Дженифър Блейк
Прегърни и завладей (16)

Шестнадесета глава

— Платно на хоризонта! Платно на хоризонта вдясно на носа!

Този вик дойде от устата на един мъж, седнал горе на фокмачтата. Това стана рано сутринта на четиринадесетия ден от безплодното им пътуване. Морган вдигна далекогледа до очите си и обясни, че корабът е търговски и идва от североамериканските колонии. Май не бил много тежко натоварен, но самият кораб, строен и бял, си струвал да се опита. Двата плавателни съда се движеха по паралелен курс, но бригантината беше значително по-бърза и скоро щеше да настигне другия кораб.

Морган слезе от релинга, за да обсъди положението с капитан Боном. Макар че капитанът почти не се мяркаше на палубата, негово задължение беше да даде заповед за бой и да командва моряците си, все едно пиян или трезвен.

Щом Морган слезе в капитанската каюта, на палубата се появи Валкур. Лицето му се разкриви в грозна гримаса. Красивият двумачтов платноход, който се мъчеше да им избяга, носеше името „Прюданс“ и беше от пристанището на Бостън. Пронизителният глас на Валкур Мюра огласи бригантината:

— Всички платна към вятъра! А после се нахвърляме върху тях!

Макар че се поколебаха за миг, мъжете побързаха да изпълнят заповедта. „Блек Стелиън“ полетя напред като крилат жребец.

Повечето товарни кораби бяха конструирани така, че да пренасят колкото се може повече стоки с възможно най-малък екипаж. Най-голямо значение се отдаваше на стабилността, скоростта беше второстепенна. Почти никой не си даваше труд да снабдява товарните кораби с тежки оръдия, които заемаха твърде много място. Собствениците им бяха богати хора, които финансираха плаванията в съдружие с други, така че както риска, така и печалбата се разпределяха между повече лица. Капитаните и екипажът рядко имаха дялове в стоката, заплатите не бяха добри, нямаше свободно място за малко собствена стока, така че никой от моряците нямаше основания да гледа на кораба като на свой и да го защитава в случай на нужда. По тази причина в пиратските среди на търговските кораби се гледаше като на лесна плячка.

Бригантината бързо настигаше белия платноход. Грабнали абордажните куки, пиратите се готвеха да ги метнат към палубата на тежко газещия кораб и да се прехвърлят по въжетата. Разстоянието между двата съда непрекъснато намаляваше. Вече се виждаха чуждите моряци, които тичаха в паника по палубите.

Внезапно, без никой да е очаквал, от носа на платнохода се издигна облак дим. Върху палубата на бригантината се изсипа дъжд от олово. Екипажът хукна да се скрие на сигурно място. Чуха се ядни ругатни.

— По дяволите! — провикна се някой. — Онези са се натоварили здравата!

Всеки не толкова алчен предводител веднага би забелязал оръдията. При толкова малко разстояние между двата съда, огънят им беше наистина убийствен. Няколко мъже вече се гърчеха от болка, кръвта им попиваше в излъсканите дъски. Валкур сякаш не забелязваше нищо. Твърдо решен да се доближи до чуждия кораб, той стоеше гордо изправен, стараейки се да не обръща внимание на болките в корема. Кормчията му хвърли измъчен поглед, но продължи да води бригантината по същия курс.

Оръдията на платнохода дадоха втори залп. Няколко гюллета изсвириха в такелажа. В следващия миг търговският кораб се обърна по вятъра. Тежкото оръдие на носа му изгърмя оглушително и изпрати един дванайсетфунтов снаряд в платното на топ мачтата. Белият лен бавно се свлече на палубата. Гредата се строши с трясък. Корабът се разлюля от силния тласък, Валкур полетя напред и падна на едно коляно.

— Ляво на борд! Кормчията, дай ляво на борд, по дяволите!

Заповедта прозвуча високо и ясно. Морган, изскочил бежешком на палубата, прецени положението с един-единствен поглед и побърза да оправи бъркотията.

— По местата, хора! — изкрещя той. — Веднага!

Преди да успее да се обърне, бригантината беше улучена още веднъж. Във въздуха полетяха огнени кълба, парчета дърво и платна. Надигна се висока вълна. Чуха се крясъци на улучени моряци. На носа, точно под релинга, зейна огромна дупка. Кълба черен дим се стелеха над морето и хапещият им мирис пълнеше дробовете на мъжете.

Разстоянието между двата плавателни съда се увеличи. Морган изкрещя високо някаква заповед и целият екипаж се събра на палубата. Бригантината застана паралелно на платнохода и макар че движенията й бяха бавни и мъчителни, корпусът все пак се подчиняваше на движенията на кормилото.

— Огън!

