Дженифър Блейк
Прегърни и завладей (1)

Първа глава

Салютът на оръдията разкъса тихия, ленив въздух. Изстрелът отекна между къщите на Ню Орлиънс, построени наполовина от дърво, понесе се над широката Мисисипи, отекващ между корпусите на акостиралите кораби, а накрая се върна като ехо от далечната редица зелени дървета на другия бряг. Излетяха подплашени гълъби, издигнаха се високо във въздуха и описаха големи кръгове над града. Оранжевите отблясъци на залязващото слънце позлатиха крилата им. Едно шугаво улично псе, което тършуваше във вонящия отходен канал точно под балкона, на който бе застанала Фелисити Лафарг, се стресна и скри глава в мръсотията, после обаче навири опашка и побърза да се измъкне по-далеч от опасността. Фелисити стисна с такава сила железния парапет, че кокалчетата на пръстите й побеляха. Тя се приведе напред и се загледа към „Плас д’Арм“. Кадифенокафявите й очи бяха изпълнени с гняв и презрение. В този миг над покривите на града се издигна вихрушка от сиво-сини облаци, предизвикана от салюта на оръдията.

Веднага след първия оръдеен залп последва втори, даден този път от флотата на О’Рейли, която беше хвърлила котва в реката. Салютът завърши със залп от стотици мускети. Камбаните на църквата „Сейнт Луи“ забиха твърдо и немелодично и въпреки непоносимия шум слухът на Фелисити долови многогласното ликуване на войниците — бяха повече от две хиляди — които крещяха на омразния й испански език:

— Viva el rey! Да живее кралят!

Камбаните замлъкнаха. Виковете заглъхнаха. Гълъбите отново накацаха по площада. Всичко утихна.

Фелисити пое дълбоко въздух, вирна упорито брадичка и изправи крехките си рамене. Всичко свърши, френските лилии, златни на син фон, бяха свалени и мястото им бе заето от лъвовете и замъците на червен фон, които красяха флага на испанския кралски дом. Вече никой не можеше да промени нещата. Тя също беше безпомощна.

Радваше се, че бе отказала да се присъедини към тълпата любопитни зрители на „Плас д’Арм“. Баща й, който се опасяваше, че може да се стигне до безредици, ако жителите на града дадат израз на неодобрението си, също й бе препоръчал да си остане в къщи. Това отговаряше на желанието й. Защо да стои и да гледа как налагат официално дошлата през морето испанска власт, която имаше за цел да унижи френската гордост, да унищожи краткотрайната независимост и да подчини града на волята си? Докато не видеше със собствените си очи транспортните кораби, натрупаните на купчини мускети и тежките оръдия, войниците, чийто брой беше почти колкото на гражданите, а може би ги и превъзхождаше, тя щеше да се старае да не забелязва съществуването им. Поне още няколко минута щеше да си представя, че днешната сцена е кошмар и че тя скоро ще се събуди.

Кога започна всичко? Сигурно бяха минали две или три години, откакто се появиха първите слухове за тайния договор от Фонтенбло. Людовик XV, кралят на Франция, най-достойният от всички монарси, бе сключил тайно споразумение с братовчед си Карлос III Испански, с което му отстъпваше колонията Луизиана. Мотивите на краля да сключи този договор, интригите, които се криеха зад тях, бяха многообразни, но не особено значителни. Колкото и да им беше неприятно, от този ден нататък жителите на Ню Орлиънс бяха длъжни да се смятат за испанци.

Естествено те бяха съставили открито протестно писмо и го бяха изпратили във Франция със специална делегация. Кралят не обърна внимание на молбите им. И въпреки това надеждата, че по някакъв начин ще успеят да се обединят със старата родина, с онази страна, от която бяха дошли и която ги управляваше вече седемдесет години след основаването на колонията, не угасна.

Тази надежда се подхранваше най-вече от факта, че от много месеци насам Испания се колебаеше и сякаш нямаше намерение да се натовари с финансирането и управлението на далечната и доста бедна колония, която беше извън огромната зона на испанското влияние. Не беше за чудене, че французите от Ню Орлиънс скоро загубиха търпение и започнаха да говорят, че няма да допуснат испанци в града и че ако Франция не ги иска, ще основат независима република и ще се управляват сами. Кой можеше да ги обвини, че се надяваха кралят да се смили при една такава демонстрация на вярност? Ако пък не успееха да го склонят на своя страна, по-лошо от сега не можеше да стане.

