Дженифър Блейк
Прегърни и завладей (6)

Шеста глава

Бавно наближаващата буря все още не се беше разразила, когато Фелисити и полковникът напуснаха бала с маски. Нощното небе се раздираше от ярки светкавици, оглушителни гръмотевици се търкаляха току над главите им. Тръгнаха си почти веднага след свалянето на маските. Фелисити, разкъсвана от безименни страхове и съмнения, би помолила да си тръгнат още по-рано, но Морган можеше да възприеме молбата й като отвращение от неговата компания или израз на безпокойство след срещата с брат й. Господи, какво напрежение се изискваше да играе постоянно някаква роля, да внимава за всеки жест и всяка дума. Фелисити беше уморена, а нервите й бяха толкова опънати, че се стряскаше при всяка светкавица. Беше толкова объркана, че не можеше да реши дали да се втурне бързо към къщи, за да сложи край на тази мъчителна вечер, или да върви по-бавно, за да щади силите си.

Усилващият се вятър гонеше есенните листа по улиците, запращаше в лицата им песъчинки, заплашваше да угаси пламъка на фенера, който момчето стискаше в ръка, и увиваше роклята на Фелисити около тялото й. Вятърът беше влажен и носеше миризма на гнило. Откъм една странична уличка се чу протяжно скърцане на затварящи се капаци. Отговори му кучешки лай. Гласовете и светлините от къщата, която бяха напуснали, се стопиха в далечината, погълнати от нощния мрак.

Фелисити не прие ръката, която й предложи Морган. Ала когато се запрепъва по неравния, направен от дебели корабни греди тротоар, той я хвана за лакътя и я притегли към себе си.

— Тази вечер чух странна история — проговори тихо той и нито Ашанти, нито момчето го чуха.

Фелисити потръпна. Силната ръка, която стискаше лакътя й, беше опасна.

— Каква история?

— Става въпрос за вас и за нощницата на Юлоа.

— О — думата прозвуча безизразно.

— Разказаха ми, че посред нощ сте се промъкнала в спалнята на един мъж и сте преровили шкафа му. Това ли е жената, която не прави нито крачка навън, без да е придружена от камериерката си?

Фелисити вдигна очи към него.

— Това беше облог.

— Да, облог, сключен от брат ви, който очевидно ви е убедил да осъществите дръзкото начинание вместо него.

— Не е вярно. Направихме го заедно.

— Но вие бяхте тази, която се промъкна в спалнята на губернатора, така ли е? Постовете са ви преследвали между къщите и са ви изгубили от очи, така ли е?

— Кой ви каза?

— Не знам точно. Една жена, преоблечена като кралица Изабела, която очакваше, че историята й ще ме развесели. Положи големи усилия да ме увери, че всичките ви приятели я знаят.

— Може и така да е — отговори кратко Фелисити. — Предпочитам да забравя тази детинска лудория.

— Възможно е, но вие явно се отличавате с пристрастие към подобни необмислени постъпки. И друг път сте влизали в устата на лъва.

Безизразният му тон не издаваше нищо, въпреки това Фелисити го изгледа остро. Вече наближаваха къщата на семейство Лафарг. Малкият им водач спря и отстъпи настрана, за да могат да минат под арката, през която се влизаше в двора и се стигаше до стълбата към горния етаж.

Ашанти промърмори някакво извинение и се промъкна покрай тях, за да събуди прислужницата, която трябваше да ги чака, за да им отвори вратата. Полковникът се обърна да даде бакшиш на момчето и му нареди да почака. Фелисити огледа учудено тъмния коридор. Беше заповядала да запалят факли около часа на завръщането й, но или заповедта не беше изпълнена, или засилващият се вятър, който се носеше с бясна скорост по тесния коридор, ги беше угасил.

Морган отново се обърна към нея. Тя направи няколко крачки напред, очаквайки всеки миг на стълбата да се появи светлина. Засега сцената се осветяваше единствено от фенера на момчето.

Внезапно се чу трясък на затваряща се врата, последван от женски писък, макар и приглушен, изтръгнал се от гърлото на Ашанти някъде навътре в непрогледния мрак. След миг изникнаха три тъмни сенки, още по-ужасяващи, защото появата им беше придружена със звънтене на извадени шпаги. Поредната светкавица освети вътрешния двор и Фелисити можа да различи мъжки фигури.

Морган отскочи настрана, извади светкавично шпагата си и уви пелерината на маскарадния костюм около лявата си ръка. Малкото момче зад тях нададе задавен писък, обърна се и хукна да бяга. Дворът потъна в мрак.

