Дженифър Блейк
Прегърни и завладей (3)

Трета глава

Пазарът беше оживен и бръмчеше като пчелен кошер. Докъдето стигаше погледът, подножието на дигата гъмжеше от хора. Мъже и жени, всички жестикулираха, разговаряха, подвикваха си и хвалеха стоките си, предлагани в колички, сандъци, плетени кошове, бъчви и кани, някои дори окачени на тояжки. Немците, които живееха по-нагоре по течението, носеха в града прясно мляко, масло и сирене, но също така живи птици, зеленчуци и кисело зеле.

Индиански жени в богато избродирани кожени рокли продаваха прясно убит дивеч, катерички и диви зайци, освен това изплетени от тръстика или ясенови пръчки кошници, както и стрития на прах корен на сасафрата, който се използваше за сгъстяване на рагу или супа от риба. Акадийците, бегълци, които бяха пристигнали едва наскоро, прогонени от британците от Нова Скотия, предлагаха изящни бродерии, резбовани дървени предмети, от лъжици, до грижливо изработени детски люлки, но и прясно приготвени жабешки бутчета, млади гълъби, месести опашки от алигатори, пресен зеленчук и гъби, събрани по горските поляни — просто всичко, което можеше да се продаде на пазара и не изискваше особени средства, освен сръчността на ръцете. От града и околностите му идваха смокини, круши и райски ябълки, корабите, които пристигаха от Хавана, разтоварваха ананаси и банани. Обикновено пазарът беше пълен с портокали и лимони, ала по време на тежката зима преди две години повечето дръвчета бяха измръзнали до корените и все още не се бяха възстановили.

Фелисити не се интересуваше от богатия избор на стоки, не погледна и огромните бъчви с меласа, глинените стомни със зехтин или възбуждащите апетита сладкиши, които свободните цветнокожи произвеждаха от диви фъстъци. Тя бе тръгнала към масите с пресни морски дарове и крачеше целенасочено между блъскащите се хора, следвана по петите от Ашанти.

Само веднъж спря, за да проследи разтоварването на дантели, панделки и топове платно, донесени от един смел британски моряк. Стоките със сигурност бяха внесени контрабанда и можеха всеки момент да бъдат конфискувани. Официалната испанска политика не позволяваше на жителите на колонията да търгуват с други кораби, освен с испански. По време на френския режим беше същото, но никой не си даваше труд да изпълнява предписанията. И френското, и испанското правителство бяха далеч в Европа и не им беше възможно да снабдяват колониите си с пресни и евтини стоки. Търговията с британски кораби, които навлизаха навътре по реката, за да снабдяват английския пост в Начез, беше станала нещо толкова обичайно, че вече имаше определено място за акостирането им. То беше извън града и там винаги беше оживено. Тъй като британската територия наистина започваше едва ли не от горния край на града, по течението на „Байо Маншак“, когато отиваха да купуват контрабандни стоки, хората наричаха това „да отидем в Малкия Маншак“. Промяната на режима бе довела и до зачестяване на пиратските набези в залива. В Ню Орлиънс открай време имаше добър пазар за крадени стоки. Без скрупули и без да задават въпроси, търговците вземаха всичко, което обещаваше печалба. Вследствие на това не минаваше и месец, без да се чуе за ново злодеяние на пиратите — жени и деца, изоставени в малки лодки в открито море без храна и вода; млади момичета и монахини, изнасилени и отвлечени на островите, които служеха за опорни точки на пиратите; момчета, обезобразени по ужасяващ начин; пасажери от корабите, принудени да минат под кила — завързани с въжета и прекарани няколко пъти под кораба, или оковани за котвената верига и хвърлени през борда. Ала нямаше смисъл да се тревожат за подобни неща. Светът беше жесток. Хората трябваше да се хранят и обличат.

