Дженифър Блейк
Прегърни и завладей (4)

Четвърта глава

За някои може би беше странно, че бараките на френските войници се намираха в същия, доста отдалечен квартал на града, където беше манастирът на урсулинките. За французите тази близост имаше своите основания, тъй като кралят беше изпратил войската, за да защитава живота на монахините, а те пък имаха за задача да се грижат за душите на войниците. Когато добрите сестри се нуждаеха от помощ в прекопаването на градините, направата на отводнителни канали, ремонт на покрива или други подобни задачи, войниците бяха наблизо и с удоволствие помагаха. Когато пекарната на манастира беше произвела повече хляб или сладкиши, отколкото сестрите можеха да изядат, вечно гладните мъже им бяха благодарни за скромните дарове. Когато преди четиридесет години пристигнаха „момичетата с ковчежетата“, определени да станат съпруги на първите колонисти, и бяха настанени при урсулинките, войниците помагаха да се държат по-далеч от манастира най-усърдните ухажори. По онова време индианците от племето начез, които живееха в околностите на форт Розали, на стръмния бряг на реката, бяха надигнали глави и множество френски колонисти намериха смъртта си. Оцелелите след клането сирачета бяха изпратени в манастира и войниците започнаха да плетат люлки и да дялкат играчки. Двете събития, пристигането на жените и това на бездомните деца, бяха накарали мъжете, пристигнали в колонията въоръжени с мускети и шпаги, да сложат оръжие и вместо него да хванат в ръце плугове или дърводелски инструменти и да си създадат постоянен дом в този нов свят.

Всички бяха убедени, че манастирът с вечния звън на камбаните, призоваващи за молитва, е оказал омекотяващо, положително влияние върху френските войници, но се съмняваха дали сега ще стане същото и с испанците. Техният Бог беше много по-строг и не прощаваше лесно. Той беше Богът, в името, на който Светата инквизиция все още властваше в Испания.

Със смяната на знамената се извърши и смяна на властта в църквата. Скоро набожността на жителите щеше да се направлява от испански свещеници, които сигурно щяха да донесат със себе си ужаса на инквизицията.

А ето че, макар в близост до църквата „Сейнт Луи“ на „Плас д’Арм“ да имаше затвор, достатъчно добър за французите, видните граждани бяха отведени под строга охрана във военните бараки на новите испански господари. Камбаните на манастира не млъкваха. Техният звън беше по-настойчив от всякога, а иззад стените долиташе постоянно тихо мърморене. В тези дни повечето жители на града имаха основания да отправят молитви към Господа.

Фелисити вървеше бавно покрай стените на манастира, следвана от Ашанти. Лицето й беше бледо и изпито. Бе предала обяда за баща си на стражите и бе попитала за състоянието му, но не можа да чуе нищо съществено, камо ли да го види. Обещаха й, че ще му занесат свещта от зеленика, яденето и книгите, но нямали право да му носят писма. Полковник Морган Макормак пребивавал в къщата на губернатора. Не можеха да й обещаят, че ще я приеме. Бил много зает, но ако не приемел такава красива дама, щял напълно да заслужи прякора „Железния“, с който го удостоили хората му.

През изминалите дни испанските войници бяха станали много по-смели. Вече се движеха из целия град, завземаха всяко сенчесто кътче, седяха в градините на гостилниците, гледаха към улицата и си подхвърляха бързи, бегли забележки, когато Фелисити минаваше покрай тях. Може би това й правеше впечатление само защото по улиците почти не се мяркаха французи. Хората се страхуваха. Арестуваните мъже бяха измежду най-видните граждани, имаха множество роднини и ситуацията можеше да се сравни с неочаквана семейна трагедия.

На известно разстояние от къщата на губернатора, от една уличка излязоха двама испанци в яркочервени офицерски униформи и последваха двете жени. Фелисити бе минала покрай тях, без да им обърне внимание. Беше се съсредоточила върху предстоящия разговор и гледаше право пред себе си, за да обезкуражи евентуалните натрапници. Ашанти сигурно ги беше видяла, но по обичая си не казваше нито дума.

Фелисити ускори крачка. Ашанти не изоставаше от господарката си. Двамата мъже зад тях също се разбързаха. Не, че бяха в опасност, защото улицата беше открита и денят беше светъл, но Фелисити нямаше никакво намерение да търпи испанското нахалство. Усети облекчеше, когато пред тях се появи резиденцията на губернатора, кацнала на брега на реката.