Корави мъжки ръце посегнаха към Фелисити и я метнаха на земята. Тя падна на колене, разрани ръцете си на твърдата каменна настилка и удари главата си в долното стъпало. Прониза я остра болка. Зави й се свят. Макар и олюлявайки се, тя успя да се изправи и извика Ашанти и другата прислужница. Зад гърба й се чуваха приглушени викове, пъшкане и проклятия. Мъжете се нахвърлиха върху Морган като вълци. Подметките им тракаха оглушително в нощната тишина.

— Глупак! Едва не улучи мен! — прокънтя остър глас. За миг битката утихна.

Валкур! Фелисити разбра, че предчувствията не са я излъгали, макар да не искаше да им повярва. Но това тук не беше отмъщение. Подлото нападение в тъмнината, неравната битка на трима срещу един, това нямаше нищо общо с честната борба, която водеха дуелистите. Това беше подло планирано убийство. За него нямаше извинение.

— Ашанти! — изплака Фелисити. — Донеси лампа! Искам светлина! — може би като се появеше опасност да го разпознаят, Валкур щеше да се откаже от намерението си — ако не беше вече твърде късно.

Никакъв отговор, Фелисити се запрепъва нагоре по стълбата. Не се осмеляваше да помисли какво може да се е случило с камериерката й и с другото момиче. Хвърли се към вратата, която водеше към стаите, които споделяше с баща си. Бравата се раздвижи, вратата не беше заключена, а само придърпана, и светлината на единствената запалена свещ не проникваше в коридора. Фелисити грабна месинговия свещник, сложи ръка пред трепкащото пламъче и изскочи от стаята. Заслиза по стълбата и внезапно спря като закована. На площадката стоеше полковник Морган Макормак с окървавена шпага в ръка. На гърдите му се виждаше резка, която продължаваше и по ръкава. Около нея бавно се разпространяваше тъмно петно. Лицето му беше като маска, неподвижно и мрачно.

— Светлината вече не е нужна — проговори той и гласът му прозвуча опасно тихо. — Макар да не се съмнявам, че щеше да бъде от помощ за нападателите. Като нищо щяха да изпълнят онова, за което бяха дошли, а нямаше да се избият помежду си.

— Какво говорите? — прошепна ужасено тя. — Къде са онези мъже?

— За съжаление не пожелаха да почакат, съучастниците ви имаха нещастието да проумеят, че битката не е толкова неравна, колкото очакваха. Отказаха се и хукнаха да бягат. Оставиха ви сама — с мен.

— Съучастници?

— Брат ви и приятелите му, ако предпочитате това.

— Но те не са… Аз не съм…

Мъжът разсече въздуха с шпагата си и пламъчето на свещта се разлюля.

— За глупак ли ме смятате? Нима не видях как си шушукахте на бала! Без съмнение, Валкур Мюра щеше да подготви нападението по-грижливо, ако беше имал малко повече време. Когато помещението е тясно, сам мъж винаги има предимство срещу двама или трима, особено при лошо осветление. За него всички останали са врагове, не съюзници.

Той направи крачка напред и Фелисити отстъпи назад, макар че не го искаше.

— Радвам се, че не сте ранен.

— Спестете ми този театър. Държите в ръката си единственото нещо, което би могло да помогне на брат ви — запалена свещ. Само това е достатъчно да ви издаде, дори да няма друго доказателство.

— Не знаех нищо, кълна ви се! — отмерените крачки, с които полковникът се изкачваше по стълбата, отекваха болезнено в ушите й. Тя се отдръпна назад и усети отворената врата с всяка фибра на тялото си.

— Нима очаквате да ви повярвам? Наистина ли мислехте, че ще ме заблудите със сладката си загриженост за баща ви, с половинчатите си обещания, с проклетия си артистичен талант? Все пак успяхте да ме омаете и бях готов да повярвам, че сте наистина такава, за каквато се представяте. Бях готов да ви последвам навсякъде, дори в смъртоносния капан! Но всичко свърши. Щом сама сте се поставила за стръв, сега ще си понесете последствията.

Както винаги, мъжът не толкова упрекваше нея, колкото се подиграваше сам със себе си. Смарагдовозелените очи я пронизваха. Опасността висеше във въздуха, звънеше като предупредителна камбана в душата й. Когато обутият в кожен сандал крак на Фелисити докосна най-горното стъпало, тя се обърна и се втурна към вратата. Затвори я с трясък, подпря я с рамо и посегна към резето.

Още преди да е успяла да го спусне, Морган блъсна вратата и Фелисити политна назад. Свещта изхвръкна от ръката й и угасна в дебелия килим, месинговият свещник се приземи на пода с оглушително дрънчене и се затъркаля към стената. Последва още един звън на метал, когато полковникът захвърли сабята си.