Оръдията изтрещяха и разкъсаха утринната тишина. Гърмът се изтърколи на бавни вълни по морето. Тежките дула отскочиха назад, едва удържани от многобройните въжета. Десният борд на бригантината се разлюля от отката им и се издигна високо над водата. Едно-единствено гюлле се плисна във вълните, всички други улучиха целта.

Фелисити видя как главната мачта на търговския кораб рухна като отсечено дърво и повлече след себе си объркани въжета и платна. Чу писъците на ранените и забеляза с въздишка на облекчение, че платноходът свали знамената и размаха бял флаг, за да обяви капитулацията си.

Едва в този миг я откри Морган, който се бе обърнал да огледа вредите, нанесени на бригантината. Лицето му, покрито с дебел пласт сажди, побледня, очите му пламнаха в зелен огън.

— Велики Боже! — изрева той. — Защо не си под палубата? Никога ли няма да стоиш там, където ти е мястото?

Пиратите горяха от нетърпение да се прехвърлят на борда на победения противник. След като се беше защитавал така ожесточено, търговският кораб сигурно носеше под палубата си несметни богатства. Първо не повярваха на очите си, а после избухнаха в луд гняв, когато се установи, че трюмът е пълен само с дъги за бъчви и осолена треска и че платноходът е бил на път към Ямайка. Макар че едва не разтрошиха малкия плавателен съд на парченца, не можаха да открият нищо друго.

Двата кораба застанаха един до друг, полюлявайки се по вълните. Капитан Боном, който най-после беше достатъчно изтрезнял, за да стои прав, обсъди положението с Морган. И двата кораба бяха пострадали. Щетите бяха значителни и в сегашното си състояние платноходът нямаше да им донесе почти никаква печалба. А трябваше на всяка цена да го продадат изгодно, дори и само за да заплатят ремонта на бригантината.

С плячка или без, най-доброто беше да влязат в някое пристанище. „Блек Стелиън“ имаше нужда от спешни поправки. Дърводелецът щеше да има много работа. Няколко греди бяха счупени, на десния борд зееше дупка, но най-лошото беше, че бизанмачтата беше счупена и нямаше да удържи платната дори при слаб вятър, да не говорим ако се разразеше буря.

Екипажът беше благодарен на Морган, че бе спасил кораба и живота им, и най-вече, че беше превърнал в победа онова, което по вина на Валкур Мюра щеше да стане сигурно поражение.

Морган предложи да вземат курс към един малък остров наблизо, където имало защитен от вятъра залив. На сушата имало достатъчно сладка вода и диви свине, разбира се, в случай, че нищо не се е променило от последното му пребиваване там. Можели да останат поне две седмици, за да поправят двата кораба. А след като веднъж започнели, можели и да обърнат „Блек Стелиън“, за да изстържат налепилите се по кила миди.

Така и решиха. Увиха мъртвите, двама от бригантината и четирима от платнохода, в чаршафите им, зашиха ги и ги спуснаха в морето. После вдигнаха котва, опънаха повредените платна и потеглиха на югоизток. Само след четири дни влязоха в малкото естествено пристанище на споменатия остров и когато котвените въжета задрънчаха към водата, от всички гърла се изтръгна облекчена въздишка.

Този малък рай нямаше име. Беше дълъг около дванайсет мили и широк шест. В западната му част се издигаха скалисти хълмове, високи около четиридесет и пет метра. Източното крайбрежие беше ниско и равно. Възвишенията бяха от пясъчник, осеян с прорези и пещери, от които извираха поточета със сладка вода. Точно тя правеше острова обитаем. На северната страна, където в сушата бе врязан дълбок залив, се виждаха остатъци от дървен кей и руини на къщи, които свидетелстваха, че някога тук са живели хора. Но днес моряците бяха посрещнати само от чайки и рибари. Птиците отлетяха стреснато и пронизителните им крясъци отекнаха самотно над блещукащото море.

Прекараха остатъка от деня в разтоварване на корабите. Всички сандъци, бъчви и вързопи трябваше да бъдат пренесени на брега. Лодките на двата кораба бяха непрекъснато в движение. Настаниха се в близост до брега, като екипажите на „Блек Стелиън“, „Прюданс“ и „Рейвън“ се разделиха на три отделни групи. Мъжете почти не общуваха помежду си, дори ранените, обслужвани от индийския матрос от „Рейвън“, не споделяха страданията си.

Издигнаха палатки от стъблата на млади дървета и остатъци от платна. Разпределиха тенджерите и чиниите от корабните кухни, а група мъже с мускети тръгнаха към гората да гонят диви свине. Само след минути прозвучаха първите изстрели. Ловците се върнаха с огромно прасе, тежащо почти двеста фунта. Имаше повече от достатъчно месо, за да се нахранят стотината гладни мъже.