Фелисити въздъхна и се заразхожда нервно по малкия, сенчест балкон. Меката светлина с цвят на лавандула не можеше да угаси златното сияние на косата й, напомнящо блясъка на стари монети. Тежките къдрици бяха опънати в строга прическа, която подчертаваше още повече перления цвят на кожата й и овалната форма на лицето. Правият нос, тъмните вежди и мигли изглеждаха още по-необикновени на фона на русата коса. Младата дама носеше всекидневна рокля от индийски памук с пола на бледожълти ивици и корсаж от обшита със злато бяла коприна. Отпред и на достигащите до лактите ръкави имаше копринени панделки с цвят на шампанско. След малко Фелисити спря да се разхожда и стисна до болка меките си чувствени устни, обзета отново от спомени за миналото.

Трудностите бяха започнали след пристигането на първия испански губернатор. Името му беше Юлоа. Той беше образован, горд мъж и проявяваше твърде малко разбиране към местните хора. Интересуваше се от флората и фауната на новата територия, но не обръщаше внимание на хората, които я населяваха. Странеше от градското общество и когато се ожени за една дама от Южна Америка, стори това в ограничен кръг, с почти тайна церемония и жителите на града не можаха да се включат в тържествата.

Вероятно той не беше обявил колонията за испанска собственост, само защото не желаеше да затрудни още повече и без това трудното си положение. Френското знаме продължи да се развява над града, френският комендант, или както го наричаха, генералният директор Обри, продължи да изпълнява задълженията си. Не беше чудно, че гражданите бяха объркани и все повече се гневяха.

Когато приказките, смутовете и заговорническите планове, които се ковяха в кафенетата, станаха очевидни за всички, когато по стените започнаха да се появяват все повече бунтовни рисунки, Юлоа най-после прояви безпокойство. Взе младата си съпруга и се качи на борда на кораба, закотвен за дигата, където всичко беше подготвено за бързо бягство в случай на нужда. Този очевиден признак на уплаха даде нова надежда на заговорниците, към които междувременно се числяха всички по-известни мъже на града — ако не и цялата колония. Още през следващата седмица една група млади мъже, развеселени от виното и останалите забавления по време на една сватба, съвсем различна от тази на губернатора, се събраха на дигата и започнаха да се подиграват открито на надменния испанец. Някой предложи да прережат въжетата на кораба и това беше свършено само за няколко минути. Юлоа не даде заповед да привържат отново кораба, а се остави течението на реката да го отнесе надолу. На разсъмване вдигна платна и отплава към Испания, за да разкаже на краля как е бил заплашен от опасни бунтовници и едва е успял да им се изплъзне.

Карлос III, който не обичаше да засягат авторитета му, изпрати в Луизиана един от най-способните си командири, генерал-капитан Александър О’Рейли. Провъзгласи го за губернатор и му възложи да потуши избухналото въстание. Преди месец ирландецът бе пристигнал в устието на Мисисипи и бе посрещнал там делегация от града, съставена от френския комендант Обри и други уважавани граждани, както и от няколкото испански чиновници, изоставени от Юлоа.

С учтива усмивка и празни фрази генералът се опита да разсее страховете на гражданите. Ала само видът на двайсетте транспортни кораба, изпълнени до реите с войници и оръжия, и снабдената със сто оръдия фрегата на О’Рейли, бяха в състояние да уплашат и най-смелия мъж.

На улицата под балкона Фелисити забеляза мъж, който крачеше към къщата й с обувки с червени токове, с развяващ се около коленете сатенен фрак. Без самата тя да го осъзнава, чертите на лицето й се изопнаха, изразът им стана бдителен и предпазлив.

След малко Валкур Мюра, осиновеният й брат, вдигна очи към нея, махна небрежно за поздрав с три пръста и се скри под балкона.

След като предаде бастуна и шапката си на камериерката, той влезе в стаята зад нея с празни ръце. Фелисити се обърна и копринените й поли зашумяха. Тя пристъпи към него през отворената балконска врата.

— Къде е татко? — попита девойката с дълбок, звънлив глас.

— Оставих го да наблюдава с възхищение спектакъла, организиран от църковните отци в чест на О’Рейли. Ирландецът тъкмо навеждаше глава, за да изслуша „Tedeum“ и да приеме благословията на свещеника. Тъй като не можах да понеса аромата на тамяна, особено при церемония като тази, предпочетох да си тръгна.

— Прав си — съгласи се с разбиране Фелисити. — Значи, вече станахме испанци.

— Не и аз — Валкур излезе на балкона, отметна дългата пола на фрака си и се отпусна на една от двете табуретки, поставени пред малката, ниска масичка. — Аз ще си остана докрай французин.

