Метаданни
Данни
- Серия
- История на Луизиана (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Embrace and Conquer, 1981 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Ваня Пенева, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 42 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Lindsey
- Разпознаване и корекция
- plqsak (2012)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona (2012)
Издание:
Дженифър Блейк. Прегърни и завладей
Американска. Първо издание
ИК „Ирис“, София, 1995
Редактор: Правда Панова
Коректор: Виолета Иванова
ISBN: 954–445–029–1
История
- — Добавяне
Пета глава
Фелисити имаше на разположение половин ден, за да обмисли предложението на офицера. Тя крачеше неспокойно напред-назад, претегляше всички „за“ и „против“, преживяваше отново и отново всички подробности от срещата между двамата. Ужасно се боеше от мисълта, че с действията си повече е навредила на баща си, отколкото да му е помогнала. Искаше й се да се беше изразявала по-дипломатично и едновременно с това кипеше от гняв. Този мъж беше толкова сигурен в себе си! Трябваше да му отговори, както заслужаваше, да му откаже грубо и еднозначно. Ашанти я съветваше да се съгласи с предложението, защото това бил единственият начин за спасението на баща й. Каква друга възможност й оставаше, след като смелите, някога заможни жители на Ню Орлиънс бяха започнали да канят с поклони испанците в магазините си и да полагат с готовност клетвата за вярност, изисквана от О’Рейли. Положението й беше твърде тежко и не можеше да си позволи такъв мощен неприятел.
Ашанти не беше единствената, която се тревожеше за Фелисити. Само час след връщането й от дома на губернатора, се появи една съседка. Жената се отличаваше с майчинска душа и обичаше да клюкарства, но беше изпълнена със съчувствие след арестуването на бедния мосю Лафарг и се тревожеше, че младото момиче е останало само в къщи. Забелязала, че през последните дни Валкур нито влизал, нито излизал от къщата, и се питала каква ли е причината. Мъжът й го видял на рекичката „Сейнт Джон“ в компанията на контрабандисти и пирати. Било ужасно как заповедите на онзи брутален дявол О’Рейли разделяли семействата. Дано добрият Бог се трогнел от мъките им. Ирландецът имал каменно сърце, всички го казвали. Не се разчувствал нито от сълзите на майката, нито от молбите на красивата млада годеница. Дали Фелисити е чула, че Жан Баптист Нойан, племенникът на великия Биенвий, основателя на колонията, също бил между задържаните? Насила го откъснали от обятията на прекрасната му съпруга, за която се венчал съвсем наскоро. Всъщност, той бил просто едно голямо момче, зет на известния Лафрениер, който също бил арестуван. Какво зло им е сторил този толкова млад човек? А бедната малка мадам Нойан, на която отнели и съпруга, и бащата! Животът станал много тъжен, но нищо не можело да се направи.
Съседката въздъхна от дълбините на добре тапицирания си корсаж и се разпростря отново върху проблемите на Фелисити. Не можела да проумее, как Валкур я е изоставил сам-сама, след като градът бил пълен с испански войници. Нямало да се изненада, ако започнели да изнасилват френските жени в леглата им! Не е ли по-добре милата Фелисити да се пренесе временно в нейната къща или да потърси убежище при урсулинките в манастира?
Това разрешение на въпроса не беше по-добро. Ала какво друго й оставаше? Ако станеше нужда, можеше да се защити с пистолет или шпага, но ако тръгнеше с извадено оръжие по улицата, това нямаше да спаси баща й. Да, най-добрата възможност да стори нещо за освобождаването на Оливие Лафарг беше да приеме предложението на полковник Макормак.
Естествено Фелисити беше наясно с риска, който поемаше. Той беше намекнал, че ако тя прояви малко повече любезност, баща й ще се отърве с леко наказание, но не бе дал никакви гаранции. Изразите му бяха твърде неясни. В положението, в което беше изпаднала, тя рискуваше да вложи в думите му смисъл, който те не съдържаха.
Обедът дойде и отмина. Небето над града избледня до сиво-синьо, ала остана безоблачно. Кипарисовите покриви на къщите бяха нагорещени до крайност. Жителите на града побързаха да се приберат и затвориха капаците на прозорците, за да спрат нахлуването на потискащата горещина. Едва когато слънцето се приближи към хоризонта, някои се осмелиха да излязат. Стените на къщите съхраняваха дълго топлината на деня и тя се усещаше и след падането на нощта. Затова жителите на града имаха обичай да излизат на здрачаване, да седят пред вратите и по балконите. Хората с повече енергия се разхождаха по дигата или по „Плас д’Арм“, главния площад на града, в средата на който се издигаше църквата „Сейнт Луи“.
Дигата беше любимото място за разходка на Фелисити. Дори присъствието на испанците не можеше да й попречи да излезе и тя смело се запъти към брега на Мисисипи, следвана от Ашанти. Може би мекият вечерен въздух и лекият бриз откъм реката щяха да прогонят постоянното главоболие, което биеше като чук в слепоочията й, и объркването, завладяло душата й.