Към средата на следобеда Морган нареди на двама мъже да разчистят една полянка сред храстите в края на гората, която растеше в края на извития като полумесец залив. Щом изсякоха храсталаците, мъжете се заеха да строят колиба от пръти с покрив от дълги, тежки палмови листа.

— Елате и огледайте новото си жилище, мадмоазел Лафарг — покани я след няколко часа Морган.

До този момент не беше казал нито дума за новостроящата се хижа и Фелисити не бе посмяла да се надява, че тя е предназначена за нея. Изгледа го смутено, не знаейки как да изрази благодарността си, и се запъти към отворената врата.

Колибата не беше голяма, около четири стъпки дълга и три широка. С малко повече добра воля щеше да се намери място за малка маса и стол до входа и постеля за спане в задния ъгъл. Въпреки теснотията, Фелисити хареса новото си жилище от пръв поглед. Тук имаше възможност да остава сама, освен това миришеше приятно на току-що отрязани зелени растения. Морският бриз нахлуваше през отворената врата, струпаните върху покрива палмови листа шумоляха успокояващо. В единия край растеше трънлива бугенвилия, клоните, на която бяха надвиснали над входа, изпъстрени с яркорозови цветове.

В стаята падна сянка. Морган се наведе и пристъпи прага на колибата с пълни ръце. Носеше малка маса, която постави на крака, после хвърли в ъгъла няколко завивки и вързоп дрехи. Фелисити не успя да му зададе напиращите в устата й въпроси. Веднага след него влезе един моряк, натоварен с две ниски столчета и фенер, следван от друг, който носеше сандъче с тенджери, чинии и прибори за хранене. Двамата мъже оставиха товара си на земята, обърнаха се и безмълвно излязоха.

— Както виждам, помислил си за всичко — промълви Фелисити и огледа донесеното.

— Поне се опитах.

— Щях да се задоволя и с палатка от платно, като всички. Не беше нужно да полагаш толкова усилия, не и само заради мен.

— Не беше само заради теб — отговори невъзмутимо Морган.

Тя се обърна като ужилена.

— Искаш да кажеш…

— Искам да кажа, че ще живея с теб тук.

— Как ли ми хрумна глупавата мисъл, че бих могла да остана сама? — усмихна се горчиво тя. — Верният страж трябва да е винаги до мен.

— Точно така — отговори той и прикова поглед в очите й. След един безкрайно дълъг миг се обърна, наведе се и излезе навън.

Фелисити направи нещо като огнище и докато чакаше да се разгори огънят, за да опече определеното за нея и Морган парче месо — а мъжете, които го донесоха не оставиха и следа от съмнение, че знаят къде ще нощува Морган — се опита да направи стаичката малко по-уютна. Нареди столчетата около масата, събра всички съдове в дървеното сандъче и заби в дървото няколко куки, за да окачват дрехите си. Оставаше й да реши най-важния проблем — този с леглата.

Нямаше как да раздели двете постели, освен ако не сложеше масата в средата. За малко в ума й се промъкна мисълта, че Морган нарочно е планирал стаята така, но тя побърза да я отхвърли. Той не се движеше по обиколни пътища. Ако искаше отново да се доближи до нея, щеше да й го каже направо. Ръцете й трепереха от напрежение. Нареди завивките в ъгъла на колибата, приглади ги, после им обърна гръб и реши да не мисли повече за идващата нощ.

Опеченото свинско месо ухаеше, фенерът осветяваше подредената стаичка, а масата беше наредена с две чинии, два ножа и няколко малки кафяви банана. Когато Морган се върна, Фелисити седеше пред хижата на стъблото на отдавна поломена от буря палма. Тя се взираше надалеч в разбуненото море и се вслушваше в шума на прибоя. Когато мъжът изникна безшумно от мрака, тя вдигна очи и безмълвно тръгна към колибата.

Наряза месото на късове и го сложи в чиниите. Подаде едната на Морган и двамата се нахраниха в мълчание. Всеки беше потънал в собствените си мисли.

След вечеря Морган излезе навън, за да хвърли поглед към небето. Докато го нямаше, Фелисити угаси фенера, съблече се набързо, уви се в одеялото и придърпа постелята си по-близо до стената. Затвори очи и изпита чувството, че земята под нея се люлее, че все още е на кораба. Трябваше да отвори очи, за да се върне в действителността. Пълната луна бавно се издигаше над морето. Лъчите й позлатяваха пясъка и очертаваха мъжествената фигура на Морган, застанал пред прага. Ленената риза блестеше, по буйната червена коса танцуваха пламъчета.

Морган погледна през рамо към потъналата в мрак колиба, после бавно се отправи към брега, където мъжете пиеха и се веселяха. Край морето горяха огромни огньове. След няколко минути се върна с глинена чаша ром. Приседна на падналата палма и отпи голяма глътка. Седя там, докато изпразни чашата.