— Само се опитай да кажеш това на дон Алехандро О’Рейли! — промърмори Фелисити и го удостои с мрачен поглед.

— С удоволствие, ma chere, с удоволствие.

Момичето излезе отново на балкона и се приведе към улицата.

— Така не може, Валкур…

— Защо не?

— Много е опасно. Този мъж не е като Юлоа. Той няма да се уплаши от няколко бунтовнически плаката по стените или от група опиянени от виното младоци, които викат „Liberte!“

Изразителното лице на Валкур се разкриви в грозна усмивка. Движението на раменете му изразяваше безкрайно презрение.

— Какво може да направи?

— Какво може да направи ли? — Фелисити наклони глава и вдигна вежди, смаяна от такъв необмислен въпрос. — Той е ирландски наемник, закоравял убиец в служба на испанската корона, който има зад гърба си цяла армия. Ще прави, каквото си ще!

— Всеки французин струва най-малко колкото десет испанци, да не говорим за нецивилизованите ирландци. Не се вълнувай толкова. И без това е съмнително, че ще се стигне до открита съпротива. Ще вземем своето и без да прилагаме сила, точно както успяхме да се наложим и срещу онзи дългонос ибериец, когото изпратиха да ни завладее.

Фелисити го погледна право в очите. В думите му звучеше гняв и упорство, но те съдържаха и желязна решителност, която някак не подхождаше на вида му. Валкур Мюра беше среден на ръст, тялото му беше мършаво, кожата бледа, почти жълтеникава. За да заличи пропуските на природата, той се обличаше модерно, дори екстравагантно и се държеше с преувеличена небрежност. Днес носеше тясна, силно напудрена перука, привързана на тила с огромна черна панделка, известна под името „solitaire“. Краищата й бяха завити около врата му и изчезваха в деколтето на снежнобялата риза, цялата обшита с тънки като паяжина дантели. Фракът беше от небесносиня коприна, украсен с тежки сребърни бродерии. Сатенената жилетка с цвят на лавандула също беше богато избродирана. Беше облечен с панталони до коленете, пристегнати с избродирани панделки. По опънатите чорапи нямаше нито една гънчица. Лицето му беше напудрено, на една от бузите беше залепена бенка във формата на карета с кон, която прикриваше прекараната в детството едра шарка. Единственото, което не подхождаше на контешкия му вид, беше шпагата, увиснала на колана. Сребърната й ножница надничаше изпод полите на фрака. Фелисити се обърна отново към улицата.

— Не съм толкова сигурна.

— Нима нямаш доверие в моята преценка? Или в тази на баща ти? Не знаеш ли на коя страна трябва да застанеш?

— Сега не става въпрос за това — отговори през рамо девойката. — Ако провъзгласим независимостта си, това означава да се опълчим срещу властта на Испания и по този начин да поставим под съмнение мощта и славата й. Испанците няма да допуснат това, не разбираш ли! Нали останалите колонии в Новия свят може да последват примера ни!

— Франция и Испания непрестанно губят колонии. Людовик XV предостави на британците Канада, нашият нов господар им даде Флорида. Какво от това, че ще изгубят още няколко хектара земя?

— Онова, което мъжът — или държавата — губи по невнимание или по време на война, е нещо съвсем различно от загубата, която сам е позволил.

— Значи ти си истински експерт както по отношение на мъжете, ma chere, така и по отношение на колониалната политика на Франция и Испания?

Фелисити го изгледа мрачно с ъгълчетата на очите.

— Много добре знаеш, че не е така.

— Това ме утешава донякъде. Защото бих съжалявал много, ако по време на тази интересна криза се наложи да защитавам и честта ти — Валкур разтърси дантелите на маншета си й започна да ги подрежда.

Въпреки контешкия му външен вид, това не беше празна заплаха. Той отдавна се опитваше да отклони настойчивото ухажване на мъжете, които харесваха сестра му, и да угаси надеждите на онези, които смятаха да се борят за ръката й. Умееше да си служи с шпагата, която носеше, и беше известен с бързата смяна на настроенията си. Доставяше му удоволствие да напада подло противниците си, да им причинява болезнени рани, усмихвайки се любезно.