Ала надеждата се оказа напразна. Едва бе достигнала брега на реката, когато видя един испански офицер, който се отдели от група свои сънародници, застанали под дръвчетата в края на площада, и тръгна към нея. В смарагдовозелените очи на полковник Макормак светеше недвусмислено предизвикателство, макар че загорялото му от слънцето лице оставаше неподвижно. Той застана пред нея и заговори с подчертана учтивост:
— Каква приятна изненада, мадмоазел Лафарг.
— Мисля, че преценката ви не отговаря на истината — отвърна хладно тя.
Усмивката му беше подигравателна.
— Уверявам ви, че съм искрено зарадван да ви видя.
Младата жена не беше сигурна дали нарочно я е чакал и предпочете да не подхваща тази тема. Вместо това прошепна едва чуто:
— Съжалявам, че не мога да отговоря на това чувство.
— Наистина е жалко, особено като се има предвид, че ни предстои да прекарваме много време заедно.
Фелисити се сепна и само предупредителното докосване на Ашанти я накара да се овладее.
— Как ви хрумна тази странна мисъл, полковник?
— Може би съм се излъгал, мадмоазел, но тъй като вие не събрахте полите си и не се впуснахте да бягате, аз приех, че сте съгласна с плана, който ви разясних тази сутрин.
Моментът на решението беше дошъл — внезапно и без предизвестие. В последен, отчаян опит да спечели време, Фелисити прошепна:
— Не мога да повярвам, че говорехте сериозно.
— Никога не съм бил толкова сериозен — гласът му галеше слуха й, мелодичен и дълбок, чертите на лицето му бяха изопнати от напрежение.
— Защо аз? — попита внезапно тя.
— Вие сте красива млада жена — отговори все така сериозно той. — Освен това сама ме насочихте към себе си с необмислената си постъпка.
— Не съм го искала!
— Разбира се, че не сте, макар че сега това не е от значение. Отговорете ми, мадмоазел Лафарг, ще се разходите ли с мен или не?
Ако се съдеше по думите му, той не искаше от нея нищо повече от тази демонстрация на приятелско отношение. Фелисити пое дълбоко дъх.
— Както изглежда, аз просто нямам друг избор, полковник Макормак.
— За съжаление — промърмори едва чуто той. Гласът му прозвуча неравно. — Все пак аз не ви принуждавам.
— Не, вие просто се възползвахте от ситуацията в своя собствена изгода, нали? — ясните кафяви очи бяха помрачени от тъмна сянка.
Офицерът не се опита да избегне погледа й. Обърна се леко настрана, протегна й ръка и кимна към дигата.
— Имате право — отговори тихо той.
И двамата разбираха, че не е нужно да обсъждат надълго и нашироко отношенията си. Фелисити се поколеба само миг. Нежните й пръсти се отпуснаха върху грубия вълнен ръкав и двамата продължиха пътя си заедно. Ашанти изпусна дълга въздишка на облекчение и закрачи на известно разстояние след тях.
Фелисити усещаше мъжа до себе си много по-силно, отколкото й се искаше. Едрият ръст, гъвкавата походка, стегнатите мускули под ръкавите на униформата, ясно изразената му мъжественост. Тези впечатления обсебиха вниманието й за дълго време, макар да бяха твърде неподходящи за принудителното решение, което бе взела, й тя изобщо не забеляза крадливите погледи, които й хвърляха минувачите, нито пък начина, по който им правеха път. Едва след време осъзна какво впечатление е направила появата на Фелисити Лафарг, дъщерята на арестувания търговец, под ръка с униформен испанец, един от ирландските наемници на О’Рейли. И това, докато баща й гниеше в затвора! Бузите й пламнаха от срам. Ала след малко вирна упорито брадичка. Поведението й не засягаше никого, освен самата нея. Един ден хората щяха да разберат, защо беше направила това, а междувременно тя беше готова да се разхожда и с дявола, ако това можеше да спаси баща й.
Двамата стигнаха до дигата и се изкачиха по грубо издяланите дървени стълби, които водеха към дългата, извита алея за разходки. Долу дигата беше широка двадесет стъпки, а горе почти десет. Бяха я издигнали като защита — за съжаление недостатъчна — срещу прииждащите води на Мисисипи. Сега, в края на август, реката беше достигнала най-ниското си равнище, но въпреки това изглеждаше широка и мощна. Отсрещният бряг, загърнат от вечерните изпарения, почти не се виждаше. Миришеше на риба, тиня и гниещи растения, но бризът, който къдреше повърхността на реката, беше свеж и хладен.
Полковник Макормак изгледа спътницата си с мрачна усмивка.
— Винаги ли сте толкова мълчалива? Не ме карайте да мисля, че не намирате подходяща тема за разговор!
— Не знаех, че ще трябва и да разговаряме.
— Не се чувствайте задължена — отговори той и топлотата изчезна от очите му. — Все пак ми се струва, че малко повече учтивост би била съвсем на място.
— Разбира се, щом желаете — отвърна тихо Фелисити и се наслади на гневното му смръщване.
— Моето желание — отвърна той, подчертавайки втората дума — е да се отнасяте към мен така, както бихте се отнасяли към всеки друг познат мъж.
— Но вие не сте всеки друг — отговори делово тя. — Съдбата на баща ми зависи от добрата ви воля.
