Дженифър Блейк
Прегърни и завладей (8)

Осма глава

Беше вече късно, когато врявата в отредените за полковника стаи най-после утихна. Преди това почти всички намиращи се в къщата жени бяха заети — Мари, прислужницата на горния етаж, трябваше да отнесе до вратата гореща вода и да потърси одеяла за Пепе, Ашанти трябваше да намери чисти ленени превръзки, а готвачката да свари смес от листа и билки. Ашанти беше настояла да превържат с тях възпалената рана. Само Фелисити стоеше без работа. Според Ашанти състоянието на Морган не беше опасно. Тя предрече, че отравянето на кръвта ще отмине само след няколко дни.

След дълга, освежителна баня, Фелисити си легна. Ала не можа да заспи, защото трепереше от нерви, страх и гняв.

Дълго лежа неподвижна, загледана в мрака и сама не разбра кога затвори очи и задряма. Нощта мина неспокойно. Когато се събуди за четвърти път, чу пеене на петел и тропот от маршируващи крака. Минаваше утринният патрул.

От стаята в другия край на коридора се чуваше как Морган се мята в леглото си. Дали имаше болки? Или температурата се беше покачила?

Всъщност, не биваше да се интересува от него, но просто не можеше да понася, когато хората страдат. Освен това за съдбата на баща й никак не беше препоръчително един испански войник да умре в къщата му.

Пепе беше наблизо. Постелята му беше в кабинета на баща й. Той трябваше да се събуди и да се погрижи за своя полковник! Това беше негов дълг и той очевидно го изпълняваше съвестно. За съжаление Пепе спеше дълбоко и не чуваше нищо.

Когато мина известно време, без от стаята на Морган да долети и най-малък шум, Фелисити стисна устни и скочи от леглото. Запъти се боса към шкафа и взе халата си. Наметна се бързо и нетърпелива напъха ръце в ръкавите. „Ще отида само до вратата“, каза си тя.

Въпреки горещината, вратата на стаята й и капаците на прозорците бяха затворени, за да не проникват вътре неприятните нощни изпарения. Ала вратата към стаята на Морган, както и прозорците, бяха само притворени. Бледата светлина на утрото се промъкваше в помещението и й позволи да различи едрата му фигура, просната на леглото. Чаршафът покриваше само долната част на тялото му. Дясната ръка беше опъната покрай мощния гръден кош и изглеждаше скована. Лявата беше мушната под главата. Фелисити стоеше и го наблюдаваше, без да смее да се раздвижи. Мъжът не помръдваше. Може би спеше, но може и да беше изпаднал в безсъзнание. Мрежата против комари беше спусната и завързана за краищата на леглото. Все пак едната й страна беше повдигната. Може би Морган беше искал да улови свежия въздух, идващ откъм левия прозорец.

Фелисити заобиколи на пръсти леглото. Затаи дъх, уплашена, че скърцането на дъските може да я издаде, и устреми поглед в лицето му. Стори й се, че вече не е толкова зачервено. Спящият мъж беше странно привлекателен. Челото му беше широко, костната структура силна и добре очертана. Формата на носа и остро изсечените устни бяха класически, брадичката здрава и енергична. Повечето жени сигурно биха се възхитили на едно такова лице. Само тя не. Още в самото начало беше установила, че цялото му същество излъчва нахалство и непоколебима увереност в собствената правота.

Краят на мрежата беше подпъхнат под възглавницата, Фелисити се поколеба, после въздъхна и внимателно посегна към мрежата.

С котешка гъвкавост Морган се претърколи настрана и посегна към китката й. Дългата му ръка се сключи около талията й и с един тласък я просна на леглото. Фелисити изпищя от ужас, когато Морган я положи по гръб и посегна към бедрата й, за да издърпа целите й крака на леглото.

— Какво правите? — изсъска сърдито тя, ала думите не прозвучаха толкова остро, колкото й се искаше.

— Слагам ви в леглото си. Щом не ми позволявате да споделя вашето…

— А аз си мислех, че сте болен! — Фелисити направи опит да се освободи, но Морган не разхлаби нито за миг яката си хватка.

— Разбира се, че съм болен — отговори той и здравата му ръка обгърна още по-плътно талията й. — Само че отровата в тялото ми няма нищо общо с раната, а е причинена от жената, която я заши.