Върна се в хижата, едва когато луната беше изчезнала зад скалите. Препъна се в ниското столче и с ядна ругатня го запрати в ъгъла. Съблече се, нахвърля небрежно дрехите си по пода и се строполи върху постелята си.

Фелисити, която не беше могла да заспи, едва успя да се отстрани от пътя му. Сви се на кълбо до стената и притихна. Хижата се разтресе от падането на тежкото мъжко тяло. Морган се обърна на една страна и едната му ръка се обви около талията й. Той я придърпа към себе си, притисна я до силните си бедра, зарови лице в косата й и с доволна въздишка се отпусна назад. Само след миг заспа дълбоко и спокойно.

 

 

Утринният здрач проникна в хижата блед и хладен. Фелисити се събуди и отвори очи. Лежеше в обятията на Морган, главата й почиваше на рамото му. Топлината на тялото му я загръщаше отвсякъде, пазеше я от студения утринен вятър, който проникваше свободно в хижата и шумолеше в сухите палмови листа.

Сдържаността, която беше проявявала досега, не се дължеше единствено на страха или отвращението. Много добре знаеше, че не може да има доверие на собствените си чувства. Надигащото се в слабините й желание, реакциите й в определени мигове, звукът на гласа му, копринената мекота на някое докосване бяха много опасни. Фелисити сведе гъстите си мигли и замисленият й поглед се спря върху мощната извивка на мъжкото рамо. После се спусна към ръката, която я беше обгърнала и се върна на гърдите, обсипани с къдрави косъмчета, които се събираха в тънка ивица към корема. Запита се какво ли би станало, ако позволи на пръстите си да минат по този път, ако се притисне малко повече до него и…

Не. Как можа дори да си го помисли! Защо жадуваше за нежностите на мъж, който не искаше от нея нищо друго, освен сладостта на мига? Този мъж я бе взел насила, а после я бе оставил да си отиде от живота му, без дори да погледне след нея. Толкова ли му беше омръзнала? Не можеше да го върже за себе си с веригите на физическата любов. Не биваше изобщо да мисли за това.

За да не го събуди, тя се обърна бавно по гръб и се опита да се освободи от притискащата я ръка. Мъжът се размърда и тя замръзна на мястото си.

Морган сви колене и се извърна настрана. Единият му крак покри бедрата й. За момент Фелисити помисли, че ще вдигне ръката си, но той само я премести, и то така, че пръстите му обхванаха гърдата й. После долепи устни до голото й рамо и притихна. Фелисити пое дълбоко въздух, ядосана от нахалството му и смутена от вихрушката, която се надигна в собственото й тяло. Изпусна въздуха от дробовете си и зачака Морган да заспи дълбоко. Когато повярва, че ще успее да се освободи, внимателно премести раменете си. Отпуснатата ръка на Морган помилва другата й гърда. Тялото му отново се раздвижи, натискът на пръстите му се засили, мускулите на краката му се опънаха и Фелисити не можеше да мръдне.

В душата й се надигна ядно подозрение. Тя обърна рязко глава и забеляза потръпващите му клепачи. Отново му обърна гръб, изкушавана от мисълта да не помръдва повече и да изчака по-нататъшните му действия. Тази мисъл беше толкова сладка и омайваща, че дъхът й се ускори.

Не. Трябваше да сложи край на тази сладка илюзия, Фелисити се надигна и решително избута ръката му. Изви се като змия, за да се изплъзне от прегръдката му и седна в леглото. Посегна към завивката и рязко я издърпа изпод тялото му, за да се увие.

— Ставай, негоднико, събуди се, ухилен подлец такъв!

От гърлото на мъжа се изтръгна сърцераздирателен стон.

— По-тихо, Фелисити! В главата ми сякаш се е настанила личната ковачница на дявола.

— Много добре! Пада ти се! Непременно ли трябваше да се налееш с ром, преди да дойдеш в леглото?

— Би трябвало да си ми благодарна, че го направих. Сигурен съм, че нямаше да ти хареса, ако бях дошъл трезвен — той улови края на другото одеяло, уви се в него и се обърна към стената.

Фелисити изгледа разгневено гърба му.

— Откъде знаеш как щях да реагирам?

Мъжът се обърна отново към нея и я изгледа с потъмнели от желание смарагдови очи.

— Внимавай, скъпа, мисля, че сега съм достатъчно трезвен да устоя на всяка буря.

Обзета от студен гняв, тя отметна косата си на гърба.

— Ти също внимавай, Морган Макормак! Вече е ясно утро и само ако посмееш да ме докоснеш, ще ти отрежа ръката!

— Може би си струва да загубя някой пръст — промърмори иронично той, захвърли одеялото и стана. — Струва ми се, че е по-важно да установя дали наистина си такава, каквато те пазя в спомените си.