Бяха само на няколко метра от целта си, когато пред къщата спря файтон, пристигнал от страничната уличка, успоредна на дигата. Превозното средство беше тежко натоварено с кожени куфари и сандъци, всичките износени и овехтели, макар че бяха украсени с позлатена благородническа корона. Мъж в ливрея изскочи на улицата и помогна на една дама да слезе. Непознатата беше облечена в черен пътнически костюм с много дантели и правеше силно впечатление с царствената си фигура. Лицето й беше забележително, с изпъкнали скули, раздалечени очи под гъсти тъмни вежди и корава, остро изсечена уста. Гарвановочерната коса беше посребрена на слепоочията, грижливо завитият на тила кок също бе прошарен от бели кичури. Ръката, скрита в широк ръкав, стискаше верижката на малко кученце, което усети приближаването на Фелисити и Ашанти, вирна глава и започна да лае оглушително. Жената се обърна към тях с извинителна усмивка. Лицето й изразяваше топлота, подчертана още повече от меките гънки около очите. Тя кимна едва забележимо с глава и изчезна в къщата.

Какво правеше в Ню Орлиънс една испанска благородничка? В момента обаче Фелисити нямаше нито време, нито нужното спокойствие да помисли по този въпрос, затова продължи пътя си към къщата на губернатора.

Пред сградата, избрана от О’Рейли за губернаторска резиденция, се тълпяха хора. Разпределени на малки групи, дошлите чакаха търпеливо удобен случай да поговорят с новия господар на града. Ала нямаха почти никакъв шанс да влязат при него. В голямо преддверие точно зад вратата седеше млад офицер с измъчен вид и изкривена перука, подреждаше нервно струпаните пред него документи и на изпъстрен с грешки френски език се опитваше да обясни, че губернаторът няма време да приеме никого.

Когато Фелисити пристъпи прага на къщата с бялата си рокля от мек муселин, напръскан с виолетки, загърната с шал от фина дантела, напрегнатото изражение на офицера отстъпи място на искрено възхищение. Ала дори и това прекрасно видение не успя да оживи поне малко гласа му, когато за кой ли път произнесе краткото си слово:

— Съжалявам, сеньорита. Тази сутрин генерал-губернаторът има да урежда много важни неща. Не може да ви приеме.

Лека-полека Фелисити свикваше да я наричат сеньорита. Без да се тревожи от току-що чутото, тя се постара да се усмихне.

— Аз не съм дошла при благородния О’Рейли. Знаете ли дали полковник Морган Макормак е тук?

— Да, сеньорита — офицерът не си даваше труд да прикрие учудването си.

— Бихте ли ми помогнали да се видя с него?

— Полковникът е още по-зает от губернатора. Даде най-строго нареждане да не го безпокоим.

— Няма да му отнема много време.

— Много съжалявам, че се налага да ви разочаровам, сеньорита, но никак не ми се иска да рискувам живота си, като въведа посетител в стаята му.

— Много ви моля, пуснете ме! Въпросът е на живот и смърт! — Фелисити се приведе умолително към него и положи малката си бяла ръка на писалището. Приглушената светлина в стаята подчерта меката извивка на раменете, направи чертите на лицето й тайнствени и прелъстителни.

Младият офицер преглътна шумно.

— Наистина искам да ви помогна, сеньорита, но не смея да рискувам.

Фелисити усети някакво движение зад гърба си. Обърна се и се озова лице в лице с друг испански офицер. И без изненаданото възклицание на Ашанти позна, че той е един от двамата офицери, които ги бяха проследили до къщата на губернатора. Мъжът направи учтив поклон.

— Простете, че се намесвам — заговори на добър френски той, — но разбрах, че имате някои затруднения. Мога ли да ви бъда от помощ? Името ми е лейтенант Хуан Себастиан Унзага.

Фелисити беше твърдо решена да постигне, макар и малък напредък и сметна, че е най-добре да приеме предложението. Бързият й поглед обхвана всички подробности от лицето и фигурата на изправения срещу нея офицер. Строен, с тъмни коси, дръзки черни очи и тънки мустачки. Фелисити изобщо не се изненада, когато позна в негово лице мъжа, рискувал на няколко пъти да си навлече недоволството на баща й, Валкур и съседите, и дошъл под прозореца й да пее пламенни любовни песни. Опита се да му се усмихне, вдигна безпомощно рамене и започна да излага молбата си.