Денят ставаше все по-горещ. Издигналото се високо в небето слънце печеше безмилостно. Въздухът беше изпълнен с тежките аромати от бъчвичките с ром и вино, примесени с миризмите на гниещи плодове и зеленчукови отпадъци, както и с вонята на суровите животински кожи, свързани на снопчета или окачени на тояги. Едно мръсно хлапе си играеше с рак, вързан за въже. Една мулатка, облечена със синя памучна рокля, която пазеше светлата си кожа с помощта на огромно ветрило, изрисувано с ловни сцени, пристъпваше грациозно под ръка с испански войник, пременен с кожена жилетка и шапка с широка периферия.

Ашанти докосна рамото на господарката си.

— Ако искаме да приготвим навреме обеда на господаря, трябва да побързаме. Макар че само Бог знае кога двамата с мосю Валкур ще се върнат от къщата на губернатора.

Фелисити кимна с отсъстващ вид и ускори крачка. Двете с Ашанти бяха решили да поднесат за обед „bouiflabaisse“, но ако мъжете не се приберяха навреме за обед, можеха да им поднесат гъстата рибена супа за вечеря.

Купиха пресни стриди, няколко рака, шепа скариди и две хубави риби. Продавачите увиха стоката във влажни листа и я сложиха в кошницата. Двете жени забързаха към къщи. Фелисити спря само за миг край кафез с птици, за да погали гладките жълти пера на един папагал. В този миг в другия край на пазара настана бъркотия. Хората започнаха да се събират около един мъж, пристигнал от града, който оживено обясняваше нещо. Чуха се писъци. Ужасените слушатели се обърнаха с мрачни лица към съседите си.

Фелисити бе обзета от злокобно предчувствие. Хвърли бърз поглед към Ашанти и откри в очите на камериерката отражение на собствените си опасения. Без да продумат, двете прихванаха полите си и затичаха към нарастващата тълпа в другия край на пазара.

— Какво има? Какво се е случило? — попита задъхано Фелисити.

— Ренар шивача каза, че всички мъже, поканени тази сутрин в дома на губернатора, са арестувани — отговори й една мършава жена. — Казва още, че са ги повикали там само по тази причина. Испански войници с байонети ги откарали някъде. Ренар ги видял и ги проследил, за да разбере какво възнамеряват да им сторят.

Кръвта се отдръпна от лицето на Фелисити, ала сега не беше време да проявява слабост. Когато възрастната жена се поколеба, тя я окуражи:

— Да, да, продължавай.

— Вие сте дъщерята на търговеца Лафарг, нали? Сърцето ми прелива от съчувствие към вас, миличка. Тези мъже са най-добрите в колонията. А испанците са ги отвели в старите бараки зад манастира на урсулинките. Никой не знае какво ги очаква.

— За Бога! — прошепна ужасено Фелисити. Баща й и Валкур бяха арестувани! — Аз… Да си вървим вкъщи, Ашанти. Може би са успели да ни изпратят вест.

Двете жени хукнаха като подгонени към града. Улиците бяха опустели. Вратите се затваряха с трясък, търговците спускаха кепенците на витрините, носеше се уплашен шепот. Майките бързаха да приберат децата си. В голямата къща на търговеца Лафарг, построена наполовина от дърво, с красив балкон на фасадата, беше тихо. Вълнението не беше стигнало дотук. Засега нямаше вест от двамата арестувани, Фелисити не престана да разпитва настойчиво младата слугиня, докато девойката не избухна в сълзи. Дом, слугата на Валкур, също беше изчезнал. Господарят му го бе изпратил с някакво поръчение и все още не се беше върнал.

Часовете се нижеха бавно, Фелисити нареди на Ашанти да отнесе продуктите в задния двор, където беше кухнята. Скоро пикантният аромат на рибена чорба се понесе към къщата, примесен с уханието на прясно изпечените франзели, които се сервираха с нея. Обедът дойде и отмина, без да чуят нещо. След известно време Фелисити направи опит да хапне нещо, но на гърлото й беше заседнала буца.

Късно следобед неизвестността стана непоносима. Фелисити изпрати Ашанти при бараките, за да разучи какво е станало с арестуваните. Камериерката не се забави дълго. Бараките били строго охранявани. Никой не можел да влезе, все едно по каква причина, не се давали и сведения. Никой не знаел колко точно са арестуваните, но имало и мъже, изведени от собствените им къщи, между тях печатарят Брад и главният прокурор Лафрениер. Тъй като бараките били тесни, няколко пленници били откарани на испанската фрегата, с която беше пристигнал О’Рейли.