Само след миг той се озова пред нея. Притегли я към себе си в мрака и устните му завладяха нейните в гневна, наказваща целувка. Фелисити отметна глава назад, заизвива се, правейки отчаяни опити да му се изплъзне. Той я дръпна силно към себе си, притисна я до тялото си и тя усети напрегнатите до болка мускули, коравите като камък гърди.

— Не! — проплака отчаяно тя. — Вие не разбирате… — ала думите замряха на устата й. Морган се приведе и отново впи устни в нейните. Ръцете му замилваха гърба й, после се вмъкнаха в дълбокия отвор на деколтето. Пръстите му намериха ленената риза, сграбчиха я и я разкъсаха с едно-единствено дръпване. Мекият муселин сякаш нададе уплашен писък.

Фелисити усети хладен полъх по голия си гръб. Разкъсаната горна част на роклята се плъзна на пода и тялото й се оголи до кръста. В продължение на един дълъг миг тя застина на мястото си, после бе обзета от луд гняв. Ярост забушува в сърцето й, подхранвана от засилващата се паника, която заплашваше да я надвие. В този кратък момент на неподвижност Морган се наведе, плъзна ръка под коляното й и я вдигна на ръце. После закрачи към отворената врата на спалнята й.

Младата жена се отбраняваше като безумна. Риташе го, виеше се като змия, свиваше се на кълбо, опитваше се да издере гърба му. Нищо не помагаше. Мъжът я метна като чувал на леглото.

В този миг небето се озари от ярка светкавица. Стаята се обля в неземна светлина. Морган Макормак стоеше над нея, бронзовото му лице блещукаше като разтопен метал, смарагдовият огън на страстта озаряваше очите му. Той разкопча жакета си и го захвърли на пода. Фелисити се претърколи настрана в отчаян опит да избяга. Мъжът направи огромен скок, сключи ръце около талията й и я издърпа назад. Ръката му помилва голите бедра, повдигна ги и ги притегли към своите. Фуркетите от косата й изпадаха, копринените къдрици се разпиляха по раменете й и закриха жилестата десница, която я притегли под тялото му.

Фелисити продължаваше да се съпротивлява. Дъхът й идваше на тласъци. Успя да освободи едната си ръка и въздъхна облекчено. Пръстите й се превърнаха в нокти на орлица и затърсиха да издерат очите му. Мъжът отметна глава назад, но тя все пак заби нокти във врата му. Най-после той успя отново да улови ръката й и да я стегне в желязната си хватка.

По време на борбата коланът й се развърза и падна. Мъжките устни се впиха в меката извивка на шията, после оставиха гореща следа по голото й рамо. Фелисити сви крака и се опита да го ритне. Мъжът легна отгоре й с цялата си тежест, за да я принуди да остане неподвижна. Гърдите й потръпнаха, когато устните му намериха чувствителното връхче. Ръцете му издърпаха тънкия муселин около талията и освободиха свития на топка плосък корем.

— Не — пошепна задъхано тя. Тази единствена дума трябваше да изрази молба и съпротива едновременно. Това просто не можеше да бъде. Беше погрешно, невъзможно, невероятно.

Протестът й сякаш още повече разпали страстта и подхрани гнева му. Ботушите се изхлузиха от краката му, дрехите се разхвърчаха по стаята. Безмилостните му ръце разкъсаха и последните остатъци от роклята й. Едната от китките й беше стегната в желязната му хватка, другата ръка беше притисната под собственото й тяло и тя не можеше да се помръдне. Мъжът обхвана гърдата й, помилва с палец розовото връхче, което се напрегна под милувката му. После плъзна ръка към ребрата, погали тънката талия, проследи напрегнатите мускули на корема и продължи надолу. Тялото й се разтърси от силни тръпки. Търсещите мъжки пръсти изследваха белоснежните бедра и най-после се плъзнаха между тях. Това вече беше непоносимо!

Фелисити се стегна и направи последен опит да се освободи, да се претърколи настрана. Ръката й се изви болезнено. Пред очите й се спусна червена мъгла. Успя да издърпа единия си крак, но веднага разбра, че това е грешка. Мъжът мушна коляно между разтворилите се бедра и се намести върху нея. Тя усети натиска на твърдия му член и тялото й се сгърчи от уплаха. Внезапно осъзна колко е уязвима. Изплака от отчаяние, изви се като дъга и напрегна всичките си мускули и нерви в последен опит за съпротива. Ала мъжът продължи да я притиска към своята очакваща, безмилостна мъжественост, готова за окончателно проникване.