— Ако последвате тази мисъл до логическото заключение, учтивостта е дори наложителна.
— Това заплаха ли е, полковник?
— Ако под това разбирате, че баща ви ще бъде поставен на хляб и вода, в случай че възбудите недоволството ми — не сте права. Всеки, независимо дали е мъж или жена, трябва да бъде наказан за собствените си провинения.
По неизвестна за нея причина, тези думи я накараха да потрепери. Уплаши се много повече, отколкото ако беше чула ясно от устата му, че ще накаже баща й заради нейното поведение. Не толкова мисълта, че самата тя може да попадне в опасност, а по-скоро безукорните маниери, които придружаваха думите му я изплаши. Гласът й прозвуча хладно:
— Как да ви разбирам, полковник Макормак? Дали нашата днешна разходка се дължи колкото на историята с нощното гърне, толкова и на молбата за милост към баща ми?
Лицето му остана непроницаемо.
— Причинете са различни, мадмоазел, ала щом вече сме стигнали дотук, не е нужно да ги разискваме повече.
— Разбирам — отговори след известно време Фелисити. Стори й се по-лесно и може би по-сигурно да следва примера му, вместо да се задълбочава повече в напразно търсене на някакъв отговор.
Мъжът се усмихна подигравателно.
— Тъй като изненадващо за мен проявихте известна отзивчивост, бих желал отсега нататък да ме наричате Морган, както е името ми.
Фелисити склони глава в знак на съгласие, ала не му отправи същото предложение. Това, разбира се, не му попречи да я нарече на малко име.
— Много ви благодаря, Фелисити — промълви сериозно той и на лицето му се изписа очакване.
Младата жена го изгледа мрачно, но не се възпротиви. Двамата продължиха разходката си по дигата, при което мъжът полагаше трогателни усилия да нагоди дългите си крачки към нейните. След известно време Фелисити попита с измамна мекота:
— Кажете, харесва ли ви Луизиана?
— Това място е невероятно — отвърна ирландецът и в очите му блесна весела искра. Събеседницата му беше избрала безопасна всекидневна тема. — Никога не съм виждал такава буйна растителност. Имам чувството, че тревите и дърветата порастват за една нощ. Видях храсти и увивни растения, които само в течение на един ден станаха по-високи с цял фут. Като се има предвид колко плодородна е почвата и колко е топъл климатът, не бих се изненадал, ако имате по три жътви на година.
— Говорите като селянин…
— Защо не? Факт е, че произхождам от семейство на селяни. Няколко поколения мои прадеди са превивали гръб над земята — гласът му прозвуча неочаквано горчиво, но той побърза да се овладее.
Фелисити реши да не задълбочава темата.
— Не ви ли пречи горещината?
— Откак навърших осемнайсет години, съм служил в Карибието, в Средиземно море и в Испания. Горещината не ме смущава, повече ми пречат мухите и комарите, които са неразделна част от нея. Но досега не бях виждал място, където да са толкова кръвожадни като тук.
— Причината е, че сме заобиколени от блата. Комарите се размножават в застояла вода. Трябва да призная, че са наистина досадни, но не съм чувала да са убили някого. Права ли съм в предположението си, полковник, че под думата служба, разбирате служба в армията?
Мъжът я погледна с високо вдигнати вежди и не отговори.
— Исках да кажа… Морган — поправи се след леко запъване тя.
— Ако говорите за испанската армия, не — заговори след малко той. — Бях на петнадесет години, когато започнах да се уча при един адвокат. След около две години бях нападнат на улицата от група англичани, които набираха новобранци за армията. Пребиха ме от бой и когато паднах в безсъзнание на земята, ме натовариха в една количка и ме отнесоха на пристанището. Когато дойдох на себе си, ръцете и краката ми бяха оковани. Намирах се на борда на някакъв кораб.
— Учили сте за адвокат? — изненада се Фелисити и хвърли бърз поглед към коравите, войнствени черти на лицето му. — Не мога да си представя как сте изглеждал в тази роля.
— Никога не съм имал желание да ставам адвокат — отвърна той с кратка, почти неохотна усмивка, типична за него. — Само че баща ми искаше да ме изучи. Смяташе, че като овладея английските закони, ще бъда в състояние да им се противопоставя и лордовете ще престанат да си присвояват земята ни. Естествено щеше да бъде много по-практично, ако бях станал чирак при някой пекар. Така щяхме да имаме нещо за ядене на масата. По онова време в Ирландия цареше глад. Всъщност, оттогава положението не се е променило много.
— Значи насила ви направиха английски моряк. По-добре ли се чувствахте в морето? — без да го е искала, Фелисити беше заинтересувана от историята на Морган Макормак.
— Щом ми задавате такъв въпрос, очевидно нямате представа при какви условия служат английските моряци. Ден и нощ непрестанен труд, в буря и в дъжд, яденето подправено с червеи, под постоянното плющене на кожения камшик.
— Как успяхте да избягате?
— Фрегатата, на която служех, имаше късмет да бъде нападната от пирати.
— Късмет? — смая се Фелисити.