Мракът вече се спускаше над улиците. Свещите от зеленика останаха запалени до късно през нощта. От време на време пристигаше някой от съседите. Новините се предаваха от уста на уста, от къща на къща. Вилре, собственикът на плантация, който живееше извън града, бил примамен да се яви с писмо на генералния директор Обри и когато влязъл в града през палисадите, бил окован във вериги. Жена му, която чула за арестуването, се втурнала да търси мъжа си и накарала двама гребци да я откарат с лодка чак до фрегатата. Вилре чул гласа на жена си и се втурнал към нея, при което бил прободен от байонетите на стражите. Испанският офицер хвърлил кървавата му риза в лодката на мадам Вилре. Говореше се също, че по време на разпитите пленниците били измъчвани, разтягали ги на дъската или чупели пръстите им.

Никой не можеше да заспи, Фелисити и Ашанти барикадираха вратите и прозорците и угасиха всички свещи. Оставиха само една в спалнята на Фелисити. Младата жена се съблече, но не намери смелост да се отпусне в пухеното си легло. Това беше първата нощ, която прекарваше без мъжка защита.

Решени да останат будни, Фелисити и Ашанти се опитаха да убият времето с шиене.

Камериерката беше на възрастта на господарката си. Майка й беше лична прислужница на майката на Фелисити, доведена от нея като част от зестрата. Двете деца отраснаха заедно и не се разделиха нито веднъж, докато Фелисити не отиде в манастира. Младото момиче съжаляваше, че прислужницата му не може да очаква нищо друго от живота, освен безкрайни задължения. Ашанти обаче беше доволна от участта си. От майка си тя се бе сдобила с познания за земята и природата, донесени от африканските им прадеди, преминали дългия път през океана, за да дойдат в Новия свят като роби. Освен това майка й беше прекарала доста време на тропическия остров Санто Доминго.

След смъртта на майката на Фелисити преди около пет години, младата жена бе поела ролята на домакиня. Необходимостта да дава заповеди и да следи за изпълнението им промениха отношенията помежду им и определиха окончателно ролите им на господарка и слугиня. Въпреки това Фелисити продължи да се допитва за всичко до Ашанти. Без мълчаливото й, доброжелателно присъствие и силната й воля, домакинството надали щеше да върви гладко.

Фелисити си припомняше едно-единствено събитие, което бе помрачило за дълго доброто настроение на Ашанти. Тогава камериерката й спеше на партера, в една малка стаичка с врата към двора. В една гореща лятна нощ преди две години Валкур се върнал късно през нощта след бурно пиршество с приятели и се запътил към голямото ведро в средата на двора, за да охлади сгорещената си глава. Като видял отворената врата на Ашанти, бил обзет от изкушение. Надникнал вътре и се озовал пред спящата на сламеника камериерка, облечена само в къса тънка риза. Никой не узна какво всъщност се беше случило. Ашанти обвиняваше Валкур в опит за изнасилване, от което едва успяла да се изплъзне, а Валкур я подиграваше за страхливостта й. Като го видяла да ходи по двора, облян от лунната светлина, тя се била стреснала и се нахвърлила върху него като тигрица. Нищо не било в състояние да я успокои.

След тази случка отвращението, което двамата хранеха един към друг, премина в открита омраза. Валкур се правеше, че не я забелязва, а Ашанти се държеше колкото се може по-далече от него. Не обръщаше внимание на заповедите му, освен ако не бяха предадени от Фелисити, а това беше много смело държание в сравнение с покорността на останалата прислуга. По нищо не личеше, че Ашанти изпитва страх от Валкур, напротив, тя се отнасяше към него с недоверие и предпазливост.

Стресна ги тих шум откъм улицата. Ашанти остави шева си настрана и излезе от стаята. Върна се само след минута с вестта, че Дом се е прибрал. Не знаел нищо за арестуването на господаря си, защото бил извън града, за да отнесе вест на някакъв негов приятел.