— Нищо лошо не съм извършила! Нали ме гледахте, докато я шиех! — извика възмутено тя.

— Гледах ви, да, едновременно с болка и наслада, но злото беше сторено много по-рано — после устните му се сведоха върху нейните, вкусиха сладостта им и проникнаха навътре. Без да иска, Фелисити разтвори устни и посрещна целувката му. Ръката му се плъзна нагоре, избута мекия халат и намери гордата извивка на гърдата й.

Милувката му я опари като огън, дори през мекия лен на нощницата. Може би температурата беше спаднала, но не много. Фелисити притисна свободната си ръка в рамото му и се опита да го отблъсне. Главата й се отметна назад. Устните й проговориха до неговите:

— Ще ви заболи.

Мъжът я притисна още по-силно.

— Само ако се противите. Ако не го направите, аз също няма да ви причиня болка.

Нямаше друг избор! Сама беше дошла при него и сега трябваше да понесе последствията. Малко по-малко, съпротивата й се стопи. Опитваше се да се подготви вътрешно за онова, което я очакваше.

Морган я обърна към себе си, отметна халата и я притисна към горещото си тяло. Гърдите й се опряха в мощния му гръден кош и тънката нощница, която ги разделяше, сякаш пламна. Ръката му намери плитката й и развърза панделката, която я стягаше. Буйните руси коси се разпиляха по възглавниците, загърнаха я като в огнена мантия. Морган издърпа нощницата през главата й и покри голото й тяло със златните кичури. После зацелува с парещи устни клепачите, гладките бузи, свивката на врата й, докато топлата му уста намери тръпнещото връхче на гърдата й под ухаещия сноп коса. Лявата му ръка остана увита около талията й. Коремът й се втвърди от напрежение. Без да бърза, мъжът меко разтвори бедрата й.

Фелисити усети как в тялото й се надига никога неизпитвана топлина. Опита се да я прогони, да не реагира на милувките му. Не, невъзможно! Нямаше как да избяга от нежността му. Тя стопяваше и най-силната съпротива. Търсещите му ръце завладяха сетивата й, пронизаха тялото й, зачервиха кожата й. Най-после тя преодоля срама си. Улови се за мускулестите му рамене, усетила властна потребност да бъде колкото се може по-близо до него. Някъде дълбоко в утробата й зееше болезнена празнота. Мракът, обзел духа й, се примеси с отчаяние. Нещо притисна гърдите й, дъхът й стана накъсан и неравномерен. Тялото й се извиваше под неговото. Морган спря да я милва, после решително полегна между разтворените й бедра и проникна в нея.

При това меко, плъзгащо движение от гърлото на Фелисити се изтръгна задавен вик. Когато тласъците му се усилиха, тялото й сякаш се стопи под неговото. Ръцете й се отпуснаха, от очите й потекоха горещи сълзи.

Мъжът я притисна още по-силно до себе си, покри устните й със своите и я зацелува със страстна нежност. Макар и колебливо, Фелисити докосна езика му със своя и това го накара да я притисне още по-силно до себе си. Самозабравила се в силните му ръце, тя потъна още по-дълбоко в изгарящите пламъци на неутолимото желание. Очите й останаха затворени, за да усети с цялото си тяло изпепеляващата страст. Когато върхът отмина и ярките пламъчета пред спуснатите й мигли избледняха, тя неволно се запита дали след тази необикновена нощ няма да й останат белези.

Фелисити все още не се бе осъзнала, когато вратата се отвори. Приближиха се нечии влачещи се стъпки. Морган, който все още лежеше над нея, посегна бързо към чаршафа и покри голите им тела.

— Про… прощавайте, полковник! Стори ми се, че чух вик.

— Изчезвай оттук! — изръмжа полковникът. — И не смей да влизаш повече.

Крачките веднага се оттеглиха. Морган се плъзна настрана и я прегърна със здравата си ръка. Само след миг Фелисити вече спеше.

Когато очите й се отвориха, слънцето се беше издигнало високо в небето и лъчите му падаха в стаята като разтопено злато. Горещината беше непоносима. Потта се стичаше бавно от корените на косата й по челото. Едната страна на тялото й пареше като огън. Още замаяна от съня, младата жена вдигна ръка и избута чаршафа, с който беше покрита.