В очите му се четеше решимост, придружена от някаква странна болка. Той я дръпна към себе си и устните му се сведоха върху нейните с жадна настойчивост.

Първоначалната съпротива на Фелисити се стопи под тази нежна, топла целувка. Той вкуси сладостта на устата й, а когато устните й с готовност се разтвориха, проникна още навътре. Сетивата й поеха жадния му дъх, тялото й натежа от отдавна забравена сладост. В този миг си припомни ужасната вечер на насилието и недоверието й се пробуди. Без да мисли, поддавайки се на гнева и отчаянието, тя грабна един нож от сандъчето и го опря в гърлото му.

— Пусни ме — проговори безизразно тя.

Мъжът се усмихна, ъгълчетата на устните му се повдигнаха изкушаващо, но не се помръдна, нито отвори уста да каже нещо.

Фелисити усили натиска и острието на ножа проникна в кожата. На връхчето му се появи блестяща капчица кръв и увисна като сълза. Зави й се свят, от гърлото й се изтръгна дрезгав вик и тя захвърли ножа надалеч.

— Скъпа моя — проговори с предрезгавял глас Морган, — крайно време е да решиш какво всъщност искаш.

Без да изчака отговора й, очевидно знаейки, че сега няма да го получи, той скочи на крака. Посегна към панталона си, грабна го и с един скок се озова до вратата.

Фелисити скочи като освободена пружина и гневно изкрещя подире му:

— А какво ще кажеш за себе си?

Мъжът спря, обърна се, прекрасен в голотата си под ярката светлина на изгряващото слънце, приличен на бронзова статуя на Адам. Усмихна се и в зелените му очи засвяткаха дяволски искри.

— Много е просто — отговори той. — Аз вече реших.

 

 

Много й се искаше да остане сама в колибата, да се свие в постелята си, да вдигне поглед към палмовите листа на покрива и да внесе малко ред в обърканите си чувства. Ала не й остана време да го стори. Морган се изкъпа в морето и влетя в колибата, зареден с енергия. Докато търсеше парче сухар и остатъците от снощната вечеря, той разговаряше с нея през рамо, без да поглежда към леглото. Трябвало да обиколят гората и да съберат пресни плодове и зеленчуци. Най-добре да тръгнат рано, преди другите да са се събудили. Искал да се върне навреме, за да изпрати мъжете на работа. Ако не го направел, не се знаело дали изобщо ще започнат, а и махмурлиите се дразнели лесно и ако не им наредял какво да правят, щели да се изпокарат помежду си.

Имаха и други причини да бързат. Колкото повече време изгубеха в поправка на корабите, толкова по-голяма ставаше вероятността да ги открият други корсари или фрегатите на постоянно патрулиращата наоколо испанска цивилна гвардия.

Фелисити му намекна, че би могла да се справи и сама с търсенето на храна, но Морган не поиска и да чуе. Първо, тя не познавала тропическите плодове и зеленчуци. И второ, някой от мъжете можел да я проследи в гората. Засега имали достатъчно страх от него и не смеели да се приближават до нея, когато той бил наблизо.

Всеки взе по едно гърне, а Морган и една дървена кофа, която висеше на ръката му, и се отправиха към гъстата гора. На няколко пъти прекосиха потока, който извираше някъде от източната страна на гората. Палмите привеждаха листата си над главите им, клоните на големите папрати посягаха към лицата им. Дебелите увивни растения с жълти петна по яркозелените листа се виеха нагоре по дърветата, прилични на огромни змии. Навсякъде цъфтяха цветя, яркочервени и тъмнорозови диви рози, розови и бели олеандри и блестящо оранжеви букети. Ниски храстчета с и без имена, покрити с бели и жълти цветчета, растяха на воля, свежи зелени ластари се издигаха чак до дърветата. Много от клоните над главите им бяха обсипани със странно оформени твърди листа, между които надничаха екзотично красиви цветове.

Също толкова пъстри бяха и птиците: големи, гласовити папагали и малки птички, чиито клюнове бяха големи колкото телцата им, миниатюрни колибри, кое от кое по-красиви и нежни като пеперуди. Гълъби, наследници на колонията, оставена преди кой знае колко години от временни заселници гнездяха по дърветата и човек не биваше да стои дълго отдолу. Тук-там се срещаха пилета, които Морган нарече pintada.

По едно време насреща им излезе дива свиня, напуснала сенчестата си дупка. Още преди да успеят да реагират, от другия край на гъсталака изскочи цяло стадо прасенца и хукна да бяга с отчаяно квичене. Ако голямата свиня беше мъжка, не се знае какво щеше да стане. При дадените обстоятелства и двамата се колебаеха между симпатията и облекчението и не им даде сърце да подгонят свинята и поколението й.