Фелисити въздъхна, разтърка уморените си очи и отметна назад разпуснатата си коса, която я обгърна като плътна, златно блещукаща наметка.

— Най-добре си легни, Ашанти. Няма смисъл да седиш тук. Надали ще чуем нещо, преди да се развидели.

— Само ако се опитате да поспите поне малко, мадмоазел.

— Добре, ще те послушам — Фелисити събра нещата си в кошничката за шев и стана. Ашанти й помогна да съблече халата и го окачи в шкафа, който ухаеше на рози.

Фелисити се покатери в леглото си и, застанала на колене, издърпа внимателно мрежата против комари, която висеше на кука от тавана и загръщаше цялото легло. Когато Ашанти й пожела лека нощ, взе свещта и излезе от стаята, младата жена се пъхна под завивката и затвори очи.

Ала не можа да заспи. Взираше се в непрогледния мрак и мислеше за събитията от последните дни. Откак бе чула за арестуването я преследваше страх, който не смееше да признае. Дали като бе поела върху себе си вината за изпразненото върху войниците гърне и се бе държала предизвикателно на соарето, тя не носеше част от вината за днешното задържане на баща си и брат си?

Вярно, виновният за случката с нощното гърне беше Валкур, но той не бе помислил, че испанците ще го възприемат като оскърбление към краля си. По време на соарето Фелисити също не бе помислила за възможните последствия, като поиска изпълнение на френски танц. Присъстващите французи, между които и Валкур, бяха поели думите й в изблик на гняв и патриотизъм и те бяха по-виновни от нея.

Но тя и само тя беше отговорна за сблъсъка си с Морган Макормак. Дръзкото му държание я предизвика, а умението му да се възползва от положението я накара да забрави всяка предпазливост. Заплахата, която бе произнесъл, беше истинската причина за страховете й.

 

 

Когато сиво-синята светлина на утрото проникна през капаците на прозорците, Фелисити потъна в неспокоен, смущаван от объркани видения сън. Беше късна сутрин, когато най-после се събуди. Облече рокля от мек, много моден по онова време „toile de Jouy“, наметна муселинен шал и излезе от стаята си. Възнамеряваше да отиде при бараките с кошница храна. Може би щеше да узнае нещо ново за баща си и Валкур или поне да научи, защо са арестувани.

Къщата на мосю Лафарг, както и домовете на повечето граждани на Ню Орлиънс, беше построена в стила на средновековното френско село. Стените й бяха от „bousillage“, смес от глина, сив мъх и животинска козина, с която бяха изпълнени процепите между носещите греди. В долния етаж, обърнат към улицата, се намираха магазинът и складът, а малките помещения с врати към вътрешния двор бяха предвидени за робите, за пране и за хранителни припаси. Господарите живееха на първия етаж. Откъм улицата се влизаше през дълъг коридор, подобен на тунел, който водеше във вътрешния двор и оттам по стълбата към първия етаж. На първия етаж бяха разположени шест просторни стаи: четири спални, един салон или дневна и обширна трапезария с изглед и стълбище към вътрешния двор.

Фелисити тъкмо слизаше по стълбите към кухнята, когато чу бързи стъпки по тротоара отвън. Пое дълбоко въздух, когато забеляза мършава фигура с тривърха шапка, украсена с огромно перо. Мъжът въртеше в ръка дълъг, възлест, украсен с панделки бастун.

— Валкур! — извика тя и хукна надолу по стълбата.

— Самият той — отвърна мрачно брат й и в гласа му прозвуча неприкрита подигравка. Поклони се пред Фелисити и свали шапка.

— Къде е татко?

Лицето му потъмня.

— За нещастие, той продължава да е гост на испанските ни господари.

— Да не искаш да кажеш… Защо са го оставили в затвора? Как така са пуснали само теб?

— Ами — отвърна самодоволно брат й, — би трябвало да знаеш, скъпа Фелисити, че нехранимайко като мен е твърде суетен и глупав, за да носи вина за някакъв си бунт. Участието в съзаклятие против кралската власт е според мен дейност твърде буржоазна и досадна. Вярно е, поседях на няколко събрания, попрозявах се, защото това тъкмо беше на мода в Ню Орлиънс, но всъщност повече ми се искаше да бъда другаде.