— Точно така. Има твърде малко мъже, готови да прекарват дълги месеци в открито море. Затова пиратските кораби, също като военните, винаги страдат от липса на достатъчно екипаж. Пиратските капитани знаят, че повечето моряци от английските екипажи са докарани насила, и дават на по-умните възможност да минат на тяхна страна и да подобрят положението си. Тъй като единствената друга възможност да оцелееш, е да те пуснат с малка лодка в открито море — и това в най-добрия случай — повечето моряци се възползват от удобния случай.
Фелисити не можа да потисне вродената си заядливост и попита:
— Е, пиратството отговори ли на вкуса ви?
— То също има своите предимства — искрите в зелените очи показваха, че ирландецът е прозрял пренебрежението й, но не смята да му обърне внимание.
— Какви например?
— Пиратският кораб влиза по-често в пристанищата, храната е много по-добра, а в повечето случаи корабите, които нападахме, бяха добре въоръжени, така че битката беше почтена и зависеше единствено от бързината, умението и дързостта на капитана. Човекът, под чиято команда служех, се интересуваше единствено от плячката — пари, скъпоценности, товари, — от нищо друго. Не му доставяше удоволствие да гледа как умират хора и обикновено пускаше на свобода екипажите на пленените кораби, за да разпространяват славата му, а и да тръгнат отново на път и пак да попаднат в ръцете му. Уби го падащ нож пред остров Пуерто Рико.
— Пиратски кораб без капитан? Сигурно е настанал невероятен хаос.
— Точно така — съгласи се мрачно офицерът, — но всички се съгласиха, че веднага трябва да бъде избран нов командир. Капитанът или се избира от всички, или се утвърждава сам, като победи другите претенденти.
— Очевидно намеквате, че са избрали вас — установи подигравателно Фелисити.
— След като другите желаещи се изпорязаха с ножовете си и останаха почти без кръв.
— Как стана така, че се отказахте от пиратството?
Мъжът вдигна едва забележимо широките си рамене.
— Съдбата на пирата е проста: животът му, макар и вълнуващ, е кратък. Един ден установих, че във вените ми тече твърде много от селската кръв на дедите ми и този живот не ми е по вкуса. Пресметнах рисковете, сравних ги с предимствата и установих, че първите са неизмеримо по-големи. Англичаните вече ме бяха обявили за човек извън закона, следователно не губех нищо, като нападах английски кораби. Сметнах, че е по-добре да се обърна към друга страна, преди да почна да нападам всички кораби, които срещах по пътя си. Трябваше да си осигуря гърба, нали?
— Как се обърнахте към Испания? Защо не избрахте например Франция?
— Когато взех това решение, бяхме в испанско пристанище.
Двамата продължиха пътя си в мълчание. Минаха покрай една мирно пасяща млечна крава, привързана към склона на дигата. Група малки момчета протичаха покрай тях, смеейки се и подвиквай весело, боси, без ризи, без грижи. Отстъпиха настрана, за да дадат път на една негърка, нарамила огромен кош бельо. Старицата каза няколко думи на Ашанти, която спря, за да й отговори, и полковникът и Фелисити отминаха напред.
— Ако съм ви разбрал правилно — заговори отново Морган Макормак, — брат ви е напуснал къщата.
— Така е — отговори тихо Фелисити и го изгледа крадешком.
— Струва ми се, че е интересен човек.
— Интересен? Какво искате да кажете?
— Според мен не може да бъде разбран от пръв поглед.
Пак навлизаха в опасни води.
— Валкур? Лъжете се, полковник. Брат ми сам се нарича светски човек, конте — би трябвало да си извадите съответните заключения от това.
— Контета като него също могат да станат опасни. Доколкото чух, бил изкусен фехтовач. Не намирате ли, че двете неща някак не се връзват помежду си?
— Бързината и способността за съсредоточаване, нужни на всеки добър фехтовач, са вродени качества.
— Това е вярно, но умението и прецизността се придобиват, а именно те превръщат мъжа в опасен противник. Тези качества изискват упорит труд и решителност, освен това още нещо много важно — волята да пуснеш в употреба шпагата, когато това се наложи.
— По думите ви разбирам, че имате известен опит в тази насока.
— Така е с повечето войници — отвърна сухо той.
— И с повечето пирати?
— Имате право.
— Но Валкур не е нито едното, нито другото — установи делово тя.
— И въпреки това ще ви помоля да му предадете — заговори иронично полковникът, — разбира се, ако го видите, че много бих искал да си поговоря с него. Става въпрос за непозволеното напускане на затвора. Много ще ми е неприятно, ако се наложи да го търся с обяви като обикновен престъпник.
В този момент Ашанти се присъедини отново към тях. Без да й даде възможност да отговори, полковник Макормак се сбогува, изтъквайки, че има още много работа, поклони се кратко и се отдалечи. Загледана след него, Фелисити усети как коленете й омекват. В сърцето, й се бе надигнало подозрение, че днешната разходка се е състояла само защото полковникът е държал да я уведоми за намеренията си спрямо Валкур. Ако наистина беше така, сигурно нямаше да я безпокои повече. Но дали беше права в предположението си?
— Какво има, мадмоазел? Защо гледате така? — попита загрижено Ашанти.