Всъщност, той нямаше никакво право да застава между нея и възможния брак. Без съмнение, бащата на Фелисити беше в състояние да решава сам съдбата на дъщеря си. Ала досега мосю Лафарг не беше сметнал за нужно да се съгласи с някое от предложенията за женитба, които получаваше. Съсредоточен изцяло върху собствените си работи, потънал в политическите проблеми, той изглежда не забелязваше, че дъщеря му е достигнала възрастта за женене. Твърде много я обичаше, а и се нуждаеше от нея за свое собствено удобство, за да допусне някой мъж да ги раздели. Фелисити скоро щеше да навърши деветнадесет години и вече оставяше зад себе си първия крехък цъфтеж на младостта. Младата девойка също не беше изпитала сериозно влечение към някого от ухажващите я градски младежи и не настояваше да напусне бащината си къща. Осъзнаваше отлично факта, че подходящото семейство и богатството щеше да изиграе много по-голяма роля при избора на бъдещия й съпруг, отколкото собствените й предпочитания. Между приятелките й, младите момичета, с които беше ходила на училище в манастира на урсулинките, вече имаше много омъжени, дори майки. Фелисити не им завиждаше, макар че често се питаше как ли изглеждат физическите задължения, радостите и несгодите на брака, които бяха станали тяхно всекидневие.

В последно време тя често се замисляше над тези тайни и се чудеше дали някога ще ги узнае или ще остане до края на живота си икономка на баща си и брат си.

Понякога й ставаше неприятно, че Валкур я придружава навсякъде. Той беше галантен и внимателен, а на танцовата площадка проявяваше същото честолюбие като на поляната за дуел. Беше винаги готов да я придружи, както до пазара на дигата, за да купят пресни зеленчуци и риба, така и на най-елегантното соаре. Но не й харесваше представата, че обществото на града я смята за девойка, която не може да си намери мъж.

Валкур беше поел тази отговорна задача по своя собствена инициатива. Той беше почти десет години по-стар от Фелисити и баща й го беше приел като свой син, когато е бил само на няколко месеца. Родителите му бяха станали жертви на същата холерна епидемия, която отне живота на майката на Фелисити. Разликата във възрастта беше много голяма и докато бяха деца, те не успяха да се сближат. Когато Фелисити започна да съзрява, Валкур прояви към нея все по-засилващо се внимание. Тъй като винаги беше наблизо, тя свикна да се обръща към него всеки път, когато баща й се скриваше зад купчините книги и бленуваше за свобода и равенство. Във вените им не течеше една и съща кръв, но между двамата съществуваше дълбока привързаност, отличаваща се от страна на Валкур с гордост и почти ревниво чувство за собственост. От своя страна, Фелисити се отнасяше към него с доверие и изпитваше смътно облекчение, че подлите номера на осиновения й брат никога не се насочваха срещу нея.

— Валкур — заговори тихо тя и сложи ръце на талията си, — страх ме е, знаеш ли?

— Я не говори глупости, ma chere — отвърна той и в гласа му прозвуча нетърпение. — Бъди добро момиченце и позвъни да ни донесат нещо разхладително. Устата ми пресъхна от напрежението и горещината.

Фелисити влезе в стаята и повика младата прислужница Мари. Момичето се втурна вътре, останало без дъх, с уплашен поглед. Фелисити й нареди да донесе една чашка ратафия, ликьор от праскови и бадеми, а за Валкур вино.

— Предпочитам да пия коняк — поправи я мъжът и погледна снизходително младата слугиня. — Изпрати и Дом с ветрилото ми.

Слугинчето направи реверанс и изскочи навън, Фелисити се върна на балкона и отново подхвана темата, която я интересуваше.

— Говоря искрено, Валкур. Страх ме е.

Мъжът въздъхна, стана от масата, отиде при несъщата си сестра и взе ръката й между хладните си, сухи пръсти.

— Как е възможно това? Забравяш, че познавам куража ти.

— Кураж ли? Никога не съм го притежавала.

— А кой преди няколко години успя да се отскубне от течението на реката и да изплува като змиорка? Това само от страх ли беше? Или се научи да яздиш като амазонка също от страх? А какво те подтикваше да обикаляш с мен всички мизерни дупки на града, облечена в панталони и жакет, и препасала шпага, страхът ли? Ти беше най-самоувереното безбрадо момче, което съм виждал. Накрая дори предизвика на дуел мъжа, който имаше глупостта да те измами на карти!

— Значи съм била луда — установи рязко Фелисити. — А последната подробност не отговаря на истината. Ти ме изпревари с предизвикателството.

— Е, може и така да е било. Често пъти съм се опитвал да ти обясня, че има разлика дали се фехтуваш срещу мен с тъпа рапира и да си извадила шпагата срещу непознат противник. Някои хора гледат на белезите от дуел като на украшения, смятат, че те само подобряват външния им вид, но ти, ma petite, не си от тях.