Намериха едно място край потока, гъсто обрасло с брашнени банани. Огромните им тъмнозелени листа, блестящи под ярките слънчеви лъчи, приличаха на стрели. Наблизо откриха корени на маниока, наречени също сладки картофи. Фелисити знаеше, че ако тези растения не се приготвят както трябва, могат да предизвикат проблеми в храносмилането, но Морган беше запознат с тях и й показа как да ги отреже и нареди в кофата. За да разполагат с повече зеленчуци, изрязаха сърцевината на зелевите палми, както й месестите части на други сортове. Набраха и най-разнообразни плодове, зрели, нападали от дърветата. Толкова лесно напълниха съдовете си, та скоро им стана ясно, че биха могли да останат през целия си живот тук, без да усетят липсата на храна.

Фелисити вдигна очи към Морган, който вървеше до нея и носеше всички съдове, като едновременно с това отстраняваше клоните по пътя им. Мина й през ума, че сигурно така е изглеждала райската градина преди греха на Адам и Ева. Спряха пред една огромна скала. Морган претърси с поглед стръмните канари с многобройни издатини и обрасли с най-разнообразни растения вдлъбнатини. Пътечка, утъпкана от горския дивеч, се виеше нагоре и се губеше някъде между ослепително белите варовици.

— Ела, искам да ти покажа нещо.

Той я поведе по горската пътека, после се отклони, прекоси едно равно място, което имаше вид на тераса, и й посочи тясната плажна ивица, която беше точно под стръмната скална стена. Застана на мястото, където се разбиваха морските вълни, и показа нагоре.

— Погледни там. Виждаш ли нещо?

Фелисити примигна, заслепена от слънцето. Някъде по средата на скалната стена се виждаше тъмна сянка, нещо като прорез в скалата. Трябваше да вика, за да заглуши бученето на вълните, които се удряха в скалите точно зад тях:

— Пещера ли има там?

Мъжът кимна.

— Бихте могли да я използвате за баня, мадмоазел Лафарг, ако не ви пречи, че се налага да я делите с няколко прилепа.

— Какво? — изненада се Фелисити.

— В пещерата има басейн с чиста сладка вода, нещо като естествен резервоар.

Очите й блеснаха.

— Кога ще я изпробваме?

— Не сега — отговори кратко той, без да коментира думичката „ние“, която се бе изплъзнала от устата й. Все пак по устните му заигра усмивка. — Време е да се връщаме. Ще дойдем вечерта, когато свършим с работата.

 

 

Денят беше дълъг. Мъжете се трудеха усилено под парещото тропическо слънце и по гърбовете им се стичаха вадички пот. Ругаеха и проклинаха, но постигнаха учудващо много неща, пришпорвани от хапещите думи на Морган. Капитан Боном, който все още щадеше болната си глава, се присъедини към моряците си и скоро запя весела пиратска песен, за да облекчи тежкия им труд. Всички заедно натискаха и дърпаха, удряха и чукаха. Бяха изключени само ранените, между тях и Валкур. Той лежеше под навес от корабно платно с мрачна усмивка на пожълтялото лице и оглеждаше подигравателно приведените гърбове на другарите си. Всеки път, когато юнгата минаваше покрай него с ром и вода, заповядваше да напълни и неговата чаша.

Когато слънцето най-после залезе, Фелисити беше сварила парчета от зелева палма, беше задушила няколко брашнени банана и опекла плоски питки от брашното на сладките картофи. Заедно с останалото от предния ден свинско месо, беше успяла да приготви сносна вечеря.

Морган ядеше с голям апетит. Погълна на един дъх порцията си и си поиска още. Това не беше изненадващо, като се има предвид, че бе работил най-много от всички. Фелисити често беше поглеждала към изтеглените на брега кораби и всеки път бе разпознавала осеяния му с белези гръб между останалите.

Морган изглежда харесваше физическия труд и тя неволно се запита, колко ли щеше да се радва, ако беше получил обещаната му ферма. О’Рейли беше извършил грешка, като не бе сдържал обещанието си. Мъже като Морган Макормак можеха да допринесат твърде много за превръщането на Луизиана в цветущата колония, която можеше и трябваше да бъде.

Но каква полза от подобни мисли? Морган беше загубил земята си, тя бе загубила дома си. И за двамата нямаше нищо друго, освен този остров, морето и едно несигурно бъдеще. Когато вдигна очи, тя установи, че Морган я наблюдава.

— За какво си се замислила? — попита тихо той.

— Питах се как ще живееш по-нататък — искам да кажа, след като всичко това свърши — тя махна с ръка към корабите в залива.

— Какво бих могъл да правя?

— Не можеш вечно да живееш така.

— Защо не?

— Защото не е много вероятно, че животът ти ще продължи дълго — отговори сърдито тя, смутена от упорития му отказ да й обясни.