Фелисити й обясни накратко ситуацията, като не скри и разказа на съседката, чийто мъж беше видял Валкур при пиратите.
— Най-добре е полковникът да намери мосю Валкур и да го пъхне отново в затвора — процеди през стиснати зъби прислужницата.
— Какви ги говориш, Ашанти? — извика ужасено Фелисити.
— Мосю Валкур е звяр, той се грижи единствено за собствените си удоволствия и се радва, когато може да разкъса някого или да му причини болка.
— Ашанти, моля те! — след нощта, в която Валкур се бе опитал да я изнасили, прислужницата очевидно не беше способна на трезва преценка.
— Е, добре, мадмоазел. Но какво ще кажете за полковника? Той е истински мъж. Разхождате се с него пред очите на целия град, а това се позволява само на двойки, които скоро ще застанат пред олтара.
— Аз нямам намерение да се омъжвам!
— Не мислите ли, че е по-добре да го отведете в църквата, за да размените брачните клетви, вместо да му позволите да сподели леглото ви без нищо в замяна?
— Споразумението не включва споделяне на леглото, Ашанти!
— Сигурна ли сте, мадмоазел? — приела мълчанието на Фелисити за отговор, прислужничката продължи: — Това е много близо до ума, нали? Макар че все още не ви е предложил да споделите леглото му, някой ден ще го стори. А щом направи първия опит, вие трябва да сте готова с отговора си.
— Така ли? — попита намръщено Фелисити. — Как ти хрумна тази мисъл?
— Нали виждам как ви гледа, мадмоазел, и как въздухът започва да трепери от напрежение, щом се приближи до вас.
Фелисити усети, че я побиват тръпки и кожата й настръхва.
— Той няма да получи от мен нищо, Ашанти. Нищичко. Аз ще се погрижа за това.
— Тогава се пазете, мадмоазел. Отговаряйте меко, усмихвайте се любезно. И не го обиждайте. Никога не засягайте честта му.
Още рано сутринта на следващия ден, полковникът се появи в къщата на семейство Лафарг. Възседнал великолепен кафяв жребец, той водеше за юздите сива кобила на петна с гордо извит врат и тънки, стройни кости. За Фелисити беше загадка откъде се е сдобил с такива прекрасни коне, но тя скоро си припомни слуховете, които се носеха между прислугата, че един от транспортните кораби е бил натоварен само с конете на офицерите. Не й даде сърце да откаже, защото много й се искаше да поязди. Това беше част от споразумението и тя не можа да устои на изкушението. Облече костюма си за езда с помощта на Ашанти и излезе на улицата.
Когато се върна от ранната разходка, Фелисити беше променила мнението си за полковника. Той не бе намекнал нито веднъж за причината, поради която тя трябваше да излиза с него, а се посвети изцяло на стремежа да й достави удоволствие, да спечели доверието й, да я накара да се отпусне. Предпазливостта й се стопи от искрената му загриженост за състоянието й. В този мъж имаше някаква суха привлекателност.
Тръгнаха покрай реката, оставиха далече зад себе си застоялия въздух на нощния град и се потопиха в свежестта на утрото. Едва когато слънцето се издигна високо в небето и започна да ги залива с немилостивите си лъчи, решиха да тръгнат обратно. Разстоянието помежду им отново се увеличи. Морган заговори за Валкур. Чул за съществуването на Дом, той поиска да го види. Знаел как да изтръгне от устата му всичко, което криел, макар Фелисити да му обясни, че слугата не може нито да говори, нито да пише.
Ако Валкур беше останал в близост до Ню Орлиънс, той много скоро щеше да научи за близкото й приятелство с испанския офицер. Тази перспектива тревожеше Фелисити. Брат й не бе харесал полковника от самото начало, а и открай време се намесваше брутално, когато мъжете започнеха да я ухажват, макар че бяха техни сънародници и принадлежаха към най-доброто общество. Как ли щеше да реагира, когато узнаеше, че сестра му е предпочела компанията на един наемник?
Фелисити беше стигнала до извода, че ако Морган Макормак опознаеше малко по-добре странния характер на Валкур, непременно щеше да се възползва от случая да му заложи капан. Но не беше много вероятно подобен план да успее, дори ако подозрението й се окажеше вярно. С бягството си, Валкур малко или повече се беше отказал от нея и надали щеше да рискува главата си, за да я спаси от ноктите на ирландеца. И все пак брат й продължаваше да стои в близост до града, не заминаваше за Франция, макар да беше подготвил възможно най-щателно отпътуването си, както доказваше и прибързаната продажба на слугата. Фелисити не можеше да си представи какво го задържа тук и тази несигурност не искаше да си отиде.
Младата жена предприе още една вечерна разходка с полковник Макормак, която премина поносимо, макар и с известно напрежение. Разговорът се въртеше около безопасни теми. Този път той дойде да я вземе от къщи и я изпрати чак до прага. Тя не го покани да влезе, той също не намекна нищо за евентуална покана, макар че спря за миг и я изгледа с очакване. Страховете й се бяха поразсеяли, защото испанският офицер не показваше с нищо, че иска от нея повече от обикновената учтивост. Но тя не можеше да покани в дома си един враг, особено след като баща й бе арестуван по заповед на неговото правителство.