Морган се събуди от движението й и цялото му тяло се скова. Фелисити се обърна и го изгледа. В кафявите й очи се четеше предпазливост и нещо като страх. Мъжът отговори на погледа й, без да помръдне. След малко се отпусна и на лицето му изгря усмивка.

— През нощта помислих, че съм в делириум — рече меко той. — Но очевидно не е било така.

Устните й се опънаха.

— Не съм толкова сигурна. Освен това не беше нощ, а ранна сутрин.

— Струва ми се, че е минало много време оттогава — промърмори той и плъзна поглед по порозовелите връхчета на гърдите й, разголени в търсене на малко хладина.

Очите му бяха ясни, цветът на кожата нормален, само косата му беше мокра, а тялото му блестеше от пот. Чаршафите, на които лежеше, бяха подгизнали.

— Вие… — проговори тихо Фелисити. — Температурата е избила!

— Нищо чудно при това отлично лечение. Лекарството беше силно… и прекрасно.

— Искате да кажете… — започна Фелисити, но замлъкна. Ярката светлина в очите му говореше достатъчно ясно. — Знайте, че не съм имала такова намерение.

— Така ли? Защо тогава дойдохте?

— Ако сте си помислил, че съм дошла да ви убия в леглото, грешите. Просто си казах, че ако умрете в къщата ми, въпросите на испанските власти ще бъдат повече от неприятни!

— Разбирам — промълви мъжът и лицето му потъмня. — Уверявам ви най-тържествено, че за в бъдеще ще се старая да ви спестявам подобни неприятности.

Фелисити го изгледа недоверчиво, обърна се и стана.

— Благодаря ви. Ще бъде наистина жалко, ако не мога да разчитам повече на вас!

— Така е — съгласи се мъжът и вдигна едната си вежда. Като видя, че тя избягва да го докосне, огледа мокрото си тяло. — Божичко, изпотил съм се като кон. Къде, по дяволите е Пепе? По това време има обичай да ме буди с гръм и трясък.

— Доколкото си спомням, вие му заповядахте да стои отвън — усмихна се неволно Фелисити.

— Вярно е, но той обикновено не приема заповедите ми толкова буквално.

— Без съмнение е бил не на себе си от уплаха.

— Не ми се струва много вероятно — отвърна Морган.

— Така ли? — дали искаше да каже, че слугата му не се плаши лесно, или че беше свикнал да вижда господаря си с жена в леглото? Странно защо, тази мисъл я натъжи.

Морган не обърна внимание на забележката й.

— Какво ще кажете за вашата камериерка? Защо още не ни е заляла с горещ шоколад?

— Вероятно смята, че болен човек като вас има нужда от спокойствие.

— Досега винаги съм се възстановявал бързо — промърмори извинително мъжът, макар че очите му святкаха дяволито.

— Или се е уплашила да не й откъснат главата.

— Да, вероятно това е причината — съгласи се той и прибави, правейки се на не разбрал: — Сигурно няма много жени по света, които се събуждат в такова лошо настроение като вас.

— Лошо настроение? Аз?

Мъжът се изсмя с глас, седна в леглото и извика:

— Пепе! По дяволите, Пепе, няма ли да влезеш!

Фелисити се мушна светкавично под чаршафа. В следващия миг вратата се отвори.

— Заповядайте, полковник!

— Къде беше? Къде е шоколадът на мадмоазел?

— Чаках да се събудите и да ме повикате — отговори обидено слугата. — Казах на Ашанти, че най-добре е да постъпи като мен.

— Е, добре, вече сме будни — отговори делово Морган. — Донеси шоколада и приготви ваната. А съм и гладен, затова те съветвам да раздвижиш старите си кости и да набавиш нещо хубаво за закуска.

— Остава да се изясни въпросът за средствата — покашля се дискретно Пепе. — На пазара ли да ида?

— Нали знаеш къде са парите. Вземи, каквото ти е нужно!

Когато Пепе се оттегли с поклон, Морган вдигна чаршафа и започна да вее хлад на Фелисити. Тя посегна към единия му край и го уви около долната част на тялото си. Вече не се срамуваше толкова, колкото в началото. Какво от това, че я вижда гола нагоре от талията? Посегна и покри гърдите си с две дълги златни къдрици.

Морган хвърли мрачен поглед към коприненото наметало и се обърна към отворените прозорци.