— Защо да не намеря щастието си, като отнемам английска собственост? Като Ибервил, който едва не разори търговската компания „Хъдсън Бей“. Не помниш ли как разруши Порт Нелсън и форт Уилям Хенри, да не говорим за дузините рибарски селца в Северна Америка? А после основа уважавания град Ню Орлиънс! Само не разбирам, защо толкова се тревожиш.

— Е, поне за момента бъдещето ми е свързано с твоето…

— Така е. Ти си моя спътница, моя другарка в леглото, моя жена — доколкото другите мъже могат да го разберат. Ако това положение не ти харесва, би могла да се обърнеш към Баст, който гордо страда, защото не може да те има. Или предпочиташ добрия капитан? Той има поне едно несъмнено предимство — нали ти е сънародник.

— Не — отговори тихо Фелисити, после впи поглед в лицето му и повтори по-високо: — Не!

— Защо не? Защото аз не искам нищо от теб? Не мога да ти обещая, че това ще продължи вечно.

Фелисити сведе поглед.

— Ако искаше да ме накараш да съжалявам, че съм те попитала нещо, успя да го постигнеш.

Морган не каза нищо повече. След малко Фелисити го погледна и видя как едната му ръка попипа лицето, жест, който вече познаваше много добре и който завършваше със заравяне на пръсти в косата му. Зелените очи тъмнееха.

— Мисля, че е време за обещаната баня — промълви той и стана.

Този път минаха по брега и се изкатериха по издадената скална стена. Към пещерата водеха отдавна изкопани в камъка стъпала. Подплашиха голямо ято морски лястовици, които се издигнаха с крясък в небето и крилете им се осветиха в розово на фона на залязващото слънце.

Влязоха в пещерата и Фелисити плесна изненадано с ръце. Във всички посоки се отваряха тунели и коридори и изчезваха в мрака. И най-лекият звук отекваше във високите сводове. Шумът събуди прилепите, които висяха с главите надолу от тавана, и те побързаха да се спасят от натрапниците. Подплашените животинки се стрелкаха насам-натам, излитаха навън и се връщаха в пещерата, надавайки тънки писъци. Един прелетя съвсем близо до лицето на Фелисити и младата жена отскочи уплашено назад. Ала като забеляза развеселената усмивка на Морган, стисна зъби и повече не трепна.

Басейнът се виждаше като тъмно, тайнствено проблясващо петно в дъното на пещерата. Фелисити тръгна към него, завладяна от странна магия. Водата беше тъмна и дъното не се виждаше. Вирчето беше около три метра широко и също толкова дълго, обградено от червено-кафяв пясъчник. По повърхността му играеха светлинки, идващи от белия пясъчник на тавана и малкият басейн приличаше на огромен лунен камък, искрящ и малко страшен.

Морган извади от джоба си парче сапун.

— Първо ти. Аз ще стоя на пост.

— Добре — промърмори Фелисити и в гласа й прозвъня съмнение.

Мъжът избухна в смях.

— Не се бой. Дълбочината е не повече от метър и половина, а дъното е от здрава скала.

Морган се запъти към изхода и едрата му фигура се очерта в настъпващия мрак. Фелисити свали панталона и ризата и колебливо потопи крак във водата. Беше великолепно да усети хладината й след дългия, напрегнат ден. Сгорещеното й тяло лепнеше. Приседна накрая и бавно се плъзна навътре, придържайки се към ръба. Краката й опипаха дъното. Морган се оказа прав: водата едва стигаше до врата й. На едно място беше съвсем плитко, не повече от петнайсет сантиметра, и имаше малка вдлъбнатина, нещо като пейка, на която можеше да седне и да сапуниса косата си.

Усещането беше прекрасно. Отдавна не беше изпитвала такава наслада. Без да бърза, забравила страха и грижите, тя затвори очи и се унесе. Буйната руса коса я загръщаше като копринена мантия. Някъде долу на брега шумеше прибоят, приливът прииждаше, водната повърхност на басейна леко се полюляваше в ритъма на вълните. Фелисити имаше чувството, че е станала част от природата, че се е сляла с чистата хладна вода.

Нещо се плисна край нея и една вълна опръска лицето й. Фелисити се плъзна под водата и едва успя да излезе на повърхността. Когато изтри очите си и се обърна, видя Морган, гол, до гърдите във вода.

— Много съжалявам — усмихна се той. В гласа му нямаше и следа от разкаяние. — Просто не можах да се сдържа.

Погледът му се плъзна по голото й тяло, блещукащо като седеф в настъпващия мрак, и сякаш отгатна всичките му извивки под водата.

— Нали каза, че ще стоиш на пост!

— Никой няма да се сети, че сме тук.

— И ти няма какво да търсиш тук — отвърна му сърдито Фелисити и отскочи настрана. Когато се отпусна във водата и заплува към другия край на басейна, Морган я улови изотзад и едната от жилестите му ръце се сключи около талията й. Той я придърпа към себе си и когато усети допира на твърдото му тяло, Фелисити престана да се съпротивлява. Косата й, от която се стичаше вода, се уви около двамата.