Лицето на полковника се затвори. Той се поклони и понечи да се сбогува.
— Утре сутринта имам важна работа — обясни той — и вероятно няма да можем да излезем на езда. Ала вечерта ще се състои бал с маски. Ще ми окажете ли честта да ме придружите?
Фелисити го погледна право в очите. Заля я вълна на благодарност, че не беше придал на думите си форма на заповед, макар че можеше да го направи. Отговорът й прозвуча искрено:
— За мен ще бъде чест.
Утринни чайове, соарета, балове с маски, тези развлечения не бяха нещо необичайно за града, макар че обикновено се организираха в късната есен и зимата, между ноември и Великден. Гражданите на Ню Орлиънс се стараеха да приличат на парижаните и следваха всички правила на тамошното изискано общество, фактът, че някой беше решил да даде маскен бал, доказваше в какво объркване се намираха всички. Като поздравяваха с добре дошли новите господари, като ги обезоръжаваха със забавления и привидна веселост, французите избираха доказана през вековете стратегия.
Ала Фелисити беше уверена, че никой нямаше да я погледне с добро око, ако се появеше на бала в компанията на полковник Макормак. Трябваше да се въоръжи с търпение, за да понесе безкрайното зяпане и критичните забележки. Затова вложи особено старание в облеклото си, подхранвано още повече от вроденото й упорство.
Нощта беше потискащо гореща. През спуснатите капаци на прозорците не проникваше нито една свежа струя. В гардеробната бяха запалени поне дузина свещи и топлината им караше лицето й да пламти. Трескавостта й се подсилваше още повече от горещата маша за къдрене, с която умело боравеше Ашанти.
Костюмът й беше ушит от меко драпиран муселин, обшит със златна сатенена панделка, и представляваше копие на гръцката одежда, носена от мадам Дюбари, официалната любовница на крал Людовик XV. Русата куртизанка беше в любовни отношения с краля на Франция вече няколко години, но манекенът, върху който роклята прекоси океана, беше достигнал Ню Орлиънс едва миналата зима. Семплият стил и скромният материал на роклята бяха много подходящи за бал с маски в разгара на късното лято.
Дълбокото квадратно деколте и голите ръце едва не разколебаха Фелисити. Нищо чудно, ако почнеха да говорят, че се опитва да копира любовницата на краля и в други отношения…
Тя побърза да прогони тази неприятна мисъл. Преди седмици не се страхуваше, че една такава рокля би могла да навреди на доброто й име, защо да почва сега?
Когато Ашанти привърши с къдренето на косата й, Фелисити се изправи и разтърси белите дипли на колосания муселин. Меката материя падаше леко около краката й и подчертаваше гъвкавите извивки на тялото. Талията й беше пристегната с тънък златен колан. Краката й бяха обути в кожени сандали без токчета, около глезените й бяха увити кожени каишки. Не бе сметнала за нужно да сложи чорапи. За да подчертае още повече въздействието на скромния тоалет, тя бе измила пудрата от кичурите си и Ашанти беше увила разкошната тъмноруса коса на висок кок, от който падаше изобилие от меки къдрици.
— Прекрасна сте, мадмоазел, макар че тази рокля прилича на нощница.
Сравнението беше удачно. Под роклята Фелисити носеше само тънка долна риза и копринено бельо. От нея се излъчваше чистота, безстрастно очарование, подобно на ангелско, неосъзната дързост.
— Не е ли по-добре да се извиня и да откажа? — усъмни се Фелисити.
— Не бива да правите това, мадмоазел! Полковникът няма да го допусне.
— Ще се престоря, че ми е зле. Не, това ще бъде проява на страхливост…
— Вие не сте страхлива, мадмоазел — в този миг някой почука на вратата. — Това със сигурност е полковникът. Да го отпратя ли?
— Не — отговори твърдо Фелисити и посегна към бялото домино от обшит със злато сатен и коприненото наметало. — Ще отида на бала.
Навън беше тъмно и момчето с фенер, наето от Морган, свърши добра работа. Докато вървяха по главната улица, Фелисити се загледа на изток и различи някои признаци на надигаща се на хоризонта пясъчна буря. Над реката аленееше зарево от пламъци.
Насмолените факли, запалени пред входа на къщата, в която щеше да се състои балът, ги поведоха в правилна посока. Дори и те не можеха да се разгорят както трябва в тежкия, неподвижен въздух. В балната зала също не беше особено светло, но това беше обичайното при такива вечерни празненства, където главното удоволствие се състоеше в отгатването на скритите зад маски лица, в запазването на тайната, докато удари полунощ. Атмосферата, макар и приятна, беше малко напрегната. Повечето от присъстващите жени бяха току-що омъжени млади дами, които се ограничаваха в дискретни флиртове, или вдовици. Домакинята беше известна със свободните си нрави, а аристократичният й съпруг с готовност затваряше едното си око пред волностите на жена си.