Все пак самият акт дойде внезапно. Опари я остра болка и Фелисити шумно пое въздух. Отчаяна, трескава, изгубена в непознатото усещане за нараненост в най-интимното си място, тя се замята като уловена на въдицата рибка. Не усети, че мъжът над нея се поколеба, че шумно изпусна въздуха от дробовете си, сякаш го бяха ударили. Тихото му проклятие заглъхна в трясъка на гръмотевицата. Морган разхлаби хватката си, но не я освободи напълно. Напрежението в тялото й отслабна, макар и едва забележимо. В гърдите й се надигна непознато чувство на радостно очакване. Болката отмина, остана невероятното усещане за твърдото голо тяло, притиснато до нейното. Досега беше стискала здраво очите си, но сега напрежението се отдалечи и миглите й затрепкаха.

Морган беше само топла, тежка сянка над нея, която не й позволяваше да се раздвижи. Нова светкавица озари лицето му. В зелените очи се четеше съмнение. Когато срещна погледа й и видя надвисналите по ресниците сълзи и обвинителния, объркан гняв, лицето му се вкамени. Мракът отново ги обгърна.

— Признавам, ти трябваше да платиш висока цена, скъпа моя Фелисити — прошепна той и топлият му дъх помилва бузата й. — Но не можеш да я сравниш с цената, която щях да платя аз, ако се беше изпълнило желанието ти.

— Аз… аз не исках…

— Сигурен съм, че не си искала — прекъсна я меко той. — Аз също не го исках. Но колкото и да бях глупав, сега няма да споря със съдбата.

Думи се блъскаха в главата й, остри, хапещи, обясняващи, умолителни. Ала не достигнаха до устните й. Морган проникна дълбоко в утробата й и тя отново потъна в болката. Той се оттегли назад, после проникна отново и отново, и движенията му ставаха все по-бързи. Освободи китките й и се подпря на ръцете си. Заклещена в помитащата буря на тласъците му, подлудена от неизбежното насилие, упражнено върху най-интимната й същност, Фелисити заби нокти в гърдите му и разкъса плътта му. Напипала прясната рана, тя дръпна назъбения й ръб и усети как по ръката й се стече струя кръв. С един ъгъл на съзнанието си улови острото му, болезнено вдишване, но не можа да спре. Тя също трябваше да му причини болка! Оковани един за друг от дивия натиск на възбудените сетива, двамата преплетоха телата си в безсмъртна борба. Страхът беше изчезнал. Тя щеше да оцелее, макар че нищо нямаше да е както преди, да бъде същата. Никога нямаше да си възвърне увереността, правото да остане ненаранена. Изчезна и гневът, а с него и сигурността, че не е виновна за случилото се. Дълбоко в себе си знаеше, че е станала неволна съучастница в нападението над Морган Макормак.

Най-после бурята се разрази над града. Заваля проливен дъжд. Едри, хладни капки забарабаниха оглушително по прозорците.

След малко Морган се отдели от нея. Претърколи се към края на леглото и дървената рамка изскърца. Стана, отиде с бързи крачки до прозореца и блъсна капаците. Хладният, влажен полъх на вятъра нахлу необезпокояван в стаята. Някъде далеч трещеше гръмотевица. Минутите минаваха, но Фелисити не се помръдваше. Широко отворените й очи бяха втренчени в мъжа до прозореца.

Морган пое дълбоко въздух и бавно го изпусна от дробовете си. После се обърна към леглото. Приседна до нея и меко помилва рамото й.

— Добре ли си?

Фелисити се дръпна като ужилена и се зави до брадичката. Макар че тялото й тръпнеше от болка, а душата й се разкъсваше от мъка, гордостта допускаше само един отговор.

— Да — отвърна кратко тя.

— Иска ми се да се извиня, но думите ще прозвучат доста фалшиво.

— Не ви моля за нищо! Искам само да си отидете! Искам да напуснете дома ми, още сега, веднага! Излезте оттук!

— Може би това наистина е вашето желание, но смятам, че за мен то не е правилното решение — изрече бавно мъжът.

— Какво искате да кажете?

— Оставането ми в тази къща има известни предимства. Бих могъл да ви изброя няколко, без изобщо да се замислям.

— Но вие не можете… — започна гневно тя.

— О, разбира се, че мога — отвърна небрежно той, като се престори, че не я е разбрал. — Първо, ако брат ви реши да се върне в Ню Орлиънс през някой от близките дни, той непременно ще мине оттук, за да види как сте. Най-умното е да изчакам връщането му в бившия му дом. Второ, в града е много трудно да се намери квартира. Генерал-губернаторът смяташе да реквизира няколко къщи за офицерите си, преди всичко, за да се отърве от постоянното им присъствие. Сигурен съм, че ще се почувства облекчен, ако сам си намеря подслон. И трето, не мога да ви оставя сама във вашето състояние. Никога не съм изнасилвал девственици. Ако само знаех… Но нямах и представа. Отговорността е досадно нещо.