Привлечена като по магия, тя вдигна глава и го погледна. Лицето му беше затворено и все пак огряно от желание и копнеж. Фелисити усети биенето на сърцето му до главата си, почувства неравномерните удари на собственото си сърце. Силите я напуснаха. Остана само сладка слабост и отмала, неспособност да се раздвижи, да се отбранява. Устните му, топли и твърди, покриха нейните.

Някъде дълбоко в утробата й се надигна вълната на физическото желание, пареща като тропическото слънце, и й вдъхна нова сила. Устните й отговориха под натиска, езикът й забрави всяка предпазливост и затърси неговия. Доброволно се обърна към него, притисна връхчетата на гърдите си в неговите, усети с цялото си същество твърдия, меко окосмен гръден кош. Ръцете му се плъзнаха по гърба й и я придърпаха към долната част на тялото му. Мъжът дишаше дълбоко и сякаш поемаше с пълни гърди сладостта на отдаването й. Фелисити вдигна ръце, помилва раменете му и се залови здраво за врата му. Нямаше нищо по-прекрасно от това пълно сливане, от усещането за засилваща се страст, от паренето по кадифено меката кожа. Вкопчени един в друг, двамата се полюляваха в ритъма на меките вълни и усещаха как прибоят пулсира във вените им.

Морган я държеше здраво, подпрял се с едно коляно на подводната каменна пейка. След известно време я положи върху гладкия като мрамор камък и промуши ръка под главата й, за да я задържи на повърхността. Водата му стигаше до кръста. Обгърнала ги отвсякъде като стъклено покривало, сега тя беше топла и пулсираща. Ръката на Морган излезе навън и помилва с неизказана нежност твърдите хълмчета на гърдите й. После слезе към талията и още по-надолу. Фелисити повтори движението му, ноктите й подраскаха гърдите му, после се плъзнаха по корема му и се потопиха дълбоко във водата. Разумът й отказваше да работи, остана само изгарящото желание да го усети дълбоко в себе си.

И тогава двамата се сляха, както се разбиват бурните вълни, тласкани от първичната си енергия. Устните им си причиняваха болка, телата им пареха от напиращата страст. Телата им се плъзнаха едно към друго, докато най-после се съединиха в мекотата на водата. В басейна се надигнаха нови вълни, движението им се ускори, ударите в брега станаха неудържими.

Бурята, която бушуваше в телата им, беше толкова мощна, че светът се разлюля и вече нищо не беше в състояние да го овладее. Нямаше време и място, нямаше ги двете конкретни личности, остана само всепроникващата магия, която ги съединяваше. Фелисити усещаше мъжа над себе си с всяка своя фибра. Притискаше се в тялото му, надигаше се насреща му, за да го усети колкото се може по-дълбоко в себе си. Задръжките бяха изчезнали, стеснителността се беше стопила. Сенките на миналото избледняха и тя се отдаде с цялото си същество. В отговор Морган проникна до най-съкровените кътчета на тялото й, изпълни докрай зейналата празнота и двамата се почувстваха по-съвършени, неограничавани от нищо, безстрашни и всесилни.

Развълнуваната вода в басейна лека-полека се успокои. Морган се плъзна настрана и се приведе да я погледне в очите. Фелисити прочете в зелените дълбини на погледа му най-висше удовлетворение от изживяното и жажда за още. Той не каза нищо, само я притисна силно до себе си и я залюля като бебе в прегръдките си. Устните му галеха слепоочията й, мидите на ушите й, притискаха се в нежната извивка на врата й. Ръцете му не я пускаха. Сърцето продължаваше да се блъска в гърдите му.

— Морган — пошушна Фелисити и помилва белезите на гърба му, внезапно осъзнала, че мъжът до нея се страхува, не за себе си, а само за нея.

— Добре ли си? — попита в отговор той и се изправи.

Тя кимна, без да сваля изпитателен поглед от лицето му.

— Тук е много хубаво — усмихна се замечтано мъжът, — но не бива да занемарявам задълженията си. Отивам до входа, за да пазя, докато ти се облечеш.

Морган излезе от басейна, събра дрехите си и се запъти към изхода на пещерата. Фелисити последва примера му, макар и малко по-бавно. Докато пъхаше ризата в панталона си, умът й усилено работеше.

Двамата слязоха по стръмната скална стена и тръгнаха по брега към колибата си. След няколко крачки Морган улови ръката на Фелисити и здраво я стисна в своята. Тя го погледна въпросително и се опита да се усмихне, но, макар че й се усмихна в отговор, Морган бързо отмести очи и смарагдовозеленият му поглед се устреми към развълнуваното море.