Костюмът на Фелисити не беше толкова outre (предизвикателен, дързък), колкото се беше опасявала. Макар че никой, освен нея не носеше одежда в гръцки стил, повечето дами бяха доста по-разголени. Тя позна испанката, която бе видяла за първи път пред къщата на губернатора. Белите кичурчета в гарвановочерната коса я издаваха, макар да беше маскирана. Носеше черна, прозрачна, дълбоко деколтирана рокля, която не беше в състояние да скрие прелестите й. Дамите, дошли в тежките костюми на испанския кралски двор, вече бяха повехнали и усърдно си вееха свеж въздух. Те попиваха с кърпички потта, която разваляше грима им, и хвърляха изпълнени с копнеж погледи към по-самоуверените жени, дошли с леки костюми. Когато Фелисити свали коприненото наметало от раменете си и го предаде на притичалия слуга, от гърлото на мъжа до нея се изтръгна дълбока въздишка. Тя се смути и го погледна подозрително изпод спуснатите си мигли.
Полковникът не сваляше очи от раменете й и в погледа му се четеше неодобрение, което не можеше да бъде скрито дори от яркочервеното домино, подхождащо на униформата му. Ала в зелените очи имаше и нещо друго, имаше страстно желание, което стресна Фелисити до дън душа.
— Морган, приятелю, откъде намерихте тази богиня, тази истинска Диана, тази Хеба — не, Венера!
Този буен поток ласкателства можеше да изхожда само от Хуан Себастиан Унзага. От няколко дни насам той не се появяваше под прозореца й. По-точно от деня, в който я въведе в кабинета на полковника.
— Така изглежда — промърмори Морган.
— Разкъсвам се от ревност. Кълна се в честта си, че нито една дама в тази зала, не, в цял Ню Орлиънс, не може да се мери с мадмоазел Лафарг!
— Вие сте твърде внимателен — прошепна Фелисити и лицето й поруменя от удоволствие. Младият лейтенант беше непоправим ласкател.
— Не толкова, колкото бих желал. Ще се постарая да проявя истинската си учтивост, когато няма да сте придружена от този самоуверен ирландец, който за нещастие е мой началник.
— Доколкото виждам — заговори провлечено Морган, — скоро ще се наложи да предприема нещо срещу липсата на дисциплина и уважение у подчинените си. Няколко седмици дежурство на фрегатата в пристанището, сигурно ще допринесат много за подобряване на положението. Така ще науча младите офицери да ценят истинските добродетели.
— Ти се шегуваш, приятелю — промърмори Хуан Себастиан, който също носеше червено домино и комично извъртя очи.
Остро изсечената уста на Морган се обтегна в загадъчна усмивка.
— Разбира се, че се шегуваш, но дори и да не е така, аз ще измоля от дамата до теб един танц и споменът за него ще ме крепи през дългите самотни дни на борда. Вече ми е ясно, че това не отговаря на намеренията ти, compadre, но ти сам си си виновен, че не отчиташ фатализма в характера на иберийците.
— Само се опитай. Рискът си остава за теб — отвърна му все така сухо Морган.
Испанецът избухна в смях, завъртя се на токовете си и изчезна в тълпата. Балната зала беше пълна с червени униформи/Повечето наметала бяха яркочервени, но се виждаха и няколко черни и сиви. Господата не бяха свалили шпагите си и те изпъкваха под пелерините им. Всички бяха с напудрени перуки и черни маски на очите, и човек можеше да ги обърка.
Погледът на Фелисити се устреми към един строен мъж в ъгъла, задълбочен в разговор с дама, фризурата, на която имаше формата на пчелен кошер, изпъстрен със сребърни пчели. Светлината беше твърде слаба, освен това мъжът беше обърнат с гръб към нея и тя не беше напълно сигурна, че това е Валкур. Но нещо дълбоко в нея й нашепваше, че не се е излъгала.
Без да бърза, младата жена огледа пристигащите двойки. След като се овладя достатъчно, се обърна към полковник Макормак:
— Мислите ли, че генерал-губернаторът също ще дойде?
— Ще намине за малко около полунощ. Баловете с маски не са по вкуса му.
Не стана нужда да търси друга подходяща тема, защото една от приятелките й от манастирското училище, придружена от пълния си къдрав съпруг, се присъедини към тях. Фелисити им представи Морган и четиримата заговориха за незначителни неща, докато започна музиката.
Първият танц беше за полковник Макормак. Фелисити имаше чувството, че всички погледи в залата се устремени в странната двойка, която изпълняваше мълчаливо сложните фигури. Когато се осмели да вдигне поглед към Морган, видя, че той я наблюдава замислено.
— Тази вечер сте много мълчалив — пророни едва чуто тя.
— Да, за да съсредоточа цялото си внимание върху вас.
— Доста досадно занятие, нали?
— Ако можехте да прочетете мислите ми — отговори с широка усмивка той, — сигурно нямаше да твърдите подобно нещо.
— Уверена съм, че без тази способност се живее много по-леко — отговори твърдо Фелисити. Не биваше да му дава повод да я предизвиква.
Вечерта напредваше бавно, Фелисити изпълни желанието на Хуан Себастиан да танцува с него. След танца лейтенантът я остави в една ниша до прозореца и отиде да донесе купичка освежителен пунш. Пред бюфета се беше струпала цяла тълпа. Едва бе успял да изчезне сред множеството, когато леко движение до рамото й привлече вниманието й.
