее мотивите му. За съжаление, имах възможност да се уверя, че това е доста трудно за господарка на проститутките като вас!

Изабела протегна ръка с котешка гъвкавост и я цапна през лицето. Реакцията на Фелисити беше инстинктивна и мълниеносна. Главата на тъмнокосата жена отхвръкна назад.

Изабела се олюля и едва не се строполи на пясъка. Притисна бузата си с ръка, огледа съперницата си с присвити очи и попита:

— Вярно ли е, че умеете да си служите с шпагата?

— Малко — отговори самоуверено Фелисити.

Изабела хвърли бърз поглед към брега. Двамата мъже бяха едва забележими точки в мрака.

— Добре тогава. Смятам, че няма да ви навреди, ако получите урок по добро държание.

— Когато някой иска да даде урок другиму, това означава, че се смята за по-добър от него.

— За какво говорите, скъпа — за умението да размахвате шпагата или за добрите маниери?

— За каквото предпочитате — отговори Фелисити с равнодушен поглед и хладна усмивка.

— Тогава ми позволете да се уверя сама.

— Добре — съгласи се Фелисити. — Ще го направим.

Без да кажат повече нито дума, двете жени се обърнаха и се запътиха към лагера.