— Така значи! — изсъска горчиво Фелисити.

Уви одеялото около гърдите си и се изправи в леглото.

— Вие вероятно сте на друго мнение относно принципите ми, но аз наистина усещам потребност да ви предложа нещо като възмездие за онова, което ви причиних.

Гласът му звучеше сухо и както винаги иронично. Фелисити внезапно си пожела да види лицето му.

— Да не би да намеквате…

— Да, смятам, че е редно да ви направя предложение за женитба.

— Не говорите сериозно, нали? Първо ме обвинявате, че съм организирала убийството ви, а само след час ми предлагате името си. Та това е смешно!

— Въпреки това говоря сериозно.

— Защо го правите? За да завоювате благоволението на О’Рейли и да разширите възможностите си, така ли?

В гласа му прозвуча мрачно удоволствие:

— И това също. Но най-важното е, че ще мога да ви държа под око и да се предпазвам от евентуални нови заплахи.

— Аз не съм организирала тазвечерното нападение — изплака Фелисити и размаха юмруци в безсилна ярост. — Не знаех нищо за намеренията на Валкур, абсолютно нищо.

— Как да ви повярвам, след като ви видях да разговаряте с него?

— Това нямаше нищо общо с вас. Никога не бих си позволила…

— Признавате ли, че Валкур беше на бала?

— Да, но ви се кълна, че не знаех нищо за намеренията му.

Мъжът се изправи, наметна жакета си и отиде в салона да запали свещ. Върна се след минута, без да се смущава ни най-малко от голотата си, и остави бронзовия свещник на нощното шкафче. Фелисити побърза да отвърне поглед и се загледа в черния отвор на прозореца, през който се стелеше дъждът и падаше на пода с мелодично плискане.

Морган застана в края на леглото и се облегна на ръчно резбованата табла.

— Ако повярвам в уверенията ви — проговори отмерено той, — това само засилва решимостта ми да ви направя своя жена.

Фелисити обърна глава към него. Кафявите й очи бяха твърди като камък, гласът тих и звънтящ като метал.

— Не. Никога, докато съм жива.

— Никога е много дълго време — отвърна тихо той и без усилия издържа погледа й. — Надявам се, че няма да съжалявате за решението си.

Фелисити преглътна готовия отговор, защото в този миг установи, че Морган е сериозно ранен. Кръвта се стичаше на ручейчета по гърдите и рамото и капеше от пръстите му. Цялото му тяло беше на кървави ивици. Разширените й от ужас очи се насочиха към чаршафите. Спалното бельо беше цялото на кървави петна. Беше невъзможно да се разбере коя кръв е от нея и коя от Морган.

— Mon Dieu — прошепна задъхано тя, протегна ръка и изгледа невярващо оцапаните с кръв пръсти и късчетата кожа под ноктите си.

Морган сведе поглед към гърдите си и на лицето му се изписа объркване. После смутено опипа дългата резка по продължение на плоските мускули, която стигаше чак до рамото.

— Моля за извинение. Не съм го усетил.

В гърлото на Фелисити се надигна гадене. Не знаеше какво да каже, какво да стори с този мъж, проникнал така неочаквано в живота й. Беше объркана, уморена до смърт, искаше да легне и да се наплаче, макар да знаеше, че сълзите няма да донесат облекчение. Дъждът навън отслабваше. Барабаненето на капките по покрива премина в тихо плискане. Внезапно се чу далечно тропане по врата. Шумът беше настойчив и изискваше внимание. Младата жена обърна глава и се вслуша.

Внезапно я осени прозрение.

— Ашанти — прошушна задъхано тя.

— Вашата камериерка?

— Не знам какво са направили с нея и с другите две жени.

— Да идем да проверим — предложи със смръщено чело Морган.

— Не, аз ще отида — възрази бързо Фелисити и хвърли поглед към кръвта, която се стичаше между пръстите му. — Вие седнете.

Мъжът вдигна едната си вежда и в гласа му прозвуча хаплива ирония:

— Вашата загриженост е трогателна, но раната е незначителна. Кръвта тече вече от доста време. Няма да ми навреди, ако потече още малко.

— Исках да кажа, че не сте ми необходим — озъби се тя.

— Както желаете.