— Както обикновено, ти проявяваш непочтеност.

— И както обикновено, съм прав.

— Опитваш се да отклониш вниманието ми с един от обичайните си трикове, но този път няма да ти се удаде. Може и да притежавам известна дързост, когато става въпрос за самата мен, но по отношение на теб и татко съм повече от страхлива.

— Да, но… Я чуй!

Откъм „Плас д’Арм“ долетя гръм на барабани. Ритъмът се превърна в равномерни маршови стъпки и им подсказа, че войниците са излезли от площада.

Валкур наклони глава и тесните му устни се разтегнаха в цинична усмивка.

— По всичко личи, че ще имаме удоволствието да наблюдаваме марша на испанските кралски войски. Не си ли луда от радост, ma chere?

— По-скоро ще полудея от заплахата, която те представляват — промърмори мрачно Фелисити. — Без съмнение, испанците са решили да ни сплашат с тази демонстрация на сила.

— Направо ще започнем да се гърчим от страх — съгласи се подигравателно Валкур. — Наистина ли смяташ, че тази тактика ще им донесе успех?

Фелисити се изчерви, но удържа на хладния му поглед.

— Сигурна съм, че подобна арогантност само ще ядоса още повече гражданите на Ню Орлиънс. Тя дори ще ги подтикне към открита съпротива!

Валкур кимна.

— Знаех си, че страдаш само от временно нервно разстройство. Не е възможно крачетата ти да треперят в копринените обувчици, само при мисълта за испанските донове.

— Има и нещо друго.

— Знам. Безпокоиш се, че баща ти има нещо общо с бунтовническите събрания в задните дворове.

— И ти също. Това е предателство, или поне испанците го смятат за такова.

— Смешно е да се твърди подобно нещо. Как можем да предадем страната, която още не е поела официално управлението на колонията?

Фелисити не отговори. Равномерно биещите барабани идваха все по-близо. Вече се чуваше и приглушеният тропот на множество крака.

Влезе камериерката с табла в ръка, следвана от слугата на Валкур. Фелисити взе чашата си и проследи как Дом се поклони и подаде на брат й ветрило от изрисувана пилешка кожа, а после се оттегли в ъгъла, за да може камериерката да сервира коняка.

Силният, добре сложен негър не каза нито дума. След злополуката преди две години той не можеше да говори. Когато една вечер, малко след купуването на новия слуга, Валкур се задържа навън по-дълго от обикновено и Фелисити разпита Дом за него, момъкът й отговори охотно, като обясни, че след борбата с петли Валкур се канел да отиде при една известна жена с леко поведение, която имаше четвърт негърска кръв. Младото момиче поиска обяснение от брат си. Валкур побесня от гняв, че слугата му се е раздрънкал, и още същата нощ нещастният негър падна от един прозорец на първия етаж. При това отхапа част от езика си, и то толкова гладко, сякаш беше отрязан с нож.

Камериерката излезе от стаята и Дом понечи да я последва, но Валкур вдигна ръка, за да му нареди да остане. Докато жълто-кафявият му поглед обхождаше улицата, една от най-красивите в града, през която щяха да минат испанците, той каза:

— Питам се, дали някъде в къщата няма да се намери едно неизпразнено „pot de chambre“…

— Какво? — Фелисити го изгледа с внезапно недоверие.

— Наистина ли си толкова строга домакиня, та заповядваш на прислугата да изпразва по няколко пъти на ден съдържанието на тези съдове в канала?

— Валкур, ти сериозно ли смяташ… — Фелисити млъкна и го изгледа с отвращение в очите, без да доизкаже подозрението си.

— Защо не?

— Това би било истинска лудост! Непростима обида!

— Но аз съм почти сигурен, че приятелите ни, които толкова обичат чесън, надали ще забележат малко допълнителна миризма — Валкур удостои с тънка усмивка собствената си забележка, разтвори ветрилото и започна да си вее с лениви движения.

— Толкова ли не можеш да разбереш, че не бива да привличаме вниманието им! Защо просто не окачиш табела над вратата, на която е написано, че обитателите на къщата са на страната на независимостта? — Фелисити беше открила, че разумният подход е единствената възможност да укроти Валкур, когато му хрумнеше някоя луда идея.

— Да не мислиш, че те не го знаят? О’Рейли е много добре осведомен кои са заговорниците. Нашият добър, смел комендант Обри се е погрижил да му ги съобщи.

— Може би да, но твоята постъпка ще създаде допълнителни трудности.