— Смятам, че ще го уредим много лесно — отвърна бързо офицерът и изгледа неодобрително колегата си. — Не виждам причина да не удовлетворите желанието на дамата.

Младежът зад писалището се възпротиви. Последва ожесточен спор на бърз испански. Накрая дежурният офицер се остави да го убедят. Лейтенант Унзага се обърна отново към Фелисити, поклони се и я помоли да го последва. Камериерката щяла да чака отвън.

Когато Фелисити и офицерът тръгнаха навътре по коридора, сред тълпата се надигна недоволно мърморене. Младата жена се обърна за миг и срещна не един неодобрителен, недоверчив поглед. Общественото недоволство я разтревожи, но сега не можеше да мисли и за това. Трябваше на всяка цена да разговаря с полковника.

Лейтенантът почука на една врата в другия край на коридора, после отстъпи настрана, за да пропусне Фелисити. Младата жена плахо пристъпи прага на голямо помещение с два високи прозореца, откриващи изглед към малка, занемарена градина. Прозорците гледаха на югоизток и в късния летен следобед въздухът в стаята беше топъл и задушен. По тази причина мъжът, седнал зад красиво резбованото писалище, беше съблякъл униформения си жакет и го беше метнал на облегалката на стола. По риза с навити ръкави, той седеше зад отрупаното с всевъзможни документи писалище и силните му, загорели от слънцето пръсти стискаха гъше перо, което равномерно проскърцваше върху лист пергамент. Когато Фелисити влезе в стаята, следвана от лейтенант Унзага, полковникът вдигна очи и в тях се появи неодобрение. Той остави бавно перото и се облегна назад.

— Какво означава това нахълтване, Баст? — попита строго той.

Лейтенант Хуан Себастиан Унзага не се остави да го сплашат.

— Срещнах навън това мило същество, на което бе отказана твоята компания, и си казах, че би било жалко, ако не ти дам възможност да я видиш. Морган, приятелю, та те изобщо нямаше да ти съобщят, че е идвала!

— Много съм ти задължен — отвърна провлечено полковникът, — тъй като съм напълно сигурен, че си бил воден единствено от грижа за доброто ми настроение.

— Ама разбира се! — потвърди с невинна усмивка лейтенантът.

— Доколкото те познавам, ти мислиш единствено за себе си. Боя се обаче, че ще останеш разочарован, ако очакваш да спечелиш благоразположението на мадмоазел Лафарг. Още в деня на нашето пристигане тя показа, че не цени особено испанския режим, а сега има причина да го ненавижда.

— Мадмоазел Лафарг, разбира се! Ама че съм глупак! Ти беше, Морган, ти ми я отмъкна под носа на онзи нещастен бал! А тя те изостави насред танцовата площадка! Колко глупаво лице направи тогава, приятелю…

— Прав си — полковник Макормак кимна бавно и втренчи смарагдовозелените си очи в лицето на Фелисити. — Тя е дъщеря на търговеца Лафарг, който е задържан в бараките.

— Por dios! Не знаех това — испанският офицер се обърна към Фелисити със загрижена физиономия. — Позволете да изразя съчувствието си за постигналото ви нещастие, мадмоазел Лафарг.

Фелисити вирна брадичка.

— Не намирам, че съчувствие е подходящата дума, лейтенант. Баща ми не е мъртъв… поне засега.

— Мадмоазел…

Полковникът го прекъсна с нетърпелив жест.

— Е, щом си я довел, нека чуем молбата й, Баст.

Лейтенант Унзага безстрашно разтърси глава.

— Разбира се. Слушаме ви, мадмоазел.

Фелисити отмести очи от усмихнатия испанец към ирландския наемник. Прозорците бяха точно зад него и следобедната светлина огряваше гърба му. Лицето му оставаше в сянка, докато тя се чувстваше изложена на показ до най-малката подробност на лицето си. Навлажни устни с върха на езика си и заговори:

— Аз… Бих ли могла да разговарям с вас на четири очи, полковник?

Морган Макормак изгледа лейтенанта, който въздъхна, сбогува се любезно и бавно се оттегли.