Фелисити скочи от леглото, все още увита в окървавените чаршафи. Лицето на мъжа оставаше затворено. Тя изтича до гардероба, грабна един халат и го наметна, след което захвърли чаршафите. Едва сега осъзна, че все още е обута с меките кожени сандали, завързани с шнурове около глезените. Изчерви се цялата, макар че причината й беше непонятна, и бързо излезе от стаята.

В салона имаше скрин за завивки, в който съхраняваха и стари платна, Фелисити вдигна тежкия капак и извади навити на руло превръзки, изрязани от стар чаршаф. Устните й се опънаха в тънка линия, пръстите й се сключиха здраво около превръзката, но тя побърза да се върне в спалнята. Хвърли рулото на леглото до Морган и отново изскочи навън.

Глухият шум, който бе чула, се засили със спускането по стълбата. Изглежда, идваше от двора. Най-вероятно от стаята на Ашанти. Предположението й се потвърди, когато излезе в мократа нощ. Сви глава между раменете си, защото от покрива продължаваха да се стичат водни капки, и се плъзна като сянка по тъмния двор. Спря пред вратата на камериерката си и вдигна дървеното резе, което я препречваше. Това беше обичаен метод да се заключват робите за през нощта, макар че вече отдавна не се прилагаше в дома на баща й.

Вратата се отваряше навътре. Ашанти се беше свила в един ъгъл и се изправи едва когато позна Фелисити.

— Мадмоазел! — изкрещя тя и се хвърли към господарката си. — Бях се побъркала от тревога!

— Нещо ми няма — отвърна задавено Фелисити.

— Онези мъже се нахвърлиха върху мен в тъмното, набутаха ме в стаята ми и зарезиха вратата. Чух виковете ви, но не можех да ви помогна. Какво направи пак мосю Валкур?

Фелисити описа накратко нощната битка. Изобщо не беше учудена, че камериерката веднага беше заподозряла доведения й брат.

— Значи полковникът е ранен? Много ли е лошо?

— Той казва, че не е — отговори потиснато Фелисити. — Но кръвта продължава да тече.

— Къде е той? Трябва да се погрижим за раната — Ашанти се втурна навън, но на прага спря и се обърна отново към Фелисити.

— Какво е станало с вас, мадмоазел? Защо сте с този халат? Ами косите ви? И ръцете?

— Аз… Той ме помисли за… — не биваше да се изразява така. Защо се опитваше да оправдае Морган Макормак?

— Да не ви е наранил? — попита настойчиво Ашанти. — Кажете ми какво ви е сторил онзи дявол!

— Полковникът реши, че съм замесена в нападението. Той…

— Значи полковникът, а не мосю Валкур е причина за вида ви? — камериерката направи няколко крачки към господарката си и замислено я огледа.

Фелисити вдигна ръка и опипа лицето си. После разтърка слепоочието си, пострадало при сблъсъка с каменната стълба. След малко въздъхна и отпусна ръка. Нямаше смисъл да крие от Ашанти.

Камериерката разбра и съчувствено докосна ръката й.

— Да вървим горе, мадмоазел. Ще ви приготвя билков чай и ще ви помогна да си легнете.

— Полковникът е още там.

— Ако всичко, което ми казахте, е вярно, той няма да ви стори нищо — прошепна утешително Ашанти.

Фелисити й хвърли сърдит поглед.

— Не ме е страх от него! Искам да си отиде, а той е решил да остане.

— Може би… — започна камериерката, но се поколеба, преди да продължи. — Може би наистина е по-добре да остане.

— Как така? Какви ги говориш? — смая се Фелисити.

— О, просто ми хрумна. Но сега е време да вървим. Аз ще се погрижа за всичко.

Фелисити беше изтощена до смърт. В утробата й пареше рана. Тласкан от вятъра, дъждът мокреше халата й. Тънката материя не я предпазваше от бурните пориви на вихрушката. Тя потрепери и уви халата по-здраво около голото си тяло.

— Единственото, от което имам нужда, е топла баня.

— Ще си я получите — обеща Ашанти, обърна се и тръгна към стълбата. На долното стъпало изчака господарката да мине покрай нея и да се изкачи първа.

Морган беше облякъл късите си панталони, но нищо друго. Стоеше с мрачно изражение на лицето пред тоалетната масичка и притискаше дебелата превръзка до гърдите си. С другата си ръка се опитваше да увие свободния край на превръзката около раменете си, но това не му се удаваше. Когато Фелисити се появи на прага, той я изгледа през рамо, но не промълви нито дума. Младата жена влезе в спалнята и с жест повика Ашанти.