— И без това съм убеден, че трудностите предстоят, и то много скоро. Все едно искаме ли или не. Ще стане също като при пристигането на испанците, не мислиш ли? Дом, веднага иди да потърсиш някое пълно нощно гърне! Побързай!

Слугата се поклони със сериозно лице и излезе от стаята, за да изпълни заповедта. На другия край на улицата вече се бяха появили испанските войници. Те маршируваха през светлите ивици, огрени от слънцето, после навлизаха в черните сенки, хвърляни от къщите. Наближаваха с неотстъпна равномерност, прилични на червена стена, която ту побеляваше, ту блясваше в ярки краски. Надигналият се при маршируването прах висеше на гъст облак над главите им.

— Моля те, Валкур, не го прави!

— Колко трогателна молба, питам се дали бих могъл да й устоя — промърмори замислено мъжът и заразглежда сцената в стила на Фрагонар, нарисувана на ветрилото му.

— Ти не правиш нищо друго, освен да се отдаваш на капризите си! — укори го горчиво Фелисити.

— Това е несправедливо. Сигурен съм, че представлението ще достави удоволствие и на теб. Хайде, признай си!

Фелисити решително поклати глава.

— Защо не помислиш за последствията?

— Много е късно, ma chere.

Дом бе влязъл с едно просто глинено гърне, напълнено до половината с воняща течност. Първите войници вече маршируваха по улицата. Зачервените им лица бяха осеяни с капчици пот. Тежките, украсени със злато парадни униформи ги притесняваха. Летният следобед беше ужасно горещ. Начело яздеше офицер. Златните му еполети улавяха последните слънчеви лъчи, изправената му стойка излъчваше сигурност на победител.

— Валкур… — направи последен опит Фелисити.

Без да обръща внимание на протеста й, брат й даде безмълвна заповед с ръка.

Дом пристъпваше нервно от крак на крак. Тъмната му кожа стана пепелява. Фелисити отмести очи от слугата към господаря.

— Те ще обвинят Дом. Никога няма да повярват, че не сме искали да ги обидим, че е станала просто нещастна случайност. Нищо чудно да го нашибат с камшик, да го вържат на кола за мъчения или да му направят нещо още по-лошо.

— Колко неприятно — въздъхна Валкур и артистично потрепери. — Ала се боя, че си права. Испанците са известни със сериозното си отношение към тези неща, нали? Въпреки това ще го направим. И то още сега. Дом!

— Не говориш сериозно — започна отново Фелисити.

— Дом!

Мекият тон на гласа му криеше недвусмислена заплаха. Слугата отдавна беше привикнал да се подчинява безпрекословно на този тон. Лицето на Дом доби безнадежден израз, чертите му се напрегнаха и той изсипа съдържанието на гърнето на улицата.

— Пфу! — потърси се от отвращение Валкур и извади от ръкава си напарфюмирана кърпичка, за да се предпази от вонята. — За малко да улучиш мен!

Отдолу се чуха гневни викове, последвани от силен тропот на бягащи крака и строги заповеди. Фелисити отправи бърз поглед навън и се хвърли да защитава Дом.

— Ако беше застанал малко по-близо до парапета, със сигурност щяха да го забележат!

— Е, и? — попита небрежно Валкур и размаха кърпичката.

След миг обаче спря и устните му се разтегнаха в студена усмивка. На вратата под балкона се почука, Фелисити едва успя да остави чашата си на масичката до празната чаша на Валкур, когато по стълбата отекнаха стъпки. Тя се обърна и застана до брат си. Мари вече въвеждаше в стаята цяла дузина облечени в червено войници. Предвождаше ги офицерът, който беше яздил начело на парада.

Младото момиче остана неподвижно, само стисна в юмруци, скритите зад диплите на полата ръце. Дом полагаше огромни усилия да се скрие в сянката на балконската врата. Валкур направи крачка напред и замахна грациозно с кърпичката, за да изрази изненадата си.

— Протестирам — проговори провлечено той. — Какво означава това проникване в дома ми?

Офицерът направи лек поклон, отнасящ се както до Фелисити, така и до Валкур, но толкова бегъл, че можеше да се схване като обида.

— Аз разследвам оскърблението, нанесено на войските на Негово величество Карлос III и излязло от тази къща. От името на своя крал изисквам незабавно и пълно обяснение.

Валкур огледа еполетите му.

— Как е името ви, mon colonel?

— Полковник Морган Макормак — отговорът звучеше твърдо и неотстъпчиво.

Валкур се обърна с усмивка към Фелисити, преди да отговори.

— Е, това обяснява всичко.