— Ако прозорецът беше затворен, щеше да бъде много по-хладно.

— Да, без съмнение — промърмори с отсъстващ вид Фелисити.

Мъжът наклони глава и продължи да говори:

— Много ми се иска да го затворя, но се съмнявам, че ще издържа на напрежението.

Ясно. Искаше да я наблюдава как върви гола из стаята. Нямаше да му достави това удоволствие.

— Разбира се, вие не бива да изразходвате неразумно силите си. Ашанти ей сега ще донесе шоколада и ще я помоля да се погрижи.

— До тогава ще се сварим!

Младата жена го изгледа изпитателно. Май наистина се потеше. Огледа се и откри нощницата си, полускрита под един чаршаф.

— Е, добре, ще го затворя аз.

Мъжът проследи погледа й, наведе се и грабна нощницата малко преди тя да я е достигнала. Скри я под здравото си рамо и когато Фелисити се хвърли да я вземе, се озова легнала напреки на гърдите му. Все пак тя успя да се отдръпне, преди здравата му ръка да се е сключила около талията й. Скочи от леглото, намери захвърления на пода халат и го наметна. После отиде бързо до прозореца, затвори капаците и ги зарези.

Морган седна в леглото.

— Благодаря. Можете да се върнете при мен.

— Няма да го направя — отговори решително Фелисити и отметна косата си назад.

— Защо? Какво друго бихте могли да направите?

— Да отида на пазара, да се погрижа за домакинството, да приготвя ядене за баща си и да му го отнеса заедно с чистото бельо…

— С това ще се справят Пепе и Ашанти. Не им е необходима вашата помощ. Нали искахте да се погрижите за оздравяването ми?

— Вие сте много по-добре!

— Това изобщо не отговаря на истината. Ще се наложи да изпратя вест на генерал-губернатора, че днес няма да напусна леглото си.

— Какво?

— Най-добре да полежа и утре. Само си представете колко ще се зарадва О’Рейли, като му върнете доверения човек в най-добро здраве и разположение на духа.

— Не можем да прекараме целия ден в леглото.

— Дори ако аз желая това? — леката усмивка, с която я наблюдаваше, не изчезна, ала тонът му подсказваше недвусмислено, че няма как да му избяга.

Ако беше просто премерване на силите, тя щеше да се възпротиви, но тук ставаше въпрос за нещо много по-голямо — за съдбата на баща й.

— Вие… вие ме използвате, а това е несправедливо — процеди през зъби тя.

— Може би. Но ако искам да ви имам, просто нямам друг избор.

Мъжът протегна ръка. Фелисити направи няколко крачки към леглото и той заключи малката й длан в топлите си пръсти.

Заплахата на Морган, че ще си остане вкъщи, се оказа истина. Веднага след закуска той изпрати Пепе да съобщи в главната квартира, че е болен. Предполагаше, че генерал-губернаторът няма да се учуди, защото миналия ден самият той многократно му беше предложил да се оттегли и да възстанови силите си.

В стаята беше полутъмно. През повечето време двамата дремеха мълчаливо. Обядваха в леглото и отново се излегнаха в меките чаршафи, за да прекарат най-горещите, потискащи часове на следобеда. Морган гореше от желание да я люби, но изтощеното му тяло имаше нужда от почивка. Когато най-после се отпусна и заспа, Фелисити намери време да събере разпилените си мисли и да определи вълнуващите я чувства. Как можа да се унижи дотам, че да изпита страст в обятията му! Макар че не отъждествяваше страстта с любовта, много й се искаше да не бе проявила такава отзивчивост към милувките му. Реши, че в никакъв случай не бива да му позволява да разбере как й влияе нежността му.

Въпреки това принудителното безделие оказа своето въздействие и върху нея. За първи път от много дни насам, можа да се отпусне. Колкото повече време минаваше, толкова повече затъмненото помещение и леглото, което споделяше с Морган й се струваха единственото сигурно убежище на света. Тук можеше да се остави на течението, без да си блъска главата какво става извън тези четири стени, да не обръща внимание на събитията, които и без това не можеше да промени.

Малко преди вечеря един пратеник донесе на Морган дебел пакет гъсто изписани листа и писмо от три страници, пълно с указания и въпроси. Очевидно вторият по ранг офицер от испанската армия беше незаменим и почивката на легло му се признаваше само отчасти.