В стаята надвисна тишина. Фелисити бе изпълнила намерението си, бе влязла при полковника, но думите, които толкова грижливо беше подготвяла, изчезнаха от съзнанието й. Мъжът я наблюдаваше през присвитите си очи и от острия му поглед не убягваше нищо, нито грижливостта, с която се бе облякла, нито безпокойното издигане и спускане на твърдите й гърди под дантеления шал. Фелисити напразно се стараеше да потисне тревогата си. Внезапно й се дощя да не беше идвала. Разговорът с този мъж нямаше да доведе до нищо. Той винаги я караше да се чувства неловко, а тази среща можеше да усложни още повече положението на баща й.

— Е, мадмоазел Лафарг?

— Вие сигурно сте отгатнал, полковник — започна едва чуто тя, — че съм дошла при вас заради баща си. Не е справедливо, че затворихте най-видните мъже на града в бараките. С нищо не можете да го оправдаете.

— Искате да кажете, че баща ви и останалите не са виновни в заговор срещу испанската корона? — въпреки прякото обвинение в думите на Фелисити, въпросът не беше зададен със злоба.

— Как е възможно да са заговорничили срещу испанския крал, когато представителят му в колонията не бе поел властта официално? Ние бяхме хора без родина, отблъснати от Франция и още неприети от Испания.

— Това не е вярно. Договорът от Фонтенбло вече беше подписан и испанският представител бе пристигнал в колонията. Ако Юлоа не е встъпил официално в длъжност, то е било само за да не разгорещи още повече страстите. Населението го е посрещнало с неприкрита омраза. Никой от мъжете, които са марширували по улиците на града, пеейки революционни песни, не се е съмнявал нито за миг, че Луизиана е преминала под властта на Испания. Онова, което са сторили, ги изобличава.

— Не мога да проследя хода на мислите ви — отвърна овладяно Фелисити. — Дори и да беше така, защо избрахте тези мъже, а не някои други? Защо не арестувате всеки здрав мъж в колонията, всеки, който е говорил против вас или се е застъпвал за провъзгласяване на независимостта, а не за подчинение на един чужд крал, който изобщо не се интересува от колонията, разположена на хиляди мили далеч от столицата му? Ако наистина е имало заговор, виновни са всички. Не бива няколко души да отговарят за делата на другите.

— Има много хора, които извършват убийство, но в затвора попадат само тези, които са заловени на местопрестъплението или има убедителни доказателства за деянието им.

— Баща ми не е убиец! Той е обикновен търговец на платно, който в свободното си време се рови в книгите и търси идеи и идеали. Нямахте никакви основания да изберете точно него, освен ако не сте действал от дребнаво желание за отмъщение!

Полковникът се изправи, бутна стола си, заобиколи масата и се подпря на ръба.

— Не е ли време да изложите по-точно молбата си? — проговори с мрачно изражение той.

Фелисити едва устоя на напора да отстъпи крачка назад, да избегне близостта му.

— Да, време е. Вие сте високопоставен офицер от близкото обкръжение на О’Рейли. Когато парадът, с който искахте да демонстрирате мощ, бе провален заради историята с нощното гърне, изхвърлено от слугата на баща ми, вие се вбесихте. А после, когато танцувахме…

— Онази първа обида също беше вдъхновена от вас, нали, мадмоазел?

Фелисити прехапа устни, обзета от смущение и странно чувство на срам. Страните й пламнаха. Желанието да очисти името си с надеждата, че това ще повлияе върху съдбата на баща й, се бореше със солидарността към Валкур. Макар той да бе напуснал града, вероятно още не беше достатъчно далеч от властта на О’Рейли и губернаторът можеше да сметне за нужно да се осведоми по-подробно за политическата му активност.

— Така ли беше? — попита полковникът и вдигна въпросително едната си вежда.

— Да, да, така беше — отговори бързо Фелисити и отвърна поглед към малката, изрисувана с тъмни маслени бои картина на стената, която изобразяваше долината на Лоара.

— Учудих се, че брат ви, който беше свидетел на цялата сцена, не е направил нищо, за да ви попречи. Възможно ли е да споделя бунтовническите ви наклонности?

Фелисити беше навлязла в опасна територия.

— Кой може да знае какви мисли се въртят в ума на Валкур, когато не е зает да избира нов аромат за енфието си или нова дантела за маншетите? Той не се интересува от нищо и от никого, никога не е проявявал политическа активност. Нали сте разговаряли с него, когато сте го задържали за свое удоволствие! Сигурно сте разбрали, че не е революционер, иначе нямаше да дадете нареждане за освобождаването му.