Ръстът, широките рамене, ръждивочервената коса, ненапудрена и завързана на плитка на тила, както и изразителните зелени очи издаваха ирландеца. Без съмнение, той беше един от сънародниците на О’Рейли, нает от него в служба на испанската корона.

Полковникът не обърна внимание на забележката.

— Чакам обяснението ви.

Валкур вдигна учудено една от тънките си вежди и отвърна:

— Всички ние се стремим да служим на испанската корона, mon colonel. Смятам обаче, че е редно първо да обясните на сестра ми и мен, в какво се изразява тази достойна за съжаление обида.

— Това е очевидно — лицето на полковник Макормак почервеня от трудно удържан гняв. Не му бе убягнала иронията в гласа на Валкур.

Французинът подуши въздуха и отново потърси спасение в парфюмираната си кърпичка.

— Вярно — отбеляза отвратено той. — Но ми се струва, че поне вие сте успели да се изплъзнете от… потопа.

— Така е. Само че някои от хората ми нямаха този късмет — търпението на ирландеца беше подложено на жестоко изпитание. Той владееше отлично френски, само едва забележимият акцент издаваше произхода му.

— Усещам — Валкур размаха театрално кърпичката си и в очите му се появи болезнен израз, докато оглеждаше застаналите мирно войници.

— Бих желал отново да ви напомня, че източникът на миризмата, която ви е толкова противна, се намира в тази къща — рече мрачно офицерът. — Непосредствено преди случилото се на балкона са били видени три лица, а именно намиращите се в тази стая. Въпросът е кой от тримата е виновника.

— Боя се, че сестра ми и аз сме напълно невинни — Валкур протегна ръка на Фелисити и макар и неохотно, девойката пристъпи напред.

— Това не е много вероятно.

Валкур смръщи чело.

— Нима искате да кажете, че лъжа?

— Казвам, че съм решен да намеря злосторника, който и да ми се изпречи на пътя — твърдият поглед на полковника се отправи над рамото на Валкур към скрития в сянката слуга.

— Заради една такава… дреболия ли, полковник Макормак? Подобни неприятности се случват всеки ден.

— Не и с войници на испанската корона. Вие знаете не по-зле от мен, че това не беше нещастна случайност. Ще ми помогнете ли да открия извършителя или трябва да арестувам всички намиращи се в къщата лица, за да разследвам случилото се?

Камериерката Мари, която подслушваше зад вратата притисна с ръка устата си, за да потисне напиращия писък. Валкур замръзна на мястото си. Ала скоро се овладя и небрежно вдигна рамене.

— За човек, притежаващ здрав разум и известно възпитание, нещата са очевидни. Нощните гърнета се изпразват от прислугата.

Дом се сгърчи като от удар. Лицето му се разкриви, устата му се отваряше и затваряше, сякаш се опитваше да заговори. Гърлените звуци, които издаваше, изразяваха безкрайно отчаяние. Нещастникът нямаше възможност да се защити.

Полковникът кимна. Лицето му се вкамени в безизразна маска. Произнесе кратка заповед и войниците сведоха мускетите си. Двама от тях пристъпиха напред, за да арестуват слугата.

Фелисити не издържа. Тя направи крачка напред и меко докосна с пръсти твърдия лакът на полковника.

— Моля ви, почакайте! Не мога да допусна да арестуват Дом за нещо, което извърших аз. Аз съм причината хората ви да понесат този… неочакван душ.

Гъстите вежди на военния се сключиха над зелените очи. Той сведе изпитателен поглед към младото момиче.

— Вие?

Сякаш едва сега беше забелязал съществуването й. При влизането си я бе погледнал бегло, докато тя не откъсваше очи от него. Едва сега я разгледа по-внимателно, забеляза златната коса, наследство от нормански прародители, фините черти на лицето, нежната белота на раменете и стройната фигура, скрита под разкошната рокля.

Фелисити пламна от срам. Погледът на чуждия мъж не беше пропуснал нито една подробност. Засрами се и от необичайната си решителност да защити един обикновен прислужник. Въпреки това не сведе тъмнокафявите си очи, нито скри смущението и гнева си.

— Наистина не беше нужно, ma chere — намеси се Валкур и лицето му се покри с червени петна под дебелия слой пудра. Вниманието на офицера оставаше съсредоточено върху сестра му. — Не е необходимо да жертваш доброто си име за безполезен слуга като Дом. Никой и нищо не изисква това от теб.

— Така ли? — обърна се към него Фелисити. — След като той беше само обикновен инструмент в тази лоша игра!

— Той няма никаква стойност.

— Не е вярно!