Камериерката изгледа пронизващо нощния посетител, после сведе поглед. Лицето й не изразяваше нищо. Запъти се към нишата, в която съхраняваха малката медна вана, и я издърпа в стаята. Взе ленена кърпа от масичката за миене, парче скъп сапун и стъклено бурканче с пудра. Остави всичко това на ръба на ваната и се обърна към леглото. С няколко бързи движения събра замърсените чаршафи, мушна вързопа под мишница и излезе от стаята.

Фелисити продължаваше да стои до вратата, разкъсвана между потребността да влезе отново във владение на стаята си, и порива да избяга и да я предостави на Морган Макормак. Чувстваше се повече от странно, като го гледаше застанал пред огледалото, ботушите му захвърлени на пода, ризата и жакетът метнати на един стол. Сякаш имаше пълното право да оставя вещите си в спалнята й. Нахалството му я нервираше, но едновременно с това изпитваше някакво странно безпокойство, свързано с отказа му да си отиде и с намерението да се настани у тях на квартира.

Придържайки с ръка халата си, Фелисити пристъпи към прозореца. Дъждът почти беше престанал. Ашанти прекоси двора, за да отнесе чаршафите в пералнята. После отиде да събуди младата слугиня и готвачката, които спяха в една стая. Скоро трите жени излязоха от кухнята, размахвайки развълнувано ръце. Ашанти им нареди да запалят огън и да стоплят вода за къпане.

Камериерката й приемаше съвсем спокойно промяната в положението на господарката си. Фелисити си припомни постоянните й съвети да проявява повече предпазливост и си каза, че Ашанти е предчувствала събитията. Но нима някой беше в състояние да предотврати случилото се тази нощ? Тя се облегна на перваза с празен поглед, посегна към капаците и ги затвори.

Зад гърба й прозвуча тихото проклятие на Морган, следвано от шума на падналото руло превръзки. Когато Фелисити се обърна, ирландецът стискаше в ръка окървавения пластир, свален от рамото му, и търсеше къде да го хвърли.

— Ей там — промълви тя й посочи към порцелановия леген, поставен до каната с вода за миене.

Морган хвърли парчето плат в легена, после се обърна към нея и я изгледа с непроницаемите си зелени очи.

— Нямате ли случайно игла и конец?

— Разбира се. Защо са ви?

— Тази проклета рана трябва да се зашие. Отваря се всеки път, когато вдигна ръка, и започва да кърви.

— Искате да зашиете отвора? — попита невярващо Фелисити и погледът й се плъзна към ручейчетата кръв, които отново се стичаха по гърдите му. Повдигна й се и побърза да отвърне очи.

— Не, сладка моя, ще го направите вие.

Стреснатите кафяви очи срещнаха горящия зелен поглед.

— Не мога да направя това!

— Но моля ви — продължи подигравателно той, — бях уверен, че възможността да забиете игла в плътта ми ще ви достави огромно удоволствие.

— Имате странни представи за характера ми, полковник.

— Нямам нищо против да ги променя — отвърна неочаквано меко той.

Фелисити вирна сърдито брадичка.

— Така ли? Но нали отказахте да повярвате дори в една моя дума?

— Както се казва, делата са по-изразителни от думите.

— Това е вярно — установи делово Фелисити и си позволи да се усмихне. — А какво ще помислят за вас вашите хора, полковник Макормак?

— Нали ви предложих публично извинение — напомни й той.

— Нима сте очаквал, че ще приема?

— Защо не ми вярвате? — попита тихо мъжът.

Смарагдовото сияние на очите му я заслепяваше и тя отвърна поглед. Сега трябваше да мисли за раната.

— Кръвта не спира да тече — установи делово тя. — Ще отида да взема кошничката за шев.

Когато се върна, Фелисити остави кошничката на тоалетната масичка, но не свали ръце от дръжката й.

— Не е ли редно първо да почистите раната?

— Разрезите от шпаги са винаги чисти. Освен това изтече толкова много кръв, че всичко би трябвало да бъде наред. Макар че едно време познавах еднокрак пират, който препоръчваше раните да се почистват и отвън, и отвътре със силна ракия.

— Може би и вие искате една глътчица, за да се подкрепите? — попита иронично тя.

— Не, аз не — отвърна усмихнато той. — Но нямам нищо против да почакам, докато вие подхраните смелостта си с малко алкохол.

— Не е нужно — Фелисити събра всичките си сили, пусна кошничката, отиде до масичката за миене и наля вода в легена, за да си измие ръцете. Течността веднага се оцвети в червено, но повече от кърпата, която Морган беше хвърлил в легена, отколкото от петната по ръцете й. Фелисити изля легена в голямата кана за мръсната вода, изплакна ръцете си, избърса се и започна да рови в кошничката за шев.

— Ще трябва да седнете — проговори през рамо тя.