Морган прегледа донесените документи и ги захвърли настрана. Ала след като вечеряха, стана от леглото, навлече панталоните си и седна пред голямото писалище в кабинета. Тъй като беше оставил вратата отворена, Фелисити можеше да го наблюдава необезпокоявано. Облян от светлината на свещта, той движеше бързо и уверено перото по пергамента. От време на време се облягаше назад и проверяваше със стиснати устни някой списък. За да се съсредоточи и вземе решение, заравяше пръсти в косата си и се втренчваше с отсъстващ вид в една точка на стената. Изглеждаше потънал изцяло в работата си, забравил всичко около себе си. Ала бдителният му поглед често търсеше Фелисити.

Младата жена бе обзета от странно безпокойство. Нищо не можеше да направи, освен да седи и да чака. Къщата беше утихнала. Ашанти и другите прислужници вечеряха в кухнята. Вече беше съвсем тъмно. В тази тропическа страна мракът и светлината настъпваха внезапно. Хората вечеряха късно, защото никой нямаше апетит преди идването на вечерния хлад. Скоро щеше да изгрее луната.

Фелисити скочи от леглото и се уви в халата си. Прекоси салона и отиде в собствената си спалня. Изми се и изчетка косата си. После посипа тялото си с ухаеща на виолетки царевична пудра и извади от скрина си чиста нощница.

Внезапно откъм улицата прозвуча музика. Лека, изкушаваща мелодия, изпълнявана на китара, навяваща меланхолия. Фелисити замръзна на мястото си. Изпълнителят спря точно под нейния прозорец и запя с мек, ясен баритон стара испанска любовна песен.

Този глас не можеше да бъде сбъркан с никой друг. Хуан Себастиан Унзага. Фелисити бе завладяна от срам и страх, примесени с някаква странна тъга. Испанският войник й беше безразличен, но издръжливостта му и волята да изрази чувствата си по този изпълнен с уважение начин затрогваха сърцето й. Очевидно той не беше осведомен за промяната в положението й, иначе нямаше да дойде. Без съмнение, скоро щеше да научи — такива неща не оставаха дълго скрити в града, чиито жители се познаваха много добре. Какво да прави сега?

Фелисити излезе тихо от стаята си и се промъкна към балконската врата. Хвърли бърз поглед към кабинета на Морган. Сигурно беше чул музиката, но не смяташе за нужно да потърси извора й.

Макар че Морган нямаше право да се ядосва от това музикално обяснение в любов, Фелисити не можеше да допусне открит сблъсък между двамата. Затова реши да не реагира на серенадата.

Обаче Хуан Себастиан нямаше намерение да си тръгне. Любовните му песни нямаха край. Младата жена беше сигурна, че от мястото, на което беше застанал, той не можеше да я види. Изглежда обаче, че усещаше присъствието й, защото гласът му тръпнеше от страст. Песните завладяха въображението й, събудиха потребността да види изпълнителя, да излезе на балкона и да изкаже възхищението си. Макар да беше твърдо убедена, че размекването й е само под въздействие на нощта и на прекрасната музика. Нямаше нищо повече.

В този миг зад гърба й се чу лек шум. Фелисити се обърна стреснато. Морган стоеше зад нея с ръце на кръста и поглъщаше с поглед стройната й фигура. В гласа му прозвуча сарказъм:

— Докога ще продължава това котешко мяукане?

— Аз… не знам.

— Аз обаче знам — отбеляза хапливо той, мина покрай нея и излезе на балкона.

— Недейте! — проплака Фелисити и бързо улови ръката му, за да го издърпа вътре. Сребърната светлина на луната я обля цялата и Хуан Себастиан я забеляза.

— О, Фелисити, колко сте прекрасна — заговори задъхано испанецът.

В този миг зад гърба й изникна тъмна фигура и мъжът замлъкна. В продължение на няколко дълги, предълги секунди се възцари тишина.

Морган излезе напред и подпря дългите си ръце на парапета.

— Е, Баст?

— Аз… аз не знаех… Никога не бих повярвал…

Краткият проблясък на радост по лицето на испанеца отстъпи място на смущение и разочарование.