— Нищо подобно не съм нареждал.

— Все някой го е направил.

Полковник Макормак направи крачка напред, приседна на ръба на писалището и скръсти ръце. Гласът му прозвуча остро:

— Не зная нищо подобно.

— Какво говорите? Да не искате да кажете, че е избягал? — Фелисити го гледаше с разширени от ужас очи и отчаяно се опитваше да разбере поведението му, да проумее как това потресаващо откритие ще повлияе върху съдбата на баща й.

— Доколкото разбрах, изчезнал е, докато постовете са били заети с жените, дошли пред бараките с надеждата да зърнат мъжете си. Все още разследваме как тъкмо по това време вратата се е оказала отворена.

Фелисити се поколеба, после вирна решително брадичка.

— Щом се е случило веднъж, може да се случи и втори път.

— Не. Войниците, които са на пост в бараките, са избрани много грижливо, най-добрите от собствения ми полк.

— О да! — изплака Фелисити, надвита от отчаянието. — Никой няма да бъде пощаден! Представителите на плантаторите, адвокатите и търговците ще страдат, за да послужат за пример на останалите. Иначе нито О’Рейли, нито вие ще останете доволни.

— Заповедта да открием водачите на бунта и да ги накажем идва лично от крал Карлос. Нито генерал-губернаторът, нито аз имаме нещо общо със задържането на тези нещастници.

— Заповед! — изсъска презрително тя. — Това е най-доброто извинение за всички онези, които извършват действия, признавани от самите тях за погрешни. Нали не мислите, че ще ви повярвам?

— Това е истината.

Напрежението, тревогата и мъките на последните дни я заляха като бурна вълна и заличиха всяка предпазливост.

— Какво знаете за истината вие, платеният войник, свикнал да заглажда отговорите си и да ги прави достоверни? Какво знаете вие, който сте лишен от отговорност, а осъждате на смърт невинни хора?

— Нима твърдите, че лъжа?

Мъжът я гледаше мрачно, гласът му режеше като с нож. Беше отишла твърде далеч, Фелисити сведе очи под дългите гъсти мигли и закри с ръка лицето си.

— Вече не знам какво говоря. Просто… Всичко стана толкова бързо, а аз умирам от страх за баща си! Защо? Защо той? Защо трябва да страда? Той не е фанатик, не е човек, който предизвиква улични безредици. Винаги е бил мирен и спокоен. Той е учен, мислител, но не и революционер.

— Тези са най-опасните — промърмори полковник Макормак и гласът му прозвуча изненадващо меко. — Но не се отчайвайте, мадмоазел Фелисити. Мъжете, които бяха арестувани, ще бъдат изправени пред законен съд. Ако баща ви е невинен, както твърдите вие, съдът ще го призове да отговаря за делата си и ще произнесе мека присъда. Вероятно ще бъде освободен или ще се отърве само с няколко години затвор.

— Няколко години затвор и конфискация на цялото му имущество, на всичко, за което се е трудил през целия си живот. Може би смятате, че трябва да бъда благодарна за тази милост? Позволявате ли да попитам, след като всичко зависи от това, кой ще бъде съдията, който ще разполага с живота на баща ми?

За първи път полковникът избягна погледа й. Лицето му се превърна в каменна маска.

— Съдиите ще бъдат няколко. Ще присъстват генерал-губернаторът и най-високопоставените офицери.

Фелисити си позволи горчива усмивка.

— И всички са испанци, без съмнение. И вие ли ще бъдете между тях, полковник?

— Това е мой дълг.

— И какво е нужно — продължи с треперещ глас тя, — за да бъда сигурна, че баща ми ще получи справедлива и безпристрастна присъда, че ще се отърве с възможно най-лекото наказание?

Веждите на мъжа се сключиха над зелените очи. Той се изправи и застана пред нея. Надвишаваше я с цяла глава.

— Простете, но май не ви разбрах добре, мадмоазел. Да не би да ми предлагате подкуп?