— Най-после се срещнахме, скъпа сестро — изсъска Валкур.
Фелисити вдигна очи и видя как брат й се поклони иронично и с леко кимване я подкани да се скрие по-навътре в нишата. Побърза да потърси с поглед Морган, който беше застанал в другия край на залата и разговаряше оживено с един от колегите си, придружен от испанската благородничка. Слава Богу, в момента не гледаше към нея. Когато се обърна, Валкур беше изчезнал. Стараейки се да изглежда непринудено, Фелисити се изправи, извади ветрилото си и се скри в сенчестата ниша.
— Всички те гледат — посрещна я гневно Валкур.
— Все ми е едно! Как си посмял да дойдеш на бала! Защо не си напуснал Ню Орлиънс? Нали ми каза, че ще заминеш за Франция?
— Не е толкова спешно — сви рамене Валкур.
— Не губи време, моля те! Испанците те търсят, а полковник Макормак е твърдо решен да те залови, за да продължи разпитите. Освободили са те по погрешка.
— Кой им е крив, че бяха толкова невнимателни? Но нямам намерение да си усложнявам живота, като попадна отново в лапите им. Освен това, испанците са проклети бюрократи, които пишат безкрайни доклади за всяка малка случка. Защо да им създавам още работа? — Валкур отвори неразделната си табакера във форма на ковчег, извади щипка енфие и бързо я прибра.
Фелисити не можа да удържи гнева си.
— Ако полковник Макормак открие, че си тук, ще направи всичко, за да те пъхне отново зад решетките.
— Аха, добрият полковник. Видях го да пристига тук като завоевател, водещ със себе си най-ценната плячка — теб. Всъщност, нямах никакви други намерения, освен да побъбря малко с прекрасната домакиня, но като станах свидетел на появата ви, почувствах нужда да науча някои подробности.
— Причината е много проста — отвърна тихо тя и накратко го осведоми за споразумението, сключено с полковника. Докато говореше, вятърът изду завесите и Фелисити можа да види озареното от приближаващи се светкавици небе.
Валкур дишаше неравномерно, тъмните му очи искряха от гняв.
— Как се осмелява да ти налага компанията си! Това е абсолютно недопустимо! Какво друго иска от теб?
— Досега се държи като безупречен джентълмен.
— О, наистина ли? — изсъска ядно брат й и махна с ръка, за да й попречи да продължи. — Това е отличен начин да прикрие истинските си цели.
— Той… досега дори не е намекнал за нещо повече — отговори твърдо Фелисити и затвори ветрилото си.
— Няма и да го стори, но някоя нощ ще се събудиш в леглото му и ще започнеш да се питаш как се е стигнало дотам.
— Морган Макормак не е в състояние да извърши подобна низост!
Валкур огледа маскарадния й костюм и неодобрително присви очи.
— Ти не си вече малка, Фелисити, но си още невинна. Ако ти е необходимо доказателство, погледни роклята си. Костюмът, с който си се пременила, е чисто и просто покана за леглото. За мен е загадка как полковникът е устоял на прелестите ти. Най-добре е да се подсигуря срещу онова, което непременно ще последва. Така ще отстраня и опасността, която заплашва мен.
— Какво искаш да кажеш?
— Нищо, което би могло да те разтревожи, ma chere, освен ако не храниш по-нежни чувства към ирландския наемник — лицето на Валкур бе озарено от ярка светкавица и очите му блеснаха като на тигър.
— Не ставай смешен! — укори го остро Фелисити.
— Е, добре. Забрави какво казах. Забрави и че си ме виждала тази вечер.
— Валкур, недей! — прошепна умолително Фелисити, но вече беше късно. Брат й изчезна в тълпата. Младата жена прехапа до болка долната си устна и дълго стоя неподвижна. Мина известно време, преди да осъзнае, че не е единствената, проследила с поглед пътя на брат си. Пое дълбоко въздух и се обърна към полковник Макормак.
Без да бърза, мъжът устреми поглед в лицето й, подаде й чаша ароматен пунш и каза:
— Баст ме изпрати да ви донеса нещо освежително. Каза ми, че ще ви намеря до прозореца, но изглежда, не съм го разбрал правилно, след като ви откривам в тази ниша. Господинът, с когото разговаряхте, ви изостави малко неучтиво, не намирате ли?
Въпреки небрежния му тон, нервите на Фелисити се опънаха до скъсване.
— Нали трябва да си потърси по-отзивчива партньорка, преди да е започнал следващият танц.
— Така ли? Защо отказахте да танцувате с брат си?
Фелисити се засмя. Нейно задължение беше да запази другаря си от детските дни. Постара се гласът й да звучи непринудено:
— Нима помислихте, че е бил Валкур? Това не би го зарадвало, уверявам ви. Този мъж е непознат за мен, а и беше облечен толкова небрежно. Сигурно е дошъл от провинцията.
— Може и да съм се излъгал — промълви Морган, ала лицето му остана каменно. Предложи й ръката си и двамата тръгнаха бавно към мястото, където Валкур тъкмо се сбогуваше с домакинята и бързаше да си тръгне.