— Нима повярваха на цялата тази глупост?

— Когато съм в подходящо настроение, мога да изглеждам пълен глупак — усмихна се Валкур и извъртя глава. — Не съм сигурен, че успях да заблудя нашия полковник Макормак, но той ме гледаше с такова отвращение, че сигурно не ме е сметнал за сериозна опасност.

— И той ли беше там? — Фелисити едва говореше. Имаше чувството, че се задушава.

— Да, вчера сутринта. Доколкото разбрах, по време на военното положение той е втория човек след О’Рейли. Слава Богу, когато успях да се измъкна от лапите им, вече го нямаше.

На чаша шоколад и топли, хрупкави хлебчета, Валкур й разказа подробно за мъченията, които бяха изтърпели арестуваните. Описа й и сцената в дома на О’Рейли. Мъжете, поканени на съвещание при генерал-губернатора, били посрещнати твърде сърдечно. След като минало известно време и им поднесли освежителни напитки, ги поканили да влязат в съседната стая, където О’Рейли ги обвинил в липса на уважение към Испания, докато Обри, френският генерален директор, стоял настрана със зачервено лице, треперещ от смущение. Крал Карлос бил много сърдит от поведението на новите си поданици, от насилието и най-вече от обидния начин, по който били прогонени губернаторът Юлоа, офицерите и войските му. Негово величество се ядосал и на писанията, които се печатали и в които се хулели правителството и великата испанска нация. Вследствие на всичко това, кралят заповядал на О’Рейли да арестува всички виновници и да ги съди по законите на кралството.

Губернаторът прочел заповедта на Негово католическо величество, в която се описвало подробно как да се постъпи с бунтовниците. Завършил със заявлението, че подстрекателите на неподчинението, са арестувани, а имуществото им ще бъде описано и сложено под ключ.

Това означаваше, че ако съдът признае арестуваните за виновни, имуществото им ще бъде продадено, а печалбата да се разпредели между евентуалните кредитори и остатъкът да отиде в ръцете на държавата. Жените и децата щяха да получат минимална издръжка.

Фелисити не можеше да повярва в чутото.

— Искаш да кажеш, че ще ни вземат къщата?

— Точно така, с всичко, което е в нея.

— Невъзможно!…

— Напротив, скъпа моя. Вече са го направили.

— Не мога да повярвам — прошепна ужасено младата жена.

— Отначало и аз не повярвах — отвърна мрачно Валкур. — Но няма да позволя още веднъж да ми отнемат шпагата под заплахата на байонетите.

— Измъчваха ли ви, когато ви отведоха в бараките?

— Физически не — отговори той, — но стражите не оставиха и сянка от съмнение, че ще ни обесят.

— Нали О’Рейли ви е обещал съд!

— Това е зла шега, ma chere, испанска справедливост. Крал Карлос е поискал отплата за омърсяването на името и управлението му. О’Рейли трябва да даде пример за назидание. Затова са избрали дванадесет мъже, двама офицери от френската армия, двама адвокати, четирима плантатори и четирима търговци.

— Какво говориш? — прошепна невярващо Фелисити.

— Казвам ти истината. Испанските войници ни подредиха по звания и професии, не по имена. Ние представляваме мъжкото население на колонията. Какви сме и каква роля сме играли в бунта срещу испанската корона, е от второстепенно значение.

— Но това е ужасно! Съдебното разследване ще бъде само фарс. О’Рейли вече е намерил виновните.

— Така е. И тъй като аз не влизам в нито една от тези категории и нямам вид на върл революционер, испанците ме пощадиха.

— А татко…

Валкур посегна към ръката й и силно я стисна.

— Твоят баща е търговеца Лафарг, известен в целия град, свободомислещ… и по-заможен от повечето други. Това го прави най-виновният от всички.

Очите на Фелисити се напълниха със сълзи. Няколко бисерни капчици се стекоха по бузите й. Тя издърпа ръката си и поднесе треперещи пръсти към устните си. Думите на Валкур бяха потвърждение на скритите й страхове.