Тази идея не беше толкова неразумна, колкото изглеждаше на пръв поглед. Корупция и подкупност, осигуряване благоволението на високопоставените, предаване на пари под масата — всичко това беше обичаен начин за уреждане на проблемите, възникващи всеки ден в отдалечената колония и свързани преди всичко с ограниченията в търговията. Френските губернатори бяха много заинтересовани да си напълнят джобовете или да създадат основата, върху която да градят кариерата си в двора на Луи XV, и не си даваха труд да се борят за почтеност и справедливост. Ако Луизиана все още беше френска, предложението на Фелисити щеше да бъде посрещнато с небрежен отказ, с няколко нищо незначещи думи, а накрая с усмивка и протегната ръка. Ала полковникът не се усмихваше.

— Не исках да ви обидя — побърза да се поправи тя. — Исках просто да открия най-добрия начин, по който да помогна на баща си.

Изразът на лицето му остана все така напрегнат.

— Повярвайте, мадмоазел, няма такъв начин. Дори и след като съдът реши кой е виновен и кой невинен, генерал-губернаторът има всички пълномощия да определи наказанията. Няма никаква възможност да се повлияе върху решението му.

— Нима очаквате да ви повярвам? Вие сте сънародник на губернатора, той ви е назначил на тази висока длъжност и лично ви е избрал за свой заместник. Не може да нямате известно влияние върху него, да не говорим за предложенията, които бихте могли да му направите.

Мъжът смръщи чело.

— Слуховете са твърде преувеличени — отбеляза небрежно той.

— Понякога знанието определя разликата между живота и смъртта. Защо да не разговаряме помежду си за хората, които бяха изпратени да ни управляват? — полковникът не беше отрекъл, че мнението му има някаква тежест пред О’Рейли. Дали твърдият отказ преди малко не беше само израз на гордостта му, нищо повече от думи, целящи да засилят отчаянието й и да увеличат сумата, която беше готова да плати? Фелисити огледа внимателно мъжа пред себе си и взе решение да се възползва от ситуацията. Обезпокои се, когато видя, че той я наблюдава със същото внимание.

— Аз съм прост колониален офицер, наемник — промълви горчиво мъжът.

— Вие сте втори по ранг след губернатора и имате достатъчно власт да прикриете например случката с нощното гърне или да продължите разследването. Ако това е вярно, бихте могъл да издействате и освобождаването на баща ми.

— Тази привилегия е запазена за дон Алехандро О’Рейли. Той управлява колонията.

— А как стои въпросът с вас, полковник Макормак? Нямате ли честолюбие? Не желаете ли по-висок пост, не искате ли печалба от престоя си в Новия свят? Ако баща ми излезе на свобода, той ще съумее да прояви благодарността си. Може да ви издейства разрешение за търговия, да ви осигури достъп до стоки, които ще донесат значителен доход, ще подпомогнат развитието ви.

— Достъп до стоки? Сигурно говорите за контрабанда? Или може би за оборудване на пиратски кораб?

— Зависи какво предпочитате.

— Кажете ми — проговори безизразно мъжът, — баща ви знае ли за обещанията, които така щедро раздавате?

Фелисити изпита нещо като триумф. Най-после бе успяла да го заинтересува.

— Не, татко не знае нищо, но съм сигурна, че ще изпълни всяка моя дума.

— Досега не бях наясно с възможностите му. Може би испанската корона ще има известна полза, ако разследваме по-отблизо търговията на мосю Лафарг. Още утре ще наредя да направят нова оценка на имуществото му.

Полковникът не откъсваше очи от нейните. Лицето му беше като отлято от стомана. Фелисити с болка осъзна, че този мъж изобщо не се интересува от възможността да извлече печалба за себе си. Това прозрение беше колкото невероятно, толкова и неблагоприятно за нея. Тя стисна устни и процеди през зъби:

— Както желаете, полковник. Очевидно сте решен да получите отплата за обидата, която ви нанесох.

Мъжът я огледа от главата до петите, погледът му обхвана медноцветната коса под дантеленото боне, слезе надолу към зачервените от безпомощен гняв бузи, проследи гордата извивка на гърдите, стегнати в корсета, обходи тънката талия и се изгуби в модните разперени поли. Оценяващият поглед я накара да се разтрепери от срам и страх.

— Смятате, че желая да получа отплата? Не, мадмоазел. Ако сте толкова сигурна, че баща ви е задържан само заради вашето поведение, тогава се учудвам, че ми предлагате възнаграждение за освобождаването му, което може да плати единствено той. Нима не сте готова да пожертвате гордостта си в полза на обичания си баща?

— Какво искате да кажете? — гласът й прозвуча несигурно. В кафявите очи светна предпазливост.