Появата на полуоблечения полковник водеше до недвусмислени заключения. Хуан Себастиан вече знаеше, че двамата имат интимна връзка. Вярно, че дамите от френския двор посрещаха гостите си разголени и изслушваха най-новите клюки, докато камериерките ги обличаха, но това беше забавление за омъжени жени, не за млади момичета, освен това се допускаше само денем.

— Сега вече знаеш — проговори спокойно Морган.

— Да — Хуан Себастиан се изпъчи с цялата гордост, на която беше способен в този момент, и тихо добави: — Желая ви добра нощ.

Разочарованието и горчивината в гласа му улучиха Фелисити като удар. Тя понечи да извика нещо подире му, да му обясни. Но той вървеше, без да се обърне. Внезапно младата жена осъзна, че не е в състояние да направи нищо, за да се защити. Ето какво й готвеха идващите дни. Лицето й се вкамени, тя се обърна и се прибра в стаята.

Морган я последва. Лицето му беше безстрастно.

— Може би щеше да ви е по-приятно, ако не бях отпратил Баст? — попита провлечено той, наблюдавайки неспокойната й разходка от един ъгъл към друг.

Фелисити го изгледа с цялата ярост, на която беше способна.

— Щеше да ми е още по-приятно, ако не бяхте заявили толкова открито, че живеете тук.

— Не разбирам какво значение има това.

— Да, според вас няма никакво значение. Не вас ще нарекат курва.

— Вас също. Не е много вероятно Баст да разтръби навсякъде какво е видял — гласът му издаваше, че едва се владее.

— Няма защо да си дава този труд. Бих се изненадала, ако половината град вече не го знае.

— Ако е така, нищо не можем да променим. Учудвам се само, че преди да се появи Баст, не изглеждахте особено разтревожена за доброто си име. Възможно ли е да се притеснявате не толкова от накърнената си чест, колкото от загубата на един обожател?

Очите на Фелисити пламтяха от студен гняв.

— Нима бих могла да очаквам, че ще проумеете чувствата ми? Вие сте само един наемник, който отдавна е заменил честта срещу парите и е забравил как се чувства човек, загубил доброто си име. С какво право ме разпитвате? Нали именно вие сте човекът, отнел насила невинността ми!

— Предложих ви обезщетение — напомни й мрачно той. — Сигурност за цял живот.

— Обезщетение? Сигурност? Все едно да предлагаш на невинно затворения, удобството на затворническите стени!

— Съжалявам, че го възприемате така.

— Какво друго бихте могли да очаквате?

— Ами може би благодарност — усмихна се иронично мъжът.

— Благодарност? — Фелисити буквално изплю думата. — За какво?

— Че рискувам кариерата и бъдещето си, като се застъпвам за Оливие Лафарг.

— Нали сключихме споразумение? Вие обещахте да облекчете участта на баща ми, така ли беше? Освен това отидохте много по-далеч, отколкото беше уговорено!

— Доколкото си спомням, вие не сте съвсем невинна в случая — парира я той и смарагдовозелените очи блеснаха ядно.

— Възможно е да съм разказала на Валкур за проявеното от вас внимание. Възможно е дори да съм споменала факта, че възнамерявате да ме придружите до къщи, но както вече многократно ви уверих, нямам нищо общо с нападението срещу вас. Не съм в състояние да извърша такова нещо. Нито пък да дам заповед да изсипят върху войниците ви съдържанието на едно нощно гърне.

Мъжът я изгледа изненадано, после очите му станаха отново безизразни.

— Щом не сте била вие, значи е бил Валкур. Трябваше да се сетя по-рано.

— Да, Валкур беше! Той успя да се изтръгне от ръцете ви, затова мога спокойно да го призная.

— Май ще се наложи да пренаредя мислите си — промърмори с неочаквана мекота мъжът и тръгна бавно към нея. — Най-добре е да започна с по-обстойно изследване на онова, което се върти във вашата главица…

Изразът на очите му вече не беше отсъстващ. В гласа на Фелисити прозвуча истински страх:

— Не смятам, че е нужно. Защо трябва да ми вярвате?

— Боя се, че съм станал твърде циничен и наистина съм загубил чувството си за чест. Искам да ми го покажете.

— Как… как бих могла да го направя? — попита задъхано Фелисити и бавно отстъпи назад.

Мъжът протегна ръка, обгърна тънката й талия и я придърпа към себе си.