Офицерът не ги остави да се разправят.

— Достатъчно. Вие двамата можете да продължите спора си, когато ви е удобно, но в момента кралските дела имат предимство. Млада жено, вие трябва да знаете…

— Полковник Макормак — прекъсна го надменно Валкур, — налага се да ви предупредя, че се обръщате с недопустим тон към сестра ми, която освен това е абсолютно невинна.

— И това означава? — коравият глас на ирландеца звучеше заплашително спокойно.

— Боя се, че извършителят, когото търсите, съм аз — отвърна с крива усмивка Валкур и вдигна рамене.

Полковникът го огледа невъзмутимо и отвърна:

— Съмнявам се.

— Благодаря ви за комплимента, mon colonel — поклони се Валкур, — но ви изказвам най-дълбокото си съчувствие, защото, както изглежда, се сдобихте с трима виновни. Каква ще бъде следващата ви стъпка?

— Наистина, в стаята има трима души, но не и трима виновни. Както правилно отбелязахте преди няколко минути, мосю, виновникът е очевиден. Дамите и господата, които имат прислужници, не се унижават да вършат мръсната им работа. От това следва, че именно слугата е онзи, който е излял гърнето на улицата. Не ми се вярва да го е сторил по своя воля, а и проявеният от него страх също ме навежда на това заключение. Следователно някой му е заповядал да го стори.

— Колко сте проницателен — ухили се Валкур.

— Много ви благодаря — отговори с лек поклон офицерът.

— Остава само въпроса, кой от нас двамата е дал заповедта, нали? Но ние и двамата признахме.

— Смятам, че вие, мосю, сте твърде чувствителен, за да предприемете подобна стъпка, но твърдите, че сте виновен, за да защитите сестра си. Като се има предвид това, виновната вероятно сте вие, мадмоазел, колкото и да ми е неприятно да го кажа направо.

Офицерът погледна Фелисити право в очите. Макар че току-що се бе признала за виновна, макар да беше готова да понесе последствията, каквито и да бяха те, младата жена се почувства болезнено засегната от обвинението.

— Правилно! — извика тя. — И защо не? Може би това ще ви помогне да проумеете, че испанците не са добре дошли в Ню Орлиънс, да не говорим за О’Рейли и закоравелите му ирландски главорези!

Очите на Макормак се присвиха в две тесни смарагдови ивици.

— За съжаление това е факт, мадмоазел. От днес вие живеете в Испанска Луизиана и сте гражданка на Испания. Това означава, че униформата, която сметнахте за нужно да унижите, принадлежи на защитниците на страната ви. Приемам, че сте действали в състояние на афект, повече от патриотизъм, отколкото от зла воля. Но не забравяйте едно: при повторна обида на испанската войска, няма да избегнете заслуженото наказание. Фактът, че сте жена, няма да ви предпази от бързо и строго разследване.

Без да чака отговор, той се обърна на токовете си, даде кратка заповед и излезе от стаята. Войниците го последваха, Фелисити не можеше да откъсне поглед от широкия му гръб. Страните й пламтяха от гняв и унижение.

— Дързък, нахален… — проговори задъхано тя, когато си възвърна дар слово.

— Опасен — прибави невъзмутимо Валкур.

— Какво искаш да кажеш?

— Този човек има ум в главата и не е самомнителен.

— Как можеш да твърдиш подобно нещо? — попита предизвикателно Фелисити. — Ризата му беше снежнобяла, а ботушите му бяха излъскани до блясък.

— Това е следствие от гордостта и самодисциплината му, скъпа сестричке, и няма нищо общо със суетността.

— Ако всички ирландци от свитата на О’Рейли са като този, животът ще стане непоносим! — Фелисити се обърна рязко и се отправи с развяващи се поли към балкона.

— Май имаш право — промърмори замислено Валкур, макар че умът му беше зает с друго. Без да се помръдне от мястото си, той мръщеше чело и мачкаше нервно копринената си кърпичка.

По улицата под балкона продължаваха да маршируват испанските войници. В момента преминаваше инфантерията в бели униформи със сини яки и маншети.

— Bella, bella — нададоха викове мъжете, като забелязаха излязлата на балкона хубавица. — Blanco y oro! Сеньорита в бяло и златно — чуваше гласовете им Фелисити и виждаше множество обърнати към нея лица.

Момичето се отдръпна назад, но успя да чуе коравата заповед, която накара войниците отново да устремят поглед напред. Видя и полковник Морган Макормак да се качва на великолепен дорест жребец и да тръгва надолу по улицата, без нито веднъж да се обърне назад.