— Фелисити — проговори меко брат й и тъмните му очи изразиха загриженост, — прости ми, ако бях твърде груб и те изплаших, но реших, че е по-добре да знаеш истината.

Младата жена пое дълбоко дъх, опитвайки се отчаяно да възвърне самообладанието си.

— Аз… Струва ми се, че ти си имал време да свикнеш с тази мисъл. Аз не.

— Не биваше да бъда толкова прям. За съжаление имам твърде много неща за уреждане, а времето е малко.

Фелисити изобщо не обърна внимание на многозначителния му тон.

— Трябва по някакъв начин да измъкнем татко! Може би са го арестували само заради начина, по който се държах с полковник Макормак. Ако отида при О’Рейли и му обясня… Защо не и при самия Морган Макормак?

— Не! Няма никакъв смисъл. О’Рейли вече е обсаден от жени, които молят за живота на мъжете си.

— Полковник Макормак със сигурност има влияние пред губернатора. Ако намеря подходящия начин да го заговоря, бих могла да го убедя да се застъпи за татко.

Валкур втренчи очи в лицето й. Устата му се опънаха в тънка линия.

— Как мислиш, скъпа сестрице, кой е най-правилния начин да го заговориш?

— Не съм сигурна. Сигурно ще се наложи да се извиня за досегашното си поведение и да помоля за милост. Освен това ще се опитам да го убедя, че не бива да наказва баща ми само заради мен — Фелисити говореше несвързано, протегнала отчаяно стройните си ръце. — Ще го моля, ще плача, ще направя всичко, което е нужно, за да издействам освобождаването на баща си.

— Всичко ли? — попита тихо Валкур.

Фелисити вдигна клепачи и срещна погледа на две корави тъмни очи. Като осъзна значението на думите му, страните и пламнаха.

— Не го приемай толкова буквално. Дори не съм помисляла за това!

— Да, но полковник Макормак ще си го помисли.

— Няма да го направи! Не би могъл…

— Така ли? Той се мисли за новия ни господар, но бъди уверена, че скоро ще му се наложи да се брани от поданиците си — думите на Валкур звучаха горчиво, устните му се разкривиха в грозна усмивка. Фактът, че беше облечен в прашно сив вълнен жакет, който правеше лицето му още по-бледо и изтощено, доказваше обърканото състояние на духа му.

— Това е невъзможно. Трябва да бъде невъзможно! — пошепна отчаяно Фелисити.

— Жените на поробения народ открай време са лесна плячка.

— При варварите може би, но Испания и Франция са цивилизовани страни. Нашите регенти са братовчеди, езиците ни са възникнали от латинския…

— О’Рейли и Макормак са ирландци.

— Това не означава, че нямат понятие от цивилизацията!

Валкур се приведе напред и удари с юмрук по масата.

— Забрави тези безнадеждни, неразумни очаквания! Нищо не можем да направим. Трябва да се махнем оттук.

Фелисити не повярва на ушите си.

— Искаш да избягаме? — промълви ужасено тя.

— Точно така — отвърна остро брат й. — Ще си потърсим кораб и ще отнесем на сигурно място всички по-ценни неща, преди да са ги конфискували.

— Тогава ще ме нарекат престъпница, откраднала държавно имущество. Къде бих могла да отида?

— Например при британците в Маншак — или с мен във Франция.

— Искаш да заминеш за Франция? — тя го погледна невярващо, но и обвинително.

— Това ми се струва най-умното. Защо да стоя тук и да чакам О’Рейли да промени мнението си за мен? След като разпита останалите, той сигурно ще реши, че е редно да накаже и един светски човек като мен!

— Как ще стигнеш до Франция?

— Имам приятели, които ще ме отведат в Хавана, а оттам ще взема пътнически кораб до Хавър.

— Приятели ли? — Фелисити беше чувала за познатите на Валкур, които не бяха представени нито на нея, нито на баща й. Понякога той заминаваше с тях и не се връщаше по цели дни. Понякога изчезваше дори за седмици. Обикновено посрещаше въпроси за заниманията си със студен гняв, сега обаче само сви рамене.