— Искам да кажа, че притежавате известна ценност, която не сте споменала досега, но която можете да предложите единствено вие.

— Мисля, че не ви разбирам — Фелисити се побоя, че го е разбрала твърде добре, но не се осмели да го каже гласно.

— Не, разбрахте ме. Говоря за удоволствието от вашата компания, мадмоазел Лафарг.

Обзе я луд гняв. Най-лошото беше, че не можеше да му отговори, както заслужаваше, не можеше да му откаже направо. Гневната й реакция със сигурност щеше да влоши още повече положението на баща й.

— Вие… Вие не говорите сериозно!

— Защо не? Вие сте красива жена. Аз съм сам в тази чужда страна, заобиколен от хора, които, меко казано, не са никак любезни с мен. Установих, че съм уморен от постоянното пренебрежение на всички жени, които срещам. Едно по-сърдечно отношение би било извънредно приятно.

Държанието му беше странно. Той сякаш се подиграваше на самия себе си, не на нея, сякаш очакваше, че просителката всеки миг ще хукне да бяга, без да обсъжда неучтивото му предложение.

— Това е безсрамие! Прав беше Валкур, когато ми каза какво ме очаква. Трябваше да го послушам!

— И какво по-точно каза Валкур Мюра? — попита студено полковникът.

— Че очаквате от мен… Че няма да се мине без…

Мъжът вдигна изненадано едната си вежда.

— Говорете, мадмоазел Лафарг.

Срамът и гневът й помогнаха да намери подходящите думи.

— Той каза, че жените се смятат за лесна плячка, особено от мъже като вас.

— Значи, не сте съгласна?

Фелисити вирна брадичка.

— Нима очаквахте друго?

На лицето му се появи измъчена усмивка.

— Е, можехте да надвиете себе си и да проявите поне малко любезност. Но, макар че идеята ви е възхитителна, аз имах предвид нещо друго.

— Наистина ли? — Фелисити усети огромно облекчение, но кой знае защо, едновременно с това се почувства засегната и обидена. Постара се веднага да прогони тази мисъл и се опита да се съсредоточи върху думите му.

— Мисля, че вече ви споменах за идеята на генерал-губернатора да подобри взаимоотношенията с местните хора. Той желае да приключи възможно най-бързо с процеса и да се посвети на всекидневните грижи по управлението на колонията. Убеден е, че най-добрия начин да заздрави присъствието ни в града е сближаването на офицерите му с местните дами. Разбира се, съблюдавайки всички правила на учтивостта. Ако стане така, че някои от нашите се заселят тук, това би било от полза както за губернатора, така и за испанската корона. И без това колонията Луизиана е твърде рядко населена.

— Полковник Макормак, нима искате да кажете…

— Всеки офицер, който излезе с французойка, в карета, на разходка по площад „д’Арм“, или танцува с нея по време на някой от многобройните балове, ще бъде поощряван. Естествено дамата също може да очаква евентуална молба от нейна страна да бъде изслушана благосклонно. Това важи особено за тази, която ще даде добър пример на сънародничките си.

— Това ли е всичко? — попита с безизразно лице Фелисити.

Мъжът се усмихна, смарагдовозеленият му поглед срещна спокойно искрящите от гняв кафяви очи.

— Това беше първоначалното ми намерение. Разбира се, мога да обмисля отново предложението на брат ви, ако така предпочитате.

Младата жена си пое дълбоко въздух, пламна от срам, после се разтрепери от необуздан гняв. Кратката искра на трудно сдържана страст, която бе забелязала в очите му, предизвика изблик на паника.

— Ако това отговаря на вашите представи за учтивост…

— Предлагам ви възможност да помогнете на баща си по единствения приличен начин. Нима сте очаквала нещо друго?

— Не! Това е невъзможно! — Фелисити изкрещя тези думи, преди да беше помислила, преди да бе намерила по-мек израз. Сега вече беше късно. Думите бяха произнесени и отекнаха с ужасяваща окончателност.

— Набързо взетите решения невинаги са най-добрите, мадмоазел. По-късно често съжаляваме за прибързаността си. Разбира се, аз съм готов да ви дам известно време за размисъл, преди да чуя отговора ви.

Гласът му звучеше уверено, дори подигравателно. Очевидно й намекваше да си върви. Фелисити се обърна и изскочи от стаята с развени поли. Така блъсна вратата зад себе си, че къщата се разтресе.