— По-добре ми е да стоя.

— Може и така да е, но е необходимо да седнете, независимо какво удоволствие ви доставя да ми покажете твърдостта си. В противен случай ще трябва да се надигна на пръсти, за да достигна раната.

Строгият й тон го развесели, Фелисити можеше да се закълне, че по устните му е пробягала усмивка. Без да бърза, мъжът приседна на единствения стол в стаята и изпружи дългите си крака.

— На ваше разположение съм — проговори невъзмутимо той.

Фелисити вдяна в иглата черен копринен конец, най-здравия, с който разполагаше, и отиде в салона. На малка масичка беше оставена гарафа с коняк. Тя отля малко в една чаша и потопи иглата и конеца в течността. После отнесе чашата в спалнята. Взе от тоалетната масичка ножица и запалена свещ. Обърна се към Морган и сенките затрепкаха по стените.

— Ще подържите ли свещта? — попита тя и му подаде месинговия свещник. — Нужна ми е повече светлина.

Вместо отговор той протегна ръка. Фелисити се приближи, сложи в ръката му месинговия свещник и премина от дясната му страна. Сега, когато беше в непосредствена близост до него и светлината падаше право върху гърдите му, тя забеляза дългите червени ивици, причинени от острите й нокти. Гледката не я зарадва, дори напротив, причини й гадене. Отвърна поглед и посвети цялото си внимание на дълбокия прорез.

— Внимание — мъжът протегна ръка и улови една дълга златна къдрица, паднала на гърдите му. Фелисити, която се бе привела напред, се стресна, отскочи назад и едва тогава разбра, че той просто е искал да предотврати опърлянето на косата й от пламъка на свещта. Но мъжът не пускаше кичура и Фелисити се почувства като привързана за него със златна нишка. Той я погледна с потъмнели от страст очи и бавно отпусна къдрицата.

Фелисити събра смелост и отново се наведе над гърдите му. Морган не откъсваше очи от лицето й и това беше толкова обезпокояващо, че тя трябваше да сведе дългите си клепачи.

— Сигурен ли сте, че трябва да го направя?

— Абсолютно.

— Ще ви боли.

— Без съмнение.

Фелисити все още не можеше да се реши. Тялото й тръпнеше от вълнение.

— Припомнете си — препоръча с мек глас мъжът — какво мислехте за мене само преди половин час.

Младата жена го изгледа с омраза, пое дълбоко въздух и с треперещи пръсти извади тънката игла от чашата с коняк.

Първият шев беше най-труден. Неочакваната съпротива, която оказа кожата му, я стресна. Беше й невероятно трудно да прецени дебелината й. Морган, устремил поглед в лицето й, дори не трепна. По нищо не личеше, че е усетил болезненото пробождане на иглата. След известно време Фелисити се осмели да го погледне и установи, че очите му са се втренчили в разтвореното деколте на халата й. Стисна недоволно устни и се съсредоточи отново в работата си. Имаше нужда и от двете си ръце.

Най-после свърши, изправи се и му обърна гръб. Раната беше зашита, но кръвта продължаваше да тече. Фелисити остави иглата и ножицата на тоалетната масичка, взе рулото превръзки и нагъна неколкократно първото парче. Намокри дебелата подложка с коняк и я притисна върху раната. В този миг се върна Ашанти. Прислужницата хвърли бърз поглед към господарката си, но лицето й остана безизразно. Отиде до ваната и наля приготвената вода.

— Банята ви е готова, мадмоазел.

Настъпи неловка пауза. Фелисити, която притискаше с една ръка превръзката, а с другата придържаше разтворения си халат, местеше отчаяно очи от прислужницата към мъжа, който беше нахълтал неканен в спалнята й. Макар да копнееше за чистота, тя не можеше да се съблече в присъствието на Морган Макормак и да влезе във ваната.

Ирландецът огледа внимателно бледото й лице, хвърли бърз поглед към Ашанти, която не помръдваше и лицето му се опъна. Изправи се и промърмори:

— Ще почакам в другата стая.

Странно, но в този миг Фелисити усети искрена благодарност към него. Побърза да прогони това чувство и едва сега забеляза, че все още стиска в ръка превръзките.

— Почакайте, трябва да превържа рамото ви.

— Позволете на мен, мадмоазел — намеси се Ашанти и пристъпи напред.

— Да, така е най-добре — Фелисити облекчено й подаде превръзката. Ашанти разбираше от болести и рани.

Камериерката взе свещника от ръката на Морган и го остави до ваната. После тръгна към салона.

Обзета от странно недоволство, Фелисити остана загледана след тях. После разтърси глава, съблече се и се пъхна в топлата вана.