— Значи вчера си изпратил Дом да уреди бягството ти?

— И какво, ако е така? Още от самото начало не се доверих на испанците. Не ми се вярваше, че О’Рейли ще ни удостои единствено с уважението и приятелството си.

— Дали испанските войници ще те пуснат да излезеш от града?

— Не са в състояние да ми попречат. Ще мина през блатата — лицето на Валкур изразяваше мрачен триумф.

— Единствените, които познават задните врати на Ню Орлиънс, са контрабандистите.

— Хора като тях са много ценни познати. Те ще ме отведат до кораба, който чака в устието на Бализ. Ела с мен, Фелисити.

— Би трябвало да знаеш, че не мога да изоставя татко — Фелисити не можеше да разбере как Валкур бе дръзнал да й направи това нечувано предложение.

— Не можеш да му помогнеш. Той пръв ще подкрепи идеята за бягство.

— Говориш така, сякаш татко е вече осъден. Защо не помислиш, че съдът може да признае арестуваните за невинни? Веднъж чух как с татко разговаряхте за това дали е престъпление или не, да се възправиш срещу така нареченото испанско господство, което още не е официално обявено и новият губернатор Юлоа не е встъпил в длъжност. Тогава френският флаг се развяваше над „Плас д’Арм“, следователно все още бяхме под защитата на Франция.

— Испанците ще извъртят фактите в своя полза. Казвам ти, Фелисити, те нямат намерение да позволят справедливостта да възтържествува. Решени са да всеят страх в сърцата на гражданите, за да им се подчиняват.

— Да им се подчинят или да избягат?

Фелисити вече беше изговорила тези думи, преди да осъзнае как щяха да прозвучат. В сърцето й пропълзя страх. Тя вдигна плах поглед към Валкур, който се изправи бавно, с блеснали в луд гняв очи. Той се приближи до нея и се облегна на креслото й.

— Да не би да намекваш, че ме е страх, ma chere?

— Не бива да ме разбираш погрешно, Валкур — отвърна тихо Фелисити, вирна брадичка и безстрашно срещна погледа му. — Опитай се да проумееш, че не мога да изоставя баща си. Кой ще му занесе храна и чисти дрехи? Щом трябва, върви, но не ме моли да те придружа. Моето място е тук.

Мина много време, преди мъжът да се раздвижи и да проговори. С рязко движение Валкур се изправи и тръгна към вратата.

— Mon Dieu, ама че съм глупак! Да се надяваме, скъпа сестро, че няма да съжаляваш за решението си.

Фелисити не размени нито дума повече с брат си. Само след няколко минути той напусна къщата, след като бе дал на Дом подробни указания да опакова дрехите, перуките и другите му лични вещи. На здрачаване Фелисити разпита слугата и научи, че щом падне нощта, той трябва да отнесе багажа в посочената от Валкур къща. Самият той нямало да го придружи във Франция.

Нямаха много време да се питат какво ще стане със слугата. Фелисити нареди цяла кошница с храна и чисти дрехи и тръгна да я отнесе на баща си. Дежурният испански офицер прие донесеното и го прегледа много внимателно. Така разбърка всичко, че чистите маншети отидоха в маслото. Молбата й да се види със задържания бе отклонена. Съжалявал, но заповедта си била заповед. Съжалението му стана още по-искрено, когато Фелисити дойде още веднъж да донесе вечеря на баща си, но отговорът остана един и същ.

Мина още една нощ. Фелисити стана рано, защото и без това не можеше да намери покой. Към вчерашните неприятности се прибавиха нови. Първата откри Ашанти. Като отиде да проветри спалнята на мосю Лафарг, прислужницата забеляза, че плоската, тясна месингова кутия със златните монети, която обикновено стоеше зад издадения ръб на шкафа, не е на мястото си. Намериха я захвърлена в гардероба на Валкур, естествено празна.

Валкур беше взел парите на баща й! Това беше нечувано. Отначало Фелисити просто не повярва. Макар да не подозираше Дом, тя изпрати да го повикат. Така установи, че след като е отнесъл багажа на Валкур на упоменатия адрес, слугата не се е върнал у дома. Претърсиха малката му стая, но не откриха никакви следи от прибързано изчезване или кражба. Най-после загадката бе разкрита от прислужницата, която се грижеше за първия етаж. Докато простираше прането, тя бе поговорила с момичето на съседите, което изтърсвало завивките, и беше научила, че Дом е продаден на племенника на господаря й. Сделката била много, изгодна, защото мосю Мюра много бързал и се съгласил още с първото предложение за цената.

Баща й беше в затвора, брат й бе изчезнал и отнесъл и последните пари. Дом, който всъщност принадлежеше на баща й, тъй като беше купен от негово име и прислужваше на мъжете, бе продаден за смешна сума. Нима можеше да й се случи нещо по-лошо?

Но страшното тепърва предстоеше. Едва успяха да раздигнат масата след тъжната закуска, когато на входната врата силно се почука. Ашанти слезе да отвори и се върна, следвана от група чиновници. Фелисити ги прие в салона. Бяха изпратени да опишат притежанията и документите на държавния престъпник Оливие Лафарг.

— Вие ли сте Фелисити-Мари-Изабел-Катрин Лафарг?

— Да — Фелисити полагаше отчаяни усилия да запази самообладание.

— Вие сте единственото дете на задържания?

— Правилно. Но той има и осиновен син.

— Бихте ли ни уведомили къде е сега този човек?

— Нямам представа — отговори твърдо младата жена. Мъжът, който задаваше въпросите, новоназначен служител на новата власт, смръщи чело.

— Той живее в тази къща, нали?

— Живееше. Вчера беше задържан заедно с баща ми. Оттогава не се е появявал тук. Узнах, че е бил освободен. Има ли някакви проблеми?

— Ако нямате нищо против, въпросите задаваме ние — отговори надменно мъжът. — Изискваме от вас да ни окажете съдействие при описа на имуществото на баща ви в името на Негово католическо величество.

Последва уморително описване на всеки отделен предмет. С изнервяща педантичност чиновниците записаха всеки метър плат и всяка макара конци от склада. След това отидоха на първия етаж и започнаха да броят леглата, шкафовете, диваните, възглавниците, спалното бельо, дрехите заедно с копчетата, сребърните съдове, порцелана и кристала, каните и легените, тенджерите, тиганите, плювалниците и дори хранителните припаси до последното гърне мармалад. Разбира се, не забравиха да включат в списъка и тримата останали роби, Ашанти, прислужницата на първия етаж и готвачката. Събраха документите на баща й в едно ковчеже и го запечатаха с големия кралски печат. Най-после тръгнаха да си вървят, при което водачът им се спря за миг на стълбата.

— Надявам, се да ви е ясно, синьорита, че ви е забранено да изнасяте и продавате каквото и да било от къщата? Ако го направите, преди задържаният Лафарг да се е изправил пред съда, това ще означава кражба на кралско имущество.

— Разбирам — отговори Фелисити и проследи с каменно лице как грамадният чиновник се сбогува с кратък поклон и изчезна зад вратата. Не разбираше само как ще се изхранва през това време. А и никой не си даде труд да й обясни.

Ашанти, която не се отделяше от господарката си, попита с тих глас:

— Какво ще правим сега, мадмоазел?

Този въпрос, зададен от толкова самоуверената по-рано камериерка, показваше повече от ясно всеобщото объркване. Пък и можеше ли да бъде другояче? Ако мосю Лафарг бъде признат за виновен, щяха да я изгонят от дома й, а Ашанти беше свикнала да го смята за свой. Щяха да я разделят от хората, които представляваха нейното семейство, и да я продадат на нов господар. Междувременно къщата оставаше без мъжка защита, и това в град, пълен с испанци и наемници. Четири жени — младата слугиня, Ашанти, готвачката и самата Фелисити, трябваше да се пазят сами и да се изхранват от оскъдните запаси в кухнята.

Фелисити се обърна бавно към прислужницата си.

— Май ще се наложи да посетя полковник Макормак…